понеделник, 12 март 2012 г.

Български пример за истински християнски подвиг и добродеятелност – „Граматиковския благотворителен капитал” (в съвременен прочит Фондация в обществена полза „Граматикови”) в Теодосия


Адаптация: Йеродякон Петър Граматиков

Древнохристиянският град Феодосия, наричана понякога и Теодосия, в днешната Симферополска и Кримска епархия е курортно градче в дн. Южна Украйна, Автономна република Крим. Феодосия, на кримскотатарски: Kefe, е разположен на брега на Черно море, на 80 км. западно от Керч. Бил е център през средновековието на княжество Феодоро (или Готия, гръцки: Γοτθία) - малко княжество в югозападната част на Кримския полуостров със столица град Мангуп, което съществува от 12 до 15 век. Под името Кефе градът става едно от основните османски пристанища в Черно море, като остава под османска власт до 1783, когато Крим е завладян от Руската империя. През 1802 е официално преименуван на Феодосия, руска адаптация на гръцкото име Теодосия.
Една от най-старите улици в града е Граматиковска — Войкова — Украинска. Някога на нея живял Емануил Емануилович Граматиков – известен теодосийски предприемач и родоначалник на кримския дворянски род Граматикови. Той бил собственик на рибопреработвателен завод, множество земи, градини, даже на пощенски станции, жилищен и хотелски сграден фонд. През дек. 1829 г. предприемачът умира от чума. Понеже нямaл деца, завещал цялото свое имущество на стойност около 5 млн. рубли на Теодосия. Приживе на Емануил Емануилович, улицата, на която той живеел, била безименна. Но в края на XIX век благодарните теодосийци я назовали с името на мецената. С идването на съветската власт улица „Граматиковска” била преименувана на името на руския революционер от Керч Петър Лазарович Войков, който загинал през 1927 г. от белогвардейски куршум. Това си название улицата съхранявала повече от осемдесет години, но през есента на 2003 година сменя наименованието си на „Украинска”. На същата улица се намирал и домът на художника-маринист И. К. Айвазовски, който в своето творчество, наред с пейзажа, нееднократно се обръщал и към жанра на портрета. Тази страна от творчеството на художника е малко изучена и слабо описана. Портретите на И. К. Айвазовски по своето живописно достойнство значително отстъпват на маринистките творби на маестрото, но представляват несъмнено исторически и мемориален интерес. В различните години художникът рисувал автопортрети, портрети на роднини и близки, приятели и познати, понякога по специална поръчка от определени институти, организации и общества, но най-често за свой и на своето семейство спомен. Тези произведения, преимуществено съсредоточени в колекцията на градската картинна галерия, ни представят строги и деловити мъжки портрети, като: "Портрет на А. И. Казначеев" 1847 (х., м. 56х46), сенатор, предводител на дворянството в Таврическа губерния; "Портрет на поета-баснописец И. А. Крилов" 1894 (х., м. 71х62); "Мъжки портрет" 1899 (х., м. 47х47), "Портрет на зетя на художника" 1894 (х., м. 61х48), а също и групов портрет "И. К. Айвазовски в приятелски кръг" 1893 (х. м. 56х81). На последния са изобразени седнали на масата: И. К. Айвазовски (с гръб към зрителя), вляво от него Г. А. Дуранте, И. С. Граматиков, М. Х. Лампси. Прави стоят отляво надясно: И. В. Дуранте, К. П. Зиони, А. С. Граматиков, Н. С. Граматиков. Портретируемите са обединени от обща ситуация. Някои биографични сведения за изобразените на този портрет могат да се узнаят в библиотеката за раритети (уникати) "Таврика" в гр. Симферопол. Кои са били тези съседи на Айвазовски, та той изписва трима от тях в уникалния си групов портрет?
Във фрагмент от статията на В. Гейман от книгата "Феодосия в прошлом", издадена през 1918 год. относно Граматиковския благотворителен капитал, се казва следното: „Във връзка със случващото се в последните години небивало ожесточени разпри на отделни групи в гръцката община на гр. Теодосия е уместно да си спомним за тези светли благодетели, заради невнимателно съставеното завещание на които се точат сега мечове, чупят се копия, а най-често се точат безконечни жалби, прошения и се съставят протоколи. Имаме предвид Емануил Граматиков и неговата жена Смарагда, оставили за благотворителни цели цялото свое имущество на стойност не по-малко от пет милиона рубли. Родът Граматикови е играл ролята на първенстваща фамилия в Теодосия в течение на цялото деветнадесето столетие, и само в последните години тази фамилия започва да изчезва от общественото поприще в нашия град.” Това е един капитал, който в днешно време би бил съизмерим, ако не с богатството на мъдреца от Омаха - Уорън Бъфет, то поне с това на Бил Гейтс. Повод за това ми твърдение е валутния курс на тогавашните държави, който намерих в математическа задача в “Рибния буквар” на Петър Берон, според който 1 руска рубла се равнява на 18 турски гроша, от което следва, че завещаните от Граматиков 5 млн. Руски рубли са се равнявали на 90 000 000,00 турски гроша, цифра на която не са могли да разчитат бюджетите на по-малките държавици през 19-то столетие.
Родоначалник на тази фамилия в Русия (в Теодосия) бил Емануил Емануилович Граматиков, автор на упоменатото завещание.
Предците му някога се преселили в Солун от Сърбия, но е от български произход, като в някои документи, съхранили се в Теодосийския карантинен архив, Емануил Граматиков се именува не „грък”, даже не „сърбин”, а „славянин”. В Солунско винаги е имало представители на тази фамилия, дала и видни борци за българщината. Такъв бил и Павел Пейков Граматиков, известен като Кониковски, Павле Капитан (Павля Капидан) и Канатлийски, тоест Крилати, е български революционер, ениджевардарски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Павел Граматиков е роден в село Кониково, тогава в Османската империя. Остава без образование. Като работник в турски чифлик в село Кушиново е обвинен за кражба на пари и пребит от турците и съден в Енидже Вардар, но скоро е оправдан. От този момент завръщането в родното му село става опасно и той започва да действа сам срещу турците. Влиза във ВМОРО и става терорист на организацията. От 1896 година е начело на чета в Ениджевардарско. Впоследствие се присъединява към четата на Иван Карасулията и Апостол Петков и участва в сражения в Паяк и Гъндач планина. След присъединяването му към четите съпругата му многократно е тормозена от турците. През 1898 година се установява в Ениджевардарското езеро, където си построява рибарска къща всред тръстиката, за защита от внезапни нападения. В 1901 година е в София и Гоце Делчев го назначава за войвода в Поройско. Заминава за Македония с четата на Михаил Чаков. Действа известно време в Поройско с четата на Станиш Наков, но после се връща в Ениджевардарско (Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 36) с едно отделение и се обявява за околийски войвода и така влиза в конфликт с Апостол Петков. Върши убийства на арнаути, пъдари и добива слава сред населението. Двамата войводи са помирени от Аргир Манасиев, който го нарича. силен войвода, душманин на арнаутите (Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, стр. 371). Кирка̀лово или Чекр̀е, Ч̀екъра (на гръцки: Παραλίμνη, Паралимни, катаревуса Παραλίμνιον, Паралимнион, до 1926 година Τσέκρι, Цекри) е село в Егейска Македония, Дем Енидже Вардар на Ном Пела. Населението му е 816 души (2001). Селото е разположено в северозападния край на Солунското поле на 7 километра югоизточно от Енидже Вардар (Яница) по пътя за Гумендже (Гумениса). В миналото селото е било на брега на Ениджевардарското езеро, пресушено през 30-те години на 20 век. Към 1527-1532 година Чекре, наричано и Киркалова, е вакъф на Евренос бей в казата Йенидже и Вардар и наброява 21 ханета и 7 неженени мъже (Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 132). В края на 19 век Киркалово е чисто българско село в Ениджевардарска каза на Османската империя. В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) пише за Киркалово: Селото Чекри е разположено в равнината край езерото, на изток от града. Жителите му са българи и се занимават предимно със земеделие, риболов и отглеждане на пиявици. Земеделците работят като наемници на мюсюлманина собственик на селото, който получава и дохода от ливадите. Край селото минава река, която през зимата е непресекаема, тъй като се качва силно по това време на годината (Верковичъ, С.И. „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“. СПб, 1889, стр. 112).
От друга страна разклонението на Граматиковския род, живеещо до 20-те години на 20 век в Одринско и Беломорска Тракия (дн. Северна Гърция), поради българското си самосъзнание се преселва в Царство България с най-голямата бежанска вълна след спогодбата Моллов-Кафандарис. Част от големия Граматиковски род се придвижва на изток в Софлийска околия, където се заселва за около столетие. Както е видно от намиращото се в Централен Държавен Исторически Архив – София лично дело на бежанец към Главна Дирекция за настаняване на бежанците №16596 от 7 юли 1937 г. (фонд №719, опис №18, папка №30, 2763-1927) в България се преселва роденият в село Баш Клисе* - Димотишко Атанас Христов Граматиков и останалите членове на семейството, спасили се от зверствата над тамошното българско население, извършени от турски, гръцки и помашки башибозуци. Семейството на Ат. Хр. Граматиков през 1920 г. бива настанено в гр. Свиленград, съгл. Чл. 4, буква “а” от Закона за селско-стопанско настаняване на бежанците, и подава Декларация за българско поданство на 9 март 1927 г. По линия на неговия син Петър Атанасов Граматиков, роден на 17.Х.1902 г. в с. Каяджик** – Софлийско, Западна Тракия – Гърция, и внук му Григор Петров Граматиков, произлиза и пишещият тези редове Петър Григоров Граматиков.
*Башклисе (на гръцки: Πρωτοκκλήσι, Протоклиси, катаревуса: Πρωτοκκλήσιον, Протоклисион, името на селото идва от турското: Başkilise, в превод и двете имена означават главна църква) е село в Западна Тракия, Гърция, част от демова секция Малък Дервент, в Дем Орфей, Ном Еврос. По данни от 2001 г. има 669 жители. Според предания село Башклисе е основано от българи, преселници от Чирпанско във втората половина на 18 век. В 19 век Башклисе заедно с Караклисе и Крушево е едно от трите български села в Димотишка каза на Османската империя. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Башкилисе (Bachkilissé) е посочено като село със 105 домакинства и 510 жители българи („Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 54-55).
[**Каяджик (на гръцки: Κυριακή, Кириаки) е село в Беломорска Тракия, Гърция, в Дем Орфей, Ном Еврос. По данни от 2001 г. има 163 жители. Преди Балканските войни село Каяджик е изцяло българско християнско село в района на Софлу. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Каяджик (Kayadjik) е посочено като село с 350 домакинства и 1500 жители българи („Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 56 – 57). В 1830 година то има 310 български къщи, в 1878 - 350, в 1912 - 230, а в 1920 – 150 (Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 308). В демографската статистика на професор Любомир Милетич от 1912 година е посочено, че селото има 150 екзархийски български семейства и 30 семейства на българи-униати (Любомиръ Милетичъ. „Разорението на тракийските българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918, стр.299)].
В Русия Емануил Граматиков пристигнал през 1795 г., отзовавайки се на поканата към обитателите на тогавашна Османска Гърция за колонизацията на южното руско крайбрежие. Граматиков пристига в Ахтиар (Севастопол), където започва тежка подготовка за постъпване на флотска служба. От Севастопол той се преселва в Теодосия, където служил до 1809 г. като преводач в митницата, а след това като чиновник в канцеларията на централната карантинна кантора.
В делата на карантината са се запазили данни и за това, че Граматиков е бил подсъдим за самоволно откриване на рибопреработвателен завод, но явно без чувствителни последствия, понеже след чумната епидемия от 1811-1812 г. делата му потръгват изключително успешно и той установява здрави връзки в сферата на доставките за флота. Е. Граматиков довежда от Гърция двамата си братя, Ставро и Георги, съвместно с които и разширил своя бизнес, като за кратко време в негово разпореждане се оказват маса татарски земи на Керченския полуостров, населението на който, както е известно, е претърпявало не малко митарства, изоставяйки при засухи своите владения даже на произвола на съдбата.
Граматиков умира скоропостижно, от чума, - смъртта го застига на 14 дек. 1829 г. в Симферопол, където и бил погребан в гръцката църква. Жена му, Смарагда Дмитриевна, която съгласно завещанието била пожизнен ползвател на цялото имущество, умира във Теодосия на 19 август 1870 г. и била погребана на християнското гробище. Гробът й е издирен преди няколко години и там днес е поставен масивен мраморен паметник. Тук е предложено да се пренесе и праха на нейния съпруг, ходатайство, за което е представено пред преосвещения Дмитрий, архиепископ Таврически и Симферополски.
Представители на фамилия Граматикови, както вече се упомена, са били, в течение почти на 90 години приемали най-живо участие в обществения живот на Теодосия. След Емануил и Смарагда не са останали деца не. Наследниците на Георги по дъщеря приели други фамилни имена, и това име се поддържа само от потомците на Ставро. Синовете му – Александър и Иван дълго се занимавали първенствуващо място в реда на родовите фамилии на Теодосия.
Иван Ставрович бил първи мирови съдия на Теодосийски окръг, като е също избран в първото земско събрание на 18 февр. 1869 г. и до освобождаването на длъжността, т.е. до 1892 г, два пъти е бил избиран и за председател на мировия конгрес.
Александър Ставрович бил член на земската управа, а по-късно от 1884 г. до 1910 г., и несменяем неин председател, явявайки се главен вдъхновител на земския и въобще на уездния обществен живот в протежение на 25 години. Паметта му е почетена от земството с присвояване името му на земската болница в село Седем Кладенци (Семь – Колодезей), поставянето в залата на земското събрание на портрета му и пр. В течение на повече от 20 години той бил и попечител на Граматиковския благотворителен капитал, управлявайки го заедно с друг местен старожител, Ил. Павл. Тамара, също така потомък на гръцки преселник и бивш градски глава на гр. Теодосия, Иван Тамара (бивш кмет, 1820 - 1825 г.г.). Последните години от управлението на А. Граматиков и И. Тамара предизвикали началото на това движение, за което напомнят през 1918 г. безспирните вестникарски колонки, съдебните канцеларии и участъкови управления и други учреждения.
Завещанието е съставено още в 1825 г., а било представено в съда в 1830 г. и встъпило в сила за осъществяване на благотворителните замисли на Граматикови през 1870 година.
По такъв начин, предавайки цялото си имущество, с размер на 18 хиляди десетини земя в Теодосийски уезд, в това число, домове и имения в Теодосия, пощенски станции и пр., завещателите допуснали една съществена неясност, предизвикала по-сетнешните безконечни спорове.
Както е видно от текста на завещанието, висшия надзор по воденето на делата в капитал бил поверен на „гръцкото почетно общество”, а именно, правата и задълженията по управлението на капитала и извършването на контрол на действията на двамата попечители, единият от Граматиковския род, другият - църковен настоятел (епитроп), и двамата - избрани от преждеупоменатото общество.
Пълната невъзможност да се установи съдържанието на този термин дава благодатна почва за всякакви раздори. Предполага се, че терминът, “почетно общество” е привнесен от гръцките острови, където някога е съществувало кръгово поръчителство при плащане на налози. Освен това, по време на съставяне на завещанието, 1825 година, може би, такъв термин и да е имал своето значение, но оттогава, са проведени в руската империя големите реформи на освобождението от крепостничеството, въвеждането на земските градски учреждения, съдилища, изменен е целия строй на обществения живот. „Почетно общество” с днешна дата не ще открием ни в една нация, а ако даже думата да е била взета в буквалното си значение, то надали ли може да считаме тъждествени понятията, придавани на тази дума в 1825 г. и днес. За разтълкуването на това понятие са правени нееднократни опити, които не са довели до удачен резултат. Уездното и губернското земство е довеждало делото до сената, указвайки на отсъствието на почетно общество, като юридическо лице, на опасността от безстопанственост на завещаното имущество и пр., и е молило да му се предадат му капиталите. Сенатът, обаче, признал земството за странично учреждение, и искът бил отказан. В последно време земството е правило постъпки пред министерството за възбуждане ходатайство пред Върховната Власт за изменение на съответстващия пункт в духовното завещание за реда на управление на капитала. И това ходатайство било оставено без удовлетворение.
Друг характер приема цялостното направление на делото с издаване на 4 август 1915 г. на Височайшата Заповед за предаване на всичкото имущество на гръцката Введенска църква (Св. Въведение Богородично). Опитът на попечителите да въведат във владение причта/клира не бил подкрепен от нотариалните и съдебните учреждения, които считат, че посоченото повеление (заповед) не дава право на установяване на права на собственост, а има предвид единствено ползване, съгласно ”изяснените в завещанието условия”, т. е. с помощта на въпросното почетно общество.
В резултат от всички спорове, накрая преобладаващо е виждането, че под почетно общество, следва да се разбира енорийската община, която избира и втория попечител из църковните настоятели. Известно време споровете продължават, при което една група енориаши намира, че по делата на капитала могат да участват само цензовици, т.е. хора с ценз - ползващи се с право на участие в градските избори.
Други обяснявали този спорен 7 параграф от инструкцията за църковните епитропи в смисъл, че под градски следва да се разбира не само избори в областта на градското самоуправление, но и съсловните, напр., еснафските градски избори. В предходните времена споровете и съмненията били разрешавани от самата администрация, като министерството признало право на участие само на цензовиците, а губернската управа – на всички енориаши. От 4 август 1915 г. администрацията се оттеглила от надзорните си функции и най-непосредственият надзор над дейността на енорийската община преминал към епархиалната власт в губернията. В същото време окръжният съд, а след това и палатата и сенатът признали за законно постановлението на обществото в състав от всички енориаши на гръцката Введенска църква. Разбира се в съветските времена всичките капитали, завещани за християнска благотворителност от фамилията от български произход Граматикови, са експроприирани с останалата църковна собственост. В наши дни отново местното население отдава заслужена почит на филантропите Граматикови, защото доброто не трябва да остане анонимно, а да се популяризира с единствената цел да послужи за пример и да инициира последователи в оделотворяването на християнската любов към Бога и към ближните.
Още нещо изключително интересно е, че с тези капитали се подпомага борбата срещу настъплението на богоборческата вакханалия на болшевиките. Съпруга на Александър Сергеевич Граматиков била Дагмар, племенница на генерал, Бонч-Бруевич, роден брат на управляващия делата на Совнаркома В. Д. Бонч-Бруевич. Дагмар предоставяла своята квартира за “работата” на Сидни Рейли. В периода на гражданската война Александър (брат на Елена Граматикова) и зетят на Айвазовски - Княз Микеладзе Иверико Давидович, заедно закупуват шхуната “Саломет” и по море известно време доставяли за войските на Врангел в Крим от Турция оръжие, което заменяли за зърно с контрабандистите на турския бряг.
Още по-необикновена е съдбата на Александър Николаевич Граматиков, брат на Екатерина Николаевна Граматикова, която в първия си брак била омъжена за внука на Айвазовски – Михаил Латри. В живота му се преплитат връзки с Владимир Улянов - Ленин и със Сидни Райли – британският шпионин, вдъхновил Флеминг да създаде литературният образ на Джеймс Бонд, агент 007.
Съветските изследователи и архивни работници са положили не малко усилия за издирване, категоризация и опубликуване на писма и документи на В. И. Ленин, лидера на болшевишката партия и първи ръководител на съветската държава. Петото издание на събраните му съчинения съдържа повече от 3700 писма и телеграми, а намерените след излизането на това издание документи се публикуват в ленинския сборник. Неоткритите все още писма на Ленин, за чието съществуване изследователите знаят, както и ленинските документи, съхранявани в бившия архив към Института по марксизъм-ленинизъм, но по различни съображения непубликувани, скрупульозно са изброени в дванадесеттомната „Биографична хроника”. Няколко неизвестни преди писма са открити от западни учени в европейските архиви. Поради гореизброеното, новият, невнесен в каталозите ленински документ допълва характеристиката на болшевишкия вожд. През юли 1908 година Ленин изпраща следното препоръчително писмо: “По молба на другарите от украинската социалдемокрация аз мога да удостоверя, че по сведенията, които са ми предоставени от изцяло заслужаващи доверие местни другари, др. Граматиков (“Черният”) принадлежи към Руската социалдемократическа работническа партия и е работил в редовете на партийните организации. Женева 7 юли 1908 г.”
Оригиналът на това писмо, състоящ се от две страници, се съхранява в Публичните архиви на Канада във фонда на Андрей Жук (поч. 1968 г. в австрийската столица), създаден през 1978 г. През първото десетилетие на 20 век А. Жук бил активен член на Революционната партия на Украйна (РПУ) и на Украинската социалдемократическа работническа партия (УРСДРП). В годините на Първата световна война той бил свързан с базираният в Австрия Съюз за освобождение на Украйна (СОУ). След революцията Жук живее във Виена и Лвов. Той запазил своя интерес към украинския социализъм и кооперативното движение. В периода между двете световни войни е направил неимоверно много за опазване архивите на СОУ и материалите за Украйна.
Кой обаче е Граматиков, чиято политическа благонадеждност Ленин атестира в своето писмо? Неговото име, също както и писмото на вожда, не са упоменати нито в едно от изданията на “Събрани съчинения” на В. И. Ленин, нито в “Биографическата хроника”. Не става въпрос за него и в многотомната “История на КПСС”, в седемте издания на Съветската енциклопедия, в различните публикации с писма на меншевиките, а така също и в съветските или западните изследвания по дореволюционна история на социалдемократическата партия. Името Граматиков, обаче фигурира в донесенията на парижкото отделение на “охранката” – царската политическа полиция, архивите на която се пазят в Хувъровия институт на войната, мира и революцията.
Съгласно донесение на “охранката”, написано 4 месеца до написването на лениновата препоръка, Александър Николаевич Граматиков, “от дворяните”, е роден в Севастопол през 1871 г. През 1896 г., когато следва в Московския университет, е бил арестуван за политическа дейност. За срок от две години му било забранено да живее в двете столици, както и в който да било университетски град. През 1899 г. Граматиков отново бил арестуван в Твер, след което пуснат под попечение на майка му , по причина на незафиксирано по-рано “нервно разстройство”. След известно време той се преселил в Харков, където възобновява учението си в университета, както и политическата си дейност. По данни на полицията, към 1905 г. е бил свързан с болшевишкото крило на Руската социалдемократическа работническа партия, бил член на партийния комитет в Харков и неговата военна организация, активно разпространявал листовки във връзка с годишнината от Кървавата неделя. От февруари 1902 г. до март 1906 г. бил задържан четири пъти, но всеки път скоро освобождаван. Напълно вероятно е, че Жук, който по същото време бил свързан с РУП и УРСДРП в Харков, да е знаел за работата на Граматиков в местната болшевишка организация. Както в повечето революционни групи, сред харковските социалдемократи също проникнали агенти на царската политическа полиция. Безпроблемността, с която Граматиков, независимо от честите арести, избягвал наказание, е предизвикала у Жук и другите украински социалисти определени подозрения. След поражението на революцията от 1905 г., когато Граматиков, Жук и редица други руски интелигенти заминават в емиграция, тези подозрения вероятно са заставили социалдемократите да предупредят Ленин относно Граматиков. Владимир Илич, в писмото си от 07.07.1908 г., заявява, че няма повод да се усъмни в лоялността на своя болшевишки съратник.
През това време Граматиков живее в Брюксел. На 2 март 1908 г. С. Е. Висарионов, директор на Департамента на полицията, се обръща към парижкото отделение на “охранката” със запитване да потвърдят донесението на агент за това, че Граматиков (известен като “Черният”, “Иван Петрович”) живее в Белгия, където изучава производството и приложението на взривните вещества. Доколкото отговор не последвал, аналогични записки били изпратени на 25 октомври и на 6 декември 1911 г. Последният път, когато фамилията Граматиков се появява в архивите на “охранката” е през декември 1911 г., когато парижкото й отделение проинформирало Висарионов за това, че социалист-революционерът “Гущин” пребивава към момента в Париж заедно с Граматиков. “Гущин”, истинското име на който било Н. И. Металников, отдаван бил агент на руската полиция. Очевидно той дал и информацията, че партийните другари били обезпокоени от факта, че Граматиков е изоставил революционната дейност, за да изучава философия. Възможно е, в резултат на това тяхно съседство, личните връзки на Граматиков с есерите и полицията да са укрепнали. През 1912 или 1913 г. той се завърнал в С.-Петербург, където влязъл в ролята на юрист с добра кариера и отлични контакти. Вечерял в най-луксозните ресторанти и подпомагал създаването на Клуба на авиаторите, който организирал първите авиосъстезания в Санкт Петербург и Москва. Сред най-близките му приятели били Борис Суворин, син на издателя на консервативния вестник “Ново време”, и Сидни Райли, който откраднал от Петербургската морска корабостроителница, където той работил, и явно не без негова помощ, чертежите на немските военни кораби за британското разузнаване. Райли считал Граматиков “не само за учен и мислител, но и за човек с характер, лоялността на който била извън всякакво подозрение”. Съгласно други източници, Райли бил известно време агент на “охранката”, както и самият Граматиков. Тази връзка би обяснила лекотата, с която Граматиков избягва затвора, независимо от честото му арестуване до 1907 г. и метаморфозата в живота му след 1911 г. Смяната на ориентирите – от партията към полицията - в резултат на шантаж от страна на “охранката” не била необичайно явление през последното десетилетие на царска Русия.
Пътищата на Граматиков и Райли отново се пресекли през есента на 1918 г., когато великият британски шпионин се завръща в Русия, опитвайки се да разпали там съпротива против новия режим. Граматиков, който смятал, че правителството “се намира в ръцете на престъпници и душевноболни, пуснати от дом за психично болни”, използвал своите предишни връзки, организира на Райли интервю с генерал М. Д. Бонч-Бруевич, от когото издействал племенницата му Дагмар, балерина в Московския Художествен театър, да разреши на приятеля му да ползва квартирата й като “надеждно място”, където съхранявал крупни суми различна валута в брой. Дагмар го запознава с две очарователни дами – артистката Елисавета Оттен и секретарката на ЦИК, Олга Стрижевска, която се влюбва в Райли и го снабдява с пропуски и секретни документи, за което пише Инна Свеченовская в книгата си „Сексът и съветския шпионаж” (стр. 281). Граматиков с помощта на Вячеслав Орловски (Владимир Орлов), който по-рано бил свързан с дореволюционната “охранка” и станал функционер на Чрезвичайната Комисия (ЧК), осигурил за Райли фалшиви документи на името на Сидни Георгиевич Релинский, позволяващи му свободно да пътува по Съветската страна под прикритието на чекист, както съобщава и Сайърс Майкъл в книгата си „Тайната война против Съветска Русия, стр. 28. Прониквайки в Кремъл и в генералния щаб на Червената армия, Райли бил в курса на всички мероприятия на съветското правителство. Английският шпионин се хвалил, че запечатаните заповеди до Червената армия стават «известни в Лондон по-рано, отколкото ги прочитат в Москва».
Много вероятно е тъкмо той да е свързал Райли с антиболшевишките елементи в партията на есерите. Райли, на свой ред, набелязва Граматиков за поста на министър на вътрешните работи, който да ръководи полицията и финансите в предполагаемото ново Временно правителство, в което премиер-министър трябвало да стане Борис Савинков, а военен министър – генерал Юденич. Шуберский, глава на една от най-големите търговски фирми в Русия, трябвало да стане министър на пътищата и съобщенията. Юденич, Шуберский н Граматиков – бъдещото временно правителство трябвало да пребори анархията, почти неизбежна след такъв преврат. Горното се поддържа и от съвременния английски изследовател Филип Найтли (Найтли Ф. Шпионы XX века / Пер. с англ., М., 1994. с. 62), който описва основните сътрудници на СИС в Русия: Сидни Райли, Джордж Хил, Съмърсет Моъм, който работел и за американците, Пол Дюкс, както и Робърт Брюс Локхарт, агента на британската дипломатическа служба в Москва, който, макар да не бил офицер от СИС, приемал активно участие в шпионската дейност в Русия.
Граматиков и Райли, видимо, не са играли никаква роля в убийството на германския посланик Мирбах и във въстанията на есерите в провинциалните градове през юли 1918 г. Но през август са били в центъра на така наречения “заговор на Локхарт”, насочен против болшевишкия режим. С пари, получени от неофициалния представител на британската мисия Брюс Локхарт, Райли подкупва някои червени латвийски части да му помогнат за залавянето по време на запланувано в Москва заседание на Всеруския Централен Изпълнителен Комитет (ВЦИК) и установяването на военна диктатура на Савинков. Резидентите на чуждите разузнавателни служби правилно преценили, че съдбата на всеки заговор против Съветите в значителна степен ще зависи от това, каква позиция биха заели латишите, които били по онова време най-боеспособната красноармейска част и отговаряли за охраната на Кремъл. Привлечени били в Петроград двама млади командири-латиши, които пристигнали от Москва. Те се свързали с военно–морския аташе при английското посолство (което все още не се било прехвърлило в Москва), капитан Френсис Алън Кроми. Първата им среща станала в ресторанта на хотел «Французски». Командирите убедили Кроми, че в средите на латишките стрелци зрее сериозно недоволство от властта, че те са готови да излезнат против правителството, ако имат поддръжката на армейски части. Към операцията бил включен и командира на 1–ви дивизион на латишките стрелци Едуард Берзин. Локхарт им дам препоръчителни писма до командващия английските войски в Архангелск генерал Пул и съпроводителни документи на бланки на британската мисия с печати и своя подпис. (Предполагало се, че след ареста на съветското правителство латишките стрелци през Архангелск на английски кораби ще се завърнат в родината си.)
Заседанието в на болшевишкото ръководство Болшой театър в Москва било отложено и на 28 август Райли пристига в Петроград за консултация с Граматиков относно реализацията на плановете за въстание в бившата столица Но, както се изразил самият Граматиков; “глупаците нанесоха удара твърде рано”. На 30 август терористи, несвързани с мрежата на Рейли, убиват М. С. Урицки в Петроград и сериозно раняват Ленин в Москва. Феликс Дзержински, чийто агенти още през юни проникват в организацията на Райли и знаели за неговите одиозни планове, бързо се възползвал от тези събития като предлог за ареста на Локхарт, обискирането на британската мисия в Петроград и началото на червения терор. Най-удивително е, че Райли и Граматиков смогват да изгорят своите документи и да избягат от страната.
За последен път двамата заговорници се срещат през септември 1925 г. в Париж, където Граматиков прекарва своята втора емиграция. Този човек, когото Ленин считал за лоялен болшевик, отново организира заговор против съветското правителство. Рейли, заедно с Граматиков, белия генерал А. П. Кутепов, експерта по разобличаване на провокатори Владимир Бурцев и офицера от английското разузнаване Ернст Бойс, обсъждат възможността за установяване контакт с предполагаемата монархическа, антиболшевишка московска организация “Тръст”. Решено било, че Райли трябва да отиде във Финландия за проучване с лидерите на “Тръста” каква е възможността за още едно въстание. Те не знаели, че монархическата група отдавна била арестувана от ОГПУ. Райли бил подлъган да влезе на съветска територия и този път “кралят на шпионажа” не успява да се завърне.
Фактът, че Ленин е вярвал и поддържал човек, като Граматиков, който би могъл наистина да е свързан с царската “охранка” в дореволюционно време, а след 1917 г. развил забележителна антисъветска кариера в съюз с неговите политически противници – от левите, като Савинков, до десните монархисти, може да учуди мнозина. Впоследствие Ленин неведнъж се доказал като лош познавач на човешката душа и политическите пристрастия на своето обкръжение, подкрепяйки Роман Малиновски в болшевишкия Централен Комитет и го защитавал, независимо от излезналите очевидни доказателства за принадлежността на същия към царската “охранка”, а после Владимир Улянов се проваля като „инженер на човешката душа”, възхвалявайки онзи “чудесен грузинец”, който станал негов приемник.
В наши дни в Украйна живеят много потомци на българския род и руската дворянска фамилия Граматикови по линия на Димитър Емануилович, единият от братята на Емануил Емануилович. Един от тях е украинския радио-журналист Виктор Граматиков, внук на Виктор Емануилович и праплеменник на самият родоначалник Ем. Емануилович. В Руската Федерация към днешна дата живее друго разклонение на потомци на фамилията по линия на световноизвестният съветски и руски кинорежисьор и продуцент Владимир Граматиков.

Няма коментари:

Публикуване на коментар