АУГСБУРГ И КОНСТАНТИНОПОЛ (Реформация и Православие - 450 години)

Йеродякон Петър Граматиков,

Източник: сп. „СВЕТ”, бр. 2/2010

На събора /диета/ в Спир (1529 г.) имп. Карл Пети забранява всяко нововъведение по въпросите на религията. Привържениците на Лютер протестират срещу тази забрана, заради което са наречени протестанти. Новите верови доктрини експлодират в Аугсбургското Вероизповедание на събора в едноименния град през 1530 г., съставено от Мелнахтон, най-умереният ученик на Лютер, и на негова база протестантските принцове през същата година формират Лигата от Смалкалд за защита и взаимопомощ. Със започването на своето реформаторско движение бащите на днешното протестантство обръщат погледа си от Рим към Константинопол. За инициаторите и последователите на Реформацията тяхното желание за промяна не било ново разбиране (лат. novam interpretationem) или нововъведение(лат. innovation).

През 1559 година, точно преди четири века и половина, Меланхтон в дома си във Витенберг, където двамата с един православен дякон Димитрий, който бил от сръбски или български произход, във всеки случай славяноезичен от поробените от агаряните Балкани, превел на гръцки език Аугсбургската вероизповед. Филип Меланхтон (1497–1560) благодарение на своето хуманистическо образование имал задълбочени познания по гръцки език и върху творенията на църковните отци и учители, които били продължители на езика на новозаветното свещено писание и единствено тях той признавал за норма при тълкуванието на Новия Завет. Така например, сп. Меланхтон с понятието “безкръвна жертва” Гръцката Църква разбирала “молитвите на вярващите”, а не евхаристийните дарове. Молитвите за починалите не били отправяни за освобождаването им от Чистилището, а съвместно благодарение на живи и усопши, още повече, че Гръцката Църква не признава концепцията за чистилище. Правдиво познание за съвременната нему Гръцка (бел. авт.: Православна) Църква той получава през лятото на 1559 година, когато приема в дома си дякон Димитър Мизос, за периода от 20 май до края на септември с.г. Последният бил от три години дякон в клира на Контанинополската църква и бил делегиран от патриарха да събере информация за новото европейско движение на Реформацията в Западната Църква, слухове за което били достигнали до Константинопол.

Витенбергският реформатор връчва при заминаването на дякон Димитър писмо за патриарх Йоасаф. Основните точки в посланието са следните: “Наистина Църквата Божия в този живот и на този свят е като кораб, разлюляван от вълните и преживява страдания и несгоди от всякякъв род, - а към момента дори в най-тежка форма, - но ние трябва да се молим на Сина Божий да ни посети скоро в славата. Разказите на Димитрий донесоха успокоение сред безнадежността: по Божия милост Гръцката Църква е оцеляла както по-рано тримата момци в огнената пещ. Сред множеството неблагочестиви противници-богомразци Господ е опазил стадото, което почита и благопрославя Неговия Син, Иисус Христос, по правилния начин.” Целта, която Меланхтон си поставил била - установяване богословски контакти с цариградския патриарх Иоасаф II (1555 - 1565), на когото пише: “ние съхраняваме по благочестив начин Свещените Писания, както пророческите, така и апостолските, догматическите канони на светите синоди и учението на вашите отци – Атанасий, Василий, Григорий, Епифаний, Теодорит, Ириней...”, и прибавил към писмото си Символа на вярата от Аугсбург. Вероятно, обаче, дякон Димитрий никога не е пристигнал в Константинопол, за да предаде това писмо на тогавашния вселенски патриарх и да го осведоми за силното желание на отцепилата се от римо-католическата църква в Западна Европа голяма част последователи на Лютер за припознаване в семейството на Източно-православните църкви (срв. E. Benz, a.a.O., Die Ostkirche in Lichte der protestantishen geshichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, Muenchen, 1952, s. 19). На следващата година Меланхтон умира и се прекъсва това, вероятно инспирирано от св. Дух, желание за приобщаване към лоното на св. Православна църква. В VII-я член “За Църквата” на Аугсбургския Символ, Меланхтон, пише буквално следното: “винаги трябва да има една света Христова Църква” (лат. quod una ecclesia perpetua mansura sit – cf. La Confession d’Augsbourg, Ed. Le Centurion/Labor et Fides, Paris - Geneve, 1979), а после (член XX, 12 и сл.) цитира Августин и Амвросий. В своята “Апология на Аугсбургското кредо” великият сподвижник на Лютер подчертава: “ние не отслужваме частни литургии, а само обществени...защото в гръцката църква до днес не се отслужват...и че за гърците литургията е благодарствена жертва”. На 25 септември 1559 г. Филип Меланхтон разпратил циркулярно писмо до редица свои приятели, съобщавайки им, че същият този ден е изпратил послание до Патриарха на Църквата на Византия – духовния глава на православните църкви. С това си писмо той също изпраща интересно приложение, “важен документ”, който е написал. Този основоположен документ не е нищо друго освен превод на гръцки език на “символът на вярата на нашата църква” – или Аугсбургският символ на вярата. В своето писмо Меланхтон приема априори широкоразпространената по времето на Реформацията увереност в неизбежността на угрозата от предстоящия Страшен Съд и че само “покаяние и вътрешна обнова на тялото на Християнството може да помогне” в тази ситуация. Изтокът и Западът са свързани и по един и същ начин засегнати от определени знамения за края на света. Гръцката Църква вече е покорена от Турците – които без свян са идентифицирани с апокалиптичните народи на Гог и Магог (Откр. 20:8). Западът е под постоянната заплаха на същите народи и на вътрешния фронт – от Папството, което е издигнало мощта си в центъра на храма Божий.

При обобщаването на лютеранските изповедни документи в “Книгата на съгласието” (Concordia) от 25 юни 1580 г. в самото й начало са поставени трите вселенски, икуменически, символа на вярата: Апостолския, Никейския (или Никео-Цариградския в западно-европейската му редакция) и на св. Атанасий. Лютер е хвалил особено този последния, поради неговата яснота за понятието на Троицата и двете природи: “не зная от времето на апостолите в Църквата и Новия завет да е било написано нещо по-важно и по-прекрасно” (M. Luther, Real-encyklopaedie fuer protestantishe Theologie und kirche, Bd. 1, Hamburg, 1854, s. 577). В края на спомената книга е приложен списък на свидетелствата на Св. Писание и древните църковни учители с цитати от латински и най-вече от гръцки патристични съчинения до Иоан Дамаскин и Никифор Кавасила (+ ок. 1335 г.).

Лютеранските богослови от университета в Тюбинген, 14 години по-късно, поемат щафетата по инициатива на канцлера (ректора) Якоб Андреа и професора по гръцки език Мартин Круциус. Основен интерес представлява кореспонденцията между Вселенският патриарх Йеремия II Транос и тюбингенските протестантски богослови (1573-1581). Многотомен е резултатът от нея - близо 300 страници, публикуван във Витенберг (града на Лютер и Меланхтон) през 1584 г., като само писмата на патриарха обемат 161 страници. С огромно значение за православното изповедание са решенията с богословско-догматически характер на поместните събори в Константинопол от 1156, 1157, 1341, 1347, 1351. Патриарх Йеремия II Транос е роден в Анхиало в османската империя (дн. Поморие в България). Получил образованието си в Константинопол – вероятно в патриаршеската Академия, към която винаги е проявявал особен интерес, като даже свиква нарочен събор през 1593 г. за съставянето на нов устав на академията за превръщането на същата в интелектуаленн център на Православието и за повишаване образователното равнище на клира. На същия събор от 1593 година е потвърдено посвещаването на Йов, митрополит на Москва, за пръв патриарх на Русия. Това посвещение е било извършено от Йеремия по време на посещението му в Москва през 1589 г., когато е декларирал автономността на Руската Църква. Бил е избран за Вселенски патриарх в 1572 г. до смъртта му през 1595 г., но междувременно бил низложен от поста на два пъти – за 9 месеца през 1579 и в 1582-ра за около 2 години. Моце да се каже, че той е бил най-способната личност, заемала патриаршеския трон по време на Плена (османското владичество). Забележителен богослов, твърд реформатор и яростен враг на симонията. Като патриарх остава в историята на църквата с отговорите си до лютеранската църква, когато тя потърсва припознаване на учението си, изпращайки Конфесио Аугустана за преценка и отсъда на Вселенската Патриаршия. Тези негови отговори по различни въпроси на Аугсбургската Вероизповед и кореспонденцията му с тях днес са включени сред “символическите книги” на Православната Църква.

Посланията-отговори на Йеремия II от 1576, 1579 и 1581 година заемат първото място сред източните символически текстове от кр. 16 – кр. 19 век, като по-късно са съставени “Изповедание на Източната католическа и апостолска църква (1625) от по-къснешния Александрийски патр. Митрофан Критопулос, “Православно изповедание на католическата и апостолска Източна църква” (1640) от Киевския митр. Петър Могила, “Изповедание навярата” (1672) от Йерусалимския патр. Доситей, “Пространен катихизис на Православната Източна църква” (оконч. редакция от 1839) от Московския митр. Филарет Дроздов.

В тази кореспонденция откриваме множество теми и предмети на взаимно съгласие, но и много – на несъгласие. Двете страни в тази първа по рода си “смесена богословска комисия”, с тази разлика, че цялата дискусия се провежда в епистолярна форма без устни диспути, постигнали съгласие върху следното в противовес на определени римо-католически девиации: истината и боговдъхновенността на Писанията; Бог и Св. Троица; грехът на прародителите и онаследяването му от цялото човечество; теодицеята или оправдаването на Бога за злото в света - причина за злото са тварите, а не Бог; двете природи на Христос в една Личност; Иисус Христос като глава на Църквата; второто пришествие на Христа, Страшният съд, вечен живот, вечна награда и вечни мъки; Евхаристията, двете съставки, хляб и вино (Тялото и Кръвта), които се дават на вярващите; изцяло отричане на индулгенциите; чистилището и задължителното безбрачие на духовенството.

Несъгласие, по принцип или частично, не е достигнато в следното: Свещеното Писание; добавката “филиокве” в Никео-Цариградския Символ на вярата; свободната воля на човека; въпроса за предестинацията (т.е. предопределението, съдбата); тайнствата, тяхната същност и брой; поръсването при св. кръщение, миропомазанието и възрастта, при която може да се приема св. Причастие; смисълът на “промяната” в хляба при св. Евхаристия и природата на евхаристийната жертва; непогрешимостта на Църквата и вселенските църковни събори; почитанието на светиите, св. мощи и иконите; спазването на постите и други църковни традиции и ритуали. Много други въпроси изобщо не са били дискутирани или са засегнати повърхностно, бегло.

Една от главните тевми на несъгласие е по повод пътя на оправдаването. Лютераните считат, че то е невъзможно само чрез вяра, или вяра и добри дела, но настояват добрите дела да са най-същественият плод на животворящата вяра. Според патр. Йеремия, добрите дела способстват оправдаването, макар да не са единственото условие за спасението; следователно, спасението не зависи от тях, а най-вече от вярата ни в Бог.

По отношение на тайнствата, тюбингенските богослови изразяват различен възглед първо за техния брой, и второ за ефекта от тях. В писмото си Йеремия излага православния възглед, че светите тайнства са седем на брой, докато според лютеранските богослови са само две: кръщение и евхаристия. Според тях единствено тези двете били посочени в Св. Писание и даже И. Златоуст и други отци споменавали само тях. За покаянието и двете страни се обединили около отхвърлянето на индулгенциите (практиката на Римската църква), чистилището и теорията, че светците оставли на Църквата свръхдлъжна благодат (излишък от благодат), с помощта на който папата можел да освобождава души от чистилището. Различни били становищата в разбирането на покаянието като духовно лекарство и на изповедта пред свещенослужител, в частност. В общи линии православни и протестанти се съгласили във възгледа, че опрощаването на греховете е акт на Всемогъщия Бог, Който изпълва със съдържание и сила Тайнството Покаяние. Разлики има в отношението към Тайството свещенство, макар лютераните да приели основната идея, че служителя на Словото, който е извършител и на тайнствата, трябва да бъде “призван”, в което се вмества ръкоположението в свещен сан. Те настоявали пред патриарха, че при отсъствие на епископ, всеки пастор (пастир) би могъл да извърши ръкоположение, като оправдавали това си твърдение, сочейки св. Писание и ранната Църква Христова, където няма ясна диференциация между епископ и свещеник (презвитер). Тайствата Миропомазание и Елеосвещение не били приети за такива от лютераните. Целибатът (безбрачието) на клира се отхвърлил единодушно в рамките на двустранния диалог (без изискването за православните епископи), като бракът е разрешен от православната традиция преди ръкоположението в свещен чин. Патриархът защитил монашеството и аскетическия подвиг, което лютераните приели, макар и с големи резерви. По много предмети на вярата, изглежда, те погрешно разбрали позицията на Православната Църква и източната християнска традиция и практики по диспутираните въпроси, като счели, че се припокриват с римо-католическите такива, което довело до доктринални несъгласия.

Тази кореспонденция между Вселенсктата Патриаршия и богословите от Тюбинген не бива да смятаме за последна и крайна. Много негативни фактори са преодоляни в нашето съвремие. Двадесетият век роди движението за преодоляванена разделението на Църквата Христова, което представлява безпрецедентен феномен в световната и църковната история. В началото на 21 век и третото хилядолетие е налице рална възможност за двте страни да възобновят дискусиите в светлината на днешната перпектива без намеса на външни сили и влияния, каквито са възпрепятствали през 16-ти в. плодотворен диалог по времето на патриарсите Иоасаф II и Иеремия II. Такива стъпки са направени на икуменическия небосклон с основаването на Световния съвет на църквите, творческите усилия, полагани за поддържането на междухристиянски и междурелигиозен диалог и съработничество; тази визия за единство Църквата е подкрепена от Вселенския патр. Атинагор I, който с Окръжната енциклика от 1920 г. до всички християнски църкви призовава към учреждаване Лига на църквите на основата наискрено приятелство и любов, десетилетия преди учредаването на Световния съвет на църквите в Женева. Духовното наследство на Светейшия Атинагор I, инициирал на практика първата крачка към единството на християните, е за нас подготовка за окончателното съединение на всички в Христа и е маяк с ярка светлина за изпълнението на Божията воля и завет към нас: “Да вси едино будут.”

Новият подход на римо-католическата църква, чийто старт даде папа Йоан ХХII и продължен от папа Павел VI, за да кулминира на Втория Ватикански събор; личните срещи между християнските църковни водачи, особено тези между Вселенския патриарх Атинагор I и римския понтиф Павел VI; като личностния контакт между тях еманира в “целувката на мира”, която си размениха в Иерусалим, довела до вдигането взаимните анатеми между Източната и Западната църкви.

Библиография:

1. Acta et Scripta Theologorum Wirtembergiensium et Patriarchae Constantinopolitani D. Hieremiae, quae utrique ab anno MDLXXVI usque ad annum MDLXXXI de Augustana Confessione inter se miserunt, graece et latine ab iisdem Theologis edita, Württemberg, 1584. N. B. Изключително рядка публикация и почти липсва в библиотечните сбирки. Цитатите са ползвани с любезното съдействие на датския пастор Мортен Мьоберг, Орхус, по притежавано от него микрофилмирано копие на екземпляра, намиращ се в богословската семинарска библиотека на Union Theological Seminary, Ню Йорк

2. Stanislas Socolovius: Censura orientalia Ecclesiae de praecipuis nostri saeculi haereticorum dogmatibus, Paris, 1584.

3. Dogmatica et Symbolica Monumenta Orthodoxae Ecclesiae, auctore Ioanne Karmiris, 1968. (само на гръцки).

4. Georg Kretschmar, Die Confessio Augustana graeca. - Kirche im Osten 20/1977.

5. George Elias Zacharides, Tübingen und Konstantinopel im 16. Jahrhundert. (Inaugural-Dissertation, Göttingen 1941).

6. Ernst Benz, Die Ostkirche - im Lichte der protestantischen Geschichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, München, 1952.

7. Ernst Benz, Wittenberg und Buzanz - Zur Begegnung und Auseinandersetzung der Reformation und der östlich-orthodoxen Kirche, Marburg/L., 1949.

8. Walther Engels, Die Wiederentdeckung und erste Beschreibung der östlich-orthodoxen Kirche in Deutscland durch David Chytraeus, 1569.

9. Tübingen und Byzanz - Die erste offizielle Auseinandersetzung zwischen Protestantismus und Ostkirche im 16. Jahrhundert, - "Kyrios, 3/4, 1939.

10. George Mastrantonis, Augsburg and Constantinople (The correspondence between the Tübingen Theologians and Patriarch Jeremiah II of Constantinople on the Augsburg Confession), Holy Cross Orthodox Press, Massachusetts, 1982.

11. Dorothea Wendenbourg, Reformation und Orthodoxie, - Der ökumenische Briefwechsel zwischen der Leitung der Würtembergischen Kirche und Patriarch Jeremias II von Konstantinopel 1573 - 1581, Vandenhoeck & Ruprecht 1986.

12. Colin Davey, The Orthodox and the Reformation, - Eastern Churches Review, Volume II, nr. 1 - 2, 1968.

13. George Florovsky, An early Ecumenical Correspondence, - World Lutheranism of Today, A tribute to Anders Nygren, Stockholm/Oxford 1950.
14. Paul Renaudin, O.S.B., Lutheriens et Grec-Orthodoxes - Les erreurs du Protestantisme., Librairie Bloud & Cie, Paris, 1903.