сряда, 20 юни 2012 г.

Иранска Мега-джамия във Финландия


Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков
Публикувано: http://dveri.bg/ИРАНСКА_МЕГА-ДЖАМИЯ_ВЪВ_ФИНЛАНДИЯ.htm
Източник: http://www.gatestoneinstitute.org

Нова мега-джамия бе открита във финландската столица Хелзинки. За разлика от повечето джамии в Европа, които обслужват мюсюлманите-сунити, хелзинкската джамия принадлежи на шиитския ислям.
Тя е платена от Ислямска Република Иран и критиците казват, че теократите от Техеран възнамеряват да използват джамията като център за рекрутиране, обслужващ войнстващата шиитска мюсюлманска група Хизбулла в Европа.
Размерите на новата джамия са исполински по финландските стандарти. Със седемстотин кв. метра (7 500 квадратни фута) застроена площ, разположена до метростанцията в източния квартал на Хелзинки Меллунмеки, огромната молитвена зала побира 1000 богомолци.
Джамията е построена от Фондацията Ахлул-Бейт, радикална шиитска мохамеданска прозелитираща и политическа лобистка група, ръководена от иранското правителство. Ахлул-Бейт ръководивече около 70 исламски цетрове по света и има за главна цел промотирането на религиозните и политическите възгледи на ислямските радикали от Иран.
Ахлул-Бейт е против всички останали клонове на исляма, които не са в унисон с формата на исляма, диктуван от иранските теократи: организацията е призовавала за преследване на мохамеданите-сунити, суфии и алевити, както и на светски и умерено настроени мюсюлмани. Тази организация също застава срещу интеграцията на иммигрантите-мохамедани в приемащите ги общества и държави.
Ахлул-Бейт приоритетно е ориентирана към разпространението на ислямското шериатно право извън Близкия изток; нейните центрове в Африка иАзия, например, са били използвани за радикализиране на местните мюсюлмански общности. Стандартната процедура е да се дават парични средства на бедните, които се конвертират в шиизма и след това стават субект на религиозно обучение от подкрепяни от Иран имами. Групата е забранена в поне една дузина държави.
В Европа, джамиите на Ахлул-Бейт обикновено се представят пред обществеността като центрове за култури и спортни инициативи, но, на практика, те често са използвани от иранските тайни служби да мониторинг на живеещите в чужбина иранци и за преследване на иранските дисиденти.
В Германия, джамията “Имам Али” в Хамбург беше свързана с убийството през септември 1992 г. в ресторант “Миконос” в Берлин на четирима водачи на Иранската Кюрдска Демократическа Партия.
Във Великобритания, лондонската джамия на Ахлул-Бейт бе замесена в издаването ан смъртни заплахи против Вританско-Индийския писател Салман Ружди. Джамията е била използвана също за рекрутиране на терористи и за шпиониране на иранци-бежанци в Англия и Уелс.
В Дания градския съвет на копенхаген наскоро разреши на Ахлул-Бейт да построи първата официална “Голяма джамия” в датската столица. Мега-джамията, която ще има масивен син купол, ще бъде с две минарета, които архитектурно ще доминират над небето на Копенхаген.
Човекът, определен за главен имамин на новата копенхагенска джамия, мохамед Махди Кадеми, е бивш армейски офицер, ръководил идеологическия отдел на Иранската Революционна Гвардейска Част до 2004 г., когато получава задание от иранския режим да се пресели в Кралство Дания. Мнозина от иранските бежанци вярват, че той поддържа тесни връзки в иранските тайни служби и се страхуват, че новата джамия ще бъде използвана срещу тях.
Независимо от критицизма срещу мега-джамията в Хелзинки и опасенията, че сградата ще се превърне в център на иранския режим за набиране на мюсюлмански младежи за клетките на Хизбулла, финландските политици прегръщат проекта за шиитската джамия като символ на мултикултурния прогрес.
Според списание “Египет Днес” (Egypt Today), мултикултурализмът превръща Финландия в рай з амюсюлманската имиграция, не само за шиитската, но и за съперниците им сунити.
В статия, озглавена “Добре дошли във Финландия”, списанието констатира: “Тара Ахмед, 25-годишна кюрдка, пристига със съпруга си във Финландия преди няколо години да трси препирание. Много услуги им бяха предоставени там, по свидетлството на самата Тара. Освен това за седем години срещу нея няма нито един случай на обида или дискриминация в каквато и д абило форма. Като болшинството имигранти и те се възползват от безплатните уроци по финландски език, предлагани от правителството, което дори плаща на всеки обучаем 8 долара дневно, за да ходи редовно на езиковите кусове. Правителството предоставя на имигрантите безплатен дом, здравеопазване и образование за тях и децата им. Допълнително имс еизплаща месечна стипенди от 367 долара на възрастен за покриване на разходите докато започнат за печелят самостоятелно. Правителството е в състояние д апокрива всички тези разходи, благодарение на прогресивния данък, който може да надмине и 50 % от личния дход. Представителите на държавната власт в лицето на Министерството на външните работи заявяват, че страната се нуждае от имигрантите в дългосрочен план и че те не биха се превърнали в обозримо бъдеще в тежест за обществото.”
След публикацията в египетското списание мюсюлмани на вълни започнаха да имигрират във Финландия, която има население малко над 5 милиона души. Днес там те са близо 60 000 от Афганистан, Алжир, Китай, Египет, Косово, Индия, Ирак, Иран, Мароко, Саудитска Арабия, Сирия, Тунис, Пакистан, Сомалия и Субсахарна Африка.
Имиграцията от Сомалия се е удвоила през последните години. Хелзинкския вестник “Саномат” информира, че повечето от сомалийските бежанци, идващи в страната са абсолютно неграмотни и че сомалийската терористична група Ал-Шабаб наскоро е набирала сомалийски младежи, живещи във Финландия, да се включат във войната със сомалийското правителство.
Някои имигранти, изповядващи мохамеданството, са пътували от Финландия за пакистан или Сомалия, където с преминали обучение в джихадистки тренировъчни лагери. Финландските власти са установили, че сомалийци са злоупотребили с имиграционната процедура за реунификция на семейства с цел да улеснят трафика на хора.
Според журналиста от Финландското Национално Радио, Том Канконен, който неотдавна публикува книга, озаглавена “Ислам Еуропасса” (прев. от фин. ез.: Ислямът в Европа), Финландия е до за няколкостотин ислямски фундаменталисти, кито принадлежат към вахабитската секта на сунитския ислям с произход от саудитска арабия. Вахабизмът не само обезкуражава интеграцията на мюсюлманите на запад, но активно окуражава джихада против не-мохамеданите, заплашва бъдещото радикализиране на мюсюлманските имигранти във Финландия, според Канконен, който твърди, че тези ислямисти оперират/действат в общности като Хелзинки Муслимкоти ( (Мюсюлмански Дом), Асоциация Икра и Форум Салафи в интернет-пространството.
В отговор на нарастващата заплаха от страна на радикалния ислям, финландското вътрешно министерство през декември 2010 г. обяви, че обучението на лица за извършване на терористични актове ще бъде считано за криминалсно престпление. Финландската тайна полиция (SUPO) на свой ред пък поиска от парламента допълнително финансиране за разполагането на офицери, постоянно базирани в Африка и Близкия изток, с цел да предотвратят пътувания на евентуални терористи до Финландия.
Нарастват и притесненията относно провала с интегрирането във финландското общество на имигранти, изповядващи исляма.
Деца-мюсюлманчета във финландските училища, често биват спирани от участие в класни и извънкласни занимания като пеене и танци, понеже родителите им смятат такива дейности за противни на исляма. Нерядко деца от имигрантски семейства разиграват “расистката карта”, когато нещо не им е по вкуса в училище.
Понякога родители-мохамедани нападат финландски учители, както в случая на Туйа Ринне, финландка, приела исляма, която преподава в хелзингско училище. Тя години наред е гордост и образец за финландския мултикултурализъм, но наскоро е освободена от работа като лектор в курс по ислям, след като родители-мюсюлмани я обвиняват, че не е достатъчно добра мюсюлманка.
Сред другите си искания, родителите-мохамедани изискват от Ринне да покрива главата си с хиджаб, а освен това я атакуват за това, ч е в сободното си време преподава ориенталски танци. Вълненията стихват едва след като училищната власт отстъпват пред мюсюлманските искания и се съгласяват занапред класовете по ислям да се преподават единствено от преподаватели, които са имигранти мюсюлмани и ще водят обучението на роден/майчин език.
С увличаване броя си мюсюлманите настояват пред финландското правителство да осигури повече джамии и молитвени стаи, които към момента са общо за цялата страна 45, - повечето от тях в столицата. Според Ислямското Общество във Финландия те са пренаселени и неадекватни на нуждите им.
Що се отнася до новата мега-джамия в Хелзинки, мюсюлманите-сунити считат, че тя няма да реши проблема с недостига на молитвени места във Финландия, защото джамията ще обслужва само шиитите. Подобно на ситуацията в останалите европейски държави, финландските сунити вероятно ще се обърнат към Саудитска арабия да финансира сунитска мега-джамия в противовес на спонсорираната от Иран шиитска мега-джамия.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Представители на Цамблаковия род в емиграция в Западна Европа

Йеродякон Петър Граматиков

Григорий Цамблак (1364 г. - +1420 г.) и Киприан Цамблак (род. ок. 1330 г. - +1406 г.) са най-забележителните представители на видния болярски род Цамблак, чието житие превъзходно е разказано от Петко Мангачев (www.euro2001.net, брой шести от 2009 година).
Григорий Цамблак, митрополит Киевски (1415 - 1419), нарича свети Киприан "брат на нашия отец", под което най-често се разбира, че Киприан е бил чичо на Григорий. Киприан спомага за успехите на Филотей през второто му управление на Цариградската патриаршия (1364 - 1376) – помирението на Сръбската и Българската църкви и укрепването на Руската църква. През 1373 – 1374 г. е изпратен с първа мисия в Киев, за да помири руския митрополит Алексий с княза на Твер и последния - с литовския княз Олгерд. Митрополитът бил отлъчил от църквата княза на Твер. Един от посланниците на Цариградския патриарх Филотей е Киприан, който пристига в Литва в края на 1372 г. и остава там до пролетта на 1374 г. След това заминава за Твер при княз Михаил Александрович. Там пристига митрополит Алексий, който се подчинява на указанията на Цариградския патриарх. Алексий и Киприан се отправят заедно в Переславъл Залески, където Киприан се запознава с игумените Сергий Радонежски и неговия племенник Феодор Симоновски. Киприан успява да се утвърди като предстоятел на Руската църква и обединител на разпиляното паство едва след смъртта на великия московски княз Дмитрий Донски. През 1388 г. името му вече се споменава като "митрополит Киевски и на цяла Русия кир Киприан".
Киприян извикал в Москва своя племенник Григорий, също византийски патриаршески дипломат, през 1406 г, за да помогне във възникналите спорове между Литовското и Московското княжества. Православното население, живеещо в чертите на Великото Литовско княжество, през ХІV в. вече не желаело да бъде подчинено в църковно отношение на Московската митрополия. Литовският княз Витовт (1392 - 1430) изразявал това всеобщо недоволство в страната си, предизвикано от нежеланието на московския митрополит Фотий да идва, за да служи тук. Вселенската Цариградска патриаршия отказвала да учреди отделна Киевско-Литовска митрополия, каквато в миналото е съществувала.
Витовт свикал в старинния град Новогрудек на 15 ноември 1415 г. в църквата "Св. Пречиста" (с негово лично присъствие) архиерейски събор, на който Григорий Цамблак бил избран за Киевско-Литовски митрополит с духовна власт над огромна територия във Великото Литовско княжество, Мала Рус и Велика Рус, обхващаща днешните земи на цяла Прибалтика, Беларус, Северозападна Украйна и Югозападна Русия. Московския патриарх Фотий не му простил това и успял да внуши на Цариградския патриарх Евтимий ІІ (1410 - 1416) на два пъти да отлъчи Цамблак от църквата и да го обяви за свален от архиерейския му трон. Третата анатема срещу него дошла от Цариградския патриарх Йосиф ІІ (1416 - 1439).
Важен период от живота на Цамблак е подчертано активното му участие в последните заседания на Констанцкия събор в периода между 1414 г. и 1418 година. През ХV в. големите църковни събори изпълняват мисията на авторитетни международни форуми, на които освен църковни се разглеждат и важни политически въпроси. Констанцкият събор цели обединението на християнския свят чрез сключване на уния между римокатолическата и православната църква. Всъщност към това насочва усилията си през целия си съзнателен живот и Григорий Цамблак. Държал бележита реч на латински език – шедьовър на славянското средновековно риторическо изкуство, заради което е увековечен по време на Констанцкия събор на една миниатюра, находяща се в архива на пражкия Карлов университет. Срещнал се лично с току-що избрания папа Мартин V, смятайки, че прогонването на турците от родината му и Балканския полуостров е възможно само с обединените усилия на християнските народи, а това означава преди всичко църковно обединение. Зад тази негова историческа крачка несъмнено са стояли идейно-политически убеждения, подплатени с народностния заряд в защита на избраната от него кауза - църковно единение срещу реалната османска заплаха; кауза, която е също така в унисон и с интересите на Литва и Византия.
Безспорно той се е водил от желанието да изпълни разпорежданията на Витовт, но не подписва унията, понеже чистотата на православната вяра му е по-мила от свободата на родината, което го осъжда на изгнание до края на живота му.
И двамата висши духовници от Цамблаковия род са съвременници на Третото Българско Царство през 1393 г. Много от техните роднини явно намират убежище от турския нашественик в топящата се и сама застрашена Византийска империя.
В едно изследване на Джонатан Харис, озаглавено “Един принц без стойност? Андрей Палеолог в Рим 1464-1502” (Jonathan Harris, “A worthless prince? Andreas Palaeologus in Rome 1464-1502”, - изследване, осъществено с финасовата подкрепа на фондация “Gladys Krieble Delmas”, фондация “A.G. Leventis” и Тръст “Leverhulme” с любезното съдействие и гостоприенмство на Pontificio Istituto Orientale в Рим и Istituto Ellenico di Studi Bizantini e Postbizantini във Венеция) изгнаническото житие-битие в Рим на един от византийските принцове – Андрей Палеолог (род. на 17 януари 1453 г. в Морея, сп. Sphrantzes, Memorii, XXXV. 5, p. 96; +1502 г. в Рим), син на Тома Палеолог, намираме сведения за потомци на търновския болярски род и ни дава материал за спекулации относно съдбата им след порбването на България. Това знатно византийско семейство емигрира от Деспотство Морея във Вечния Град през 1461 г. заедно със свита от свои приближени или фамилиарес, familiares. Претендентът за византийския престол е доста критикуван от съвременниците си и е портретиран от изследователите като аморален и екстравагантен плейбой – основна причина за крайната бедност, която го съпровожда до каря на дните му. През целия си живот до смъртта си в изгнание той непрестава да играе активна и важна роля в папските церемонии, заемайки най-почетно място, напр. в процесията по време на церемониалния прием на Литовския посланик в Рим на 11 март 1501 г. (срв. Burchard, Diarium, II. 558, III. 120). Погребан е с най-високи почести край своя баща в базиликата “Св. Петър”. Тома Палеолог управлявал Морея между 1430 и 1460 като деспот, но постоянната му вражда с неговия брат и съдеспот, Димитър, оставя Морея беззащитна пред турската инвазия. Принуден е да бяга със семейството си на о-в Корфу, по това време венецианско владение. През 1461, вече в Рим, Тома апелира за благоволение и помощ пред папа Пий II, който го приема радушно и щедро, но не е в състояние да подпомогне военна кампания за освобождаването на деспотството, след което високопоставеният изгнаник умира във Вечния град през май 1465.
Някои от свитата вероятно са придружили сестрата на Андрей, Зоя, в Русия през 1472 г., когато тя се омъжва там, останалите в Рим са гравитирали около дома на представителите на фамилията на последния визнтийски император. Киприан, митрополит Киевски, Руски и Литовски, е признат официално през 1472 г. за светец и чудотворец (почитание: 16 септ. по нов стил, 29 (16) септ. по стар стил; 27 май - обретение на мощите). Това е много вероятно да се е случило и при активното участие на новата руска царица от Палеологовата династия и нищо чудно, ако сред придворните които са я придружили да е имало наследници на търновските боляри Цамблаковци. Архивите ни дават редица имена на личности от най-близкото обкръжение в домакинството, като Михаил Аристобул, Мануил Палеолог и Георги Пагумен, които придружавали Андрей в Бриндизи през 1481 г., Димитър Раул Кавакес, който представлявал братята на Зоя на венчавката й в Москва.
Подробни сведения има за постоянна стопяващата се издръжка, предоставяна от папската курия за нуждите на византийската знат, което затруднявало изхранването на всички зависещи в емигрантския цариградски двор. Например, за януари 1486 той получил само 66 дуката (ASR, Camerale I, Mandati Camerali 851 ff. 280, 319v). През 1488-9 гг. само по 100 дуката месечно, а даже често и по по-малка сума е изплащана на византийския деспот. С приемането на папската тиара от Александър VI през август 1492 г. месечните иждивения спадат на 50 дуката месечно, което води деспот Андрей до продажбата на титлите си на френския крал през 1494 г. с уговорката последния да ходатайства настоятелно пред папата за възстановяване на предишния по-голям размерна месечната издръжка.
Герарди документира как в 1481 г. обеднелият деспот успява да прехвърли грижите за поне един от членовете на своя своеобразен “емигрантски двор” на отговорнотта директно на папата. Теодор “Семблако” или Цамблакон от Константинопол започва да получава по 3 дуката месечно от Апостолическата камера между 1470 и 1493 г. и често е записван в архивите като “член на фамилията на господаря на деспотство Морея” - “olim de famiglia domini dispoti Moree” (срв. ASR, Camerale I, Despositaria Generale della Crociata 1236, f. 33v, 1237, f. 85 v; ASR, Camerale I, Mandati Camerali 856, f. 1; Gottlob, Aus der Camera, 292). И това не бил изолиран случай. Катерина “Замплакониса” или Цамблакониса също получавала подобна пенсия от1489 до 1504 г. и безспорно е била в родствена връзка с Теодор Цамблак. Константин “де Мореа”, Теодорина “де Мори”, Мегалиа “де Мореа” и Евфрасина Палеологина и нейната дъщеря Томасина Кантакузина, и двете “де Мореа” по всяка вероятност също са били сред членовете на бившия двор на деспота на Морея Андрей (срв. ASR, Camerale I, Despositaria Generale della Crociata 1236, ff. 61v, 76, 88-89v; 1237, flyleaf; ASR, Camerale I, Mandati Camerali 857, f. 30v; Gottlob, Aus der Camera, 292).
Надеждите за победа над османската империя се подхранвали от започналият още в края на 14 век упадък на “Златната орда”– от 1357 фо 1380 се сменили на татарския трон 25 хана. От това държавно обединение отпаднали Хорезъм, Астрахан, Полша и Литва завзели земи по долния басейн на р. Днепър. Татарския правител Мамай претърпял съкрушителен разгром в битката с войските на обединените руски княжества начело с Москва в Куликовската битка през 1380 г. Хан Тохтамиш (1380-1395) овладява вътрешните смутове и укрепва централната власт. Той разгромил Мамай на р. Калка и в 1382 напредва към Москва, която завладява чрез измама и подпалва. Когато през 1381 г. митрополит Киприан (Цамблак) Киевски поема и митрополитския престол на Русия, то една от първите му инициативи е да въведе почитанието към св. благоверен княз Александър Невски, победителят на тевтонските рицари, именно за пример за всички борещи се против татарската напаст. Руският народ се освободил окончателно от татаро-монголското робство през 1480 г. Това засилва и надежите на Морейския деспот Андрей да мобилизира европейските държави от Изток и Запад за прогонването на мохамеданските нашественици от Европа и възстановяването на Ромейската империя. Именно тогава той предприема първото си посещение в Русия. Записите в Апостолическата камера свидетелстват, че папа Сикст изплатил авансово на принц Андрей издръжка за две години през декември 1479 г. с цел да покрие нуждите му за времето на отсъствието му в Русия, където отишъл да търси подкрепа срещу осмаските завоеватели. Така през 1480-та той пристига при сестра си Зоя, или вече София, в Москва. Впоследствие тя се жалва, че е останала без бижута, понеже дала на брат си всичките си скъпоценности.
Съвремнни източници сочат между 60 и 100 придворни, последвали Зоя в Русия (Die Chroniken der Deutschen Städte - Nürnberg, IV (Leipzig, 1872) 330-1, V (Leipzig, 1874) 468-9; I. Martynov, Annus Ecclesiasticus Greco-Slavicus (Brussels, 1863) 134; Nikonian Chronicle, V. 150; G. Schuhmann, `Die "Kaiserin von Konstantinopel" in Nürnberg', Archive und Geschichtsforschung: Studien zur Fränkischen und Bayerischen Geschichte, Fridolin Solleder zum 80 Geburtstag dargebracht (Neustadt, 1966) 148-74; Fennell, Ivan the Great, 122-31).
Сред тях по всяка вероятност са били Йоан Херметиан, лекарят Критопулос, който придружил децата на Деспот Тома в Рим през 1465, Стамат Бранас и Тома Ралис, споменати като фамилиарес на Морейския деспот в папските списъци от 1474 г., както Манкафас, Контос и Никола, на които Historia Politica приписва съвета към принц Мануил д анапусне Рим в 1476 г. (срв. ASVat Reg. Vat. 663, f. 551v; Mohler, Kardinal Bessarion, III. 533; Historia Politica, 34-5; Sphrantzes, Memorii, XLIII. 1, p. 130).
Докато пътува обратно от Русия за Рим през юли 1481 г., Андрей и тринадесетте му знатни придружители спрели в Мантуа. Маркизът ги посрещнал като скъпи гости и на изпроводяк ги дарил с препоръчително писмо до Ферарския дук, в което указва неговата далечна родствена връзка с Династията малатеста и голямата нужда в която се намира (срв. A. Bertolotti, `Varietà storico-gentilizie', Giornale Araldico-Genealogico-Diplomatico 16 (1888-9), No. lxiii, p. 46, cit. Archivio di Stato, Mantua, Archivio Gonzaga, Copia Lettere).
След смъртта на баща им, децата на Морейския деспот Теодор са поверени на гръцкия кардинал Висарион (починал в Равена на връщане от неуспешна дипломатическа мисия във Франция: срв. ASVat Armario 31, vol. 52, f. 79 (orig. 46); P. Ourliac, `Louis XI et le Cardinal Bessarion', Bulletin de la Société Archéologique du Midi de la France 5 (1942-5) 33-55), който сам бил емигрант от Византия. Тъй като майка им деспотица Катерина-Захария починала още на Корфу, тъкмо той осигурил образованието им и договорил венчавката на Зоя с великия московски княз Иван III през юни1472 г. Било планувано най-напред да омъжат принцеса Зоя за кипърския крал Джеймс II, но историята за нейния годеж през 1466, с член на италиянската фамилия Карачиоло (Caracciolo) се базира единствено на късната и ненадеждна “Хроника” на Псевдо-Францес (Pseudo-Phrantzes, Chronica, 1258-1481, ed. V. Grecu (Bucharest, 1966) IV. 22.4, p. 562). За договаряне сродяването на Палеологовия дом с великокняжеския двор на Иван III, Негово Високопреосвещенство Висарион, настойник на децата на Морейския деспот Тома, изпратил един грък, на име Георги, в Москва, за да ръководи преговорите за сватбата (Archivio Segreto Vaticano, Rome (hereafter ASVat) Introitus et Exitus 472, f. 110v (orig. 173v); The Nikonian Chronicle, trans. S.A. Zenkovsky and B. Zenkovsky, V (Princeton, 1989) 114; Jacopo Ammanati, Diario Concistoriale (Rerum Italicarum Scriptores, new series 23.3, Città di Castello, 1904) 143-4; P. Pierling, La Russie et le Saint Siège, I (Paris, 1896) 108-85).
Само няколко месеца след венчавката на Зоя покровителят на византийските принцове починал и започнало мъченичеството на Андрей в търсене на средства, като през 1475 г. дори обявил за продажба на своеобразен търг правата си върху троновете на Трабизонд и Константинопол на краля на Неапол, Бургундския дук и дука на Милано. Той наследил титлата “деспот на Морея” от баща си и императорската титла от своя чичо Константин XI, последния византийски император. Андрей не бил първият член на династията на Палеолозите, който обмислял подобна сделка. В 1399 г. имп. Йоан VII Палеолог предложил да продаде Константинопол на краля на Франция срещу годишна издръжка и един френски замък (срв. S.P. Lambros, (1913) 248-57., - Foncemagne, `Eclaircissements', 69-70; O. Halecki, Un Empereur de Byzance à Rome (Warsaw, 1930); J. Gill, The Council of Florence (Cambridge, 1959); R. Guilland, `Les appels de Constantin XI Paléologue à Rome et à Venise pour sauver Constantinople (1452-3)', Byzantinoslavica 14 (1953) 226-44; Setton, Papacy and Levant, II. 104-7).
Дълбокото убеждение и посвещаване в търсене западно-европейска подкрепа срещу османците на дядото на Андрей, император Йоан V, го отвели още през 1369 в Рим лично да поиска такава от римския папа. Един от вуйчовците му, Йоан VIII, участва във Флорентинския събор през 1438-39, на който събор се сключва уния между Източната и Западната църква, а през 1452 г. другият му вуйчо, Константин XI, праща да папата отчаяни послания за помощ от обсадения вече Константинов град. Самият баща на принц Андрей, Тома, който рядко показвал особено усърдие в битките против турците, прави опити да издейства папска помощ, като в 1460 окуражва населението на Монемвазия да постави града си под протекцията на папската власт на Пий II. По време на изгнанието си в Италия постоянно търси гаранциите на папата за отвоюването на Морея и така в нач. на 1462 година получил папски индулгенции с призив към вярващите да го подкрепят с контрибуции и молби за помощ. Деспот Андрей продължил тази политика за събиране на Запад на средства за военна експедиция с цел освобождаванет на Морея. През късното лято на 1481 г., скоро след завръщането му от Русия, папа Сикст IV му предоставил две хиляди дуката и той веднага заминал с няколко придружители за Южна Италия, естествен плацдарм за атака, където през октомври получил допълнителни средства от Феранте, кралят на Неапол. Колкото и критични към деспот Андрей да са много историци, вкл. Рънсиман, че е злоупотребил, пренасочвайки дадените му от папската хазна финансови средства вместо за освободителен поход за личните си нужди, и бил прекарал октомври и ноември в Бриндизи наслаждавайки се на гостоприемството на Неаполския монарх без да има и намерение да се сражава с османските окупатори, трябва да му признаем усилията в тази посока.
Преди края на 1481 наистина една нова военна кампания за освобождението на Морея изглеждала наистина вероятна, на основание успехите, потигнати в сраженията с турците – обсадения от тях о. Родос е освободен, през септември армията на крал Феранте отблъсква турците от Отранто, а смъртта на Мехмед II на 2 май с. г. отваря гражданска война между синовете му Баязид и Джем. Ситуацията за Андрей изглежда оптимистична за една контра-атака под водачеството на Феранте Неаполски. За съжаление към есента става ясно, че отоманската империя няма да се разцепи, Баязид II завзема окончателно властта в Истанбул, а конкурентът му и негов брат, Джем султан, сам става бежанец в Западна Европа. Християнският свят е все така разединен, за да се възползва от постигнатите военни победи на мюсюлманските завоеватели.
През 1490 г. византийският деспот напуска Рим за втори път и се отправя отново за Русия, придружен от посланниците на великия Московски княз, Димитрий и Мануил Рали. По всяка вероятност не намира подкрепа там и скоро го намираме във Франция, където Шарл VIII, който щедро покрива разноските по пътуването му в отговор на Андреевия подарък – бял сокол. Англия, която Морейският деспот посещава през януари 1492 г. се оказала по-малко гостоприемна. Хенри VII възложил на ковчежника си, лорд Дънхам, да плати на госта каквото там прецени и да му даде пасаван за придвижване до границите на кралството. Макар някои съвременни изследователи да виждат в това европейско пътешествие с очите на Константин Ласкарис, който описва, че Андрей “скитал по земята като просяк” и акцентират на “непродуктивната финансово” експедиция до Русия, трябва да признаем, че принц Андрей е следвал стародавната византийска политика за привличане за каузата им на западните монарси. Още дядо му, Мнауил II, е провел подобна лична визита в европейските дворове през 1399-1402, за да тръси военна помощ за обезкървеният от битки Константинопол.
Също такива договорки са постигнати в Рим през месец септември на лето Господне 1494-то с френския крал Шарл VIII, според които деспотът ще предаде на Шарл всичките си права над трона на Константинопол, Требизон и Сърбия, а срещу това ще получи годишна рента от 4,300 дуката и лична гвардия от 100 конници. Това в никакъв случай не било единствено безотговорен стремеж на знатния византиец да се освободи от финансовите притеснения на живота в емиграция, защото нарочни клаузи в този договор запазват на Андрей Палеолог Морейското деспотство и предвиждат специфични ангажименти от страна на френския крал за обявяване война на турците за връщане деспотството на правоправещия наследник и господар. Само безвременната смърт на крал Шарл през 1498 г. попарва тези надежди.
По-малкият брат, Мануил Палеолог, който нямал титли за продан, напуска Рим в началото на 1474 г, в опит да си намери военен пост при дворовете на европейските владетели. През ноември се представя на миланския дук галеацо Мариа Сфорца с препоръчително писмо от папата. Скоро след това е при Бургундския дук Шарл Горди, но изглежда предложените от него 100 екю месечно не го задоволяват и се завръщав Рим. Сп. историкът Теодор Спандугнино, Мануил дотолкова с еуплашил от “великата бедност и нищета”, в която живеел брат му, че още през пролетта на 1476 г. напуска Рим, но този път се отправя на Изток и се представя на султан Мехмед II в Константинопол. За разлика от хладния прием в Милано и Бургундия, тук е приет с нечувана щедрост и благоразположение от султана и остава до края на живота си. Блестящата кариера на принц Мануил в Истанбул води до хипотезата, че е възможно и някои потомци на рода Цамблак да са останали или да са се върнали в опленения Константинопол заедно с други представители на ромейската знат.

Допълнителна Библиография:
1. G. Finlay, History of Greece, IV (Oxford, 1877) 267.
2. W. Miller, Latins in Levant (London, 1908) 454.
3. S. Runciman, The Fall of Constantinople, 1453 (Cambridge, 1965) 183-4.
4. D.A. Zakythinos, Le despotat grec de Moree, 2nd ed., I (London, 1975) 290-7.
5. K.M. Setton, The Papacy and the Levant (1204-1571), II (Philadelphia, 1978) 462.
6. D.M. Nicol, The Immortal Emperor (Cambridge, 1992) 114-16.
7. D.M. Nicol, The Last Centuries of Byzantium, 2nd ed. (Cambridge, 1993) 400-1.
8. George Sphrantzes, Memorii (Chronicon Minus), ed. V. Grecu (Bucharest, 1966), XXXIX. 1, p. 110, XL. 1-16, pp. 116-24.
9. Pius II (Aeneas Silvius Piccolomini), Commentaries, trans. F.A. Gragg and L.C. Gabel, (Smith College Studies in History, 22, 25, 30, 35, 43, Northampton, Mass., 1936-57) 377-8.
10. L. Pastor, History of the Popes, ed. and trans. F.I. Antrobus et al., III (Nedeln, Liechtenstein, 1968-9, reprint), appendix no. 43, p. 403.
11. L. Mohler, Kardinal Bessarion alsTheologe, Humanist und Staatsmann, III (Paderborn, 1942) 531-6.
12. R. Croskey, `Byzantine Greeks in late fifteenth and early sixteenth century Russia', The Byzantine Legacy in Eastern Europe, ed. L. Clucas (New York, 1988) 38.
13. G. Pignataro, `Un vescovo di Gerace alla corte di Cipro (1467-8) e un matrimonio mancato', Historica 17 (1964) 19-23.
14. A. Keller, `Two Byzantine scholars and their reception in Italy', Journal of the Warburg and Courtauld Institutes 20 (1957) 363-70.

Православието в Швейцария -една процъфтяваща общност

Йеродякон Петър Граматиков

Конфедерация Швейцария и Княжество Лихтенщайн са в каноническата диоцезна територия на Архиепископията за Швейцария към Вселенската патриаршия, базирана на брега на Женевското езеро в един от кварталите на столицата на кантон Женева.
За Хелветическата Конфедерация числото на източно-православните и източните християни значително нарасна през последните 30 години с повече от 70,000 последователи, което прави 1% от общото население на Швейцария и е три пъти повече от общия брой на православните преди 20 години. Това нарастване е в резултат от имиграцията. Болшинството (78.7%) от чуждестранните последователи на Православните и Източните църкви в конфедерацията са от Източна Европа.
Историята на Православната църква в страната е тясно и неразриво свързана с развитието на руската колония. Първата руска енория е основана през декември 1816 край Берн. Това събитие е директно свързано с руския цар Александър I. През неговото управление благородничеството може да пътува свободно и често е в чужбина. Децата на руските поданици получават разрешение да получават образование в европейските държави. Влиятелният швейцарски педагог Йохан Хайнрих Песталоци става популярен в Русия и младата руска аристокрация е била изпращана специално и предимно в неговите образователни институции. Един съвременен поглед към частните училища в Швейцария ще покаже, че частното образование си остава и до ден днешен една от швейцарските запазени марки.
Първите руски студенти са приети в образователния институт Хофвил (Hofwil) близо до Берн, където те са лишени от православно вероучение – задължително в Русия. Това е нещо, което трябвало на всяка цена да бъде разрешено. Втората причина за учредяването на православен параклис са били религиозните нужди на Анна Фьодоровна, съпруга на Великия княз Константин Павлович (по-младият брат на Александър I), който се заселил за постоянно в околностите на Берн. По тези причини основно е осветен и първият православен параклис в Швейцария през 1817 година, който бил на пряко подчинение на руската легация в конфедеративната столица.
Царят, притеснен да не би руската общност да прихване от модерните за швейцарското общество либерални идеи през 50-те години на 19 век, закрива посолството и премества параклиса във Франкфурт. Вел. кн. А. Фьодоровна предлага да се построи параклис в Женева, където самата тя се заселва, а и където, не на последно място, живеели повечето от православните християни - 30 руснаци и гърци общо за Женева и Лозана. През 1854 г. предложението е прието от Св. Синод и е обособен параклис в един апартамент в женевския квартал Eaux-Vives (О’Вив, т.е. Живи води, по алюзия с изворите, характерни за този жилищен район).
От времето на реформацията, Женева -“Протестантския Рим” – се намирала в сърето на религиозните борби, разтърсили Европа в зората на модерната ера. През 19 столетие, когато прогесивните кръгове търсят да наложат идеалите за толерантност и свобода от епохата на Просвещението, градът играе водеща и прионерска роля в утвърждаване на религиозната толерантност и приема за свой дълг да подкрепя сторежа на богослужебни места, щото всяка деноминация да се събира за обществена молитва. Женевското правителство дарило имот в историческия център на града, където първата православна църква в Швейцария била осветена на 14.09.1866 г., посрещайки до ден днешен православни вярващи от всички православни страни и народности.
Разположена на една от най-високите места на града с изглед към цялото езеро, златните кубета на църквата могат да бъдат видяни отдалеч. При ясно време могат да бъдат видяни от град Нион, разположен на ок. 20 км от Женева. Този квартал, в който днес живеят предимно лекари и адвокати, е известен и като “кварталът на православната църква”.
Православните християни са концентрирани в малките селца по брега на Женевското езеро и в няколко града - Женева, Лозана, Монтрьо, Веве. Благодатните швейцарски райони са привличали руски емигранти, които съжителствали изключително добре с местното население. Повечет от тях били богати с изключение на шепата анархисти и революционери. Никога не е съществувало каквато и да било напрежение или противопоставяне между отделните общности, което се обяснява с факта, че руската буржоазия избрала Женева, докато руската аристокрация живеела в провинцията.
Построяването на руската църква в Женева породила завист и ревност сред руските населници, живеещи в други градове и кантони. Личната трагедия, сполетяла граф Шувалов, един от най-богатите руснаци във Веве, е основната причина за издигането на втората православна църква в Швейцария. Починала съпругата на графа, а не след дълго – и единствената му дъщеря. Името на младото момиче било Варвара и тя била омъжена за принц Долгорукий. Страдащият граф решил да обезсмърти паметта на дъщеря си като финансира издигането на православен храм. Строителните работи приключват през 1878 и църквата е посветена на св. мъченица Варвара.
В края на деветнадесети век туберкулозата била широко разпространена в Русия. Лечението на тази коварна болест изисква специфични климатични условия, които можело да се намерят в Швейцария. Здравните курорти в швейцарските ретийски Алпи били високо ценени от руснаците. Давос станал в Русия най-известният балнеосанатариален град, заради лечебния си въздух, като броят на руснаците нараствал с бързи темпове: 310 през 1895, 684 в 1900, 1,272 през 1905 и 3,054 през 1911. тези пациенти се нуждаели от постоянната морална подкрепа и утешение на Православната църква. Първият камък на основанието на третата в Швейцария православна църква бил положен през април 1914 год., но избухналата война променя приоритетите и строежът на храма не бил сред тях. Наистина, руснаците били на сигурно място в неутрална Швейцария, обаче те не били планирали чак толова дълъг престой и не били подготвени финасово, така че трябвало самите те да оцеляват в условия на крах на рублата и международната й неконвертируемост, както и тоталната липса на финансови ресурси и доходи. Спестяванията се стопили. Руските санаториуми банкрутирали и били продадени. Най-тежкоболните пациенти са поети на разноски на швейцарското правителство, докато останалите трябвало да се завърнат в родината или да се настанят по други алпийски курорти. Така настъпил краят на колонията в Давос.

Полезни адреси за днешния православен пътешественик в Конфедерация Швейцария:
Archbishopric of Switzerland of the Еcumenical Patriarchate
Route de Lausanne 282
1292 Chambésy/GE
Tel. (022) 758 18 33, 758 17 88, 758 18 51; Fax: 758 24 16

Francophone Orthodox Church
ch. de Chambésy 37
1292 Chambésy/GE
Tel. (022) 758 19 52

Greek Orthodox Parish of Geneva
“Saint Paul, Apostle of Nations”
chemin de Cornillons 12
1292 Chambésy/GE
Tel. (022) 758 16 29

Centre Orthodoxe du Patriarcat Oecuménique
ch. de Chambésy 37
1292 Chambésy/GE
Tel. (022) 758 17 68; fax: 758 10 28

Russian Orthodox Church in Geneva
rue de Beaumont 18
1206 Geneva
Tel. (022) 346 47 09

Russian Orthodox Church Patriarcate of Moscow
av. Jacques-Martin 11
1224 Chêne-Bougeries/GE
Tel. (022) 349 94 54

Romanian Orthodox Church
Paroisse Saint Jean Baptiste de Genève
Eglise de la Trinité
av. Eugène-Lance 2
1212 Grand-Lancy/GE
Tel. (022) 700 49 18

Russian Orthodox Church
rue des Communaux 12
1800 Vevey
Tel. (021) 921 84 63

Greek Orthodox Church
av. Florimont 2
1006 Lausanne
Tel. (021) 728 71 71

Romanian Orthodox Church
Paroisse des Saints Roumains de Lausanne
av. de la Harpe 2
1007 Lausanne
Tel. (021) 729 89 81

Serbian Orthodox Church
1000 Lausanne
Tel. (021) 653 81 61; Fax (021) 653 81 66

Greek Orthodox Parish of Fribourg
Chapelle du Cycle d’orientation de Pérolles “Protection de la Mere du Dieu”
Boulevard de Pérolles 68
1700 Fribourg

Russische Orthodoxe Kirche
Postgasse 62
3000 Bern
Tel. (031) 961 96 10

Russisch-Orthodoxe Kirche Hl. Pokrov
Haldenbachstr. 2
8006 Zurich
Tel. (01) 252 98 33

Greek Orthodox Parish of Zurich
Church Saint Demetrius of the Centre “Saint Demetrius” of the Archbishopric of Switzerland
Rousseaustr. 17
8037 Zurich
tel. (01) 361 32 08

Serbische Kirchgemeinde in der Schweiz
8008 Zurich
Tel. (01) 383 76 50, 383 83 19

Russisch-Orthodoxe Kirche im Ausland
9533 Kirchberg
Tel. (071) 923 53 15

Greek Orthodox Parish of Tessin
Chiesa della Madonetta
Corso Elvezia con via Madonetta, Molino Nuovo
Casella postale 2384
6901 Lugano 1

Как митрополит Филарет Московски спасява идеята за построяване на Руската църква в Женева

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

Източник: “Вестник Западно-Европейской Епархии Русской Церкви за Рубежом”, №13, март 1979 – Публ. 4 април. 2012, http://pisma08.livejournal.com/241910.html

За да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария. За да удържи и укрепи нашите деца в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения!), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров, се погрижил, в средата на 19 в., да прокара идеята за необходимостта от устрояване на православен храм в Женева. Тази мисъл на нашия млад свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата Княгиня Мария Николаевна, като Председателка на Художествената Академия, поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Ат. Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички, повече или по-малко, се нуждаели, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици, говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво дас е изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитата нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...
Характерно е, че тези патриточни размисли се раждали у хора, неведнъж странствали зад граница, които се връщали единствено, за да се запасят с още пари, за да се отправят наново в странство. Така една доста почтена старица и друга полу-почтена (авторът използва определението полу-почтена по отношение единствено на възрастта; в намерената от нас рядка книга на книгата на И. В. Сушков, - Записки о времени святителя Филарета, митрополита Московского, Москва, 1868, - изцяло черпим всички тези, неизвестни до момента, неизвестни подробности, които придобиват в наше време, както самият читател ще разбере, 100 години по-късно, истинно пророчески характер) госпожа силно нападали руските станници повреме на чая у Владиката Филарет Московски и завършили своята филипика с това, че колкото и наши деца да има в Женева, или по други места, няма защо да се грижим за тях; срамът би бил за родителите им, ако останат там като полуруски скиталци и че те лично не ще дадат на о. Петров и една рубла даже.
Трябва да се каже, че те двете били благотворителки, винаги готови да помогнат на ближния и доброхотно жертвали за Божиите храмове. Митрополитът естествено не одобрява скитанията на орди по Европа на нашите туристи, без всяка нужда, във вреда на държавното стопанство, за трошене на руски пари и за извращаване на руските нрави; но, като ги изслушал, той казал: Добра мисъл е возимел свещеник Петров... Не бва да осъждаме всички отправили се зад граница. За това може да има причини, макар и неизвестни нам, но по обстоятелствата си уважителни. Така, при болест – различния климат; други, при затруднено финансово положение – евтинията; много служат при нашите посолства; някои пътешестват по търговски дела, от любознателност, по изисквния научни, художествени и т. нат. А относно децата, оставени в Женева, то тук надлежно трябва да се помисли за тях; тук нещата опират до възпитанието на новото поколение и е необходимо да се положат грижи за това, те да не станат сред иноверци немци и французи, римо-католици или реформати. Ето, поради що, е желателна руска църква в Женева, за която самото протестантско правителство е пожертвало земята, на която да се издигне. При това, - свещеник Петров е повел делото разумно и смирено; той радее за построяването на приличен и скромен храм, без излишни разходи за ненужно в инославна земя великолепие.
Тези слова на московския владика подействали на благочестивите събеседници. На другия ден те изпратили своите лепти на бъдещата църква в Женева. Днес, можем да назовем една от тях, не оскърбявайки скромността й, тъй като вече е положила своя отчет в подножието на Божия престол за делата си на вяра и човеколюбие. Това била вдовицата на известния генерал Нейгардт, Анна Борисовна – преводачка на френски език на някои от проповедите на Филарет Московски...(през 1866 г. починала и втората събеседница, също тъй любеща нищите, богомолната и смирена княгиня Лидия Дадиан).
Но събирането на средства за Женевската църква вървяло бавно и в двете столици, и събраното било незначително. Владиката, съчувствайки на идеята на свещ. Петров, давайки му своята собствена лепта, - го ободрил с пастирско, можем да го наречем и пророческо слово: “Как, - ми сподели лично сам Петров в писмо от Петербург, - как е преизпълнена душата ми с благодатните впечатления от моето пребиваване в Москва! Ето, това е велик владика, на когото ви моля усърдно да напомняте за мое смирение, и който наистина ме благослови със велико светителско благословение! Едва пристигнах в Петербург, и милостта Божия вече ясно ме сподоби. За няколко дена от моя престой тук, аз, с мои лични усилия, успях да намеря за нашето свято дело около 4000 рубли. Ах, попросете Негово Високопреосвещенство да продължи към нас своето свято внимание – и ние със сигурност ще достигнем заложената цел за слава и тръжество на нашата майка православна църква”... – “Светителското благословение” действително почивало над нея. Приношения се стичали в Женева. Така от Москва са изпратени в 2-3 пъти до 8300 франка, от които повече от две трети били събрани с усърдието към Боия храм на Елизавета Ивановна Тучкова. От Петербург също била изпратена никак малка сума. На 14 септ. 1863 г. се извършило полагането в страната на иноврци на основния камък на православния храм на името на Въздвижение на Кръста Господен. А на 25-то число, в деня на преп. Сергий, ревностния строител, който имал малко-много ок. 20000 франка, получил неочаквано 20000 рубли. Нима самата ръка Божия не е довела щедрите пожертвователи от бреговете на Нева на брега на Женевското езеро? – Известният богаташ, собственик на няколко доходни здания в северната столица С. Д. Воронин пристигнал в Женева по време на започването строежа на храма. Но след няколко дена починал. След погребението на починалия в чужбина, вдовицата и децата му донасят на протойерей Атанасий отделените 20 хил. руб. за вечна памет на отишлата си душа. И след това продължават да пристигат приношения и вероятно ще продължават и за в бъдеще.
В началото на юли 1864 г. о. Петров получил чрез руския посланник в Швейцария А. П. Озеров от Иерусалимския патриарх Кири различни дарове (св. утвар и пари).
Ще приведа няколко реда от произнесеното от протойерей Петров слово при полагане на първия камък в основите на православната църква в града на Калвин:
“Православни християни! През 2 век след Рождество Христово, св. Източно-православна Църква, разнасяйки по целия свят учението на своя Божествен Основател, го донесла и тук в Женева и с ръцете на епископите Парадок и Дионисий положила тук първия камък на християнството. Сега след повече от 1600 години, сме се събрали, чедата на същата тази Източно-православна Църква, за да положим първия камък на постоянен храм. Братия! Православието идва тук с мир и любов, - макар църквата да се въдворява на място, което до неотдавна е било място за сражение и смъртна битка! (Подареният за строежа парцел се намира около т. нар. “траншеи” на бившия градски вал. Но о. Петров не е могъл д азнаеза откритието, станало известно съвсем наскоро. През 6 в., недалече от Женевското езеро, на едно възвишение, бил основан манастир на св. Виктор, в който с есъхранявали мощите на този мъченик, пострадал в Солотурн. Не само манастира, през 16 век, в разгара на реформатското движение бил разрушен, но даже и местото, на което се намирал, се оказало забравено и загубено от женевците. Едва впоследствие, историците и археолозите стигат до заключението, явило се днес пред нас, както неочаквано, така и изключително и забележително, че осветеното в миналото от тия светии място, по тайнственото вмешателство на Божествения Промисъл, било предоставено от швейцарците за построяване на женевската православна църква...!)
Благосклонно премана от известния със своята веротърпимост женевски народ и даже великодушно надарена от него с терен, православната църква не ще измени на своето небесно призвание и на своя висок характер. Посвещавайки този съзидаем храм на Честния и Животворящ Кръст Господен, тя, вярна последователка на своя Божествен Изкупител, подобно на него, на кръста разпрострял дланите си за сбирането на всички народи воедино, обръща мирен глас към всички вероизповедания, призовавайки ги към любов и единение во Христе. – “Дом Мой ще се нарече дом за молитва на всички народи”, повтаря тя след своя Господ у пророк Исайя (56:7). Да не се смущават душите на боязливите, да се възрадват душите, истинно любещи Господа и Неговата Света Църква! Да се възрадваме, братя, и ние всички, преживяващи една от най-хубавите минути на нашия живот и, задълбочавайки нашите усилия, - да задълбочим и нашите молитви, та Господ на милостта, сподобил ни да присъстваме при тръжествената минута на основанието на св. храм, да ни даде радостта, каквато някога е дал на Соломон, “без да срещнем противник лукав”, - да създадем дом на името на нашия Господ (3 Цар. 5:4-5), за полза и назидание на всички любещи истината и за слава и тържество на светата Православна Църква!”
Обикновените люде приемат благословението с вяра и то почива върху тях. Такава сила имат молитвените слова и кръстното знамение. Само вярвай, не се смущавай със съмнения, не се колебай с търсене. Така простосърдечния свещеник Петров приел благсловението на митрополита преди своето отпътуване от Москва, с доверие и с детска, мога да кажа, радост. Като че ли е днес, виждам неговото възторжено лице, когато влезе в моята тясна стаичка и започна да споделя чувствата си на признателноат към светия йерарх: “Не можете да си представите, - заключи странникът-йерей, - как, осенявайки ме с кръстното знамение, той внимателно, осмелявам се кажа, любовно потопи изпитателния си поглед в очите ми, в душата ми!.. О! Аз почувствах това благословение в сърцето!.. Две думи само ми промълви на прощаване: “Твърдост и търпение!” – тези две думички са и 2-те оръжия в борбата с препятствията по пътя на предприетото от мен дело...
“Твърдост и тръпение” не му липсвали. На 14 септември 1866 г. се извършило тържеството на православието в страна на иноверци: извършило се освещаването на руската благолепна църква “Въздвижение на Кръста Господен”; и ето, - небесната висота ярко блести и отрадно сияе позлатеният кръст...
Този кратък епизод от спомените за московския митрополит Филарет завършва със следната фраза: “Хората не винаги разумяват Ръката Божия в своите предприятия. А как често нещо необяснимо, като че ли съвършенно случайно, се намесва в човешките дела!”
Над това следва сега и да се замислим. Създателите на храма не са могли, разбира се, по онова време да отгатнат неговото значение след почвечеот столетие по-късно. Той става катедрален съборен храм на една от епархиите на Задграничната Руска Православна Църква, резиденция на правоправещия архиепископ и, десетилетия наред, - наш стълп и основание в Западна Европа. Ръката Божия не всякога може да разпознаеш в своите предприятия!
Това ни убеждава и в следното. Вероятно, някъде и днес се строи храм Божий и може би в настоящия момент такова намерение да и се струва малко целесъобразно, - никога не можем да предвидим бъдещето му!
Такъв храм може впоследствие (когато и нас няма да ни има!), да се окаже посторен именно на нужното място и в нужния външен вид.
Да си спомним не само, как мнозина считали православен храм в Женева за излишен, но и това, как на московския митрополит той справеливо се сторил “скромен” и “без всяко великолепие”!
Да прочетем отново и речта на свещ. Петров, - в частност неговия цитат от пр. Исайя, че “Този дом ще бъде дом за молитва на всички народи”. – Както е известно, в женевския храм богослуженията се отслужват на различни езици. И сега в него с емолят православни представители на различни народи...

Бел. прев.:

Руснаците започват да посещават Женева през 19 в. след като писателят Николай Карамзин я посетил и описал в един от своите пътеписи. През 1859 г. толерантните власти на Република Женева оторизирали постоянно разрастващата се Руска православна общност да си построи православен храм. Великата княгиня Анна Фьодоровна, снаха на цар Александър I и леля на Кралица Виктория, била дългогдишна заселничка в Женева и спонсорирала сторежа на руската църква през 1863 г. върху руините на бенедиктински манастир от 16 столетие. Проектът е на професора от Санкт-Петербургската академия Грим. Строежът е завършен през 1866 година. Вътрешният интериор включва великолепни иконографски образци от 16 до 20 век, както и истински съкровища, дарени от руското императорско семейство. Намира се във великолепния квартал “Траншеите” (Les Tranchées), който се развива в кр. на 19 в. и където намират временен дом множество руски поданици, предимно студенти в Женевския университет. След разпада на Съветския съюз към съществуващата руска колония се присъединяват голям брой руски новобогаташи, от които около 3000 наричат този швейцарски град свой дом. Днес най-стария руски храм приема също миряни българи, сърби копти и други православно-вярващи, които нямат своя православна енория в Кантон Женева.
Наименование: Руски православен катедрален-храм „Въздвижение на Св. Кръст Господен”/ Église Russe Cathédrale de l'Exaltation de la Sainte Croix
Датировка: 1863-66
Реставрирана: 1966
Адрес: 18 Rue Beaumont, Geneva 1206
Тел.: +41 (0) 22 346 4709
Координати: 46.198896° N, 6.153781° E
Градски трансп.: 1, 8 Florissant
Раб. време: Отворена сутрин
Вход: Свободен

Светата Христова туника


Йеродякон Петър Граматиков

Трирската катедрала и църквата „Св. Богородица” са базирани върху една двойна църква от 4 век. Две паралелни успоредни църкви (южна и северна) били построени на същото място през 326 г. от император Константин Велики. Най-старият немски град – Трир – бил имперска западна столица и при сина на Константин Първи – Констант. Преданието гласи, че те били издигнати върху бившия дворец-резиденция на императрица Елена, майка на имп. Константин. Преустроени са през 380 г. в една в квадратна сграда с 4 гранитни дванадесетметрови колони. За първи път тя била разрушена от франките в началото на Великото преселение на народите. После била възстановена през 6 в. от епископ Никита. През Страстната седмица на 882 г. норманите превземат града и разрушават за втори път катедралната църква. Следващата реконструкция била започната от архиепископ Егберт (977-983). Днес катедралата представлява една еклектика от всички познати архитектурни стилове в Западна Европа. Освещаването на новия олтар станало на първи май 1196 г. и се чества, няколко века подред, всяка година, като Ден на освещаването.
Най-ценната реликва в катедралата e Светата Христова туника (хитон), изработена без съшиване, заради която римските войници на Голготския хълм хвърляли жребий. Спред св. ев. Йоан (Иоан. 19:23-24; цитирайки по превода на Септуагинта Псалом 21/22/:18-19) има нюанс между новозаветните гръцки термини „химатиа” (букв. „дреха, одеяние„) и „хитон” (букв. „туника, връхна дреха”), който хитон Христов не разделили.
Войниците пък, като разпнаха Иисуса, взеха дрехите (та химатиа) Му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник,) и хитона (ке тон хитона). Хитонът не беше шит, а изтъкан цял отгоре до долу. Тогава рекоха си един другиму: да го не раздираме, а да хвърлим за него жребие, чий да бъде; за да се сбъдне реченото в Писанието: "разделиха дрехите Ми помежду си и за одеждата Ми хвърлиха жребие". Тъй направиха войниците.
Тя била намерена от св. императрица Елена през 4 век и донесена от Йерусалим в Трир. Реликвата се е съхранявала дълги години, скрита от хорските очи, като най-ценно съкровище. През 1196 г. била положена в новоосветения източен олтар. На имперската диета (съвет), проведена в Трир през 1512 г. по заповед на имп. Максимилиан била изнесена пред вярващия народ за обществено поклонение. Оттогава е изваждана спорадично, по време на официални паломничества през: 1513, 1514, 1515, 1516, 1517, 1524, 1531, 1538, 1545, 1655, 1810, 1844, 1891, 1933 и 1959 г. През 1996 г., между 19 април и 16 май, за пореден път Светата туника е поставена в стъклена витрина в средата на катедралата и достъпна за поклонение, когато привлича 700,000 паломници. През 2007 г. Трир стана център на юбилейните тържества по случай 1700 години от провъзгласяването на Константин за император, станало през 307 година. Тържествата се проведоха в рамките на културната програма на Люксембург и разширения регион (в т.ч. и гр. Трир), обявени за Културна столица на Европа.
След 16 години, между 13 април и 13 май 2012 г., по повод 500-годишния юбилей от първото обществено поклонение при имп. Максимилиан Първи, светата реликва – Христовата роба - беше изнесена през хилядно многонационално мултиденоминационно множество от вярващи.
Православната Църква е запазила своя традиция относно одеждата на Иисус, която била разиграна от палачите Му на жребий на Голгота. Съгласно преданието на Грузинската Православна Църква, хитонът бил закупен от еврейски равин от Грузия на име Елиоз (Елиас), който бил в Йерусалим по врем на Разпятието. Той го занесъл в родния си град Мцкхета в Грузия, където празникът за почитане „Господния Хитон” е 1 октомври.
Когато персийският шах Абас I нападнал Грузия, опленил и Господния хитон. За целите на дипломацията и добите взаимоотношения с Руския цар Михаил Феодорович шахът изпратил през 1625 г.. хитона като дар на патриарх Филарет (1619-1633). Автентичността на туниката била освидетелствана от Нектарий, архиепископ на Вологда, от патриарх Теофан Йерусалимски и Йоаникий Грек, след множество свидетелства за знамения и чудеса извършени от реликвата. По-късно части от нея са занесени в имперската столица Санкт-Петербург: едната част била положена в катедралата на Зимния дворец, а втората в катедралния храм „Св. св. Петър и Павел”. Малки частици от Христовата туника били запазени в катедралата „Успение Богородично” в Москва, Киевската катедрала „Св. София” и в Ипатиевия манастир край Кострома. Руската Православна Църква чества Полагане Св. Господен Хитон в Москва на 10 юли (н.с. 26 юли), когато всяка година с литийно шествие туниката се изнася от параклиса „Св. св. Петър и Павел” на Успенската катедрала в средата на храма за обществено поклонение.
Библиография

Albert P Schimberg. The Story of Therese Neumann. Bruce Publishing Co, Milwaukee, WI, 1947. p.14.

Beissel, Geschichte des Heiligen Rockes (Treves, 1889); Clarke, Pilgrimage to the Holy Coat of Treves (London, 1892); Plater, The Holy Coat of Treves (ib., 1891).

"Holy Coat". Catholic Encyclopedia. New York: Robert Appleton Company. 1913.

Nickell, Joe (2007). Relics of the Christ. University Press of Kentucky. p. 104. ISBN 0-8131-2425-5.