Представители на Цамблаковия род в емиграция в Западна Европа

Йеродякон Петър Граматиков

Григорий Цамблак (1364 г. - +1420 г.) и Киприан Цамблак (род. ок. 1330 г. - +1406 г.) са най-забележителните представители на видния болярски род Цамблак, чието житие превъзходно е разказано от Петко Мангачев (www.euro2001.net, брой шести от 2009 година).

Григорий Цамблак, митрополит Киевски (1415 - 1419), нарича свети Киприан "брат на нашия отец", под което най-често се разбира, че Киприан е бил чичо на Григорий. Киприан спомага за успехите на Филотей през второто му управление на Цариградската патриаршия (1364 - 1376) – помирението на Сръбската и Българската църкви и укрепването на Руската църква. През 1373 – 1374 г. е изпратен с първа мисия в Киев, за да помири руския митрополит Алексий с княза на Твер и последния - с литовския княз Олгерд. Митрополитът бил отлъчил от църквата княза на Твер. Един от посланниците на Цариградския патриарх Филотей е Киприан, който пристига в Литва в края на 1372 г. и остава там до пролетта на 1374 г. След това заминава за Твер при княз Михаил Александрович. Там пристига митрополит Алексий, който се подчинява на указанията на Цариградския патриарх. Алексий и Киприан се отправят заедно в Переславъл Залески, където Киприан се запознава с игумените Сергий Радонежски и неговия племенник Феодор Симоновски. Киприан успява да се утвърди като предстоятел на Руската църква и обединител на разпиляното паство едва след смъртта на великия московски княз Дмитрий Донски. През 1388 г. името му вече се споменава като "митрополит Киевски и на цяла Русия кир Киприан".

Киприян извикал в Москва своя племенник Григорий, също византийски патриаршески дипломат, през 1406 г, за да помогне във възникналите спорове между Литовското и Московското княжества. Православното население, живеещо в чертите на Великото Литовско княжество, през ХІV в. вече не желаело да бъде подчинено в църковно отношение на Московската митрополия. Литовският княз Витовт (1392 - 1430) изразявал това всеобщо недоволство в страната си, предизвикано от нежеланието на московския митрополит Фотий да идва, за да служи тук. Вселенската Цариградска патриаршия отказвала да учреди отделна Киевско-Литовска митрополия, каквато в миналото е съществувала.

Витовт свикал в старинния град Новогрудек на 15 ноември 1415 г. в църквата "Св. Пречиста" (с негово лично присъствие) архиерейски събор, на който Григорий Цамблак бил избран за Киевско-Литовски митрополит с духовна власт над огромна територия във Великото Литовско княжество, Мала Рус и Велика Рус, обхващаща днешните земи на цяла Прибалтика, Беларус, Северозападна Украйна и Югозападна Русия. Московския патриарх Фотий не му простил това и успял да внуши на Цариградския патриарх Евтимий ІІ (1410 - 1416) на два пъти да отлъчи Цамблак от църквата и да го обяви за свален от архиерейския му трон. Третата анатема срещу него дошла от Цариградския патриарх Йосиф ІІ (1416 - 1439).

Важен период от живота на Цамблак е подчертано активното му участие в последните заседания на Констанцкия събор в периода между 1414 г. и 1418 година. През ХV в. големите църковни събори изпълняват мисията на авторитетни международни форуми, на които освен църковни се разглеждат и важни политически въпроси. Констанцкият събор цели обединението на християнския свят чрез сключване на уния между римокатолическата и православната църква. Всъщност към това насочва усилията си през целия си съзнателен живот и Григорий Цамблак. Държал бележита реч на латински език – шедьовър на славянското средновековно риторическо изкуство, заради което е увековечен по време на Констанцкия събор на една миниатюра, находяща се в архива на пражкия Карлов университет. Срещнал се лично с току-що избрания папа Мартин V, смятайки, че прогонването на турците от родината му и Балканския полуостров е възможно само с обединените усилия на християнските народи, а това означава преди всичко църковно обединение. Зад тази негова историческа крачка несъмнено са стояли идейно-политически убеждения, подплатени с народностния заряд в защита на избраната от него кауза - църковно единение срещу реалната османска заплаха; кауза, която е също така в унисон и с интересите на Литва и Византия.

Безспорно той се е водил от желанието да изпълни разпорежданията на Витовт, но не подписва унията, понеже чистотата на православната вяра му е по-мила от свободата на родината, което го осъжда на изгнание до края на живота му.

И двамата висши духовници от Цамблаковия род са съвременници на Третото Българско Царство през 1393 г. Много от техните роднини явно намират убежище от турския нашественик в топящата се и сама застрашена Византийска империя.

В едно изследване на Джонатан Харис, озаглавено “Един принц без стойност? Андрей Палеолог в Рим 1464-1502” (Jonathan Harris, “A worthless prince? Andreas Palaeologus in Rome 1464-1502”, - изследване, осъществено с финасовата подкрепа на фондация “Gladys Krieble Delmas”, фондация “A.G. Leventis” и Тръст “Leverhulme” с любезното съдействие и гостоприенмство на Pontificio Istituto Orientale в Рим и Istituto Ellenico di Studi Bizantini e Postbizantini във Венеция) изгнаническото житие-битие в Рим на един от византийските принцове – Андрей Палеолог (род. на 17 януари 1453 г. в Морея, сп. Sphrantzes, Memorii, XXXV. 5, p. 96; +1502 г. в Рим), син на Тома Палеолог, намираме сведения за потомци на търновския болярски род и ни дава материал за спекулации относно съдбата им след порбването на България. Това знатно византийско семейство емигрира от Деспотство Морея във Вечния Град през 1461 г. заедно със свита от свои приближени или фамилиарес, familiares. Претендентът за византийския престол е доста критикуван от съвременниците си и е портретиран от изследователите като аморален и екстравагантен плейбой – основна причина за крайната бедност, която го съпровожда до каря на дните му. През целия си живот до смъртта си в изгнание той непрестава да играе активна и важна роля в папските церемонии, заемайки най-почетно място, напр. в процесията по време на церемониалния прием на Литовския посланик в Рим на 11 март 1501 г. (срв. Burchard, Diarium, II. 558, III. 120). Погребан е с най-високи почести край своя баща в базиликата “Св. Петър”. Тома Палеолог управлявал Морея между 1430 и 1460 като деспот, но постоянната му вражда с неговия брат и съдеспот, Димитър, оставя Морея беззащитна пред турската инвазия. Принуден е да бяга със семейството си на о-в Корфу, по това време венецианско владение. През 1461, вече в Рим, Тома апелира за благоволение и помощ пред папа Пий II, който го приема радушно и щедро, но не е в състояние да подпомогне военна кампания за освобождаването на деспотството, след което високопоставеният изгнаник умира във Вечния град през май 1465.

Някои от свитата вероятно са придружили сестрата на Андрей, Зоя, в Русия през 1472 г., когато тя се омъжва там, останалите в Рим са гравитирали около дома на представителите на фамилията на последния визнтийски император. Киприан, митрополит Киевски, Руски и Литовски, е признат официално през 1472 г. за светец и чудотворец (почитание: 16 септ. по нов стил, 29 (16) септ. по стар стил; 27 май - обретение на мощите). Това е много вероятно да се е случило и при активното участие на новата руска царица от Палеологовата династия и нищо чудно, ако сред придворните които са я придружили да е имало наследници на търновските боляри Цамблаковци. Архивите ни дават редица имена на личности от най-близкото обкръжение в домакинството, като Михаил Аристобул, Мануил Палеолог и Георги Пагумен, които придружавали Андрей в Бриндизи през 1481 г., Димитър Раул Кавакес, който представлявал братята на Зоя на венчавката й в Москва.

Подробни сведения има за постоянна стопяващата се издръжка, предоставяна от папската курия за нуждите на византийската знат, което затруднявало изхранването на всички зависещи в емигрантския цариградски двор. Например, за януари 1486 той получил само 66 дуката (ASR, Camerale I, Mandati Camerali 851 ff. 280, 319v). През 1488-9 гг. само по 100 дуката месечно, а даже често и по по-малка сума е изплащана на византийския деспот. С приемането на папската тиара от Александър VI през август 1492 г. месечните иждивения спадат на 50 дуката месечно, което води деспот Андрей до продажбата на титлите си на френския крал през 1494 г. с уговорката последния да ходатайства настоятелно пред папата за възстановяване на предишния по-голям размерна месечната издръжка.

Герарди документира как в 1481 г. обеднелият деспот успява да прехвърли грижите за поне един от членовете на своя своеобразен “емигрантски двор” на отговорнотта директно на папата. Теодор “Семблако” или Цамблакон от Константинопол започва да получава по 3 дуката месечно от Апостолическата камера между 1470 и 1493 г. и често е записван в архивите като “член на фамилията на господаря на деспотство Морея” - “olim de famiglia domini dispoti Moree” (срв. ASR, Camerale I, Despositaria Generale della Crociata 1236, f. 33v, 1237, f. 85 v; ASR, Camerale I, Mandati Camerali 856, f. 1; Gottlob, Aus der Camera, 292). И това не бил изолиран случай. Катерина “Замплакониса” или Цамблакониса също получавала подобна пенсия от1489 до 1504 г. и безспорно е била в родствена връзка с Теодор Цамблак. Константин “де Мореа”, Теодорина “де Мори”, Мегалиа “де Мореа” и Евфрасина Палеологина и нейната дъщеря Томасина Кантакузина, и двете “де Мореа” по всяка вероятност също са били сред членовете на бившия двор на деспота на Морея Андрей (срв. ASR, Camerale I, Despositaria Generale della Crociata 1236, ff. 61v, 76, 88-89v; 1237, flyleaf; ASR, Camerale I, Mandati Camerali 857, f. 30v; Gottlob, Aus der Camera, 292).

Надеждите за победа над османската империя се подхранвали от започналият още в края на 14 век упадък на “Златната орда”– от 1357 фо 1380 се сменили на татарския трон 25 хана. От това държавно обединение отпаднали Хорезъм, Астрахан, Полша и Литва завзели земи по долния басейн на р. Днепър. Татарския правител Мамай претърпял съкрушителен разгром в битката с войските на обединените руски княжества начело с Москва в Куликовската битка през 1380 г. Хан Тохтамиш (1380-1395) овладява вътрешните смутове и укрепва централната власт. Той разгромил Мамай на р. Калка и в 1382 напредва към Москва, която завладява чрез измама и подпалва. Когато през 1381 г. митрополит Киприан (Цамблак) Киевски поема и митрополитския престол на Русия, то една от първите му инициативи е да въведе почитанието към св. благоверен княз Александър Невски, победителят на тевтонските рицари, именно за пример за всички борещи се против татарската напаст. Руският народ се освободил окончателно от татаро-монголското робство през 1480 г. Това засилва и надежите на Морейския деспот Андрей да мобилизира европейските държави от Изток и Запад за прогонването на мохамеданските нашественици от Европа и възстановяването на Ромейската империя. Именно тогава той предприема първото си посещение в Русия. Записите в Апостолическата камера свидетелстват, че папа Сикст изплатил авансово на принц Андрей издръжка за две години през декември 1479 г. с цел да покрие нуждите му за времето на отсъствието му в Русия, където отишъл да търси подкрепа срещу осмаските завоеватели. Така през 1480-та той пристига при сестра си Зоя, или вече София, в Москва. Впоследствие тя се жалва, че е останала без бижута, понеже дала на брат си всичките си скъпоценности.

Съвремнни източници сочат между 60 и 100 придворни, последвали Зоя в Русия (Die Chroniken der Deutschen Städte - Nürnberg, IV (Leipzig, 1872) 330-1, V (Leipzig, 1874) 468-9; I. Martynov, Annus Ecclesiasticus Greco-Slavicus (Brussels, 1863) 134; Nikonian Chronicle, V. 150; G. Schuhmann, `Die "Kaiserin von Konstantinopel" in Nürnberg', Archive und Geschichtsforschung: Studien zur Fränkischen und Bayerischen Geschichte, Fridolin Solleder zum 80 Geburtstag dargebracht (Neustadt, 1966) 148-74; Fennell, Ivan the Great, 122-31).

Сред тях по всяка вероятност са били Йоан Херметиан, лекарят Критопулос, който придружил децата на Деспот Тома в Рим през 1465, Стамат Бранас и Тома Ралис, споменати като фамилиарес на Морейския деспот в папските списъци от 1474 г., както Манкафас, Контос и Никола, на които Historia Politica приписва съвета към принц Мануил д анапусне Рим в 1476 г. (срв. ASVat Reg. Vat. 663, f. 551v; Mohler, Kardinal Bessarion, III. 533; Historia Politica, 34-5; Sphrantzes, Memorii, XLIII. 1, p. 130).

Докато пътува обратно от Русия за Рим през юли 1481 г., Андрей и тринадесетте му знатни придружители спрели в Мантуа. Маркизът ги посрещнал като скъпи гости и на изпроводяк ги дарил с препоръчително писмо до Ферарския дук, в което указва неговата далечна родствена връзка с Династията малатеста и голямата нужда в която се намира (срв. A. Bertolotti, `Varietà storico-gentilizie', Giornale Araldico-Genealogico-Diplomatico 16 (1888-9), No. lxiii, p. 46, cit. Archivio di Stato, Mantua, Archivio Gonzaga, Copia Lettere).

След смъртта на баща им, децата на Морейския деспот Теодор са поверени на гръцкия кардинал Висарион (починал в Равена на връщане от неуспешна дипломатическа мисия във Франция: срв. ASVat Armario 31, vol. 52, f. 79 (orig. 46); P. Ourliac, `Louis XI et le Cardinal Bessarion', Bulletin de la Société Archéologique du Midi de la France 5 (1942-5) 33-55), който сам бил емигрант от Византия. Тъй като майка им деспотица Катерина-Захария починала още на Корфу, тъкмо той осигурил образованието им и договорил венчавката на Зоя с великия московски княз Иван III през юни1472 г. Било планувано най-напред да омъжат принцеса Зоя за кипърския крал Джеймс II, но историята за нейния годеж през 1466, с член на италиянската фамилия Карачиоло (Caracciolo) се базира единствено на късната и ненадеждна “Хроника” на Псевдо-Францес (Pseudo-Phrantzes, Chronica, 1258-1481, ed. V. Grecu (Bucharest, 1966) IV. 22.4, p. 562). За договаряне сродяването на Палеологовия дом с великокняжеския двор на Иван III, Негово Високопреосвещенство Висарион, настойник на децата на Морейския деспот Тома, изпратил един грък, на име Георги, в Москва, за да ръководи преговорите за сватбата (Archivio Segreto Vaticano, Rome (hereafter ASVat) Introitus et Exitus 472, f. 110v (orig. 173v); The Nikonian Chronicle, trans. S.A. Zenkovsky and B. Zenkovsky, V (Princeton, 1989) 114; Jacopo Ammanati, Diario Concistoriale (Rerum Italicarum Scriptores, new series 23.3, Città di Castello, 1904) 143-4; P. Pierling, La Russie et le Saint Siège, I (Paris, 1896) 108-85).

Само няколко месеца след венчавката на Зоя покровителят на византийските принцове починал и започнало мъченичеството на Андрей в търсене на средства, като през 1475 г. дори обявил за продажба на своеобразен търг правата си върху троновете на Трабизонд и Константинопол на краля на Неапол, Бургундския дук и дука на Милано. Той наследил титлата “деспот на Морея” от баща си и императорската титла от своя чичо Константин XI, последния византийски император. Андрей не бил първият член на династията на Палеолозите, който обмислял подобна сделка. В 1399 г. имп. Йоан VII Палеолог предложил да продаде Константинопол на краля на Франция срещу годишна издръжка и един френски замък (срв. S.P. Lambros, (1913) 248-57., - Foncemagne, `Eclaircissements', 69-70; O. Halecki, Un Empereur de Byzance à Rome (Warsaw, 1930); J. Gill, The Council of Florence (Cambridge, 1959); R. Guilland, `Les appels de Constantin XI Paléologue à Rome et à Venise pour sauver Constantinople (1452-3)', Byzantinoslavica 14 (1953) 226-44; Setton, Papacy and Levant, II. 104-7).

Дълбокото убеждение и посвещаване в търсене западно-европейска подкрепа срещу османците на дядото на Андрей, император Йоан V, го отвели още през 1369 в Рим лично да поиска такава от римския папа. Един от вуйчовците му, Йоан VIII, участва във Флорентинския събор през 1438-39, на който събор се сключва уния между Източната и Западната църква, а през 1452 г. другият му вуйчо, Константин XI, праща да папата отчаяни послания за помощ от обсадения вече Константинов град. Самият баща на принц Андрей, Тома, който рядко показвал особено усърдие в битките против турците, прави опити да издейства папска помощ, като в 1460 окуражва населението на Монемвазия да постави града си под протекцията на папската власт на Пий II. По време на изгнанието си в Италия постоянно търси гаранциите на папата за отвоюването на Морея и така в нач. на 1462 година получил папски индулгенции с призив към вярващите да го подкрепят с контрибуции и молби за помощ. Деспот Андрей продължил тази политика за събиране на Запад на средства за военна експедиция с цел освобождаванет на Морея. През късното лято на 1481 г., скоро след завръщането му от Русия, папа Сикст IV му предоставил две хиляди дуката и той веднага заминал с няколко придружители за Южна Италия, естествен плацдарм за атака, където през октомври получил допълнителни средства от Феранте, кралят на Неапол. Колкото и критични към деспот Андрей да са много историци, вкл. Рънсиман, че е злоупотребил, пренасочвайки дадените му от папската хазна финансови средства вместо за освободителен поход за личните си нужди, и бил прекарал октомври и ноември в Бриндизи наслаждавайки се на гостоприемството на Неаполския монарх без да има и намерение да се сражава с османските окупатори, трябва да му признаем усилията в тази посока.

Преди края на 1481 наистина една нова военна кампания за освобождението на Морея изглеждала наистина вероятна, на основание успехите, потигнати в сраженията с турците – обсадения от тях о. Родос е освободен, през септември армията на крал Феранте отблъсква турците от Отранто, а смъртта на Мехмед II на 2 май с. г. отваря гражданска война между синовете му Баязид и Джем. Ситуацията за Андрей изглежда оптимистична за една контра-атака под водачеството на Феранте Неаполски. За съжаление към есента става ясно, че отоманската империя няма да се разцепи, Баязид II завзема окончателно властта в Истанбул, а конкурентът му и негов брат, Джем султан, сам става бежанец в Западна Европа. Християнският свят е все така разединен, за да се възползва от постигнатите военни победи на мюсюлманските завоеватели.

През 1490 г. византийският деспот напуска Рим за втори път и се отправя отново за Русия, придружен от посланниците на великия Московски княз, Димитрий и Мануил Рали. По всяка вероятност не намира подкрепа там и скоро го намираме във Франция, където Шарл VIII, който щедро покрива разноските по пътуването му в отговор на Андреевия подарък – бял сокол. Англия, която Морейският деспот посещава през януари 1492 г. се оказала по-малко гостоприемна. Хенри VII възложил на ковчежника си, лорд Дънхам, да плати на госта каквото там прецени и да му даде пасаван за придвижване до границите на кралството. Макар някои съвременни изследователи да виждат в това европейско пътешествие с очите на Константин Ласкарис, който описва, че Андрей “скитал по земята като просяк” и акцентират на “непродуктивната финансово” експедиция до Русия, трябва да признаем, че принц Андрей е следвал стародавната византийска политика за привличане за каузата им на западните монарси. Още дядо му, Мнауил II, е провел подобна лична визита в европейските дворове през 1399-1402, за да тръси военна помощ за обезкървеният от битки Константинопол.

Също такива договорки са постигнати в Рим през месец септември на лето Господне 1494-то с френския крал Шарл VIII, според които деспотът ще предаде на Шарл всичките си права над трона на Константинопол, Требизон и Сърбия, а срещу това ще получи годишна рента от 4,300 дуката и лична гвардия от 100 конници. Това в никакъв случай не било единствено безотговорен стремеж на знатния византиец да се освободи от финансовите притеснения на живота в емиграция, защото нарочни клаузи в този договор запазват на Андрей Палеолог Морейското деспотство и предвиждат специфични ангажименти от страна на френския крал за обявяване война на турците за връщане деспотството на правоправещия наследник и господар. Само безвременната смърт на крал Шарл през 1498 г. попарва тези надежди.

По-малкият брат, Мануил Палеолог, който нямал титли за продан, напуска Рим в началото на 1474 г, в опит да си намери военен пост при дворовете на европейските владетели. През ноември се представя на миланския дук галеацо Мариа Сфорца с препоръчително писмо от папата. Скоро след това е при Бургундския дук Шарл Горди, но изглежда предложените от него 100 екю месечно не го задоволяват и се завръщав Рим. Сп. историкът Теодор Спандугнино, Мануил дотолкова с еуплашил от “великата бедност и нищета”, в която живеел брат му, че още през пролетта на 1476 г. напуска Рим, но този път се отправя на Изток и се представя на султан Мехмед II в Константинопол. За разлика от хладния прием в Милано и Бургундия, тук е приет с нечувана щедрост и благоразположение от султана и остава до края на живота си. Блестящата кариера на принц Мануил в Истанбул води до хипотезата, че е възможно и някои потомци на рода Цамблак да са останали или да са се върнали в опленения Константинопол заедно с други представители на ромейската знат.

Допълнителна Библиография:

1. G. Finlay, History of Greece, IV (Oxford, 1877) 267.

2. W. Miller, Latins in Levant (London, 1908) 454.

3. S. Runciman, The Fall of Constantinople, 1453 (Cambridge, 1965) 183-4.

4. D.A. Zakythinos, Le despotat grec de Moree, 2nd ed., I (London, 1975) 290-7.

5. K.M. Setton, The Papacy and the Levant (1204-1571), II (Philadelphia, 1978) 462.

6. D.M. Nicol, The Immortal Emperor (Cambridge, 1992) 114-16.

7. D.M. Nicol, The Last Centuries of Byzantium, 2nd ed. (Cambridge, 1993) 400-1.

8. George Sphrantzes, Memorii (Chronicon Minus), ed. V. Grecu (Bucharest, 1966), XXXIX. 1, p. 110, XL. 1-16, pp. 116-24.

9. Pius II (Aeneas Silvius Piccolomini), Commentaries, trans. F.A. Gragg and L.C. Gabel, (Smith College Studies in History, 22, 25, 30, 35, 43, Northampton, Mass., 1936-57) 377-8.

10. L. Pastor, History of the Popes, ed. and trans. F.I. Antrobus et al., III (Nedeln, Liechtenstein, 1968-9, reprint), appendix no. 43, p. 403.

11. L. Mohler, Kardinal Bessarion alsTheologe, Humanist und Staatsmann, III (Paderborn, 1942) 531-6.

12. R. Croskey, `Byzantine Greeks in late fifteenth and early sixteenth century Russia', The Byzantine Legacy in Eastern Europe, ed. L. Clucas (New York, 1988) 38.

13. G. Pignataro, `Un vescovo di Gerace alla corte di Cipro (1467-8) e un matrimonio mancato', Historica 17 (1964) 19-23.

14. A. Keller, `Two Byzantine scholars and their reception in Italy', Journal of the Warburg and Courtauld Institutes 20 (1957) 363-70.