Кореспондентите в Руско-Турската война 1877-1878 г. на Балканския полуостров

Кореспондентите в Руско-Турската война 1877-1878 г.

на Балканския полуостров**

Автор: Олег Гоков *

Авторизиран превод със съкращения: йеродякон Петър Граматиков   

Балканският полуостров винаги е бил неспокоен и нестабилен в политическо отношение регион. Той се явява место на преплитане на опасни  конфликти вече по силата на това, че този регион се е формирал като пространство, където са в пряко съприкосновение Изстока и Запада, където влизат в контакт религиозните системи на исляма и християнството, православието и католицизма. Това е предопределило състоянието, което може да се характеризира като противопоставяне между цивилизациите.

Руско-турската война от 1877-1878 г. е едно от най-значителните събития през втората половина на ХІХ в. Тя оказва огромно влияние на съдбите на народите на Балканския полуостров, на външната политика на великите държави. Войната започва в условията на мощен подем на национално-освободителното движение против гнета на Османската империя и небивалото в историята на Русия обществено движение в негова поддръжка. Именно последното обусловило зараждането на руската военна кореспонденция.

Актуалността на разглежданата тема се определя от нейната неразработеност в научната литература. Единственото изследване по проблема на кореспонденцията на Балканския театър на военни действия в дореволюционната литература е цикъла статии от В. Апушкин.[1] Но, независимо от богатия фактически материал, в него се съдържат маса неточности, затъмняване на факти, особено по отношение на официалните правителствени кореспонденти.

Обект на настоящето изследване представлява кореспонденцията на Балканския театър на военни действия в периода на руско-турската война от 1877-1878 г. Необходимо е да се отбележи, че в дадената работа думата “кореспонденция” се употребява в две значения: обобщаващо, като синоним на понятието “журналистика”; и конкретно, обозначаващо изпращаните от кореспондентите писма, телеграм и пр. В посочения случай под “кореспонденция” се разбира всичко, свързано с дейността на кореспондентите, т. е. первото от приведените значения на термина.

Целта на изследването е да проанализира условията и резултатите от работата на  кореспондентите на Балканския военен театър в периода 1877-1878 г. Изхождайки от целта, авторът решава следните задачи:

- да изясни количествения и качествения състав на кореспондентите на руския и чуждестранния печат в Действащата армия;

- да изследва и сравни условията и качеството на работа на иностранните и российските кореспонденти;

- да оцени работата на Полевия щаб на Действащата армия с кореспондентите при армията;

- да осветли и покаже вътрешните различия в средата на руските и чуждестранните кореспонденти;

- да изучи материалите за войната, които се съдържат в кореспонденциите на руските кореспонденти, тяхното подаване и направление.

Географските рамки на работата обхващат територията на съвременна България, както и части от Румъния и Турция. Хронологическите рамки на работата: от есента на 1876 г., когато започва подготовката за войната и формирането на Полевия щаб, до пролетта на 1878 г., т. е. края на войната с Турция.

Говорейки за руската военна журналистика, следва да се отбележи, че тя се заражда именно в хода на руско-турската война през 1877-1878 г. Както пише историкът от края на ХІХ – началото на ХХ в. В. Апушкин, “както войната започва стихийно, така и също толкова стихийно се създала “възможност” руския периодичен печат да има свои кореспонденти на театъра на войната ... Това било обусловено, първо, от патриотическите чувства и стремежа да се предаде правдата за войната по време на водене на войната, а не след нея”.[2]

Журналистите от руските издания били допускани до театър на бойните действия по молба на отговорните редактори и издателите на вестниците. Те били командировани в Полевия щаб  в качеството на официални кореспонденти.

Руско-турската война (1877-1878 г.) предизвиквала интерес както в Русия, така и в другите европейски държави. В Руската империя, където грамотността след реформите от 1860-те години се увеличила, от делата на славянските народи (сърби, българи и др.), както и от боевите действия, се интересували всички слоеве от населението. Русия се декларирала като защитница на “братята-славяни”, и това утвърждение било основа на идеологията на балканската политика на империята. Прикривайки посредством защитата интересите на “братските славянски народи”, руските правителства през ХІХ – началото ХХ в. преследвали изцяло прагматични цели: контрол на черноморското крайбрежие и проливите Босфора и Дарданелите. Що се отнася до обикновеното население на Российската империя, то, не виждайки в болшинството си истинската причина за събитията, свято вярвало, че помага на родствените народи да се освободят от османското владичество. Оттук и повишения интерес към войната и вълните от патриотизъм, свързани с нея. 

В западните страни по отношение на тази война и нейния ход били свои собствени интереси от политически и военен характер, характеристиката на които излизат извън рамките на нашето изследване. Отбележим единствено, че те оказвали поддръжка на балканските народи само тогава, когато това е носило изгода за тях самите, а не на угнетеното населени на Балканите. Що се касае до военния интерес, то той бил напълно естествен в светлината на протичащите в Русия през 1860 – 1870-те години военни реформи. На военните специалисти на великите държави било необходимо да видят обновената руска армия в действие и на практика да оценят нейната боеспособност.

Всичко горееизложено се явява причина за изпращането в на театъра на военните действия на кореспонденти на периодически издания както от Русия, така и от други Европейски страни. Често военните кореспонденти били непосредствени участници в боевете, като правило – офицери, които съвместявали писателските способности с умението да ръководят войска.

Още през ноември 1876 г., от началото на мобилизацията, по ходатайството на министъра на вътрешните работи А.Е. Тимашов в щаба на Действащата армия в качеството на кореспондент на вестник “Правительственный вестник” бил командирован поручикът от лейб-гвардията на Уланския полк В.В. Крестовски. Следва да отбележим, че указаното издание представлявало официален орган на Министерството на вътрешните работи.

Завеждането на кореспондентите, намиращи се в армията, от самото начало на войната веднага било поставено под контрола на военните власти. Този контрол, наистина, нямал строг характер. При щаба на Действащата армия в началото на войната била създадена специална длъжност, на която назначили бившия преподавател в Академията на Генералния щаб, полковника от Генщаба М.А. Газенкампф. Прикрепен в течение на цялата война при Главнокомандващия, той водел журнал на боойните действия, съставял срочни донесения до императора, участвовал в обсъждането на плановете за военните операции, разшифровал донесенията от военните агенти на Русия в европейските страни, постъпавщи в щаба. Основната му задача била да завежда военните кореспонденти при Действащата армия. За да работи на театъра на бойните действия всеки желаещ  бил длъжен да получи от М.А. Газенкампф разрешение, след което му се издавали специални опознавателни знаци, и той можел да се счита кореспондент при армията.

На 17 април 1877 г. М.А. Газенкампф съставил докладна записка до началник щаба на Действащата армия, в която предлага условия за допуск на кореспонденти във войската. Отбелязвайки, че пресата има голямо влияние върху общественото мнение, както в Русия, така и зад граница, М.А. Газенкампф предлага да се допускат кореспонденти на фронта, но при съблюдаване на следните условия.

- руските кореспонденти да бъдат допускани по молба от редакциите и издателите на съответните вестници;

- чуждестранните – по препоръка от руските посолства и високопоставени лица;

- предварителна цензура да не се учреждава, но да се задължат всички кореспонденти да не съобщават никакви сведения за предвижването, разположението, численността на войските и за тяхните предстоящи действия. Предполагало се да се предупредят кореспондентите, че за неизпълнение на гореупоменатото задължение те ще бъдат отзовани от армията;

-  за наблюдение по изпълнението на този им ангажимент да се предложи на редакциите да доставят всички броеве от вестниците, в които ще бъдат напечатани кореспонденции от театъра на войната;

- да предостави на корреспондентите възможност да получат от завеждащия кореспондентите при щаба на Действащата армия всичките сведения, коитор началник щаба на армията признае за полезни или възможни да им се съобщават. За същото се предложило да се назначат определени часове.[3] 

М.А. Газенкампф пише, че “изискването за дружествен тон от кореспондентите, в равна степен, както и предварителната им цензура, ще бъдат за нас във вреда: и едното, и другото ще получат незабавна огласа и ще положат здраво основа за недоверие у публиката към тези кореспонденти, които бъдат допуснати”. Полковникът отбелязва, че “в този случай може даже да има опасение, че общественото мнение по-скоро повече ще се доверява на онези вестници, които ще се заемат с фабрикуване на лъжливи и злостни кореспонденции за нашста армия. От такива вестници, като например, “Neue Freie Presse”, “Pester Lloyd”, “Augsburger Zeitung” такова поведение би могло да се очаква”. “А тъй като общественото мнение, – продолжава в своята докладна полковникът, – в настоящето време – е такава сила, с която не трябва да не се съобразяваме, встникарските кореспонденти на най-влиятелните печатни органи са могъщи двигатели и даже съзидатели на това мнение, то по-добре да се постараем да разположим кореспондентите в наша полза”.[4] Като цяло, както забелязва Н.В. Максимов, в армията се допускали влиятелни кореспонденти, които представлявали дружествени издания, но едновременно с това им се давало да разберат, че със свой устав в чужд монастир не се влиза.[5]

На 19 април Великият княз одобрил записката и утвърдил М.А. Газенкампф на длъжността завеждащ кореспондентите.

 Кореспондентите започнали да се стичат още през април. Започнало откомандироването им в щаба на армията, за да я съпровождат в хода на бойните действия и да дават за последните своевременни отчети. Поставен бил въпроса а опознавателни знаци за тях. Предложението на чуждите кореспонденти Мак Гахан и де Вестин в такова качество да се използова бяла наръкавна лента с червен кръст в щаба на армията намерили за неудобно. По предложение на М.А. Газенкампф, първоначално кореспондентите, допуснати да съпровождат армията, били длъжни да имат знак на левия ръкав на мундира. Той представлявал кръгла пластина от мед, на която били гравирани орел (гербът на Российската империя), номера на кореспондента, надпис “кореспондент” и печата на Полевото комендантско управление на армията. За удостоверяване на личността си всеки кореспондент трябвало да има фотография с писмено потвърждение на личността му, подписано от М.А. Газенкампф, и подпечатана с печата на Полевото комендантско управление на обратната страна.[6] Било също така одобрено предложението на полковника да се определят приемни часове за кореспондентите в щаба на Действащата армия във времето от 9 до 11 ч.

На 7 юни 1877 г. обаче е издадена заповед по войските № 131, съгласно която се въвеждал нов знак за отличаване на кореспондентите. Въведена била трицветна (черно-жълто-бяла на цвят) наръкавна копринена превръзка. На нея бил изобразен гербовия орел, около който в полукръг се разполагал надпис “кореспондент”. Под надписа със златна нишка бил избродиран личния номер на кореспондента. От външната и вътрешнъа страна на превръзката трябвало да бъде поставен печат на Полевия щаб или Полевото комендантско управление на армията.[7] Без тези отличителни знаци кореспондентите не се допускали на позициите. Правата на кореспонденти се прилагали и ползовали също така от художниците, които били своего-рода като съвременните фотокореспонденти. Свободата на придвижване на кореспондентите в армията не била ограничивана, но те били задължени да съобщават за всяка промяна в своето местопребивание в щаба на армията.[8]

Кореспондентите пристигали в армията постепенно. За това може да се съди по дневниковите записки на М.А. Газенкампф, непосредствено след като ги е регистрирал. Така, на 22 апр. 1877 г. той записал: “Засега са допуснати само: Мак Гахан, де Вестин, Даннгауэр (“Militär Wochenblatt” и “Nationalzeitung”) и фон Марее (“Über Land und Meer”). Последните двама са офицери в отставка. Днес представих за подпис на Великия княз телеграм от Министерството на вътрешните работи за разрешение руските кореспонденти да следват армията и да изпращат кореспонденции си по пощата и по телеграфа директно до своите вестници”.[9] На 24 апр. му бил представен кореспондента на “Daily News” Арчибалд Форбс.[10] От 7 май е следващата записка: “Днес се явиха двама англичани-художници, кореспонденти на илюстровани журнали; и двамата са допуснати. Яви се също така кореспондентът на “Петербургски ведомости” Мозалевский и баварския граф Таттенбах-Рейнштейн, неизвестно защо попаднал сред кореспондентите на пражския вестни “Politik””.[11] На 5 май М.А. Газенкампф отмята, че “кореспондентите вече наброяват 11  и в допълнение 5-ма художници: един французин, един немец, двама англичани и един руски (В.В. Верещагин)”.[12] Запис от 16 май: “Числото на кореспондентите достигна до 23, в това число 7 руски: Максимов, Мозалевски, Каразин, Немирович-Данченко, Фьодоров, Рапп и Сокалски. Каразин и Фьодоров са едновременно с това и художници”.[13]

Броят на российските кореспонденти на Балканския театър с течение на времето се увеличивал. Към 5 юли 1877 г. техният състав бил следния [14]:

Таблица 1

Периодическо издание	Кореспондент
“Биржевые ведомости”	Н.В. Максимов
“Всемирная иллюстрация”	Н.Н. Каразин Н.П. Фёдоров
“Голос”	П.П. Сокальский
“Московские ведомости”	Л.В. Шаховской М.Ф. Мец
“Наш век”	Г. Стамболов В.И. Немирович-Данченко
“Новое время”	А.А. Суворин М.П. Фёдоров В.П. Буренин Н.Н. Каразин П.П. Сокальский А.Д. Иванов Н.Н. Россоловский В.И. Немирович-Данченко
“Одесский вестник”	П.П. Сокальский
“Правительственный вестник”	В.В. Крестовский
“Русский мир”	Е.К. Рапп
“Санкт-Петербургские ведомости”	М.П. Фёдоров Н.В. Максимов А. Теохаров
“Северный вестник”	Д.К. Гирс
“Тифлисский вестник”	Н.Я. Николадзе
“Sankt-Peterburger Zeitung”	Н.В. Максимов

Нужно е да се отбележи, че в хода на войната В.И. Немирович-Данченко преминал в “Ново время”, и започнал да праща кореспонденциите си в този вестник. В състава на щаба на Действащата армия се намирали, освен В.В. Крестовски, в качеството му на официален кореспондент на в-к “Правительственный вестник” художникът Е.К. Макаров, а също така известният художник-баталист В.В. Верещагин. през юли 1877 г. числото на художниците нараства. Пристигнали П. Соколов, Буткевич, М. Малышев – в Главната квартира, и П.О. Ковалевский – в отряда на Великия княз Владимир Александрович. На Балканския боен театър се намирал и известният художник В.Д. Поленов. Заедно с руската армия той взел участие в сраженията, очи в очи видял героизма на войниците, страданията на българите и запечатал всичко това както в живописни платна, така и в акварели (“Позиция”, “Артилерия в планините”, “Българско селце” и др.).[15]

Най-пълен списък на кореспондентите, присъединили се на театър на бойните действия, привежда Н.В. Максимов.[16] Той изброява всички, чиито фотографии били залепени в кореспондентския албум. Както се упомена по-горе, кореспондентите били задължени да носят по две фотографии. Едната оставяли в Полевия щаб, където тя била пазена в специален албум, а втората, с пропуска и печата, носили у себе в качеството на лично удостоверение.

Таблица 2. Руски кореспонденти

(бел. прев.: запазена е оригиналната ртография в руските наименования на изданията и имената на кореспондентите)

Периодическо издание	Кореспондент
“Правительственный вестник”	В.В. Крестовский
“Санкт-Петербургские ведомости”	Модзолевский
“Санкт-Петербургские ведомости”	Комаров
“Новое время”	А.А. Суворин М.П. Фёдоров В.П. Буренин Н.Н. Каразин А.Д. Иванов Н.Н. Россоловский В.И. Немирович-Данченко Маслов
“Русский инвалид”	М.П. Фёдоров (художник) Сухотин (подпоручик от руската армия)
“Всемирная иллюстрация”	М.П. Фёдоров (художник)
“Голос”	П.П. Сокальский
“Северный вестник”	Д.К. Гирс Байков (подполковник от руската армия)
“Русский мир”	Е.К. Рапп Георгиевич
“Московские ведомости”	Л.В. Шаховской М.Ф. Мец Иловайский (професор, бил временен кореспондент)
“Русские ведомости”	А. Теохаров
“Биржевые ведомости”	Н.В. Максимов

Сред кореспондентите на “Ново време” Н.В. Максимов не упоменава имената  на Н.Н. Россоловски и П.П. Сокалски, макар В.В. Крестовски да ги причислява към това издание. П.П. Сокалски в началото на кампанията бил кореспондент на вестник “Голос”, но впоследствие го заменили с американците Мак Гахан и Стенли. Що се касае до В.И. Немирович-Данченко, то той в началото на войната бил кореспондент на в-к “Наш век”, а след това започва да пише за“Ново време”. А.Д. Иванов бил едновременно и фотограф.

По отношение на иностранните кореспонденти, допуснати в началото на войната до театър на бойните действия, то техният състав бил отначало немногочислен, като правило, по един-двама от големите европейски държави. Към 5 юли имало следното представителство.[17]

Таблица 3

Страна	Периодическо издание	Кореспондент
Австро-Унгария	“News Wiener Tagblatt”	Не е посочен
Великобритания	“Daily News”	Мак Гахан
Прусия	“Militär Wochenblatt” “Kölnische Zeitung”	Капитан Даннгауер Доктор Шнейдер
Североамериканските Съединени Щати	“New-York Herald”	Мак Гахан
Франция	“Figaro”	де Вестин

Като правило, за кореспонденти чуждите издания изпращали офицери от Генералните щабове, които едновременно се явявали и неофициални военни агенти при руските войски. В качеството си на кореспонденти били аташирани и официални военни агенти, както, например, пруският майор фон Лигниц. Той изпращал своите писма в “Северогерманската всеобща газета”.

Чуждестранните кореспонденти попадали в театъра на военните действия по рекомендации от руските посолства и високопоставени лица. При това иностранните вестници обезателно ходатайствали пред дипломатическите представителства за допуска на своите кореспонденти.[18] Съвсем не всички желаещи получавали достъп до армията. Така, на 28 апр. М.А. Газенкампф бил принуден да откаже на двама кореспонденти – немски и английски. Английският подполковник Ховард Винцент пристигнал, по свидетеслството на М.А. Газенкампф, с маса препоръчителни писма. Обаче княз В.А. Черкаски, възглавяващ Руското гражданско управление в България,  се оказал познат с него и го отрекомендовал, откомандировал като потенциален английски шпионин. Това била причината, Великият княз да препоръча на англичанина да се откаже, което и било изпълнено.[19]

В крайна сметка, представителството на чуждите кореспонденти, според  Н.В. Максимов, било следното.[20]

Таблица 4. Английски кореспонденти

Периодическо издание	Кореспондент
“Daily News”	А. Форбс (или Форбес) Мак Гахан (американец)
“Times”	Грант Брекенбюрри (полковник на действителна служба в английската армия, който бил в отпуск)
“Grafic” (иллюстрированный журнал)	Вилерс (художник)
“Illustrated London News” (иллюстрированный журнал)	Гейл (художник)
“Standard”	Ф. Бойл
“The Skotsman”	Д.Л. Каррик (доктор, живеещ в Санкт-Петербург) Роуз
“Manchester Guardian”	Стенли (американец)
“Freemens” (ирландско списание)	Стенли (американец)

Мак Гахан пишел и за руския вестник “Голос”, както и Стенли. към корпуса на английските журналисти принадлежал и Хавелок, но сведения за това, за кой именно вестник е работил, няма нито в един от обработените от нас източници.

Таблица 5. Американски кореспонденти 

Периодическо издание	Кореспондент
“New-York Herald”	Доканкоз
“Boston Jornal”	Кинг
Вестникът не е указан	Джексон

В.В. Крестовски споменава в качеството му на американски кореспондент и Миллет, без да посочи към кой вестник последният е принадлежал.[21]

Таблица 6. Пруски кореспонденти

Периодическо издание	Кореспондент
“Militär Wochenblatt”	Даннгауер
“Hambourger Nachrichten”	Даннгауер
“National Zeitung”	Даннгауер
“Ausburger Allgemeine Zeitung”	фон Марее (или фон Маре)
“Üeber Land und Meer”	И. Шенберг (художник)
“Post”	фон Браухич
“Neue Militäriche Blatt”	фон Браухич
“Berliner Tagblatt”	Бета

Таблица 7. Австрийски кореспонденти

Периодическо издание	Кореспондент
“Neues Wiener Tagblatt”	Лукеш
“Politik” (пражки вестник)	Рейнштейн (поручик в оставка) Лахман
“Presse”	Лихтенштадт

 

Таблица 8. Френски кореспонденти

Периодическо издание	Кореспондент
“ХХ Siècle”	Бребан
“National”	Бребан
“Jornal d’Odessa”	Бребан
“Figaro”	И. де Вестин
“Moniteur Universel”	Д. де Лонле (или Лоне [22])
“Monde Illustré”	Д. де Лонле
“Estafette”	Белина
“Indépendance Belge”	Кон-Абрест
“Тemps”	Ламонт
“Republique Française”	Гране
“La France”	Фарей

В.В. Крестовски упоменава сред френските кореспонденти и Паньон, но без указания, към кой вестник е принадлежал.[23]

Таблица 9. Шведски кореспонденти 

Периодическо издание	Кореспондент
“Stockgolms Dagblad”	Берлинг (поручик от шведския Генерален щаб)

Таблица 10. Италиански кореспонденти

Периодическо издание	Кореспондент
“Opinion”	М.-А. Канини
“Pungolo di Napoli”	М.-А. Канини
“Gazetta Piemontaise”	М.-А. Канини
“Courier du soir de Milan”	М.-А. Канини
“Fanfulla”	Маркотти
“Roma di Napoli”	Ладзаро (художник)
“Illustration Italiana di Milano”	Ладзаро

Румъния представяли личният художник на княз Карл Сатмари и княжеският фотограф Душен.[24]

Испанският художник Хосе Луис Пелисер от Мадрид пристигнал в руската армия от испанския илюстровано списание “La Ilustración Española y Americana”.[25]

Кореспондентите на “Daily Telegraf” и болшинството виенски вестници не били допуснати в армията, доколкото представлявали недружествено настроени издания. Поради този факт, те живеели в Букурещ, ползвали сведения от втора ръка, включително и от събратя по профессия, а понякога “и от свои умозаключения”.

Освен това, Погенпол бил пратен в театъра на военните действия в качеството на представител на телеграфните агенства “Agence Havas”, “Reiter”, “Wolf” и “Vienne”.[26]

Бележки

[1] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7-8, 10-12 (1902); № 1-6 (1903).

[2] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 194.

[3] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 5.

[4] Там же, с. 5-6.

[5] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 173.

[6] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 9.

[7] Крестовский В., Двадцать месяцев в действующей армии..., т. 1, с. 169.

[8] Там же, с. 170.

[9] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 9.

 [10] Там же, с. 12.

 [11] Там же, с. 20.

 [12] Там же, с. 22.

 [13] Там же, с. 28.

 [14] Составлена на основе: Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник, № 7 (1902), с. 202; Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 33-34; Крестовский В., Двадцать месяцев в действующей армии..., т. 1, с. 170-172.

 [15] Виноградов В.И., Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии, (М.: Мысль, 1978), с. 187.

 [16] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 176-177.

 [17] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 201.

 [18] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 196.

 [19] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 13-14.

 [20] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 175-176.

 [21] Крестовский В.В.,  Двадцать месяцев в действующей армии…, т. 2, с. 177.

 [22] Там же, с. 177.

 [23] Там же.

 [24] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 175.

 [25] Б.П., “Со времён Шипки и Плевны”,  Международная жизнь, № 3 (2003), с. 128.

 [26] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 176.

Авторизиран превод със съкращения: йеродякон Петър Граматиков  

*Бел. Прев.: Олег Александрович Гоков е роден на 26 март 1979 г. в гр. Харков. След завършване на средното си образование постъпва в историческия факултет на Харковския национален университет “В.Н. Каразин”, който завършва с отличие през 2001 г. През 2004 г. защитава предсрочно кандидатската си диссертация “Ролята на офицерите от Генералния щаб за осъществяване на вънешната политика на Руската империя в мюсюлманския Изток във втората половина на ХІХ в.”. От 2004 година работи в Харковския национален педагогически университет “Г.С. Сковорода”. Кандидат на историческите науки, доцент в катедрата по всемирна история, с повече от 40 научни и учебно-методически публикации в издания в Украйна, Русия и САЩ. Сферата на научните му интереси е новата история на страните от Изтока и военното разузнаване.

**Публикувано: Canadian American Slavic Studies. – 2007. – Vol. 41. – № 2. – Р. 127-186; портал "Россия в красках": http://ricolor.org/about/avtori/gokov/

Опис на приложените илюстрации:

Рис. 1: полковник М. А. Газенкамф - Източник: Паренсов П. Из прошлого: В 5-ти ч. с приложением. Ч.1. На войне.- СПб.: Изд. В. Березовского, 1901.- С. 148.

Рис. 2: В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 185. 

Рис. 3: В. И. Немирович-Данченко. - Източник: Газенкампф М. Мой дневник 1877-78 гг. – СПб.: Изд-во В. Березовского, 1908. – С. 146. 

Рис. 4: Сражение по улиците на Плевен на 31 юли. (Рис. от натура на Хосе Луис Пелисер). Дами от аристократическите кръгове приготвят марли и бинтове за Действащата армия. (“La Ilustración Española y Americana”). -[ Източник: Международная жизнь. – 2003. – № 3.

Рис. 5:  Руски солдати в боете на Шипка 24 август 1877 г. Рис. От бойното поле на Хосе Луис Пелисер. - Източник: Международная жизнь. – 2003. – № 3.

Рис. 6: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 8-9.

Рис. 7: “На Шипка всичко е спокойно”. Художник В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 171. 

Рис. 8: “Снежните траншеи на Шипка”. Художник В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 172.

Рис. 9: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 6-7.

Рис. 10: Български водачи в отряда на Гурко. Риц. Н. Н. Каразин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 203.

Рис. 11: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877

-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 220-221.

НЯКОИ АСПЕКТИ ВЪРХУ МЕНТАЛНИТЕ СВОЙСТВА НА РУСКИТЕ ГРАЖДАНИ

НЯКОИ АСПЕКТИ НА ИНФОРМАЦИОННО-ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ МЕНТАЛНИТЕ СВОЙСТВА НА РУСКИТЕ ГРАЖДАНИ

Автор: П. Я. Захаров

Авторизиран превод:

йеродякон Петър Граматиков, член на Съюза на Българските Журналисти

Уеблиография: Вестник молодых ученых, Изд. Государственное образовательное учреждение высшего профессионального образования "Горно-Алтайский государственный университет", http://e-lib.gasu.ru/vmu/arhive/2006/01/4.shtml

За никого не е секрет, че последните петдесетина години Русия се намира в състояние дълбок кризис, обхванал икономическата, политическата, социалната, духовната сфера на обществото. Целта на настоящата статия се явява определянето на отделните аспекти на спекулативното използване на търпението като ментално свойство в процеса информационно-психологическото въздействие на масовото съзнание на руските граждани.

Преди всичко, да отбележим, че от началото на "перестройката" се оформи сложен и за болшинството непонятен процес на трансформация на идеологическата парадигма. Собственно този период подготови условията за социална неустойчивост. Първоначално векторът на даденото явление имаше форма на компромис между елита и обществото, по повод необходимостта от проверка на идеологическите програми. След това настъпи конвергенцията – синтезът на идеологическите ценности на комунизма, либерализма и социал-демокрацията. И, накрая, в завършващата фаза стана оформянето на бързо разпространяващия се либерализъм. При изначално формална точност на концептуалните ценности на комунизма протичаше процес на трансформация на идеологиягата. Това доведе до неустойчивост на забравените стереотипи и загубване на ясните идеологически ориентири.

Следва да отбележим, че съвременното социално пространство се подлага на систематическа обработка с помощта на различни средства и методи. Използвайки такива обекти, като стереотипи, образи, символи, митове, конкуриращите се елитарни групи получават възможност да натрапват на другите своите ценности и идеали, типове и форми на поведение, т.е. да господстват над тяхното съзнание. Даденият процес се развива на фона на разпределението на информационните ресурси, които представляват средство за  идеологическо доминиране над общественото съзнание.

В процеса на въздействие на сферата на масовото съзнание активно се изполват социалните митове, в основата на които е привързаността на масите към един измислен, имагинерен, фантазен свят. Доколкото масите вярват не на действителността на своя собствен опит, а само на видимостта на непротиворечивостта, доколото те биват убедени не от фактите, а от елементарните образци, илюстриращи някои закони, и отхвърлящи случайните ситуации. Както отбелязва Г.Г. Почепцов "митологемите са интересни за комуникатора с това, че се приемат от всички като даденост, без проверка на истинността" [4, 26]. Както счита ученият, присъединяването към митовете на каквито да било съобщения рязко усилват тяхната ефективност.

Разглеждайки преждеупомения аспект на манипулирането на човешкото съзнание И.С. Семененко акцентира, че "бидейки символическа културна форма, митът активно се е използовал в условия на мобилизационо развитие, изпълнявайки ролята на един от основните инструменти за конструирането на съветската идентичност" [6, 106]. Осмислянето на миналото от позицията на митотворчеството се явява свързващия елемент между националните и цивилизационите съставляващи на идентичността, в този случай социалната утопия се превръща в характеристика на предлаганата перспектива. Така във времената на съществуването на СССР митът за "най-справедливия строй" бива изграждан на основата на определен идеал и облечен в проста и достъпна образна конфигурация. Той детерминирал формиране на "философия на историческия оптимизъм" - както подчертава И.С. Семененко "една от ключовите вербални характеристики на съветската идентичност" [6, 107]. Зад словесните характеристики споменатия мит стояла ако не уверенност в утрешния ден, то определеност и предрешеност на жизнения избор, на което на масите оставало единствено покорно да се смири и търпеливо да очаква обещаните блага.

В това направление нагледно се проявява експлоатацията на архетипа на "светлото бъдеще", санкциониращ ако не игнорирането на настоящето, то, във всеки случай, начина да се "помиряваш с тези лишения, които се налага да се преживеят "тук и сега", и в много голяма степен обяснява дълготърпението  нанародните маси, тяхното мълчаливо съгласие с "непопулярните мерки", на призивите "да потърпим", "да затегнем колана" и т. н." [8, 155]. А.В. Старигина в контекста на посочената гледна точка отбелязва, че идеята за "светлото комунистическо бъдеще" има основанието си (на безсъзнателно ниво) в "съборността", което се определя от стремежа към построяване на идеалното общество върху основата на общото единение в името на равенството, справедливостта, правдата [1, 107]. Несъмнено, "съборността" играе определена роля в развитието на търпението като ментално свойство у руския народ и като пример може да се приведе провеждането от държавата на така наречените "национални проекти". Политическият елит обещава на масите "светло бъдеще", наистина в малко по-друга форма, отколкото в съветско време: достъпно жилище, нормално медицинско обслужване, висококачествено образование. В тази ситуация масите се надяват на това, че обещаните блага ще бъдат предоставени всекиму, макар реално основание за изпълнение на обещаното просто да не съществува. При този случай основополагащите ценности: любов, хармония, състрадание се подменят с равенство, справедливост, правда.

Следващият ярко проявяващ себе си (в съвременната действителност не без помощта на различни СМИ – средства за масова информация) мит – е митът за вожда, основателно наложил се в руското съзнание политически архетип, до голяма степен детерминиран от спецификата на руската история. До Петър I в строго централизираната обществена система отношенията между низшите и висшите стъпала на властта традиционно диктувал върховният правител, възприеман от масите като непогрешим и всезнаещ, комуто народът служил "както на Бога слуга и посредством държавната служба" служил Богу [3, 117]. Вследствие на това властта на правителя носила патерналистски характер. В Российската империя дадената тенденция за възприемане на властта не само не се съхранила, но и придобила доста различен характер. Народът се ръководил от три правила на поведение: "1) да изпълнява всички повеления на властта без ропот и съпротивление; 2) никога да не съди своя господар; 3) да не указва на монарха, какво да прави" [3, 128]. На основание на последните утвърждения ще отбележим, че властта в Российската държава се базирала на определени религиозно-нравствени принципи, и се възприемала, преди всичко, като служение на обществото. Оттук се разпространява и по-голямата доверчивост на руските граждани към властта, доколкото на протяжение на векове върховната власт действително е действувала за техните интереси. Именно върху това се основава и доброволното отдаване на своите права от масите в полза на правителя и това неизбежно обуславя социалния инфантилизъм и конформизъм на тяхното съзнание и едновременно с това се определя установлението на "да търпим". Съвременното обширно разпространение на патерналистското съзнание, стереотипите на което стабилно се регистрират на протяжение на много години 70 %, можем да обясним още с няколко причини [5, 87]. В социално-психологически аспект това е определено фрустрираността на населението, чувството за безпомощност, дезадаптироваността: в търсенията на фундамент за своята жизнедеятелност безсъмнено води до обръщане към традиционните ценности на отеческата грижа и покровителство, възходящи към основополагащия семеен архетип [2, 110].

Укрепването на държавата традиционно се възприема от масовото съзнание като основен ресурс за преодоляване на кризите и противоречията. Дадената ситуация се е повтаряла на всички превратни етапи от руската история, като кризиса на езичеството и приемането на християнството, монголо-татарското нашествие, реформите на Иван IV Грозни, "смутното време", петровските реформи, гражданската война, реализацията на съветския мобилизационен модел на развитие. Държавата неизменно е изпълнявала задачата за "събиране на земите" и удържане на порядъка, а институциите на властта са служили за негов неизменен фундамент. Те целенаправено са функционирали в посока заздравяване идеологемите на великата "държава" и сами са персонифицирали държавата. Бидейки ключов компонент на руския манталитет, търпението в по-горе приведените процеси е играло културообразуваща роля и е функционирало как пасивен способ за преодоляване на негативизма на социалната среда. В това отношение Г.В. Оболенский подчертава факта, че россияните "могат да се трудят с полно себеотдаване без заплата, проявяйки политическо дълготърпение към властите, даже и последните да не са способни в пълна мяра да изпълнят своите главни обязаности" [7, 119].

Съвременното въздействие върху съзнанието на руските граждани се характеризира със спекулативна идеологическа насоченост, проявяваща се в различни формаи. При това се наблюдава до известна степен дезориентираност на руснаците към конкретни условия, преобладаваща ориентация на мнението на болшинството, свърхценно отношение към авторитетите, отсътствие на стремеж към преодоляване на неадекватни за жизнедеятелността оценъчни стереотипи, конформизъм, които не способстват за формирането на резистентност към информационно-психологическото въздействие.

По такъв начин, търпението, се явява ментално свойство на руските граждани, отразяващо национално-културната самобитност и функциониращо като пасивен способ на съгласие с осуществяваните от държавата функции да използва институтите на властта като един от идеологическите инструменти за провеждане различни по рода си мероприятия. Предполагаме, че посочения курс може да се счита за оправдан единствено при положение, че подобни действия биха служили на интересите на руските граждани.

Литература

Жизненные силы русской культуры: пути возрождения в России начала XIX века. - М., 2003.

Зуева Т. М. Образы политической власти в массовом сознании россиян. Дисс. : докт. фило-соф. наук. - Ростов н/Д, 2002.

Миронов Б.Н. Социальная история России периода империи (XVIII-начало ХХ в.): В 2 т. Т.2. - СПб., 2000.

Почепцов Г.Г. Коммуникативные технологии двадцатого века. - М., 2001.

Рукавишников В. О., Халман Л., Эстер П. Политические культуры и социальные изменения. Международные сравнения. - М., 1998.

Семененко И.С. Культурные факторы и механизмы формирования российской нацио-нально-цивилизационной идентичности на рубеже XXI века // Полис. - 2004. - N 1.

Современное понимание жизненных сил человека: от метафоры к концепции (становле-ние виталистсткой социологической парадигмы) / Под ред. С.И. Григорьева, Л.Д. Деминой. - М., 2000.

Черкаева Н.И. Мифы как инструмент манипуляции массовым политическим сознанием // Социальные процессы в современной Западной Сибири: Сборник научных статей. - Горно-Алтайск, 2004.

ФИЛОСОФСКО-ПРАВОВИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА А.И. ИЛИН ВЪРХУ ПРОБЛЕМА ЗА НРАВСТВЕНОТО ОПРАВДАВАНЕ НА НАСИЛИЕТО В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО

Автор: Д. А. Плесенников

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

Уеблиография: Вестник молодых ученых, Изд. Государственное образовательное учреждение высшего профессионального образования "Горно-Алтайский государственный университет",

http://e-lib.gasu.ru/vmu/arhive/2006/01/1.shtml

В недрата на християнската култура, въпросът за съпротивляването на злото със сила се явява един от най-сложните въпроси на религиозното съзнание. Той включва в себе си не само кардиналния проблем на етиката, философията на правото и философията на религията, но и една от най-важните антиномии на православното богословие - любовта към враговете и насилието.

Сложността при решаването на поставения проблем се обуславя, преди всичко, от това, че в Новия Завет, от една страна, не е разрешено да се прилага сила в борбата със злото, а от друга, няма директна забрана. Освен това, както отбелязва митрополит Антоний (Храповицкий), "нито едно църковно определение, нито една молитва на Църквата не дава утвърдителен отговор на въпроса: Може ли християнинът, оставайки християнин, да допуска насилие при достигането на благи цели?" [1, 125].

Не е трудно да се разумее, че във времена на война и остри социални конфликти тази тема рязко се актуализира както пред цялото общество, така и пред отделния човек. Но и в най-"благополучните" времена в обществения живот не са рядкост рецидивите на всеизвестните явления, именуеми зло. Потребността от борба със злото на обществено, държавно и личностно равнище определят необходимостта от постоянно философско осмисляне на различни аспекти от този процес.

Такъв опит за философско осмисляне на нравственото оправдание на насилието в борбата със злото е направен от известния руски философ И.А. Илин.

В труда си "За съпротивление на злото със сила", И.А. Илин поставя въпроси, имащи остра социална значимост във всички периоди на обществения живот: как следва да се борим със злото? Може ли въобще да се застава против злото със сила? Може ли да се използва сила, даже на ниво държава, в борбата със злото?

И.А. Ильин рязко застава против теорията на Л.Н. Толстой за несъпротивление на злото с насилие. Разглеждайки понятието за добро и зло от философска гледна точка, И.А. Илин достига до извода, че принуждението и силата при съпротивление на злото са допустими в определени предели и при определени обстоятелства. И.А. Илин не оправдава тяхното прилагане, но счита, че то е наложително, когато всички други средства са изчерпани.

Изборът на пътя на борба със злото за всеки представлява нравствен проблем на дълга на личността. Човек сам е длъжен да реши, как да постъпи. Но да се изграждат философски обобщения на основата на всеки конкретен случай би било съвършено неправилно, и тук Л.Н. Толстой дълбоко греши. Разбира се, има конкретни ситуации, когато за нравственото здраве и на личността, и на обществото е по-добре да се противостои на злото с любов и добро, не отвръщайки на удара с удар, но съществуват и други ситуации, когато отново в интерес и на личността, и на обществото е по-добре да се прибегне към принуждение, към насилие. Философският отговор на поставения въпрос се състои в това, че в зависимост от конкретната ситуация трябва да има различни отговори на него.

Разбира се, И.А. Илин прекрасно разбирал горното и пише, че борбата със злото – това е, преди всичко нравствено възпитание, духовно въздействие. Поради това прилагането на сила и принуждение е проява на определен компромис, при който се признава, че силата не е основния метод за изправление на злото, но все-пак се случва да няма друг изход. И.А. Илин задава въпроса: "Следва ли аз да се боря със злото посредством физическо съпротивление, ако са действени или още повече действени ласката, уговарянето, доказателствата или обръщането към срама и съвестта?". "Отговорът, - пише И.А.Илин, - е безспорен: разбира се, не следва" [2, 40]. И.А. Илин разглежда и други формулировки на подобни въпроси. Но всичко това, самоочевидно е, са банални отговори. Той пише, че "вярната постановка на проблема дава съвсем друга формула на въпроса, а именно: ако аз виждам истинско злодейство или поток от истински злодейства и нямам възможност да ги спра чрез душевно-духовно въздействие, а аз съм истинно свързан чрез любовта и волята с началото на божественото добро не само в мене, но и извън мене, - то следва ли да си умия ръцете, да отстъпя и да предоставя на злодея свободата да кощунства и духовно да погубва, или съм длъжен да се намеся и пресека злодейството с физическо съпротивление, отивайки съзнателно към опасност, страдание, смърт и, може би, даже на умаление и израждане на моята лична праведност?" [2, 40-41].

И.А.Илин разглежда въпроса за ролята на държавата в решаване на проблема с противопоставянето на злото. Той смята, че в борбата със злото е възможно и даже необходимо да се разчита на държавната машина. Острите критически изказвания на И.А. Илина против толстоизма са свързани с това, че толстоистката идеология способствала за принизяване ролята на държавното начало в социалния живот.

Съгласно И. А. Илин в страданията човечеството помъдрява. Незнанието го води към изпитания и мъки, в мъченията душата се очиства и прозрява, на прозрелия поглед се дава източника на мъдростта - очевидността.

Но първото условие за помъдряване – това е честността със самия себе си и пред лицето Божие.

Може ли човек, стремящ се към нравствено съвършенство, да се съпротивява на злото със сила и меч? Може ли човек, верующ в Бога, приемащ Неговото мироздание и своето място в света, да не съпротивява на злото с меч и сила? Ето двуединния въпрос, изискващ днес нова постановка и ново разрешение. Днес особено, най-напред, както никога по-рано, би било безпочвено и безплодно да се решава въпроса за злото, нямайки опит с истинското зло, а на нашето поколение опит със злото ни е даден с особена сила, както никога преди. Така дълго назряващият процес на злото се удава днес да освободи себе си от всякакви вътрешни раздвоености и външни препятствия, да открие своето лице, да разпери своите крила, да изрази своите цели, да събере своите сили, да осъзнае своите пътища и средства; като освен това, то открито е узаконило себе си, формулирало е своите догмати и канони, възхвалило е своята, нескрита повече природа и е явило в мире сего своето духовно естество. Нищо равносилно и равнопорочно на това човешката история още не е виждала или, във всеки случай, не помни. Толкова истинско зло за пръв път е дадено на човешкия дух с такава откровеност.

Този въпрос трябва да се постави и разреши философически, като въпрос, изискващ зрял духовен опит, обмислена постановка и безпристрастно решение. За това е необходимо преди всичко да се откажем от преждевременни и прибързани изводи относно своята личност, към нейните минали действия и бъдещи пътища.

Целият въпрос е дълбок, деликатен и сложен, всяко опростяване тук е вредно и червиво от лъжливи изводи и теории, всякаква неясност е опасна и теоретически, и практически, всяко малодушие изражда формулата на въпроса, всяко пристрастие изражда формулата на отговора.

Интересни са размислите на И.А. Илин за природата на доброто и злото: в живота на човека няма и не може да има ни "добро", ни "зло", които биха имали чисто-телесна природа.

Но ако, настоящето местонахождение на доброто и злото е именно във вътрешния, душевно-духовен мир на човека, то това означава, че борбата със злото и преодоляването на злото може да произлезе и трябва да се достигне именно във вътрешните усилия и преображението ще бъде именно посредством вътрешно достижение. Настоящето преодоляване на злото се извършва чрез глъбинно преображение на духовната слепота - в духовно зрение, а отрицаващата вражда в благодатността на приемащата любов. Необходимо е духовно да прозрем не само враждата, но и любовта. Необходимо е, за да загори любовта не само духовна слепота, но и духовно зрение.

Говорейки за природата на доброто и злото Иван Александрович разработва положение и за силата и злото: не всяко прилагане на сила към "несъгласния" е насилие. Насилникът говори на своята жертва: "ти си средство за моя интерес и моята похот", "ти не си автономен дух, а подчинена на мене одушевена вещ", "ти си във властта на моя произвол". Напротив, човек, творящ принуждение или пресичане от лица духа - не прави от принуждавания средство за своя интерес и своята похот, не отрича неговата автономна духовност, не му предлага да стане покорна одушевена вещ, не прави от него жертва на своя произвол. Но той сякаш му говори: "погледни, ти управляваш себе си невнимателно, погрешно, недостатъчно, глупаво и стоиш пред съдбовни непоправимости", или: "ти се унижаваш, ти буйно безумстваш, ти изхабяваш своята духовност, ти си одержим/обладан от диханието на злото, ти си невменяем и се погубваш , и гинеш,- спри се, тук аз слагам на всичко това край!" И с това той не разрушава духовността на безумеца, а полага начало на неговото самообуздаване и самостроителство; той не унижава неговото достойнство, а го принуждава да прекрати своето самоунищожение; той не заличава неговата автономия, а изисква нейното възстановяване; той не "насилва" неговите "убеждения", а атакува неговата слепота и му изтрива от съзнанието безпринципността; той не укрепва неговата противолюбовност, а полага край на неговото безкрайно ненавистничество. Насилникът напада, пресичащият отблъсква.

На дело, злото може да се проявява и обикновено се проявява съвсем не само във вид на физическо насилие и свързаните с него физически мъчения. Наивно би било да се счита, че деятелността на злодея се свежда единствено към физическо нападение, отнемане на имущество, нараняване, изнасилване и убийство.

Самото насилие при всичката негова външна грубост носи своята отрова не толкова на тялото, колкото на духа, самото убийство, при всичката си трагическа непоправимост, е предназначено не толкова към убивания, колкото към оставащите живи.

Ето поради какво следва да  признаем, че външното насилие проявява злото и закрепва неговото действие, но злото съвсем не се определя и не се изчерпва с външното насилие.

Съгласно И.А. Илин човек е призван към нравствено усъвършенстване. Извършвайки силови действия в борбата със злото, той е длъжен да се замисля за душевната чистота.

Иван Александрович Илин пише: ако душата на човека е чиста, то вярна ще бъде и нейната постъпка, независимо от своето видимо несъответствие със законите на праведноста, и обратно: даже най-праведните постъпки на нечистата душа – ще бъдат неверни, неправилни.

Човек, отговаряш със сила и меч на агресивността на злодея, не може да не "излезеш от духовното равновесие и нравствената плирома - и в това за злото винаги е обезпечена известна видимост на вътрешната, душевно-духовна "победа"; в този смисъл злото всякога "има успех".

Правилният и чист мотив за борбата е първи залог за нейното достойнство: за нивото, на което тя се води, за мярката, до която тя продължава, и успеха, който ще бъде достигнат от нея.

Но за борба със злодеите човеку е нужен не само предметен източник и мотив, но и правилно виждане: с цел вярно да отличава и вижда истинското зло на борещият се е необходимо пречистване, за да е в състояние правилно да поставя целите в своята работа и верните средства за изпълнението им, а също така, и вярно да подбира необходимите и работещите мерки на съпротивление.

Очистването на душата е необходимо не по-малко и след приключването на борбата. И преди всичко за това да обезвреди и погаси в себе си всевъзможните следи от незабелязано проникнала зараза.

Необходимостта от духовно-нравствено очистване е директно предуказана и установена в Евангелието, и при това именно за тези, които се посвещават на борбата с чуждото зло и с чуждите злодеяния. Този, който съди, той е длъжен да бъде и сам готов за съд над него самия, и това означава, че той всякога трябва да съди сам себе си така, както сам е осъдил злодея. Мярата за съдийската компетентност се определя от мярата на творящият самоочищение.

По такъв начин, запознавайки се с творчеството на този наистина бележит мислител и философ, аз стигнах до извода, че той е бил човек, за когото бъдещето на Русия не е било безразлично, небезразличен е бил за него и духовния живот на народа и не е важно дали е признаван или отхвърлян. "Сега навършвайки 65 години, - пише Илин, - аз редя изводи и пиша книга след книга. Част от тях съм напечатал на немски., но с цел да претворя написаното на руски. Днес пиша единствено по руски. Пиша и трупам книги, една след друга, и ги давам за четене на моите приятели и единомишленици. Емиграцията от подобни търсения не се интересува, а руски издатели нямам. И моето единствено утешение е в това, че ако моите книги са нужни на Русия, то Господ ще ги опази от гибел; а ако те не са нужни ни на Бог, ни на Русия, то те не са нужни и на мен самия. Понеже аз живея само за д Русия".

В наше време сме длъжни да кажем едно закъсняло „благодаря” на Иван Александрович Илин, на този, който, сред злобни нападки и публични оскърбления вярваше в това, че ще мине време, нас няма да ни има, и всичко ще се разкрие и разбере - който по съвест търсеше правдата и който, боейки се от тази правда, я инсинуираше. Обективната и непреходната истина на формулираното от Илин решение да освети всички и да помогне за намирането на верните  ориентири в борбата с многообразното зло, все повече нарастващо в нашия свят. Величието на Илин не е единствено в това, че той достига предела на възможностите, с които разполага рационалната философия в изследване антиномията на християнската култура, но и в това, че той отчетливо вижда тази граница без да претендира за  неговото преодоляване. Своята книга "За съпротивлението на злото със сила" Иван Александрович Илин посвещава "на белите воини, носители на  православния меч, доброволци на руското държавно тегло". И днес, както и в миналия век, нейните високи и благородни, истинно православни принципи необходими за усвояване от онези, чието служене предполага въоръжена борба със злото и неговите носители.

Литература

1. Русская философия. Малый энциклопедический словарь. - М., 1995.
2. Ильин И.А. Путь к очевидности. М., 1993.
3. Ильин И.А. О сопротивлении злу силою. М., 1995.