Психология на оптимизма

Йеродякон Петър Граматиков

Източник: сп. „СВЕТ”, бр. 8/2010.

В началото на третото хилядолетие, през първата десетилетка на 21-то столетие, не бихме могли да заявим, че у нас циганите живеят по-уютно и се чувстват по-комфортно. Но изхождайки от типичния за психологията на ромския етнос оптимизъм, не следва да отричаме и редицата успехи, постигнати от държавата, подпомогната от неправителствения сектор на Република България.

Тази философия на радостта е най-важното наследство и съкровище на циганите, тази народностна черта може да се превърне в основен принос при интеграцията и пълноценното им включване в обществото. Това ни налага и получилата широка гласност криза около ситуацията с прилаганата от правителствата на някои страни-членки на Европейския Съюз към нелегално пребиваващите там роми.

Текущата година е последната от обявеното от Организацията на Обединените Нации Световно десетилетие за развитие на културата на мира и ненасилието. Сега сме и в средата на обявеното десетилетие на ромското включване - време е да се повиши чувствителността към проблемите на тази етническа общност в българското общество посредством популяризиране и акцентране върху специфични техни черти, обичаи, изкуства и занаяти, както и припомняне на тежки моменти за този етнос в световната история.

През 2010 година се закръглят 75 години от издаването на най-антициганските (както и най-антиеврейските) закони. Уместно би било да се припомни този период на гонения и достойното поведение на българските власти и народ, които никога не позволяват да се преследват българските граждани от ромски произход във време на съюзнически отношения с оста Рим-Берлин-Токио (за съжаление в по-ново време някои да флиртуват с идеологията на национализма и хитлеризма). През 1935 г. в Германия са били приети два антицигански закона, допълващи съществуващите от 1933 г. расистки закони за опазването чистотата на германската раса. Те лишили от граждански права циганите и збранявали браковете на германци е евреи или цигани. Това е печално прочутият “Закон за запазването на германската кръв”. Национал-социалистите обаче не разчитали единствено на законодателството и от 1937 г. започнало кастрирането на циганите. Нацистката пропаганда с гордост отбелязва, че са кастрирани 99% от циганските момчета на възраст до 14 години. През 1938 г. е приет ощее един антицигански закон, в който специален раздел е посветен на “циганската заплаха”. Полицията била задължена да категоризира всички цигани и полуцигани от шестгодишна възраст нагоре и да ги катотекира, което много улеснило по-послешното им изпращане в концлагери. Поправка към същия закон от 1943 г. де факто и де юре отнема немското гражданство на останалите живи цигани, под предлог, че след войната те, най-вероятно, ще напуснат германския райх. През 1939 г. са били събрани 30 000 цигани за заселване в Полша. Това били почти всички роми живеещи в Третия Райх. За Полша заминали само 3000 немски и ок. 6000 австрийски цигани, а други 3000 австрийски цигани били затворени в концентрационни лагери, като специализирания за цигани лагер Ласкендбах, чието попълване започнало от 1940 г. В лагера Биркенау за по-малко от две години, между зимата на 1943 и лятото на 1944 гг., били откарани 22258 цигани. Големи групи от този етнос са екстерминирани и в Бухенвалд и Дахау. Били са предпочитан материал за научни опити с отровни газове и медицински експерименти. По същия начин е постъпено с циганите в Италия, като най-известният специализиран за тях концлагер бил на остров Сардиния. От полските цигани са били унищожени повече от две трети, а общото им число преди войната е възлизало на около 35 000 души. Статистиката, по немски акуратна, сочи задушаване в газовите камери по над хиляда цигани дневно през 1943-44 гг. На 28 септември 1944 г. само са били умъртвени 800 циганчета, между които 105 момчета на възраст между 9 и 14 години.

От 25 април 1941 г. хаджи Амин Ал Хусейни, великият мюфтия на Йерусалим, известен като арабския фюрер, става главен архитект на нацистката офанзива в Босна: използваната от сърбите кирилица е забранена. Православните сърби са задължени да носят синя лента на ръката, а сърбите от еврейски произход – жълта лента. Ал Хусейни разработва детайлен план за изтребването на сръбското население, приложението на който е спрян от самата нацистка Германия. Докато се вихри в Босна, великият мюфтия получава титлата “Защитник на Исляма”. Сто хиляди босненски мюсюлмани се включват в редовете на нацистката армия. Целта е обособяването на автономен нацистки протекторат за босненските мохамедани. За целта той сътрудничи тясно с про-германските хърватски ръководители А. Артукович и М. Будак. В Босна е проведено етническо прочистване под вещото руководство на Хусейни, изразяващо се в следните цифри на избитите: православни сърби – 200 000; босненски евреи – 22 000; цигани - 40 000.

Никога обаче циганите - тези проповедници на оптимизма не са преставали да вярват в бъдещето, в живота, като даже в ония чудовищни условия са продължили да раждат деца – само през 1943 г. в лагера Биркенау са били родени 361 циганчета, всмукали с майчиното млако и жестокия урок на историята. За наша гордост България по време на Втората Световна Война спасява от фашистките преследвания, освен българските си поданици от еврейски произход, така и своите цигани (без оглед дали изповядват мохамеданство или православно християнство), като и при двете етнически малцинства в края на войната статистиката отбелязва увеличение, а не редуциране, както е в останалите държави.

Автори като Йонел Ротару считат, че от геноцида срещу циганите през Втората Световна Война са загинали около 3,5 милиона души. Цифрите са потресаващи, но нека напомнят за трагедията на циганите, които днес в по-голмата си част са европейски граждани, но все още биват считани от някои за “белите негри на Европа”. Според „Файненшъл Таймс” (вж. Peggy Hollinger, Illegal Roma build new life with blessing of France, - Financial Times, 28-29 August 2010, p. 2) броят на нелегалните имигранти от ромски произход във Франция е 15 000. Френските власти създадоха с държавни средства няколко експериментални селища, в които няколко десетки семейства на незаконно пребиваващи получиха право да останат във Франция. Социалният експеримент предвижда осигурено жилище, здравеопазване, образование и посредничество на пазара на труда за настанените там румънски и български роми. Между 3 и 5 години се очаква резидентите в тези своеобразни гета да се интегрират напълно в обществото и поселенията от сглобяеми постройки с високи бетонни ограждения да бъдат заличени от градския пейзаж. В източното парижко предградие Баньолет зад високи железни порти са настанени 80 български роми, на които се предлагат скромни, но безупречно чисти кухненски и санитарни условия, посещават езикови курсове, а децата им са записани в местните училища, както споделя интервюираната г-ца Сирвана Тодорова. Агенция Ройтерс ни информира на 27 август от Двореца на Нациите в Женева, че Организацията на Обединените Нации е отправила критика към Франция с призив да се опита да интегрира членовете на най-голямото етническо малцинство в Европейския Съюз, вместо да ги експулсира в източна Европа. Осемнадесет независими експерти изразиха притесненията си, че стотици от върнатите през последните седмици в Румъния цигани по линия на т. нар от Франция „програма за доброволно репатриране”, не са били подробно информирани за техните права. Експертите, които съставят Комитета за Елиминиране на Расовата Дискриминация към ООН, настояха дясно-центристкото правителство на Саркози да противодейства на притеснителното нарастване на расистко и ксенофобско говорене у някои френски политици и увеличаването на инциденти и насилие на расистка основа срещу ромите във Франция. Френското правителство се оправдава, че прилага стриктно законодателството на ЕС при извършване на експулсиранията. И това е вярно. Нелегалните „роми” са граждани на Румъния и България, новоприетите страни-членки на ЕС. През преходния период до 2014 г. гражданите на тези държави могат да пребивават във Франция до 3 месеца, освен в случай на подписан трудов договор. Онези, които биват експулсирани наистина са в нарушение на европейското комунитарно право. Заради политиката си на експулсиране на ромите, Франция попадна и в дневния ред на сесията за откриването на 15-я Съвет по човешките права при ООН в Женева на 13.09., понеделник. Върховният Комисар на ООН за човешките права Нави Пилей определи като „обезпокоителна” новата политика на френското правителство спрямо ромите, която води единствено до тяхното стигматизиране и задълбочаване на положението им на крайно нуждаещи се. До 1 октомври 2010 година ще продължи сесията на Съвета по човешките права при ООН в Женева и отново настоятелно ще се постави въпроса европейските държави и най-вече Франция да приемат една политика, позволяваща на ромите да преодолеят маргинализацията, на която са подложени към днешна дата. Постоянният представител на Франция в ООН, Жан-Батист Матей, заяви, че „мерките, предприети от френското правителство стриктно прилагат законите на Френската Република и европейското законодателство, а всеки от засегнатите от тези мерки е получил хуманитарна помощ за своето завръщане в държавата на своята националност”.

Европейската Комисия и Европейският Парламент, подобно на ООН, са обезпокоени от френската репатриационна политика. Амнести Интернешънъл още на 11.09., събота, настоя пред френските власти да „вземат под внимание призива на ЕС за слагане край на дискриминацията на ромите”.

Това, на което сме свидетели, можем да наречем рутина, понеже се прилага години наред. Само през 2009 г. Франция е върнала в родината 11000 румънски граждани (преимуществено от ромски произход). В тяхна защита сега застана римокатолическата църква, социалистическата опозиция, правозащитническия неправителствен сектор и румънското правителство. Особено внимание на позицията на Ватикана обръща Кристофър Калдуел, гл. редактор на The Weekly Standard. В края на август Папата в реч на френски език призова политиците да „приемат за законни видовете на човешкото разнообразие”, визирайки ситуацията във Франция. Той разви правилната концепция за проблема, който се съдържа в сблъсъка между разнообразието на личностите, на индивидуалностите (принцип, който съвременната либерална държава издига в култ едва ли не по един абсолютистки начин) и разнообразието на общностите. Имайки горното предвид, нека видим защо хората говорят за ромите като за „безотечественици”. Няма в Европа индивидуален ром, който да е безотечественик в смисъла на онези европейски роми, които бягаха от нацистките погроми и преследвания през 30-те години на 20-то столетие. Всеки пълнолетен ром като гражданин има избирателни права в някоя страна-членка на Обединена Европа (Румъния, България, Унгария и др.) или в държави извън Европейския Съюз (Сърбия, Македония, Турция и др.). Като човешко същество, принадлежащо на обособена етническа група, те нямат отечество, а техният етнически облик и идентичност са се формирали в течение на векове на културен избор.

“О Дел на англе, аме палал”* или за циганската религиозност

(*прев. от циг. ез. “Бог пред нас, ние след Него”)
За религиозната картина на Европа е характерно, че циганите в по-голямата си част изповядват християнство и ислям. При тях обаче са запазени някои езически вярвания и широко разпространени древни митове. Както при всички индоевропейски народи и те имат своите етнологически легенди: за произхода на вселената, нейният строеж, появата на първите богове, като прави впечатление, че в тези митове се обожествяват небето, земята, слънцето, месецът, дъждът, т.е. природните стихии. Това е характерно за един много древен слой от вярвания и представлява несъмнен интерес за етнолозите. Космологията (произхода на света) у циганите е извънредно интересна – те възприемат универзума като състоящ се от три нива: небе, земя и подземно царство. Небето се нарича Болебен и там живеят боговете Чон (месец), Кхам (слънце) и Бришим (дъжд). Второто ниво (Дис) е обитавано от природните духове и хората – на това ниво е и Пхув (земята). На третото ниво живеят подземните духове.

Циганите наричат Бог- Девел. Подобно на библейския Бог и Девел се носел над земята, която била покрита с вода. Той решил да създаде земята, но не знаел как и решил да го направи с помощта на тоягата си. Забол я във водите и от нея израсло великолепно дърво, чиито върхове стигнали до небесата. Под дървото седял Бенг – циганският дявол. Бог искал да сътвори земята, но лукавият замислил измама – поискал сътворението да се припише на негово име. Той сграбчил тоягата на Бог и произнесъл името си, но тоягата се превърнала в нагорещено желязо и го изгорила: поради това дяволът е черен. Девет пъти повтарял дяволът опита си без успех, докато Бог видял всичко това и му забранил . Бенг се подчинил и върнал тоягата на Твореца-Бог, Който устроил земята. Тази легенда е позната в различни варианти на всички индоевропейски народи, а някои елементи са разпространени и по цялата планета. Така циганите са чада на майката земя, тръгвайки от същите духовни извори, както и останалата част от човечеството. Култът към “световното дърво” е много древна концепция за света, чиийто образ пряко или косвено се проследява от бронзовата епоха в Европа и Азия до автохонните сибирски, индиански, африкански вярвания и традиции в наши дни. Еквиваленти на световното дърво са образите на “световната ос”, “световната планина”, “световния стълб”, и символиката на обелиска, колоната, стълбата и др. При циганите свещеното дърво е тясно свързано с появата на първите хора, които се появили от листата на свещеното дърво. Заради това първият цигански род се наричал, според легендата Рукуй (“рук” означава на цигански “дърво”). Световното дърво на циганите е много забавно и пъстро. То расте при краля на слънцето. В неговите клони се намират всички плодове, всички семена; в него живеят бели, черни и червени птици; клоните му опират в облаците, а в корените му са злите духове. В Стария завет се споменава за езичски свещени места “дъбрави” (срв. Бит. 12:6; 13:18; 14:13; 18:1; Втор. 11:30; Нав. 19:33; Съд. 4:11; 1 Цар. 10:3; 3 Цар. 16:33; 18:19; 4 Цар. 13:6; 17:16; 18:4; 21:3; 23:14-15; 2 Пар. 15:16; 17:6; 33:3; Ис. 1:29; 27:9; Иер. 17:2), които представлявали естествена или засадена група дървета, разположени често на възвишение, сред които поставяли истукан, стълб, статуя или посветено на местното божество (свещено) дърво. На много места такива дъбрави в оригинала са наречени направи капища на Астарта. Господ се явил на Авраам в близост до дъбравата Мамре. Езичеството (лат. Paganism) е обобщено понятие, което изразява идеята за многобожие, т.е. за съществуването на много богове. Различните религиозни вярвания до появата на монотеизма (единобожието) са свързани в различна степен и по различен начин с магията, анимизма, шаманизма, фетишизма, тотемизма и култа към предците.

Богът при циганите е свързан с доброто, светлото начало. Той не е жестоко или наказващо божество, а един справедлив и смел Бог, непрекъснато водещ борба със злото. Под знака на дуализма (дуализъм, лат. "двойнствен", е философско учение за произхода на света, чиято същност се състои в съществуването на две равноправни, самостоятелни, вечни и независими едно от друго начала - добро и зло, дух и материя, духовно и материално; дуализмът разглежда творението като въздействие на духовното начало върху материалното) се развиват древногръцката философия и гностицизмът, както и различните близкоизточни религиозни учения, сред които и павликянството, а най-видният представител на дуализма в западноевропейската философия е Рене Декарт. Нелекият живот на циганите е придал специфична дуалистична отсянка на тяхната религиозност – те изключително внимателно се отнасят и към дявола, както гласи циганската поговорка: “Ако на бога палиш една свещ, на дявола пали две”. Бенг (дяволът), стоящ в корените на свещеното дърво, е нечиста сила, която още от сътворението е в конфликт с Бога. Освен дявола циганите различават и други зли духове: епхурдако- дух, който живее под мостовете; умално – полски дух; друменко – скитащ дух. Злите духове, които живеят под земята са особено опасни. Тяхна майка е Анна, която е родила девет страшни дявола. Те се женели помежду си и раждали още повече зли духове. Техните имена въздействат, заредени с много емоционалност, понеже са свързани с неприятни сетивни усещания като Лили (слузеста), Шилало (хладен, студен) и т. под. В древната класическа литература демонът е добър бог или същество с божествена сила, но в Евангелията демоните (гр. зъл дух. дявол, сатана) винаги са враждебни на Бога; техният водач е Велзевул (Сатана); в новозаветните книги хората, обладани от демони (бесове), проявяват и соматични симптоми като нямота, епилепсия и ненормално поведение.

Безкрайно прагматични в своята религиозност циганите еклектично свързват (еклектизъм от гр. ез. - философско течение, което прави опит за подбор и съчетаване на противоположни възгледи и идеи; близък до религиозния синкретизъм) са развили един култ към героя, който у нас присъства и у траките (култа към тракийския конник), и в православното християнство (св. Георги и змея). Едно интересно тълкувание предлага проф. д-р Халис Окан (срв. Х. Окан, “Циганите или от северната страна на живота”, София, 1994, с. 42): повечето цигани са означавали най-високото небе с лък и стрела – оръжието, с което е бил убит многоглавият змей; имайки предвид особеното отношение на циганите към Чон (месеца) и това, че той се свързва с най-младия син на небето Дундра, така че именно Дундра е убил змея и е бил почитан като културен герой, както подобно древните гърци са почитали Прометей, който запознава хората с изпозлването на огъня и им предава познанията за някои занаяти. Големият приятел и изследовател на циганите в България, издателят на първият от началото на 90-те години на 20-то столетие вестник “Циганите”, проф. Окан ни разказва още за един религиозно-синкретичен обичай, който се извършва на гърба на Княжевската църква в София, до самата гробница на Бали ефенди, наричан от циганите “Али Баба”. Когато възникне спор между цигани – изневяра или оклеветяване – двете страни отиват там, за да се закълнат в своята правота. Клетвата се прави обикновено от жени. И двете се явяват голи пред Али баба в присъствието на свидетели и произнасят защитата или обвиненията си. Всяка страна се заклева в правотата си и си определя наказанието, което да я стигне, ако не е казала истината. Циганите вярват, че всяка неправедна клетва се сбъдва до едно денонощие. Същият обред може да се направи и пред ходжа. Немалко случаи е имало на извършване обичая от православно вярващи роми (естествено без елемента с изискването за природна голота на заклеващите се) в православен храм пред свещенослужител (особено често пред чудотворната Богородична икона в Бачковския манастир).

Представите за душата са също ключов момент за определянето на една култура и влиянията върху нея. В един по-ранен период от развитието на циганските обичаи и обреди е било разпространено вярване, че човек има повече от една душа, кати тука бихме могли да направим алюзия към отколешния спор между дихотомия (душа и тяло) и трихотомия (дух, душа и тяло) в православното богословие. Циганите определят човешката душа като многолика (“бутянкхенго”).
Човешката душа за православния християнин е безсмъртият образ на Бога, заключен в човека. Човекът е създаден чрез единението на тялото и душата (духа): след като сътворил първия човек Адам от пръстта, Бог му вдъхнал дихание на живот, т.е. душа, същество духовно и безсмъртно (Бит. 1:26-27). След смъртта на човека, духът му ще се върне към Бога, Който му я е дал (Екл. 12:7). В Библията думата "душа" най-често означава живот, свойства на живото създание, жизнената сила, с чието отделяне живото същество (както животното, така и човекът) умира, но по отношение на човека означава понякога свойствата на неговия дух, който не трябва да убиваме (Мат. 10:28). Понякога "душа" обозначава свойство на характера и състояние на духа (Деян. 4:32) или просто личност, човек (Иез. 27:13, Деян. 2:41, Откр. 18:13). Душата често е синоним на понятията дух (Екл. 12:7; Лук. 1:46-47), сърце (Пс. 18:8-9; 2 Петр. 1:19; Еф. 1:18), живот (Пс. 25:9; Пс. 87:4), цялото същество на човека (Пс. 34:9-10), аз, т.е. човек (Пс. 129:5). Но понякога душата е различна както от сърцето (Втор. 4:29; Втор. 6:5), така и от духа (1 Сол. 5:23; Евр 4:12).

Циганите наричат душата “ги” и “ди”, вероятно от “дидало” (дух, сърце). Тя живее в тялото на човека, но може да го напуска. Докато е жив човек това става по време на сън, болест или ако тялото е обхванато от зли духове (така те са обяснавали психическите разстройства). Душата напуска окончателно тялото с настъпване на смъртта, но живее около него, докато то се разложи и тогава отива в страната на мъртвите. У някои групи цигани до късно е запазен обичаят да се изгаря тялото на мъртвеца, тъй като се вярвало, че душата не може да се освободи, докато не се изпълни този обичай. Постепенно този обичай е отпаднал под влияние на християнството и исляма, които не приемат кремацията.

Днес, когато римокатолическата църква издига глас в тяхна защита, логично е да се запитаме достатъчно ли правят поместните православни църкви в собствените им страни, я нейната роля би могла д абъде решаваща за тяхната интеграция и демаргинализиране. Българската Православна Църква няма ясна политика спрямо това малцинство, даже и по отношение на изповядващите православно християнство български цигани – калайджии и др. На пръстите на едната ръка можем да изброим свещенослужителите и църковнослужителите от ромски произход по синодалното ведомство в страната. Това е следствие, трябва да признаем, и от отношението на самите миряните – православните българи - към този крайно стигматизиран етнос, неприемащи възможността негов представител да им е енорийски пастир. От години има преводи на Св. Златоустова Литургия на ромски език, но не са издадени, без да се използва поне малка част от разпилените през десетилетията на прехода милиони в твърда валута за “ромски” проекти. Оттук, в съчетание с духовния вакуум от времето на десетилетията държавен атеизъм, се обяснява донякъде и преминаването на немалка част от ромите в петдесятното и евангелисткото християнство или в нови религиозни движения – един феномен, който наблюдаваме във всички бивши централно-/средно- и източно-европейски страни от бившия социалистически блок.

За смисъла на установяването на царската власт

Писмо на преподобни Максим Изповедник (+ 662 г.)

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

“Ти искаш да ти напиша защо Бог е определил някои люде да владичестват над подобните на себе си хора, след като всички човеци имат една природа и в еднаква степен са й съпричастни. Без да се разпростирам, ще ти изложа накратко всичко, на което са ме научили по въпроса мъдрите свети мъже.

Непреходното Писание ни открива, че човекът, по благодатта на сътворилия го Бог, получил власт над целия видим свят, след което, поради злоупотребата си извратил посоката на своето духовно същество, по справедливия Божий съд бил предаден на тление, като заедно с това предал и цялото творение. Поради това всеки човек, без изключение, е подложен през многотрудния си и многоплачевен земен живот, от непостоянството му, произтичащо от неразумието и безпорядъка в него, на съпровождащите го бедствия. И това Господ е установил премъдро; именно, Той искал ние, узнавайки по бедствията живота, който безумно обичаме, колко вредно е пристрастието към него и че за нас по-полезно би било да го изоставим, и утвърдени в равнодушие към него, презирайки непостоянните видими предмети, да възлюбим неизменяемите мислени предмети.

Но доколкото, незвисимо от безчислените бедствия, които претърпяваме през живота си, не преставаме да го обичаме, то Всеблагия, Премъдър и Благопромислителен Господ е учредил между хората царската власт с цел да предотврати това зло за живота, което би могло да се породи от своеволието, т.е човеците да не се изтребват един-друг, подобно на морските риби, нямайки началник, който би могъл да удържи силния от нападение над най-слабия. На това основание в човешкия род е учредена царската власт и хората, имащи изначално еднаква природа, са разделени на началстващи и подчинени, та да могат първите да ръководят покоряващите се на естествените закони и посредством наказания да обуздават нежелаещите по надменността на ума си да им се покоряват. По такъв начин се раздава всекиму правосъдие, опора на което са страха и любовта, и което, независимо от различните склонности на хората, утвърждава навсякъде мир и тишина, а това не бо било възможно да бъде достигнато, ако страхът не удържаше неправедниците от безумния стремеж към беззаконие и не заставяше със сила даживеят мирно, подобно на благоразумните люде; понеже страхът заставя неразумните против волята им да правят онова, което разумните вършат произволно, по убеждение.

Ето, как са ме учили да съдя за целта на учреждаването между хората на царското достойнство и това учение признавам за истинно иобясняващо същината на въпроса. Що се отнася до другата причина, поради която, както свидетелства св. Писание, е учредено то – това е постижимо само за чистите по ум. Впрочем и споменатата причина не противоречи на целите на св. Писание, защото в него се казва, че когато израилтяните се отказали да имат за свой цар самия Бог, то Той им позволил да си изберат помежду си цар, с единствената цел от безпорядъка на безначалието да не произлезе многоначалие, което би станало причина за пагубно за целия човешки род смятение, размирие; без управник, определен от Бога, който със силата на убеждението да скланя към мир тези, които го слушат, и със силата на властта да наказва злодеите, които с умисъл извращават в себе си чрез противоестествени навици вроденото понятие за добро.

Да ни дава Господ усърдие да бъдем под Неговото владичество и да изпълняваме животворящите Негови заповеди; и да ни дарува достойно да бъдат уважавани земните царе, царстващи по Негова воля и изпълняващи Неговите божествени повеления.”

АУГСБУРГ И КОНСТАНТИНОПОЛ (Реформация и Православие - 450 години)

Йеродякон Петър Граматиков,

Източник: сп. „СВЕТ”, бр. 2/2010

На събора /диета/ в Спир (1529 г.) имп. Карл Пети забранява всяко нововъведение по въпросите на религията. Привържениците на Лютер протестират срещу тази забрана, заради което са наречени протестанти. Новите верови доктрини експлодират в Аугсбургското Вероизповедание на събора в едноименния град през 1530 г., съставено от Мелнахтон, най-умереният ученик на Лютер, и на негова база протестантските принцове през същата година формират Лигата от Смалкалд за защита и взаимопомощ. Със започването на своето реформаторско движение бащите на днешното протестантство обръщат погледа си от Рим към Константинопол. За инициаторите и последователите на Реформацията тяхното желание за промяна не било ново разбиране (лат. novam interpretationem) или нововъведение(лат. innovation).

През 1559 година, точно преди четири века и половина, Меланхтон в дома си във Витенберг, където двамата с един православен дякон Димитрий, който бил от сръбски или български произход, във всеки случай славяноезичен от поробените от агаряните Балкани, превел на гръцки език Аугсбургската вероизповед. Филип Меланхтон (1497–1560) благодарение на своето хуманистическо образование имал задълбочени познания по гръцки език и върху творенията на църковните отци и учители, които били продължители на езика на новозаветното свещено писание и единствено тях той признавал за норма при тълкуванието на Новия Завет. Така например, сп. Меланхтон с понятието “безкръвна жертва” Гръцката Църква разбирала “молитвите на вярващите”, а не евхаристийните дарове. Молитвите за починалите не били отправяни за освобождаването им от Чистилището, а съвместно благодарение на живи и усопши, още повече, че Гръцката Църква не признава концепцията за чистилище. Правдиво познание за съвременната нему Гръцка (бел. авт.: Православна) Църква той получава през лятото на 1559 година, когато приема в дома си дякон Димитър Мизос, за периода от 20 май до края на септември с.г. Последният бил от три години дякон в клира на Контанинополската църква и бил делегиран от патриарха да събере информация за новото европейско движение на Реформацията в Западната Църква, слухове за което били достигнали до Константинопол.

Витенбергският реформатор връчва при заминаването на дякон Димитър писмо за патриарх Йоасаф. Основните точки в посланието са следните: “Наистина Църквата Божия в този живот и на този свят е като кораб, разлюляван от вълните и преживява страдания и несгоди от всякякъв род, - а към момента дори в най-тежка форма, - но ние трябва да се молим на Сина Божий да ни посети скоро в славата. Разказите на Димитрий донесоха успокоение сред безнадежността: по Божия милост Гръцката Църква е оцеляла както по-рано тримата момци в огнената пещ. Сред множеството неблагочестиви противници-богомразци Господ е опазил стадото, което почита и благопрославя Неговия Син, Иисус Христос, по правилния начин.” Целта, която Меланхтон си поставил била - установяване богословски контакти с цариградския патриарх Иоасаф II (1555 - 1565), на когото пише: “ние съхраняваме по благочестив начин Свещените Писания, както пророческите, така и апостолските, догматическите канони на светите синоди и учението на вашите отци – Атанасий, Василий, Григорий, Епифаний, Теодорит, Ириней...”, и прибавил към писмото си Символа на вярата от Аугсбург. Вероятно, обаче, дякон Димитрий никога не е пристигнал в Константинопол, за да предаде това писмо на тогавашния вселенски патриарх и да го осведоми за силното желание на отцепилата се от римо-католическата църква в Западна Европа голяма част последователи на Лютер за припознаване в семейството на Източно-православните църкви (срв. E. Benz, a.a.O., Die Ostkirche in Lichte der protestantishen geshichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, Muenchen, 1952, s. 19). На следващата година Меланхтон умира и се прекъсва това, вероятно инспирирано от св. Дух, желание за приобщаване към лоното на св. Православна църква. В VII-я член “За Църквата” на Аугсбургския Символ, Меланхтон, пише буквално следното: “винаги трябва да има една света Христова Църква” (лат. quod una ecclesia perpetua mansura sit – cf. La Confession d’Augsbourg, Ed. Le Centurion/Labor et Fides, Paris - Geneve, 1979), а после (член XX, 12 и сл.) цитира Августин и Амвросий. В своята “Апология на Аугсбургското кредо” великият сподвижник на Лютер подчертава: “ние не отслужваме частни литургии, а само обществени...защото в гръцката църква до днес не се отслужват...и че за гърците литургията е благодарствена жертва”. На 25 септември 1559 г. Филип Меланхтон разпратил циркулярно писмо до редица свои приятели, съобщавайки им, че същият този ден е изпратил послание до Патриарха на Църквата на Византия – духовния глава на православните църкви. С това си писмо той също изпраща интересно приложение, “важен документ”, който е написал. Този основоположен документ не е нищо друго освен превод на гръцки език на “символът на вярата на нашата църква” – или Аугсбургският символ на вярата. В своето писмо Меланхтон приема априори широкоразпространената по времето на Реформацията увереност в неизбежността на угрозата от предстоящия Страшен Съд и че само “покаяние и вътрешна обнова на тялото на Християнството може да помогне” в тази ситуация. Изтокът и Западът са свързани и по един и същ начин засегнати от определени знамения за края на света. Гръцката Църква вече е покорена от Турците – които без свян са идентифицирани с апокалиптичните народи на Гог и Магог (Откр. 20:8). Западът е под постоянната заплаха на същите народи и на вътрешния фронт – от Папството, което е издигнало мощта си в центъра на храма Божий.

При обобщаването на лютеранските изповедни документи в “Книгата на съгласието” (Concordia) от 25 юни 1580 г. в самото й начало са поставени трите вселенски, икуменически, символа на вярата: Апостолския, Никейския (или Никео-Цариградския в западно-европейската му редакция) и на св. Атанасий. Лютер е хвалил особено този последния, поради неговата яснота за понятието на Троицата и двете природи: “не зная от времето на апостолите в Църквата и Новия завет да е било написано нещо по-важно и по-прекрасно” (M. Luther, Real-encyklopaedie fuer protestantishe Theologie und kirche, Bd. 1, Hamburg, 1854, s. 577). В края на спомената книга е приложен списък на свидетелствата на Св. Писание и древните църковни учители с цитати от латински и най-вече от гръцки патристични съчинения до Иоан Дамаскин и Никифор Кавасила (+ ок. 1335 г.).

Лютеранските богослови от университета в Тюбинген, 14 години по-късно, поемат щафетата по инициатива на канцлера (ректора) Якоб Андреа и професора по гръцки език Мартин Круциус. Основен интерес представлява кореспонденцията между Вселенският патриарх Йеремия II Транос и тюбингенските протестантски богослови (1573-1581). Многотомен е резултатът от нея - близо 300 страници, публикуван във Витенберг (града на Лютер и Меланхтон) през 1584 г., като само писмата на патриарха обемат 161 страници. С огромно значение за православното изповедание са решенията с богословско-догматически характер на поместните събори в Константинопол от 1156, 1157, 1341, 1347, 1351. Патриарх Йеремия II Транос е роден в Анхиало в османската империя (дн. Поморие в България). Получил образованието си в Константинопол – вероятно в патриаршеската Академия, към която винаги е проявявал особен интерес, като даже свиква нарочен събор през 1593 г. за съставянето на нов устав на академията за превръщането на същата в интелектуаленн център на Православието и за повишаване образователното равнище на клира. На същия събор от 1593 година е потвърдено посвещаването на Йов, митрополит на Москва, за пръв патриарх на Русия. Това посвещение е било извършено от Йеремия по време на посещението му в Москва през 1589 г., когато е декларирал автономността на Руската Църква. Бил е избран за Вселенски патриарх в 1572 г. до смъртта му през 1595 г., но междувременно бил низложен от поста на два пъти – за 9 месеца през 1579 и в 1582-ра за около 2 години. Моце да се каже, че той е бил най-способната личност, заемала патриаршеския трон по време на Плена (османското владичество). Забележителен богослов, твърд реформатор и яростен враг на симонията. Като патриарх остава в историята на църквата с отговорите си до лютеранската църква, когато тя потърсва припознаване на учението си, изпращайки Конфесио Аугустана за преценка и отсъда на Вселенската Патриаршия. Тези негови отговори по различни въпроси на Аугсбургската Вероизповед и кореспонденцията му с тях днес са включени сред “символическите книги” на Православната Църква.

Посланията-отговори на Йеремия II от 1576, 1579 и 1581 година заемат първото място сред източните символически текстове от кр. 16 – кр. 19 век, като по-късно са съставени “Изповедание на Източната католическа и апостолска църква (1625) от по-къснешния Александрийски патр. Митрофан Критопулос, “Православно изповедание на католическата и апостолска Източна църква” (1640) от Киевския митр. Петър Могила, “Изповедание навярата” (1672) от Йерусалимския патр. Доситей, “Пространен катихизис на Православната Източна църква” (оконч. редакция от 1839) от Московския митр. Филарет Дроздов.

В тази кореспонденция откриваме множество теми и предмети на взаимно съгласие, но и много – на несъгласие. Двете страни в тази първа по рода си “смесена богословска комисия”, с тази разлика, че цялата дискусия се провежда в епистолярна форма без устни диспути, постигнали съгласие върху следното в противовес на определени римо-католически девиации: истината и боговдъхновенността на Писанията; Бог и Св. Троица; грехът на прародителите и онаследяването му от цялото човечество; теодицеята или оправдаването на Бога за злото в света - причина за злото са тварите, а не Бог; двете природи на Христос в една Личност; Иисус Христос като глава на Църквата; второто пришествие на Христа, Страшният съд, вечен живот, вечна награда и вечни мъки; Евхаристията, двете съставки, хляб и вино (Тялото и Кръвта), които се дават на вярващите; изцяло отричане на индулгенциите; чистилището и задължителното безбрачие на духовенството.

Несъгласие, по принцип или частично, не е достигнато в следното: Свещеното Писание; добавката “филиокве” в Никео-Цариградския Символ на вярата; свободната воля на човека; въпроса за предестинацията (т.е. предопределението, съдбата); тайнствата, тяхната същност и брой; поръсването при св. кръщение, миропомазанието и възрастта, при която може да се приема св. Причастие; смисълът на “промяната” в хляба при св. Евхаристия и природата на евхаристийната жертва; непогрешимостта на Църквата и вселенските църковни събори; почитанието на светиите, св. мощи и иконите; спазването на постите и други църковни традиции и ритуали. Много други въпроси изобщо не са били дискутирани или са засегнати повърхностно, бегло.

Една от главните тевми на несъгласие е по повод пътя на оправдаването. Лютераните считат, че то е невъзможно само чрез вяра, или вяра и добри дела, но настояват добрите дела да са най-същественият плод на животворящата вяра. Според патр. Йеремия, добрите дела способстват оправдаването, макар да не са единственото условие за спасението; следователно, спасението не зависи от тях, а най-вече от вярата ни в Бог.

По отношение на тайнствата, тюбингенските богослови изразяват различен възглед първо за техния брой, и второ за ефекта от тях. В писмото си Йеремия излага православния възглед, че светите тайнства са седем на брой, докато според лютеранските богослови са само две: кръщение и евхаристия. Според тях единствено тези двете били посочени в Св. Писание и даже И. Златоуст и други отци споменавали само тях. За покаянието и двете страни се обединили около отхвърлянето на индулгенциите (практиката на Римската църква), чистилището и теорията, че светците оставли на Църквата свръхдлъжна благодат (излишък от благодат), с помощта на който папата можел да освобождава души от чистилището. Различни били становищата в разбирането на покаянието като духовно лекарство и на изповедта пред свещенослужител, в частност. В общи линии православни и протестанти се съгласили във възгледа, че опрощаването на греховете е акт на Всемогъщия Бог, Който изпълва със съдържание и сила Тайнството Покаяние. Разлики има в отношението към Тайството свещенство, макар лютераните да приели основната идея, че служителя на Словото, който е извършител и на тайнствата, трябва да бъде “призван”, в което се вмества ръкоположението в свещен сан. Те настоявали пред патриарха, че при отсъствие на епископ, всеки пастор (пастир) би могъл да извърши ръкоположение, като оправдавали това си твърдение, сочейки св. Писание и ранната Църква Христова, където няма ясна диференциация между епископ и свещеник (презвитер). Тайствата Миропомазание и Елеосвещение не били приети за такива от лютераните. Целибатът (безбрачието) на клира се отхвърлил единодушно в рамките на двустранния диалог (без изискването за православните епископи), като бракът е разрешен от православната традиция преди ръкоположението в свещен чин. Патриархът защитил монашеството и аскетическия подвиг, което лютераните приели, макар и с големи резерви. По много предмети на вярата, изглежда, те погрешно разбрали позицията на Православната Църква и източната християнска традиция и практики по диспутираните въпроси, като счели, че се припокриват с римо-католическите такива, което довело до доктринални несъгласия.

Тази кореспонденция между Вселенсктата Патриаршия и богословите от Тюбинген не бива да смятаме за последна и крайна. Много негативни фактори са преодоляни в нашето съвремие. Двадесетият век роди движението за преодоляванена разделението на Църквата Христова, което представлява безпрецедентен феномен в световната и църковната история. В началото на 21 век и третото хилядолетие е налице рална възможност за двте страни да възобновят дискусиите в светлината на днешната перпектива без намеса на външни сили и влияния, каквито са възпрепятствали през 16-ти в. плодотворен диалог по времето на патриарсите Иоасаф II и Иеремия II. Такива стъпки са направени на икуменическия небосклон с основаването на Световния съвет на църквите, творческите усилия, полагани за поддържането на междухристиянски и междурелигиозен диалог и съработничество; тази визия за единство Църквата е подкрепена от Вселенския патр. Атинагор I, който с Окръжната енциклика от 1920 г. до всички християнски църкви призовава към учреждаване Лига на църквите на основата наискрено приятелство и любов, десетилетия преди учредаването на Световния съвет на църквите в Женева. Духовното наследство на Светейшия Атинагор I, инициирал на практика първата крачка към единството на християните, е за нас подготовка за окончателното съединение на всички в Христа и е маяк с ярка светлина за изпълнението на Божията воля и завет към нас: “Да вси едино будут.”

Новият подход на римо-католическата църква, чийто старт даде папа Йоан ХХII и продължен от папа Павел VI, за да кулминира на Втория Ватикански събор; личните срещи между християнските църковни водачи, особено тези между Вселенския патриарх Атинагор I и римския понтиф Павел VI; като личностния контакт между тях еманира в “целувката на мира”, която си размениха в Иерусалим, довела до вдигането взаимните анатеми между Източната и Западната църкви.

Библиография:

1. Acta et Scripta Theologorum Wirtembergiensium et Patriarchae Constantinopolitani D. Hieremiae, quae utrique ab anno MDLXXVI usque ad annum MDLXXXI de Augustana Confessione inter se miserunt, graece et latine ab iisdem Theologis edita, Württemberg, 1584. N. B. Изключително рядка публикация и почти липсва в библиотечните сбирки. Цитатите са ползвани с любезното съдействие на датския пастор Мортен Мьоберг, Орхус, по притежавано от него микрофилмирано копие на екземпляра, намиращ се в богословската семинарска библиотека на Union Theological Seminary, Ню Йорк

2. Stanislas Socolovius: Censura orientalia Ecclesiae de praecipuis nostri saeculi haereticorum dogmatibus, Paris, 1584.

3. Dogmatica et Symbolica Monumenta Orthodoxae Ecclesiae, auctore Ioanne Karmiris, 1968. (само на гръцки).

4. Georg Kretschmar, Die Confessio Augustana graeca. - Kirche im Osten 20/1977.

5. George Elias Zacharides, Tübingen und Konstantinopel im 16. Jahrhundert. (Inaugural-Dissertation, Göttingen 1941).

6. Ernst Benz, Die Ostkirche - im Lichte der protestantischen Geschichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, München, 1952.

7. Ernst Benz, Wittenberg und Buzanz - Zur Begegnung und Auseinandersetzung der Reformation und der östlich-orthodoxen Kirche, Marburg/L., 1949.

8. Walther Engels, Die Wiederentdeckung und erste Beschreibung der östlich-orthodoxen Kirche in Deutscland durch David Chytraeus, 1569.

9. Tübingen und Byzanz - Die erste offizielle Auseinandersetzung zwischen Protestantismus und Ostkirche im 16. Jahrhundert, - "Kyrios, 3/4, 1939.

10. George Mastrantonis, Augsburg and Constantinople (The correspondence between the Tübingen Theologians and Patriarch Jeremiah II of Constantinople on the Augsburg Confession), Holy Cross Orthodox Press, Massachusetts, 1982.

11. Dorothea Wendenbourg, Reformation und Orthodoxie, - Der ökumenische Briefwechsel zwischen der Leitung der Würtembergischen Kirche und Patriarch Jeremias II von Konstantinopel 1573 - 1581, Vandenhoeck & Ruprecht 1986.

12. Colin Davey, The Orthodox and the Reformation, - Eastern Churches Review, Volume II, nr. 1 - 2, 1968.

13. George Florovsky, An early Ecumenical Correspondence, - World Lutheranism of Today, A tribute to Anders Nygren, Stockholm/Oxford 1950.
14. Paul Renaudin, O.S.B., Lutheriens et Grec-Orthodoxes - Les erreurs du Protestantisme., Librairie Bloud & Cie, Paris, 1903.