Адаптация: йеродякон Петър Граматиков
Руските религиозни философи, без изключение, застъпват мисълта, че християнството не се свежда само до морала, че същността на християнството е сам Богочовека Иисус Христос, а щом приеме Него, като Бог и човек, не бихме могли да не приемем и мистическата метафизика, с разработката на която се занимават руските религиозни мислители.
Като развиват учението за проникнатостта на целия свят от Бога (или за Неговото вездеприсъствие), руските философи в същото време старателно се разграничават от пантеизма. Това точно съблюдаване границата между Творец и сътворен свят стои във връзка с типичната а Източното Православие висока иценка на християнската добродетел “смирение”. Оттук и ожесточената борба срещу всяко обоготворяване на човек, народ, орделен социален строй, въобще срещу абсолютизирането на относителното битие. Всичко земно се оценява от гледната точка на идеала за всецялата пълнота на битието в Бога върху основата на съвършената любов към Бога и тварите.
Любовта е основен принцип или същност на нравствеността. Целият Закон Божий се вмества в следните думи: “възлюби ближния си като себе си” (Послание до Галатяни 5:14). Любовта е “царски закон” (Иаков. 2:8). Любовта към Бога ни задължава да обикнем и ближните си, като подобие Божие, и зедно да се научим да обичаме Бог и да доказваме любовта си към Него. В конкретния човек ние обичаме Бога, а в Бога обичаме истинската човечност. Това е идеята за истинската хуманност. Като се влива чрез любовта в човечеството, т.е. царството на ближните, единичният човек се обогатява и изпълва с щастие своя личен живот. Християнската любов предизвиква всички членове на обществото към братска взаимопомощ, изисква в отделния индивид да се уважава и почита неговата богоподобна личност. Постига се мечтата на Тома Аквински – да излезем от крайностите на индивидуализма и колективизма, за да постигнем човечния солидаризъм.
Религиозният светоглед влияе не само на индивидуалните отношения между хората, но и на социалното строителство. Вл. Соловьов прокарва идеята за християнска политика, която би си поставила за задача коренното преобразуване на обществото в името на социланата справедливост. В основата на безрелигиозния хуманизъм, който отхвърля свръхсетивния свят, той е склонен да вижда истинска любов към ближния, но неудачно съчетана с материалистически възгледи. Печалният опит от двете руски революции навежда приемниците на Соловьов до убеждението, че при безрелигиозния хуманизъм (който, за жалост, до днес броди както из страните от посткомунистическия Изток, така и в държавите на западната технотронна цивилизация) е самоутвърждаване на човека, обоготворил сам себе си. Едно деяние своеволно, което води до разложение на обществеността, както го е предвидил още Достоевски. Единственото, което внася успокоение е, че има практични държавни мъже, които осъществяват относителното добро в съвременното социално строителство, без да изпускат от ръце руля, с който направляват ладията на личния и обществения живот към Абсолютното добро. Пример за това в края на XX век е успешният модел на “монархо-социализма” от скандинавски тип и “монархо-клерикалният социализъм” в Испания.
Идеалът на християнството, Царството Божие, не би могъл да се осъществи в рамките на земния живот и земната общественост. Днес сме свидетели на нашествието на средния човек, на тълпата с нейната ценностна тъпота. Скалата на похотите, с които се бори екологията на човешката душа, ни се дава в главното произведение на С. Булгаков – “Свет невечрний” (1917 г.). У Соловьов самат мисъл е стереоскопична и стереофонична, с художествен пълнеж, обемна мисъл, докато у Толстой, например, мислите са въплътени в живи образи, картини, цветове. При Соловьов духовното преработване на фактическия материал е задължително, но това е по-скоро поетически възторг, отколкото изложение на философска мисъл.
“Красотата ще спаси света” е казал Достоевски. Тази истинска красота е Преображението на света, софиургията, т.е. възхождането на човека към Бога, което можеда се извърши само в недрата на Христовата Църква, под живителното действие на непрекъснато струящата в нея благодат на тайнствата, в атмосферата на молитвеното въодушевление. Това приключване на сътворението на света се извършва не в плоскостта на земната история, а в новия еон (или космически цикъл), където целта на света е да ни отведе отвъд света към ново небе и нова земя. Историческите катаклизми са полезни, тъй като те изцеляват опасни увлечения в противни на Господа абсурди като идеята за човекобожие, народобожие или многобожие, движещата сила на които не е любовта или състраданието, а гордостта и мечтата за земен рай. Всяка демокрация е идолокрация, понеже превдставлява самообожаване от страна на народа и в нея управляват митове или идоли, но не и Божествения нравствен закон. За християните не е приемлива и всяка форма на диктатура или сатрапия, защто тепредставляват идиолатрия (боготворене от страна и на едно лице) и противобожнически тоталитаризъм. Истинският държавен строй, противоположен на горепсоменатите, е теокрацията, която е провеждане на Божията воля на земята. В чист вид теокрацията в библейската история претърпява провал, поради неспособността на народ да приложи тук и днес Божията воля на земята. Теокрацията Соловьов идентифицира, донякъде, с папоцентричната държава на Ватикана. След теократичната държава в старозаветно време идва ред на монархическата форма на управление. Проводник, блюстител за спазването на Божиите разпоредби виждаме в личността на царя-Помазаник Божий, тъй като в Свещеното Писание на Стария Завет ясно е указано на монархическата институция като на богоустановена, съгласно молбата на целокупния Божий народ (еврейският народ е бил този избран съсъд, в който се вливали Божиите милости и от който излязъл Месията – Иисус Христос). Противоборството между тия два типа държаван власт виждаме и в особената дяволска жестокост, с която идолокрациите премахват с цената на своята и тази на своите жертви кръв всичко, което стои на техния заветен път към унищожаването на царското, установено от Самия Бог Госдпод, управление.
Мечтите за земен рай, за създаването на идеално общество в условията на земния относителен живот и особено тези, които са свързани с отрицание на религиознитеоснови на битието, са подложени наунищожителна критика в много произведения на Соловьовите последователи: кн. Е. Н. Трубецкой, С. Булгаков, Н. Карсавин, Н. Алексиев и др. Ценен завършек на тази критика ни дават научно-философските трудове на професора по право и философия П. И. Новгородцев – “Кризис на съвременното правосъзнание” (1900 год.) и “За обществения идеал” (1917 г.). Новгородцев констатира типичния още в началото на двадесетото столетие и, още повече, за източно-европейската геополитическа и етно-политическа зона банкрут на вярата в съвременна правова съвършена държава, крушение на вярата в социализма и анархизма, въобще, девалвирането на идеята за земен рай.
Владимир Соловьов, патирахът на плеядата гениални умове в блестящото съзвездие на руските религиозни хуманисти от края на XIX –ти и началото на XX век, още през 1882 година признава философа Николай Фьодоров за свой “скъп учител и утешител” и “духовен баща”. Обявил неговото учение за общото дело за “първо движение на човешкия дух напред по пътя на Христос”. Фьодоров насочва мисълта ни към онтологическия фундамент на социалната и историческа дейност, към съотношението между човека и неговия Висш идеал – Бог. Това е истинския идеал и за хората на новото столетие, спуснали се в невиждани досега бездни на индивидуалното и колективното зло, живеещи върху развалините на хуманизма, понеже са приели човека сам по себе си за абсолют. “Философът на общото дело” се опитва да проектира реален мост от земята към небето, от естественото към свръхестественото, в смисъл на превъзмогване на естественото и възхождане към по-висша природа.
Един от най-ревностните последователи на Соловьов е княз Евгений Трубецкой, който взима активно участие в политическия живот на Русияв началото на XX в. Цялата му дейност на политическата сцена е проникната от стремеж да примири всичко и всички на основата на истината и справедливостта. Това е един вид политическо приложение на идеята за всеединството на неговия учител. Делата му са ориентиран изключително към обединяването на хората около общото дело за духовно спасение и възраждане на Русия. Но като не успял да реализира де факто християнския социализъм, изоставил бляскавата политическа кариера, която му предлагала кадетската партия, споредсобствените му думи, защото “антиправовият, антиконституционен демократизъм неизбежно се изражда в анархия, която, на свой ред, поражда противоположната крайност или деспотизма.”
Мнозина правят сравнение между хилиазма и социализма. През XVIII в., века на рационализма, просветителството, сткептицизма, се възражда древния, юдейски хилиазъм, старата вяра в земния рай, но вече в нова обвивка: първо като политически демикратизъм (“свобода, равенство, братство” и “правата на човека и гражданина”), по-късно като социализъм. При общата секуларизация на живота, характерна за новата история, се секуларизира и стария юдейски хилиазъм и в тази си секуларизирана формасе преврна в социализъм. В социализма трябва да различаваме “цел”, или идеал, и движение или практика. Последната е предмет на политическата икономия и реалистическата социална политика, първата принадлежи на областта на вярата и религиозното упование (в широк смисъл). Социализмът намира някои свои обосновки в неоеичеството – или в религията на човекобожието. Социализмът е апокалипсис на натуралистическата религия на човекобожието. Последната е едно религиозно оскъдяване и поради това социал-хилиазмът е опростяване, израждане, даже опошляване на стария юдейски хилиазъм. Социализмът е рационалистическо, преведено от езика на космологията и теологията на езика на политическата икономия, приложение на юдейския хилиазъм. Избраният народ, носител на месиянската идея, или, както по-късно в християнското сектанстство се нарича “Народ от светии”, е заменен от “пролетариата” със специфична пролетарска душа и особена революционна мисия, като избраността се определя не от вътрешно самоопределение, но от признака за съсловност или принадлежност къмпролетариата, или положението в производствения процес. Ролята на сатаната и Велиар се пада на класата на капиталистите, въздигнати в ранг на представители на метафизическото зло, по-точно, застанали на неговото място в социалното съзнание. Ролята на месията или на самото Божество се приписва на безличния, наукообразен-митологически абстракт, на пантеистическото понятие “закон за развитие на производителните сили”, като той има службата на локомотив, който ще закара влака на историята от царството на необходимостта в царството на свободата или столицата на Утопия на Т. Мор. При тази нова обработка на стария хилизъм най-много е засегната есхатологията, както може да се очаква от натуралистическата, изцяло иманентна религия като човекобожието с нейното отрицание на свръхприроден Бог и лично безсмъртие, за разлика от юдейския хилиазъм, даже в най-грубите му форми (а и в християнските му рецепции), където обещанията за земно благополучие на месианското царство никога не са изчерпвали целия есхатологически план, но са се разглеждали като звено от апокалиптиката. На заден план винаги се разглеждали перспективите на грядущето (очакваното) възкресение на мъртвите, всеобщия съд и окончателното Божие царство. В социализма хилиазмът е запълнил целия исторически план и затъмнил есхатологическия хоризонт.
Духовната педократия (господството на децата) е най-голямото зло за обществото. Става въпрос за ситуация, при която младежта със своите оценки и мнения става ръководна за по-старшите, или преобръща с естествения порядък на нещата и е в еднаква степен пагубно и за двете страни. Докато в християнството старчеството се явява естествено въплъщение на духовния опит и ръководство. Смяната на духовната хегемония се вижда както в максимализма на целите, така и в печално-свързания с това максимализъм на средствата.
Взаимовръзката между народното стопанство и религиозната личност е разгледна от проф. Макс Вебер (“Die protaestantische Ethik und der Geist der kapitalismus, - Archiv fuer Sozialwissenschaft und Sozialpolitik, 1904, I, 1905, I) и проф. Шулце-Геверниц (Britischer Imperialismus und eugischer Freihandel, Leipzig, 1906). В тези изследвания генезисът на духа на капитализма се свързва с духа на протестантизма и протестантския аскетизъм. Особено голяма роля в този генезис играят някои течения в Реформацията и преди всичко калвинизмът, в Англия приел облика на пуританизма. Основна особеност на новата история на Англия се състои в това, че тук Реформацията се слива с революцията, идеите за правата на човека и гражданина, за свободата на съвестта и словото, не само на идейно ниво, но и икономическите съдбини Англия е свързала с религиозното реформаторско движение. Сам Калвин, “протестантският папа”, както го наричали по време на управлението му в Женева, много съдействал за икономическото процъфтяване на републиката. Моnтескьo пише в “Духът на законите”, че “англичаните в три важни неща превъзхождат останалите народи: в благочестието, в търговията и свободата”. Готейн, изследовател на стопанската история, отбелязва, че “калвинистката диаспора е разсадник на капиталистическото стопанство” (срв. Gothein, Wirtschaftdeschichte des Schwarzwaldes, I, 674).
В г. 3, пар. 3 на Wesminster confession от 1647 г., прието от индепендентските и баптистки изповедания се изповядва следното: “Бог в Своето величие е предопределил (predestinated) някои хора ... към вечен живот, някои пък е предназначил (foreordained) за вечна смърт”. Параграф 7 от същата вероизповедна формула гласи: “На избраните Бог дава сила и желание да творят Неговата воля, а на осъдените дава ослепление и ожесточение, отдава на изкушенията и силата на сатаната.”
Публикации
