Юбилей 120 години (1881-2001) от рождението и 80 години (1921-2001) от Архипастирското служение в България на Архиепикоп Серафим (Соболев)

Йеродякон Петър Граматиков

Източник: сп. “Търновски епархийски вести”, Изд. Великотърновска Митрополия,
В. Търново, Год. 2, 2001, бр. 17, сс. 2-7.

През 30-те години на 20 век руската бяла емиграция в България изживява кризисни моменти. В Руската православна община в гр. Пловдив също има напрегнат микроклимат, чужд на православния дух на братолюбие, като се стига до разкол и бунт против каноническата духовна власт. В момент, когато Българската Православна Църква излиза от период на почти десетилетен смут на разкол, наложен политико-мафиотски антиправославни сили и структури, е полезно да се огласи една архипастирска позиция по въпроса за разколничеството. Още повече, в период, когато Българската Екзархия – нашата самостойна народностна църква, се намирала в схизма (вдигната едва през 1945 г.), този авторитетен стожер на Православието, Владиката Серафим, е в евхаристийно общение с нашите иерарси и свещеноначалници, с което допринася за вдигане на схизмата на Вселенската Патриаршия и приобщаването на Българската Православна Църква към семейството на Източно-православните сестри-църкви.

В юбилейната 2000 година от Рождеството на Богочовека Иисус Христос, когато се навършиха 50 години от кончината на присноблажения православен архиерей, предал Богу дух в София на 26 февруари (13 февр., ст. Ст.) 1950 г. По Божий промисъл и това уникално писмо на великия руски духовник и молитвен ходатай се откри малко след тържественото честване на половинвековнината от смъртта му. През настоящата година се навършват 120 години от неговото раждане през 1881 г. и 80 години от назначаването му през 1921 г. за управляващ руските православни общини в България

В бр. 3 от февруари 2000 г. на “Църковен вестник” се повдигна за порeден път въпроса за канонизацията на архиеп. Серафим. Десетилетия вече криптата в Руската църква “Св. Николай” в София, където е гроба на светителя, е свидетел на всеправославно поклонение и увереност, че архиепикоп Серафим е даруван с дара на чудотворение и е просиял като несъмнен Божи угодник. Безбройни са свидетелствата на онези – намерили упование от него и благоприятен отговор на своите писма-просителни молитви. В подкрепа на гореспоменатото и сравнение даваме кратка симфония на новозаветните пасажи относно чудесните видения и преживявания:

Знамение (Мат. 12:38-39; 16:1-4; 24:3, 24, 30; Марк. 8:12; 13:22; 16:17, 20; Лука. 11:29-30; 21:11, 25; Иоан. 2:18; 4:48; 7:31; Деян. 2:22, 43; 4:30; 5:12; 6:8; 7:31; 1 Кор. 14:22; 2 Кор. 12:12; 2 Сол. 2:9; Евр. 2:4; Откр. 12:1; 13:13; 16:14);

Чудесата на Иисус Христос (Мат. 4:24; 8:16; 9:35; 11:5; 12:15; 14:35-36; 15:30-31; 19:2; 21:14; Марк. 3:1011; Лука. 6:18-19);

Чудеса над природата (Мат. 8:23-27; 14:14-21, 22-33; 15:32-38; Марк. 11:12-14, 20-22; Лука. 5:4-9; Иоан. 2:3-9; 21:5-8);

Чудеса на изцеление (Мат. 8:2-4, 5-15; 9:1-8, 27-31; 12:9-13; 20:30-34; Марк. 5:25-34; 7:31-37; 8:22-26; 9:14-29; Лука. 7:11-15; 13:10-17; 14:1-6; Иоан. 4:46-53; 5:1-9);

Чудеса на изгонване бесове (Мат. 9:32-33; 12:22; 15:22-28; Марк. 1:23, 28, 34, 39; 7:24-30; 16:9; Лука. 8:2);

Чудеса на възкресение (Марк. 5:22-24, 35-43; Лука. 7:11-17; Иоан. 11:1-44);

Чудеса в древната апостолска църква (Римл. 15:19; 1 Кор. 2:4; 2 Кор. 12:12; 1 Сол. 1:5; Евр. 2:4; Марк. 16:17-18; Деян. 2:43; 4:40; 5:12; 6:8; 8:6, 13; 14:3; 15:12);

Чудесата на св. ап. Петър (Деян. 3:1-10; 5:1-11; 15 гл.; 9:32-35, 36-43);

Чудесата на св. ап. Павел (Деян. 13:9-12; 14:8-10; 16:16-18; 19:11-12; 20:9-12; 28:3-6, 8-9);

Чудеса за укрепване на вярата (Мат. 11:3-6, 21-24; Лука. 16:31; Иоан. 3:2; 4:48; 5:36; 9:16, 33; 10:25, 37-38; 14:11; 15:24; 20:30-31; 1 Кор. 2:4);

Чудеса лъжливи (Мат. 24:24; Марк. 13:22-23; 2 Сол. 2:9-11; Откр. 13:13-17; 16:14; 19:20);

Чуден (Лука. 5:26; 1 Петр. 2:9; Откр. 15:1, 3);

Чудо (Мат. 8:13; 9:8; 11:20-24; 12:38-39; 17:20; 21:21; Марк. 6:52; Лука. 10:13-15; 18:42; 19:37; Иоан. 2:11; 3:2; 4:48; 6:26; 6:30; 7:31; 9:18, 31-33; 10:37-38; 11:4, 40, 42, 47-48; 12:37; 15:24; Деян. 2:22; 3:16; 10:38; Римл. 15:18-19; 1 Кор. 1:22; 12:8-11; Гал. 3:4; Евр. 2:3-4);

Чудодействена сила (1 Кор. 12:28);

Чудотворение (1 Кор. 12:10);

Чудотворец (1 Кор 12:29).

Определено е достойно за удовлетворяване предложението да се подготви сборник със свидетелства за чудесата, свързани със земното битие и послесмъртното прославление на владиката Серафим. Приносът на същия за отстояване чистотата на св. православна вяра в България е значителен и не би бил от съществено значение фактът, че не е българин по произход и не е бил йерарх в клира на БПЦ. Светостта и принадлежността към Христовата Църква са неисъзмеримо по-високо от народност или църковно-административна принадлежност. Откриването процедура по канонизирането на дядо Серафим ще укрепи междуправославните и междухристиянските връзки на родната ни църква след години на изолация и самоизолация, породени от порочна държавна политика или вътрешноцърковни проблеми.

Неговото дело принадлежи на вселенскоито православие, на онази “една, вселенска и апостолска Църква” от 9-я член на Никео-Цариградския Символ на вярата, затова, нека му отдадем заслужена почит и благодарност!

В началото на м. март 2000 година бе открито неизвестно до момента писмо по горния повод – Резолюция на Негово Преосвещенство епископ Серафим (Соболев), управляващ Руските православни общини в Царство България (от същата 1934 г. той е въведен в сан Архиепикоп), относно Протокола на Общото енорийско събрание на Руската православна община в град Пловдив от 30.04. (13.05.) 1934 година. Преводът и научната обработка е извършена от П. Граматиков, тогавашен началник на Културно-просветния отдел при Пловдивската света Митрополия. Оригиналът е открит от г-н Димитър Левов, доброволен сътрудник на Епархийския Просветен и Информационен Център към Пловдивска св. Митрополия в храм “Св. Вмч. Димитрий” в Старинен Пловдив.

Писмото е прошнуровано между страници 2-10 с още 6 протокола за 1934 г. в Протоколната книга на храма (I-3) за постановления от Църковното настоятелство и общите енорийски събрания за периода 20 април 1934 г. – 6 август 1951 г. Прошнированата и пронумерована архивна единица съдържа 80 страници, карирани листове с размери 19 х 33.5 сантиментра (срв. по-долу цялостният текст на документа в превод на български при максимално запазване стила и ортографията):

Резолюция

на Негово Преосвещенство Преосвещеннейшия Епископ Серафим, Управляващ Руските Православни Общини в България, относно протокола на Общото Енорийско Събрание на Руската Православна Община в гр. Пловдив от 30/IV – 13/V 1934 година

1. От изпратения ми от о. Протойерей Дмитрий Лащенов протокол на Общото Енорийско Събрание от 30/IV – 13/V 1934 година, а също и от други писмени документи е видно, че гореупоменатото събрание, в нарушение на енорийския устав, е предоставило право на решаващ глас даже и на тия, които не само не посещават Руската Православна Църква, но за които е неизвестно, дали въобще се причастяват със Св. Христови Тайни. Очевидно е, че такова отстъпление от енорийския устав е било допуснато, защото при Пловдивския руски храм или съвсем нямакниги, в които трябва да се записват всички ония, които участват в Св. Тайнства изповед и причастие, или има такава книга, но в нея не се отбелязва акуратно. Вменено е в задълженията на о. Настоятеля на Руската Пловдивска Църква и Църковното Настоятелство да се намира такава книга при Църквата и в нея грижливо да се води отчет от псаломщика ии друг някой член на Цъкровното Настоятелство на всички енориаши, които се изповядват и причастяват със Св. Христови Тайни в руския храм.

Също така Църковното Настоятелство следва да има сведения: кой от енориашите в една или друга степен участва във възлаганите повинности за удовлетворение нуждите на своя храм.

Носенето на указаните задължения, причастяването със Св. Тайни Христови, трябва да бъде основание за предоставяне на участие в Общото Енорийско Събрание с решаващ глас, което е необходимо да се има предвид при свикване на последващи Енорийски Събрания.

2. На Общото Енорийско Събрание е било постановено да се благодари на Църковното Настоятелство за извършената църковна дейност /то само за една година работа е изплатило всички дългове на предишното настоятелство; акуратно е изплащало ежемесечното възнаграждение на свещеника, регента-псаломщик и хора; извършило е ремонт на стълбата към камбанарията; прокарало е електричество в църквата и има повече от 5000 лева наличен капитал; както и за няколко хиляди църковни свещи/. А на частно събрание в двора на църквата група енориаши, която участвала на същото официално Енорийско Събрание, - обявява за негодно и полежащо на уволнение това Църковно Настоятелство. По такъв начин, едни и същи енориаши изразяват две противоположни мнения по оценка дейността на Църковното Настоятелство. Аз ще се присъединя към първото мнение, като изразено на законно събрание и фактически основано на полезната дейност на Църковното Настоятелство, за която в своето време, и от моя страна му бе изразена благодарност, и заради това утвърждавам вече назначеното Църковно Настоятелство.

3. Не мога да утвърдя решенията на това частно и незаконно събрание на групата енориаши за избор на ново Църковно Настоятелство и изгонване на о. Протойерей Неделски с цел заменянето му с нов свещеник. Не намирам за това основание. Освен това, от Преосвещения Пловдвиски Митрополит Максим и Преосвещения епископ Харитон, устно по някои лица и писмено съм получил уведомление, от което се вижда, че указаните Архипастири не одобряват настоящите нападки на миряните против своя свещеник, като предполагат корена на недоволството срещу последния да се заключава не в недостатъците на о. Александър, а в това, че водачите на всички недоволни от него се стремят настоятеля на руската църква “да изпълнява волята им”, понеже те “искат да командват своя свещеник и въобще над Църквата”.

Заради това покорно моля всички стоящи в опозиция против о. Прот. Неделски и Църковното Настоятелство да прекратят своите нападки против тях, особено, срещу своя свещеник. Както баща на своите деца, моля да се обърне внимание на обстоятелството, че нашата Св. Църква позволява на миряните открито да излизат против своите пастири само в случай, когато те изпадат в ерес и разкол. Не следва в дадения случай да се игнорират и думите на един от гореуказаните най-достойни архипастири на Българската Църква, който в своето неотдавнашно писмо до мен пише: “и ген. Лобов, и полковник Аврамов, доколкото е известно, ръководители на двете партии, те за мен са еднакво добри, но мисля, че не на тях следва да се предостави решаването на църковни въпроси и особено не наонези, които възстават против свещеника и сеят смут и раздор в Църквата.”

От своя страна, съм длъжен да кажа, че са ми близки на сърцето и тези, които защитават своя пастир, и тези, които застават против него, като хора, изкупени с драгоценната Христова кръв. Но архипастирският мой дълг повелява да заявя, че последните стоят на неправилен път. Осъждането на своя православен свещеник, още повече в дълбока седемдесетгодишна старческа възраст, никога не може да бъде признато за истински път на християнския живот, като несъгласно с думите на Христа: не съдете, да не бъдете съдени (Мат. 7:1).

Пътят на осъждането не ни приближава към Христос, а отдалечава от Христа. Той води не към спасение, а към погибел. От което да избави всички нас Господ със Своята благодат.

Призовавам над всички енориаши на Руската Пловдивска Църква Божието благословение.

Управляващ Руските Православни Общини в България:

+Епископ Серафим /подпис и печат/

29 май/1 юни 1934 г. гр. София