АНТРОПОЛОГИЯТА В “БОГОСЛОВСКИТЕ ПОСЛАНИЯ” НА СВ. ГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ

Йеродякон Петър Граматиков

Кападокия се е запазила в продължение на шестнадесет века християнска територия. В тази земя човек намира онази мечтателна интимност на византийската църква, свръхестествената атмосфера, която Отците на Православната църква, като Григорий Назиански, са желаели да видят реализирана в светилището.

Св. Григорий ни е завещал 244 писма/послания (Патрология Грека, том 37), които подобно на по-голямата част от неговите стихове датираме през периода на оттеглянето му от Арианз между 383 и 389 година. Но двете послания до презвитер Кледоний (CI и CII) са написани в 382 г. И са насочени против ереста на аполинарианите (срв. J. Mossey, Gregoire de Nazianze, - Dictionaire d”Histoire et de Geographie Ecclesiastique, Fascicule 126, 1987, col. 17-18). Против аполинарианизма е свикан нарочен поместен църковен събор в Рим през 382 г., на който взел активно участие и блаж. Иероним. Заедно с писмо CCII (202) те съставят трите “Богословски Послания” на светителя, които са обстойно изследвани от P. Gallay от Института на научно-критическото издателство “Християнски Извори” в Париж.

Трите “Богословски Послания” визират изключително лъжеучението на ересиарха Аполинарий (P. Gallay, Introduction, I. La doctrine des “Lettres Theologiques”,- Gregoire de Nazianze, Lettres Theologiques, Sources Chretiennes № 208, Paris, 1974, p. 2). Следователно, длъжни сме да пристъпим към изучаването на тия послания през христологическата доктрина на Григорий Назиански и посредством нея да разкрием неговата антропология, понеже в тези негови творби не намираме чисто учение за човека. Аполинарианизмът защитавал тезата, че “плътта, която поради икономия (термин у св. Ап. Павел, който обозначава Божия план за спасението на човечеството и много използван от църковните отци и учители при тълкуване на Въплъщението) е приета от Единородния Син не е получена след трансформация на нашата природа, но тази плътска природа била “от началото” у Сина.

Думата метастихиозис обозначава една дълбока трансформация, засягаща елементите (стихия), но в случая терминът се отнася до новия живот в Христа. На темата за обожествяването на християните Григорий дава громно значение. Съдбата на човека се разглежда в светлината на Въплътеното Слово, несътворен Образ на Бога, и през действието на всеосвещавашия и всесъвършенствувашия Дух. Способността на човек да бъде обожествен е най-важния елемент в богословието за човека според автора. Така принципът на антропологията изкристализира: Словото стана човек, заради човека, а човекът, поради въплотилото се Слово, е призван да стане Бог. Оттук идва и причината за реакцията на свети Григорий срещу еволюцията на христологията у Аполинарий, произтичаща от по-ранна еволюция в неговите антропологически възгледи. Ересиархът от Лаодикея учи: “Нашият дух е пълен и суверенен, но по съотношението си към душата и тялото, и непълен като цяло, защото по отношение на Бога е в положение на пълна подчиненост...” (цит. по Св. Григорий Назиански, Писмо 202, III, 10,- Sources Chretiennes № 208, Paris, 1974, p. 91), като разделя на три части човека (трихотомия): нус, психе и сома (дух, душа и тяло). Според него, Христос умал душа, но Словото било духовната душа на Богочовека. Аполинарий Млади бил традукцианист, т.е. считал, че щом душата се онаследява от родителите, а Христос не е имал земен баща по плът, следователно не е могъл да има душа плътска, а оживотворяващото начало на плътта на Христа (тяло небесно, но истински плътско) не е породено плътта, а от самото Слово (P. Gallay, пос. съч., с. 17).

Ефеският събор от 431 г. приел един пространен пасаж от Писмо 101-во, а Съборът от Халкидон (451 г.) цялото Писмо. В друго едно свое послание относно аполинарианстото, Писмо 202-ро, написано през 387 г., Григорий предупреждава своя наследник, Нектарий Константинополски, за вредата от лъжеучението на тази секта (срв. J. Quasten, Initiation aux Peres de l’Eglise, Paris, 1963, p. 355).

Най-важното послание на св. Григорий Богослов е: “Бог е човек”, и в Христа не отделяме човека от Бога. И той обосновава тази си теза на базата на Свщеното Писание, което учи, че Христос не само плът, че не е само Логос-Саркс, но е Човек, Син Човешки, Логос-Човек. Съюза между душата и тялото в човека е тайнствен. Отправна точка на неговата антропология е именно странното и неизследимо съотношение на плътското тяло смесено с коренно противоположната природа на душата, до степен, че душата да бъде за тялото, каквото Бог е за душата (срв. Th. Spidlik, La spiritualite de l’Orient Chretien, Ch. IV: L’anthropologie chretienne, Roma, 1978, p. 115). Душата въздига тялото (от най-нисшето) към себе си, към божественото (до най-висшето), а самата тя посредством Словото се издига до Бога. Душата в тия свои стемления изцяло зависи от милостта на Бога, Който единствен разбира изцяло смисъла за това “смесване”. Много человечески души отдалече не изглеждат брилянтни, но отблизо се разкриват замърсени и нечисти. Така в “Богословските писма” на св. Григорий Богослов откриваме тясната връзка на антропологията с триумфиращото христологическо учение. Модерната антропология използва термина “хомо абскондитус”, за да обозначи тази апофатическа страна на човешката природа (онова що е неразбираемо във формите на нашата мисъл), понеже в нея винаги остава за нас една непозната и мъглява страна, надхвърляща всяка дефиниция и формулировка. Самото Боговъплъщение е необходимо за спасението на човеците и тъй христологията и антропологията се свързват със сотириологическите възгледи на Григорий Богослов: “Син Божи е станал човек, за да станат синовете човешки синове Божии”, или крайна цел е обожествяването на човешката природа, постижимо по силата на съединяването с Христос за всички вярваши, преминали през смъртта и възкресението. Загубеното чрез Адам богодарувано блаженство отново наследяваме във втория Адам, ако всецяло се раждаме, разпъваме, съпогребваме и съвъзкръсваме с Христа.