Бах като християнин

Автор Митрополит Иларион (Алфеев)

вторник, 01 ноември 2011

http://www.dveri.bg/content/view/14060/127/

Авторизиран превод:

йеродякон Петър Граматиков

 

В музиката на Бах има нещо универсално, всеобщо, всеобемащо. Както е написал поетът Йосиф Бродский, “във всяка музика е Бах, във всеки от нас е Бог”. Бах е явление от всехристиянски мащаб. Неговата музика е с извънконфесионални граници, тя е икуменична в най-исконното значение на думата, понеже принадлежи на вселената и на всеки неин гражданин. Бах може да бъде наречен православен композитор в смисъл, че в течение на целия си живот той се учил правилно да слави Бога: своите партитури той украсявал с надписи като “На единия Бог слава” (Soli Deo Gloria), “Иисусе, помогни” (Jesu, juva), при което тези надписи били за него не словесни формули, а изповедание на вярата, преминаващо през цялото му творчество. Музиката за него била богослужение1. Бах бил истински католик в същинския смисъл на това гръцко понятие “католикос”, означаващо “всецял”, “всеобщ”, “вселенски”, тъй като той възприемал Църквата като вселенски организъм, като своеобразно всеобщо славословие, изпращано към Бога, и своята музика считал само за един от гласовете в хора на възпяващите славата Божия. Разбира се в продължение на целия си живот Бах оставал верен син на собствената си църква – лютеранската. Впрочем, както отбелязва Алберт Швайцер, истинската религия на Бах било не лютеранството, а мистиката2. Музиката на Бах е дълбоко мистична, защото е основана на опита на молитвата и служението на Бога, който излиза извън конфесионалните предели и е общочовешко достояние.

Както всеки пророк, в своето отечество и в своето време Бах не бил истински оценен. Познавали го като великолепен органист, но никой не доловил неговия гигантски композиторски мащаб. Тогава по цяла Германия гърмяла славата на Карл Филип Телеман – композитор, чието име днес е почти неизвестно. Цяла Европа тогава се възхищавала на Хендел.

След смъртта си Бах бил почти веднага и почти напълно забравен. Издаденото посмъртно “Изкуство на фугата”, най-великият шедьовър на композиторското майсторство, произведение с безмерна духовна дълбочина, се оказало нетърсено на пазара: синът на Бах, Карл Филип Емануил, не успял да продаде повече от тридесетина екземпляра; в края на краищата се наложило да се продаде на търг и матрицата за самото издание, за да се покрият загубите от него3.

През XVIII век именно Емануил Бах бил считан за велик композитор, докато за съчиненията на неговия баща – Йохан Себастиан – знаели малцина4. Разказват, че веднъж Моцарт се оказал в църквата на св. Тома в Лайпциг по време на изпълнението на мотетите на Бах. Чувайки само няколко такта от баховата музика, той извикал: “Какво е това?” и целият се превърнал в слух. След приключване на изпълнението той поискал да му покажат всички партитури на Бах. Партитури не били намерени, но се намерили гласове. И ето Моцарт, разположил гласовете на колене, в ръце, по столовете, започнал да ги преглежда като не помръднал, докато не ги изчел всичките5. Влиянието на Бах, безусловно откриваме в най-великото и най-проникновеното произведение на Моцарт – Реквиемът. Впрочем, Моцарт бил едно от малкото изключения: на болшинството от музикантите на осемнадесетото столетие даже името Йохан Себастиан Бах било неизвестно.

Възраждането на интереса към Бах през XIX век е свързано преди всичко с името на Менделсон. “Този лайпцигски кантор е Божие явление, ясно и все пак необяснимо”, - заявил Менделсон, след като се запознал с партитурите на произведенията на Бах6. Когато двадесетгодишния Менделсон през 1829 г. изпълнява в Лайпциг “Страстите по Матей”, това става истински триумф – истинско възраждане към нов живот за музиката на най-великият от композиторите, които някога историята е познавала. Оттогава Бах повече не бил забравян, и славата му с годините само нараства. Всички велики композитори след Менделсон, включая Бетховен и Брамс, Шостакович и Шнитке се обръщали към Бах като непресъхващ извор на музикално и духовно вдъхновение. И ако през “галантния” XVIII век музиката на Бах излязла от мода, била смятана за остаряла и скучна, то в XIX в., и в XX век, и днес в началото на XXI век, музиката на Бах както никога звучи съвременно. Бах с неговата дълбочина и трагизъм е особено близък на човека от нашето съвремие, преминал през целия ужас и всички сътресения на XX век и окончателно загубил вяра във всички хуманистически опити за преобразяване на света без Бога. На човечеството му бяха необходими няколко века, за да осъзнае това, което Бах е съзнавал с цялото си същество: няма и не може да има на земята истинско щастие, освен едно – да служим на Бог и да възпяваме славата Божия.

Самият Бах се отличавал със своето дълбоко смирение и никога не е имал високо самомнение. За свое главно положително качество той считал трудолюбието. На въпроса как е постигнал такова съвършенство в изкуството, Бах скромно отговарял: ”Налагаше ми се да бъда прилежен. Който бъде толкова прилежен, колкото мен, ще достигне същото” 7. Бах винаги считал себе си за ученик, а не за учител. В детството и юношеството си на пламъка на свещите тайно от родителите си преписвал партитури от стари немски майстори, ходил пеша с километри, за да слуша свиренето на знаменития органист Дитрих Букстехуд. Но и в зряла възраст Бах не преставал да преписва музиката на Палестрини, Фрескобалди, Телеман8, музиката на Вивалди и други италиански компонисти, от които през целия си живот се учил на композиторско майсторство.

Бах живял в епохата на барока. Но музиката му не била обусловена с особеностите на тази епоха. Освен това, Бах като композитор се развивал в посока, обратна на онази, в която се развивало изкуството през неговото време. За епохата на Бах е характерно стремителното движение към светското, лаицизиране, хуманизация: на първо място все повече се издига човека с неговите страсти и пороци, все по-малко място в изкуството се оставя за Бога. Баховите синове вече живеят в “галантния век” с неговото лекомислие и лекота. У Бах всичко е наопаки: с годините в неговата музика човешкото остава все по-малко, а божественото – все повече. В късната бахова музика има повече от готиката, отколкото от барока: подобно на старите готически катедрали в Германия, тя цялата е устремена към небето, към Бога. Последните съчинения на Бах – “Музикално приношение” и “Изкуството на фугата” –окончателно ни отвеждат от бароковата епоха към времената на Букстехуд и Пахелбел.

И тук наближаваме към ключовия момент: изкуството на Бах не било “изкуство” в съвременния смисъл на понятието. Кардиналното различие между изкуството на древността и средновековието, от една страна, и изкуството на новото време, от друга – е в неговата ориентираност: древното и средновековното изкуство било насочено към Бога, новото е ориентирано към човека. Главният критерий за истинността в древното изкуство бил верността на традицията, вкоренеността в опита на предходните поколения. В новото изкуство главен критерий за истинско изкуство става неговата оригиналност, различността, неподобността на нищо от създаденото преди това. Бах стои на границата между тези две култури, два мирогледа, два противоположни възгледа за изкуството. И той безспорно остава част от тази култура, която била вкоренена в традицията, в култа, в богослужението, в религията и която едва след Бах се откъснала от своите религиозни корени.

Бах не се стремил за бъде оригинален, не се опитвал с цената на всичко да създаде нещо иновативно. Всеки път, сядайки пред ново съчинение, той най-напред си просвирвал съчинения на други композитори, от които черпил вдъхновение. Не се боял да заимства от другите теми, които нерядко ставали основа за неговите фуги, хорали, мотети, кантати и концерти. Бах усещал себе си не като изолиран гений, надрастнал съвременнниците си, но като неотделима съставна частица от великата музикална традиция, към която принадлежал. И тайната на потресаващата оригиналност, неповторимост, иновативност на неговата музика е именно в това, че не се отказвал от миналото, а се опирал на опита на своите предшественици, към които се отнасял с благоговение.

Бах бил човек на Църквата. Той бил не просто дълбоко вярващ лютеранин, но и богослов, който добре се ориентирал в религиозните въпроси. Неговата библиотека включвала пълните събрани съчинения на Лутер, както и произведения като “Истинското християнство” от Арндт – книгата, която в Русия през XVIII столетие са чели светителите Димитрий Ростовски и Тихон Задонски.

За лутеранството на Бах и неговото време може много да бъде казано, обаче главното, според мен, се заключава в следното. Много съвременни православни и католици са свикнали да мислят за себе си като за носители на църковната Традиция (с главна буква), а за лютераните и прочие протестанти като за представители на либералното, облекчено, полуцърковно християнство. В епохата на Бах нещата съвсем не стояли по този начин. Лутеранството исторически възниква като реакция на недостатъците на средновековната католическа Църква, които се възприемали като извращение на първоначалната чистота, строгост и ясност на християнската вяра и църковната практика. Главен приоритет на лютераните било възвръщането на християнството към ранните християнски векове. По множество причини това не им се отдало. Но бил много силен стремежът към традиционното християнство, към истинното християнство, към онова християнство, което, както считали Лутер и неговите последователи, било изгубено в средновековното католичество. И лютераните създали своя традиция, към която строго се придържали в продължение на няколко века.

Един известен съвременен богослов, който в преклонна възраст премина от лутеранство в Православие, в книгата си “Бах като богослов” изказва мнението, че ако, по някаква причина, днес всички поетически съчинения на Лутер са изгубени, то без особен труд бихме могли да ги възстановим по баховите партитури9.

Действително, Бах е обработил музикално повечето от църковните химни на Лутер. Именно тези химни са в основата на тази църковна традиция, която с такова усърдие съзиждали лютераните от епохата на Бах. И самият Бах бил част от този съзидателен процес.

Във времето на Бах светът вече започнал да се движи към пропастта на революционния хаос, който в периода от края на XVIII до началото на XX век обхваща цяла Европа. По-млад съвременник на Бах бил Волтер, хуманист и деист, провъзвестник на идеите на “Просвещението”. Четиридесет години след смъртта на Бах избухва френската революция, станала първият от поредицата кървави преврати, извършени в името на “човешките права” и отнесли милиони човешки животи. И всичко това се извършвало заради човека, който отново, както и в дохристиянските, езически времена, бил провъзгласен за “мярка на всички неща”. А за Бога като Творец и Господ на вселената започнали да забравят. В революционния век людете повторили грешките на своите древни предци и отпочнали да въздигат вавилонски кули – една след друга. А те –една след друга – падали и погребвали своите строители под отломките си.

Бах живял извън този процес, понеже целият му живот протичал в друго измерение. Той бил подчинен не на мирския, а на църковния календар. За всеки неделен ден Бах бил длъжен да напише “свежа” кантата, за Страстната седмица пишел “Страсти” – по Матей или по Йоан; за Пасха съставял “Пасхална оратория”, а за Рождество – “Рождественска”. Именно с този ритъм на църковните празници, с ритъма на свещените паметни възпоменания се определял и целият ред на живота му. Културата на неговото време се отдалечавала все по-далеко от култа, а той все по-дълбоко навлизал в дълбочините на култа, в глъбините на молитвеното съзерцание. Светът все по-бързо се хуманизирал и дехристиянизирал, философите изобретявали теории, които трябвало да ощастливят човечеството, Бах възпявал Бога с песни из дълбините на сърцето си.

На прага на XXI век ние ясно виждаме: никакви сътресения не са могли да поколебаят любовта на човечеството към Бах, както не могат да разколебаят любовта на човешката душа към Бога. Музиката на Бах продължава да бъде онази скала, о която се разбиват всички вълни на “житейското море”.

Бележки:

1. Швейцер А., Иоганн Себастьян Бах, Москва, 1965, с. 121.

2. там, с. 122.

3. пак там, с. 315.

4. пак там, сс. 169-170.

5. пак там, с. 171.

6. пак там, с. 177.

7. пак там, с. 114.

8. пак там.

9. Pelikan J., Bach among the Theologians, Philadelphia, 1986.