За необходимостта и силата на покаянието

Св. Йоан Златоуст

Източник:
сп. "Търновски епархийски вести"
04.11.11 http://www.pravoslavie.bg/Първи-стъпки/За-необходимостта-и-силата-на-покаянието

Авторизиран превод: Йеродякон Петър Граматиков

Спасителят, като изцелявал разслабения, казал: Чадо, опрощават ти се греховете ти. Опрощението на греховете е източник на здраве и спасение, награда за покаянието и унищожава греха като че ли със заклинание. То е небесен дар, чудна сила, по благодатта Божия, побеждаваща могъществото и строгостта на законите.

То не отхвърля от себе си блудника, не прогонва от себе си прелюбодееца, не пренебрегва злоречивия, не преследва нито хулителя, нито горделивеца, не се отвращава от пияницата, не се гнуси от идолопоклонниците – то всичките тях ги преобразува, тъй като е пещ за очистване на греховете. Рана и лекарство са равнозначни на грях и покаяние: раната е греха, лекарството е покаянието. В раната е гнилостта, а лекарството е изчистването на гнилостта; в греха е смрад, в греха е безчестието, докато в покаянието е надеждата, свободата, очищението на греховете. Някой ще рече: не ме убеждавай, многосъгрешил съм аз, как мога да се спася? Ти не би могъл сам, но Господ твой може, и то така, че да изтрие всички твои съгрешения. Слушай внимателно моето слово: Господ Бог твой така унищожава греховете, че не остава нито петънце от тях, нито следа, като с възвръщането на здравето ти дарува и благообразие; с освобождаването от наказанието ти дава праведност, съгрешилия прави равен с несъгрешилия. Понеже Той унищожава греха и го прави сякаш не е бил, така всецяло го заличава Бог. При искрено покаяние не остава ни следа, ни петно, ни белег, ни признак от греха.
Нека се обърнем от пътя, по който сме блуждаели досега. Защото ще дойде часът, когато ще свърши театъра на този свят, и няма да има вече време за подвизи. Сегашното време е време за покаяние, бъдещето време е време на съд: сега трябва да извършваме подвизи, за да получим в онова време венци; сега време за труд, онова – време на успокоение; сега ни чака изнурителна работа, а тогава – възнаграждение. Станете, умолявам ви, станете и се вслушайте в моите съвети. Живяхме по плът, нека заживеем и по дух, живели сме в удоволствия, в нерадение – нека поживеем сега в покаяние. Какво се гордееш ти, земьо и пепел? Защо надменничиш, човече? Защо така вдигаш високо челото си? Защо се надяваш на славата на света, на своето богатство? Хайде да отидем с тебе до гробището и да видим какво е останало от нас, човеците. Ако си мъдрец, вникни, ако си човек умен, кажи ми, за Бога, кой от ония там е цар и кой от простолюдието? Кой е благороден и кой роб? Кой е мъдрец и кой невежа? Къде ще намериш там красотата на младостта, къде са миловидните очи, изящния нос…? Не е ли всичко пепел? Не е ли прах? Да помислим за себе си, братя, да си представим последния ден, и докато има време да се покаем. Ние сме изкупени с драгоценна кръв (1 Петр. 1:18-19). За тебе, човече, Бог се яви на земята. Чудото бе, че Съдията бе заведен на съд, заради осъдените. Животът се приобщи към смъртта. Този, Който серафимите не могат да съзрат, търпи поругание от роба, вкуси жлъч и оцет, биде прободен с копие и положен в гроб. А ние пренебрегваме това чудо. Човече, подготви душата си с покаяние, че то има сила само на земята, а в ада е безсилно. Покаянието отваря небето за човек, въвежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай. Всеки ден да съгрешаваш – всеки ден се покайвай. И цял живот да си прекарал в грях, покаеш ли се, ще се спасиш. Това е видно за човеколюбието на Господа твоего. Не само твоето покаяние беше необходимо за унищожаване на тежките пороци, но то се съединява с милосърдието Божие, а последното няма мяра и с думи не се изрича Неговата благост. Има мяра твоята злина, но противостоящото й не се измерва. Човешкото зло е несъпоставимо с Божието милосърдие. Представи си искра, падаща в морето: може ли тя да се появи отново? Каквото е искрата в отношение към морето, това е и порокът в отношение към човеколюбието Божие, дори по-малък. Морето има предел, а човеколюбието Божие е безпределно. Това ви говоря, за да възбудя у вас най-живо усърдие към покаяние. Амин.

Бах като християнин

Автор Митрополит Иларион (Алфеев)

вторник, 01 ноември 2011

http://www.dveri.bg/content/view/14060/127/

Авторизиран превод:

йеродякон Петър Граматиков

 

В музиката на Бах има нещо универсално, всеобщо, всеобемащо. Както е написал поетът Йосиф Бродский, “във всяка музика е Бах, във всеки от нас е Бог”. Бах е явление от всехристиянски мащаб. Неговата музика е с извънконфесионални граници, тя е икуменична в най-исконното значение на думата, понеже принадлежи на вселената и на всеки неин гражданин. Бах може да бъде наречен православен композитор в смисъл, че в течение на целия си живот той се учил правилно да слави Бога: своите партитури той украсявал с надписи като “На единия Бог слава” (Soli Deo Gloria), “Иисусе, помогни” (Jesu, juva), при което тези надписи били за него не словесни формули, а изповедание на вярата, преминаващо през цялото му творчество. Музиката за него била богослужение1. Бах бил истински католик в същинския смисъл на това гръцко понятие “католикос”, означаващо “всецял”, “всеобщ”, “вселенски”, тъй като той възприемал Църквата като вселенски организъм, като своеобразно всеобщо славословие, изпращано към Бога, и своята музика считал само за един от гласовете в хора на възпяващите славата Божия. Разбира се в продължение на целия си живот Бах оставал верен син на собствената си църква – лютеранската. Впрочем, както отбелязва Алберт Швайцер, истинската религия на Бах било не лютеранството, а мистиката2. Музиката на Бах е дълбоко мистична, защото е основана на опита на молитвата и служението на Бога, който излиза извън конфесионалните предели и е общочовешко достояние.

Както всеки пророк, в своето отечество и в своето време Бах не бил истински оценен. Познавали го като великолепен органист, но никой не доловил неговия гигантски композиторски мащаб. Тогава по цяла Германия гърмяла славата на Карл Филип Телеман – композитор, чието име днес е почти неизвестно. Цяла Европа тогава се възхищавала на Хендел.

След смъртта си Бах бил почти веднага и почти напълно забравен. Издаденото посмъртно “Изкуство на фугата”, най-великият шедьовър на композиторското майсторство, произведение с безмерна духовна дълбочина, се оказало нетърсено на пазара: синът на Бах, Карл Филип Емануил, не успял да продаде повече от тридесетина екземпляра; в края на краищата се наложило да се продаде на търг и матрицата за самото издание, за да се покрият загубите от него3.

През XVIII век именно Емануил Бах бил считан за велик композитор, докато за съчиненията на неговия баща – Йохан Себастиан – знаели малцина4. Разказват, че веднъж Моцарт се оказал в църквата на св. Тома в Лайпциг по време на изпълнението на мотетите на Бах. Чувайки само няколко такта от баховата музика, той извикал: “Какво е това?” и целият се превърнал в слух. След приключване на изпълнението той поискал да му покажат всички партитури на Бах. Партитури не били намерени, но се намерили гласове. И ето Моцарт, разположил гласовете на колене, в ръце, по столовете, започнал да ги преглежда като не помръднал, докато не ги изчел всичките5. Влиянието на Бах, безусловно откриваме в най-великото и най-проникновеното произведение на Моцарт – Реквиемът. Впрочем, Моцарт бил едно от малкото изключения: на болшинството от музикантите на осемнадесетото столетие даже името Йохан Себастиан Бах било неизвестно.

Възраждането на интереса към Бах през XIX век е свързано преди всичко с името на Менделсон. “Този лайпцигски кантор е Божие явление, ясно и все пак необяснимо”, - заявил Менделсон, след като се запознал с партитурите на произведенията на Бах6. Когато двадесетгодишния Менделсон през 1829 г. изпълнява в Лайпциг “Страстите по Матей”, това става истински триумф – истинско възраждане към нов живот за музиката на най-великият от композиторите, които някога историята е познавала. Оттогава Бах повече не бил забравян, и славата му с годините само нараства. Всички велики композитори след Менделсон, включая Бетховен и Брамс, Шостакович и Шнитке се обръщали към Бах като непресъхващ извор на музикално и духовно вдъхновение. И ако през “галантния” XVIII век музиката на Бах излязла от мода, била смятана за остаряла и скучна, то в XIX в., и в XX век, и днес в началото на XXI век, музиката на Бах както никога звучи съвременно. Бах с неговата дълбочина и трагизъм е особено близък на човека от нашето съвремие, преминал през целия ужас и всички сътресения на XX век и окончателно загубил вяра във всички хуманистически опити за преобразяване на света без Бога. На човечеството му бяха необходими няколко века, за да осъзнае това, което Бах е съзнавал с цялото си същество: няма и не може да има на земята истинско щастие, освен едно – да служим на Бог и да възпяваме славата Божия.

Самият Бах се отличавал със своето дълбоко смирение и никога не е имал високо самомнение. За свое главно положително качество той считал трудолюбието. На въпроса как е постигнал такова съвършенство в изкуството, Бах скромно отговарял: ”Налагаше ми се да бъда прилежен. Който бъде толкова прилежен, колкото мен, ще достигне същото” 7. Бах винаги считал себе си за ученик, а не за учител. В детството и юношеството си на пламъка на свещите тайно от родителите си преписвал партитури от стари немски майстори, ходил пеша с километри, за да слуша свиренето на знаменития органист Дитрих Букстехуд. Но и в зряла възраст Бах не преставал да преписва музиката на Палестрини, Фрескобалди, Телеман8, музиката на Вивалди и други италиански компонисти, от които през целия си живот се учил на композиторско майсторство.

Бах живял в епохата на барока. Но музиката му не била обусловена с особеностите на тази епоха. Освен това, Бах като композитор се развивал в посока, обратна на онази, в която се развивало изкуството през неговото време. За епохата на Бах е характерно стремителното движение към светското, лаицизиране, хуманизация: на първо място все повече се издига човека с неговите страсти и пороци, все по-малко място в изкуството се оставя за Бога. Баховите синове вече живеят в “галантния век” с неговото лекомислие и лекота. У Бах всичко е наопаки: с годините в неговата музика човешкото остава все по-малко, а божественото – все повече. В късната бахова музика има повече от готиката, отколкото от барока: подобно на старите готически катедрали в Германия, тя цялата е устремена към небето, към Бога. Последните съчинения на Бах – “Музикално приношение” и “Изкуството на фугата” –окончателно ни отвеждат от бароковата епоха към времената на Букстехуд и Пахелбел.

И тук наближаваме към ключовия момент: изкуството на Бах не било “изкуство” в съвременния смисъл на понятието. Кардиналното различие между изкуството на древността и средновековието, от една страна, и изкуството на новото време, от друга – е в неговата ориентираност: древното и средновековното изкуство било насочено към Бога, новото е ориентирано към човека. Главният критерий за истинността в древното изкуство бил верността на традицията, вкоренеността в опита на предходните поколения. В новото изкуство главен критерий за истинско изкуство става неговата оригиналност, различността, неподобността на нищо от създаденото преди това. Бах стои на границата между тези две култури, два мирогледа, два противоположни възгледа за изкуството. И той безспорно остава част от тази култура, която била вкоренена в традицията, в култа, в богослужението, в религията и която едва след Бах се откъснала от своите религиозни корени.

Бах не се стремил за бъде оригинален, не се опитвал с цената на всичко да създаде нещо иновативно. Всеки път, сядайки пред ново съчинение, той най-напред си просвирвал съчинения на други композитори, от които черпил вдъхновение. Не се боял да заимства от другите теми, които нерядко ставали основа за неговите фуги, хорали, мотети, кантати и концерти. Бах усещал себе си не като изолиран гений, надрастнал съвременнниците си, но като неотделима съставна частица от великата музикална традиция, към която принадлежал. И тайната на потресаващата оригиналност, неповторимост, иновативност на неговата музика е именно в това, че не се отказвал от миналото, а се опирал на опита на своите предшественици, към които се отнасял с благоговение.

Бах бил човек на Църквата. Той бил не просто дълбоко вярващ лютеранин, но и богослов, който добре се ориентирал в религиозните въпроси. Неговата библиотека включвала пълните събрани съчинения на Лутер, както и произведения като “Истинското християнство” от Арндт – книгата, която в Русия през XVIII столетие са чели светителите Димитрий Ростовски и Тихон Задонски.

За лутеранството на Бах и неговото време може много да бъде казано, обаче главното, според мен, се заключава в следното. Много съвременни православни и католици са свикнали да мислят за себе си като за носители на църковната Традиция (с главна буква), а за лютераните и прочие протестанти като за представители на либералното, облекчено, полуцърковно християнство. В епохата на Бах нещата съвсем не стояли по този начин. Лутеранството исторически възниква като реакция на недостатъците на средновековната католическа Църква, които се възприемали като извращение на първоначалната чистота, строгост и ясност на християнската вяра и църковната практика. Главен приоритет на лютераните било възвръщането на християнството към ранните християнски векове. По множество причини това не им се отдало. Но бил много силен стремежът към традиционното християнство, към истинното християнство, към онова християнство, което, както считали Лутер и неговите последователи, било изгубено в средновековното католичество. И лютераните създали своя традиция, към която строго се придържали в продължение на няколко века.

Един известен съвременен богослов, който в преклонна възраст премина от лутеранство в Православие, в книгата си “Бах като богослов” изказва мнението, че ако, по някаква причина, днес всички поетически съчинения на Лутер са изгубени, то без особен труд бихме могли да ги възстановим по баховите партитури9.

Действително, Бах е обработил музикално повечето от църковните химни на Лутер. Именно тези химни са в основата на тази църковна традиция, която с такова усърдие съзиждали лютераните от епохата на Бах. И самият Бах бил част от този съзидателен процес.

Във времето на Бах светът вече започнал да се движи към пропастта на революционния хаос, който в периода от края на XVIII до началото на XX век обхваща цяла Европа. По-млад съвременник на Бах бил Волтер, хуманист и деист, провъзвестник на идеите на “Просвещението”. Четиридесет години след смъртта на Бах избухва френската революция, станала първият от поредицата кървави преврати, извършени в името на “човешките права” и отнесли милиони човешки животи. И всичко това се извършвало заради човека, който отново, както и в дохристиянските, езически времена, бил провъзгласен за “мярка на всички неща”. А за Бога като Творец и Господ на вселената започнали да забравят. В революционния век людете повторили грешките на своите древни предци и отпочнали да въздигат вавилонски кули – една след друга. А те –една след друга – падали и погребвали своите строители под отломките си.

Бах живял извън този процес, понеже целият му живот протичал в друго измерение. Той бил подчинен не на мирския, а на църковния календар. За всеки неделен ден Бах бил длъжен да напише “свежа” кантата, за Страстната седмица пишел “Страсти” – по Матей или по Йоан; за Пасха съставял “Пасхална оратория”, а за Рождество – “Рождественска”. Именно с този ритъм на църковните празници, с ритъма на свещените паметни възпоменания се определял и целият ред на живота му. Културата на неговото време се отдалечавала все по-далеко от култа, а той все по-дълбоко навлизал в дълбочините на култа, в глъбините на молитвеното съзерцание. Светът все по-бързо се хуманизирал и дехристиянизирал, философите изобретявали теории, които трябвало да ощастливят човечеството, Бах възпявал Бога с песни из дълбините на сърцето си.

На прага на XXI век ние ясно виждаме: никакви сътресения не са могли да поколебаят любовта на човечеството към Бах, както не могат да разколебаят любовта на човешката душа към Бога. Музиката на Бах продължава да бъде онази скала, о която се разбиват всички вълни на “житейското море”.

Бележки:

1. Швейцер А., Иоганн Себастьян Бах, Москва, 1965, с. 121.

2. там, с. 122.

3. пак там, с. 315.

4. пак там, сс. 169-170.

5. пак там, с. 171.

6. пак там, с. 177.

7. пак там, с. 114.

8. пак там.

9. Pelikan J., Bach among the Theologians, Philadelphia, 1986.

Възкресението на Христос - нашата надежда*

Автор: Стефан, Митрополит на Талин и на цяла Естония**

Авторизиран превод от френски:

йеродякон Петър Граматиков

Възлюбени братя и сестри в Христа,

Благодаря на Бога за тези дни, които Той ни отреди според голямата Си милост и които, освен за утвърждаване на изградените през годините топли връзки между нас, ни позволиха да преживеем споделянето на Неговото Слово в това необикновено място на висока духовност, каквото е манастирът “Св. Иван Рилски”. Самото ни присъствие тук, сигурен съм, е само по себе си благословение, за което благодарим надлежно, и което надмина нашите очаквания.

Възкресението на Христос, нашата надежда! Апостол Павел много добре го е разбрал и заради това ни призовава да съучастваме на Христа в смъртта, да споделим страданията Му, за да познаем Него и силата на Възкресението Му (срв. Филип. 3:10), представяйки себе си Богу като оживели от мъртвите (срв. Рим. 6:13).

Възкресението се отнася до всички хора. Един по-внимателен прочит на 2 Кор. 5:15 - "А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна" – ни предлага ясна картина за това. Този стих, струва ми се, не означава, че смъртта на Христос е променила по чудесен начин живота и състоянието на хората, нито че те са обвързани пасивно с тази смърт. С други думи, ако изучим по-задълбочено текста, ще забележим, че той се отнася не само до смъртта и възкресението на Самия Христос, но е и алюзия за смъртта и възкресението на кръстените в Христа. Всички повярвали и кръстени в Христос също са разпънати с Христа. От този момент те живеят една нова действителност във вярата в Христос Спасителя (Гал. 2:20), понеже в Христа ли е някой, той е вече ново творение. Старите неща са минало; ето, всички неща са станали нови (срв. 2 Кор. 5:17 – “древното премина; ето, всичко стана ново”).

Христос ни даде Своя живот, за да станем чрез Него праведни пред Бога (2 Кор. 5:21), но от своя страна човечеството е длъжно да се пази да не получава благодатта Божи напразно (2 Кор. 6:1). Онези, които са Ииусови, са разпнали плътта с нейните страсти и похоти (Гал. 5:24).

Така ние влизаме с Възкресението в едно ново, дори революционно, измерение: денят на Пасхата не е просто обикновено припомняне на историческо събитие; той надхвърля историческото време, защото принадлежи на Времето, присъщо на Христос, в което всичко е сегашно; където минало и бъдеще се преплитат в един миг, заради което и Възкресението успява да промени всичко в един-единствен миг, в който всичко е е било реално съществуващо. По този начин Велики Петък и Пасхата оформят едно цяло във вечността на божествения живот на Христос, макар исторически Страстите Христови да предхождат Възкресението. Именно чрез страданието Бог тържествува над страданието; посредством смъртта Той побеждава смъртта.

Болката на Христос не е противопоставена нито на Неговата слава, нито на блаженството Му. Тя е веществото, от което Той черпи Своята вечна победа. Страданието на Христос, винаги страдащ с човека, надмогнато от Собственото Му Възкресение успокоява нашите страдания и, даже да не го виждаме, изгражда отговор за нашата собствена смърт. В тази увереност на майката, която току що е изгубила единствения си син, на младата жена, изгубила съпруга си, ще се осмелим ли да кажем: “Сам Иисус, умрял и възкръснал за теб, в тази минута изстрадва същото каквото и ти, и кръстът, който ти носиш, е кръстът на твоя Господ. И тъй като Иисус Христос го носи в същия момент както и ти, знай - това носене на кръста ти от двама ви вече означава победа. Но ще дойде денят, в който ще се отворят очите ти и ще разбереш!”?

Но вярно ли е, пита покойният Оливие Клеман, че Христос е възкръснал, или ние сме просто лъжци, които се задоволяват с лъжите си? И допълва: ако Христос е наистина възкръснал поне малко в нас, можем да сме сигурни, че колкото и големи да са трудностите, любовта и познанието неизменно ще дойдат. За оногова, който очаква да види някаква демонстрация, за да бъде длъжен да повярва, отговорът е ясен: не съществуват подобни доказателства. Но в живота на Църквата, през цялото протежение на човешката история, та до ден днешен, има множество “знамения за Възкресението”.

Царството Божие не ще дойде като факт, който може да бъде наблюдаван, е заявил Христос в Лука 17:20. То ще дойде в цялата си сила, в цялата си светлина и в победата си - всеки път, когато не се опитваме егоистично да го запазим за нас единствено и само в границите на своите църкви; всеки път, когато не го затваряме в гробниците на собствената си психика, въображение, мисли и емоции, в които си мислим, че то присъства. Тайното място на съцето ни, доколкото е обитавано от възкръсналия Иисус Христос, не познава граници; то носи вселената в необятността и дълбочината на любовта на своя Господ.

Да си припомним прекрасната пасхална проповед, завещана ни от св. Иоан Златоуст, която православните християни четат в края на пасхалната утреня. Светецът не прави разлика между работниците от първия час и онези от деветия; Христос кани на празника и едните, и другите - тези, които са се приготвили, и онези, които не са готови. По същия начин Той постъпва и с нас. Ние сме далеч, пише един от нашите православни духовници от миналия век, или поне повечето от нас, от изпиването на чашата на Страданията. Ние не сме помагали на Христос в носенето на кръста Му. Ние не сме умрели с Него, но сме заспали по време на Неговата агония; изоставили сме Го; отхвърлили сме Го чрез многобройните си грехове. И въпреки това, макар и слабо подготвени, макар и толкова нечисти, Христос ни е поканил да станем съпричастни на пасхалната радост. Христос вече не е отделен от нищо и от никого. Победата над смъртта е победа над разделението. Животът в Христа става нашият живот. Кръщението ни въвежда в динамиката на Възкресението. Евхаристията се превръща за нас, казва св. Кирил Александрийски, в “тялото на Живота”.

Именно затова апостол Павел ни призовава да се уподобим на Христос в смъртта, съизстрадвайки Неговите страдания, за да познаем Самия Него и силата на възкресението Му (срв. Филип. 3:10), за да предложим сами себе си Господу като живи, които са се върнали от мъртвите. Възкресението е в нас, от този миг. Нашите най-тежки страдания, дори нашата агония, ако бъдат посрещнати с най-смирено отдаване, с най-смирено детско доверие, ще се отъждествят със страданията и агонията Христови и ще ни доведат до живот, много по-силен от смъртта. “Струваше ни се, че умираме и ето, че смъртта не съществува вече. Оплаквахме нашите покойници и ето, че те не са мъртви, но в Христа те са съвсем близо до нас. Възкресението прави възможна радостта на мъчениците, позволявайки им да се молят за своите палачи. Възкресението ни позволява да приютяваме и да обичаме безкористно: не ми е вече нужно да правя от другия козел на отпущението на моя страх, тъй като смъртта е победена и страхът ми се е превърнал във вяра. Светостта не е нищо друго освен отражение на тази изумителна оживотворяваща сила. В древната Църква са разказвали за един светия, възкресен от ада” (владиката Мелетий, Митрополит на Франция, Пасхално послание от 26.04.1981 г.).

В очите ни Възкресението на Христос не е само силно уверение в безсмъртието на душите, на хората: то обгръща цялата земя, всички същества, всички неща, всички мигове, всички образи, всички тела, от най-малката тревичка до космоса. Всичко ще намери своето място в славното Тяло на Възкръсналия.

Достигайки до същността на своята тема и за да я осветля по-ясно, ми се струва правилно да предприема едно поклонническо пътуване из Светата и Велика Страстна седмица, такава, каквато Православната Църква я преподава на вярващия народ.

В утрените на първите три дни се говори за Жениха, Който пристига посред нощ; блажен е слугата, който бъде заварен буден; нещастен е онзи, когото ще заварят задрямал. Онова, което е неповторимо в Христос е че Той не е дошъл само при изключителните хора, а заради грешниците. Иисус, възлюбил Своите в света, ще ги обича докрай (срв. Йоан 13:1). Бог не само е възлюбил хората, без оглед какви и кои са те, до последния миг на Своето земно съществуване, но ги е възлюбил до пределния максимум. Онези, които са грешали на този свят, които са покрити със срам, които се разкъсват от съмнения, всички отчаяни и обезнадеждени... Как поколения християни са могли да станат дотам несмислени, че да превърнат Църквата в своеобразна секта на праведници, се запитва един монах на Източната Църква в една своя творба.

Ето Жениха; Той идва посред нощ. Бог не далеч от мен. Той е там, където съм и аз. Той ми разкрива, че съм по-добър от своя грях. Само истинският Бог може да разбере човека. Единствено истинският Бог може в Страданието Си да постави подобен връх на любовта Си, приемайки на кръста нашия грях и нашето осъждане. Иисус принадлежи на същата човешка природа като нас. Той е изживял всяка една от нашите собствени лични истории. Той се е хранил със същия хляб както ние. На кръста е бил изложен на същата смърт като нашата. Той е от нашите. Ето защо Той не само премахна греха, но го пое върху раменете Си. Пренесе го и го носи.

Младоженецът дойде посред нощ. Ето ни пред грубата действителност на нашия живот, в който никаква промяна не е възможна: истинската свобода е сбвързана с обръщането. Христос идва да ни попита за нашите най-съкровени и тайни рани; идва да сложи пръст в раните на душата ни. Идва не само да извади на бял свят греха ни, но да ни заговори за покаяние и прошка. Нищо не може да Го спре - ни блудници, ни велможи, ни престъпници. Той призовава всички тях. Той се доближава до всеки там, където е най-самотен, в глъбините на неговия грях. А ако се намери някой да протестира, Той му отговаря с въпрос: Защо окото ти е лошо, понеже Аз съм добър?

Не е необходимо да търсим надалеч. Бог не е тук или там. Той е в нас. Бог е нашето ежедневно съществуване. Той ни придружава до дома ни, както и във всички наши трудове. Споделя нашите проблеми, носи нашите трудности. Живее с нас през всичките ни дни и заспива с нас през всичките ни нощи. Слуша както нашите разговори, така и нашето мълчание. Той обитава нашата самота. Той е Онзи, Който се заема с нашата тайна. С Него тайни няма. Женихът Иисус е най-краткият път за достигане до най-крайното ъгълче на човешкото сърце.

Трите първи дни на Страстната Седмица кулминират в тропара, наречен Касиански, по името на монахинята, която го е съставила, и който се пее при славословието на утренята на Велика Сряда. Това е пронизителният вик на една жена, изпаднала в множество грехове.

Обсебена от любовта към греха, предлагаща реки от сълзите си, тази велика грешница решава, независимо от отчаянието си, да се обърне към несекващите присъствие и милосърдие на Господа. В самото извършване на прегрешенията си и нямайки смелостта да престане да ги извършва, тя знае, че е способна поне да извика; да издигне вик на недоволство, на страх, даже на ужас. Тя се оплаква, че настъпва нощта и я отнася в лоното на удоволствията и понечва да целуне нозете Господни… онези нозе, които чува Ева в Рая да се приближават и от които тя се скрива. Господи, кой ще изследва множеството ми грехове? Кой ще разкрие дълбините на твоето правосъдие, Боже Изкупителю и Спасителю на нашите души?

Опорната точка тук е словото на благодатта без думичка дори на осъждане. Миналото и настоящето на човека, колкото и виновен да е той, се покриват от благодатта, защото всяка човешка съдба е свързана с Промисъла на Божията благодат.

Ето величието на случилото се на Голгота между грешника и неговия Бог. Човек греши, а Христос умира. Човекът съгрешава, а Богочовекът бива отхвърлен и прокълнат. Голгота: не просто необходимост от справедливост, но и изискване за любов, и то любов съвършена. В подножието на Кръста откриваме плиромата (пълнотата) на смъртта и безнадеждността на целия свят от началото до края на историята, която пълнота се стоварва върху разпнатия Христос. Той понася всеки грях, всяка смърт, всяко страдание, очакващи всеки един, дошъл на белия свят. Кръстът е присъда над правосъдието, осъждане на осъждането, казва св. Максим Изповедник (PG 90, 408D). В сирийската литургия, споделя Оливие Клеман, чуваме думите на св. Петър, който спира единия от дватама разбойници да влезе в Рая: “Наистина, ти много стори, дверите ще останат затворени.” Другият, посочвайки кръста, който носи на рамото си, отмества св. Петър с думите: “Ето ключът. Той ще ми позволи да вляза.” (срв. Olivier Clement, “Christ est ressusite”, - DDB, 2000, p. 43). Христос лично е отворил Рая за него, понеже Сам Той е Раят, т.е. Присъствието Божие. Претворявайки кръста, Той засажда новото Дърво на Живота в сърцето на кървящата земя (Olivier Clement, ibid., p. 42). Още много бихме могли в благоговение за разсъждаваме за тази тайна.

Но вместо упорито да обговаряме темата, вместо да търсим обясняването й с множество думи, които ще са само тъжни брътвежи, нека се задоволим в смирение с думите на св. Августин: “Дай ми някой, който обича и той ще почувства какво искам да кажа”.

Службата на четенето на 12-те евангелия на утренята на Велики Петък разглежда вечната актуалност на Страстите на Спасителя. Светиите винаги са усещали, че страданията на Христос не са обикновено събитие от историческото минало. Те касаят пряко и нашето време.

Вече се каза, че страданието, както и възкресението на Бога са тайна за нас, заради което не можем да говорим за тях по друг начин, освен по аналогия и уподобяване. Наистина, на кръста Христос е ние, аз и вие, “преобразени по Негово подобие.” Не само за да успокои страданието ни, но за да го понесе върху Себе Си, което пък ще даде плода на живота, плода на любовта.

На днешния човек, който се опитва да преодолее смъртта чрез биологическото безсмъртие, това може да се струва налудничаво. Но за кой живот става въпрос? Мъдростта на Кръста е източник на божествен живот в нас, във всеки момент - но само ако съумеем да съзерцаваме Онзи, Който ни е проникнал; ако съумеем да се прилепим към Него и да постоянстваме, доколкото Той се сражава за нас.

“Бяхте ли там, когато разпнаха моя Господ?”, се пее в един негърски спиричуъл. Там, на Голгота, където Иисус е прегърнал нашите страдания, в центъра на нашите грехове? Там, на Голгота, където днес отново измъчват и разпъват Христос - навсякъде по света и по всяко време? Каква е тази необходимост от Въплъщение и от божествена смърт? В Христа човекът възстановява подчинението и любовта, защото смъртта на Христос е върховното доказателство за Неговата любов към волята на Отца, за покорството на Сина към Отца; чрез Христос, човекът побеждава греха и злото. От съществено значение е, че смъртта не само е унищожена от Бога, но победена в самата човешка природа, чрез човека и в човека. “Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека; Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:21-22).

В гробницата тъмнината се спуска над Разпнатия. За един миг като че ли силите на злото тържествуват. Но в същия миг се разкрива истинският смисъл на Неговата смърт. “Онзи, Който умира на кръста, Христос, притежава живота в Себе Си; Той има живота не като външен дар – нещо, което може да Му бъде отнето – но го има в природата, в субстанцията Си. Той е животът и източникът на всеки живот. Като човек Той е могъл наистина да умре; но в Него Сам Бог влиза в царството на смъртта. Човекът, който умира, е Бог или, по-точно, Богочовек. Единствено с този съюз, без противоречие, без промяна, без разделение или отделяне от Бога и от човека в Христос, е възможно смъртта на човека да се приеме от Бога и да бъде победена и унищожена отвътре” (“Le mystere pascal”, - Spiritualite Orientale, No. 16, edition Abbaye de Bellefontaine, 1975, pp. 47-48).

Крайната цел на Въплъщението е унищожението на смъртта. Срещата със смъртта е часът на Христос; часът, заради който Той е дошъл (срв. Йоан 12:27). В гроба Той не чака пасивно. Светите отци виждат в този момент своеобразен двубой между Христос и смъртта, между Христос и Сатана, понеже тази смърт е била последният триумф на Сатаната - и крайното му поражение. Такъв е смисълът на слизането на Христос в ада; Неговта смърт, станала Негова победа.

Гробът му стана обиталище: в смъртта как слезе нашият Живот? За да унищожи завинаги царството на смъртта и да спаси от ада мъртвите, като ги възкреси (Опело на Велики Петък, 1 Песен). Гробът, това място на покой, което не е нищо друго освен собствената ни бездна, в която се поражда смъртта и която представлява нашия грях. Там поисква Христос да бъде положен, погребан с нас, за да ни донесе плода на Своето възкресение.

“Да бъде творението в радост! Да се възвеселят обитателите на земята, защото враждебният ад е унищожен!” (срв. Канона на Велика Събота).

Така гробът, веднъж отворен, се изпълва с Духа на Възкресението. Както пише Ханс Урс фон Балтазар: “Самият ад се превърна в Църква.” Църквата, всъщност, тъй като в Църквата човечеството на Христа, което е едно човечество едновременно разпнато и възкресено и което е и наше, става за нас извор на Живот. Поради това, ни казва химнографът, адът е изпълнен с горчивина: Понеже Ти бе поставен в нов гроб, Спасителю на вселената, адът се уплаши, портите бяха строшени; после се разтвориха гробовете и се изправиха мъртвите, изпълненият с благодарност Адам извика от радост: “Слава на Твоето сошествие, Господи, Приятелю на людете, слава Тебе!” (апостих от вечернята на Велики Петък). Смъртта на Христа е спасителна смърт, защото тя унищожва източника на смъртта - злото; защото показва крайното и пълно поражение на злото.

"Разбира се, смъртта царува винаги, напомняйки за своето присъствие: разделението, мъката, раздялата с нашите близки, често жестоките исторически трагедии, омразата към себе си, към другите. Но винаги тези състояния, ако бъдат преодолени с вяра във Възкръсналия, могат да се превърнат в пътеки към Възкресението" (Olivier Clement, Ibid,. pp., 48-49), понеже Христос е снизходил до дълбините на ада, за да сподели в пълнота състоянието на смърт - не само на ония, що са го изпитали преди и след Него, но и заради всеки един от нас, които в този момент сме между живота и смъртта. "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени; и Аз ще ви успокоя" (Мат. 11:28): в нас страхът преминава във вяра и там, където положението се е считало за безизходно, Той е там, Той, нашият Приятел, и Неговото присъствие отваря място за светлината.

“Вчера, с Тебе, о Христе, бях погребан, с Тебе се събуждам днес, вземайки участие в Твоето Възкресение след страданията на Твоето Разпятие…" (срв. Пасхална утреня, 3-та песен). В светлината на Пасхата Бог ни дава живота, Бог ни прощава; всички и всичко оживява завинаги с възкресението Христово и окончателната победа над духовната смърт, която е “разкъсаната завеса на любовта”. В светлината на Пасхата Христос е там - всеки път, когато едно човешко същество биде сломено от болката и покосено от неправдата, от безразличието. Ето, казва Господ, ще отворя гробовете ви, и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева; и ще познаете, че Аз Съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой (Иезек. 37:12-13). Възкресението започва днес и сега, Възкръсналият спря до всеки мъж и всяка жена поотделно; до всички мъже и всички жени заедно и ги претвори в Своята светлина.

“Дойдете, вземете светлина от Светлината без недостатък и славете Христа Възкръсналия измежду мъртвите” (начало на Пасхалната утреня). Светлината свети в тъмнината и този път тъмнината е погълната от нея. Изведнъж земята е засята с нов огън, огънят на Светия Дух. Христос е възкръстнал от мъртвите; Христос възкресява мъртвите. Христос Възкръсналият идва да насели най-тайното местенце в сърцата ни, за да може това последното да понесе целата вселена в дълбините на безкрайната любов Божия, защото наистина няма по-голяма любов в човешкия живот от възвестеното Възкресение на Христа.

Възкресението на Христа е нашата надежда? Несъмнено, тъй като Възкресението за нас християните не е единствено съчувствие и успокоение за после, а наше призвание именно днес.

*Източник: 09.09.10

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Възкресението-на-Христос-нашата-надежда

**Доклад, изнесен на 33-та сесия на Международната Междуконфесионална Асоциация на монаси и монахини, Рилска св. обител, 16 юли 2010 г. (публикува се със съгласието на автора).

Гърция ще строи първата официална мега-джамия в Атина

Автор Йеродякон Петър Граматиков
Източник: http://www.dveri.bg/content/view/14010/33/

петък, 21 октомври 2011

Гръцкият парламент одобри противоречивия план да се построи с пари на данъкоплатците мега-джамия в Атина. Това решение е следствие на натиска над правителството и заплахата от бунт и насилие от страна на хилядите, изповядващи исляма, жители на гръцката столица, които настояват да имат джамия. На 7 септември т. г. народното събрание прогласува ускоряването строежа на първата официална джамия в Атина – единствената столица в Европейския съюз без финансиран от държавата мюсюлмански молитвен дом, което беше прието със 198 от общо 300 депутатски гласа от левицата, десницата и центъра.

Планът предвижда реновиране на съществуваща сграда, държавна собственост, в неизползвана военноморска база в индустриалната зона на кв. Вотанико, близо до центъра на Атина.

Предвижда се гръцкото правителство (чрез министерството на образованието и религиите) да заплати за изграждането на временна джамия, която следва да се издигне през следващите шест месеца. По-голяма (1000 кв. м.) джамия с достатъчно пространство да побере 500 вярващи едновременно на молитва ще бъде построена на същото място до края на 2012 г., като прогнозният бюджет е приблизително 16 млн. евро.

Това съобщение идва в момент, в който тотално задлъжнялата Гърция се бори с растящата рецесия, довела близо един милион гърци до безработица; Гърция, която в момента се нуждае от тригодишен пакет финансова помощ от 110 милиарда евро, за да избегне банкрут.

Официално Гърция има мохамеданско население около 500 000, повечето от турски произход. През последните години десетки хиляди мюсюлмани мигрираха в страната от Африка, страните от Магреб (Северна Африка), Близкия Изток, Централна и Югоизточна Азия. Голяма част от близо 200000 мюсюлмани, живеещи в Атина, са нелегални имигранти от Афганистан, Бангладеш, Египет, Нигерия и Пакистан. В Гърция, страна с население към 11 млн., която е основната врата за нелегалните имигранти в Европа, има ок. 2 млн. нелегални имигранти.

Мохамеданите в Гърция се молят в пригодени за молитвени места мазета, апартаменти, кафенета, гаражи и запуснати складове. Само в Атина има повече от 100 нелицензирани месчита (молитвени помещения), разпръснати из целия град.

Решението на гръцкия парламент да одобри построяването на джамия е последната глава в дългогодишната дискусия, започнала през 30-те години на 20 век, дали преобладаващо източно-православна държава като Гърция (97%) трябва да обгрижва официално и последователите на исляма.

Атина няма официална джамия от 1833 г., когато османската власт се евакуира от града след близо 400-годишно управление. Днес доминираният от турско-етническо население мюсюлмански район в гръцка Тракия (Североизточна Гърция) е единственото място, където гръцката държава подпомага ислямските светини и паметници.

По време на подготовката за Олимпийските игри през 2004 г. саудитският крал Фахд предлага да финансира строежа на мега-джамия в Пеания, квартал на ок. 20 км източно от историческия център на Атина, край международното летище. След протест от страна на Гръцката православна църква предложението е отклонено.

През 2006 г. правителството обещава да отдели 15 млн. евро за издигане на атинската джамия до 2009 г. – план, който също е изоставен.

През 2007 г. мюсюлманите поемат нещата в свои ръце. С дарение от 2,5 млн. евро от саудитски бизнесмен фондацията “Гръцко-арабски образователен и културен център” трансформира стара текстилна фабрика в Мосхато, южен атински квартал, в молитвен дом от 6000 кв. м. за повече от 2000 богомолци.

Плановете за издигане на официална, държавно финансирана, джамия са замразени заради бюрократични спънки и противопоставяне от страна на местни политици, особено от дясно-центристката опозиционна партия Нова Демокрация и популистката партия ЛАОС.

През последните месеци гръцкият премиер Георги Папандреу и неговите привърженици в парламента решиха да дадат зелена светлина за проекта, предвиждащ строежа на джамия, след като Мюсюлманският съюз на Гърция (обединение, претендиращо да представлява всички мохамедани в Гърция, свързано с организацията Мюсюлмански братя) организира серия от провокативни открити публични молитвени събрания из Атина с цел да пресира правителството да финализира плана за строежа.

През ноември 2010 г., например, мюсюлманите организираха 15 едновременни молитвени акции на открито в гръцката столица. В една от тях над 1000 мюсюлмани окупираха площада пред Атинския университет и го превърнаха в джамия под открито небе. Повече от 7000 полицаи бяха пратени да опазват реда.

През август 2011 г. гръцкото правителство даде разрешение на мюсюлманската общност да отпразнува ислямския свещен месец Рамазан на олимпийския стадион в Атина. Инициативата целеше да се избегне събирането на огромни маси молещи се мохамедани на централните атински площади.

През септември м. г. краят на Рамазана се отпразнува с масови молитви на открито по обществените площади. Местни жители нападаха молещите се мюсюлмани, замервайки ги с яйца и кисело мляко. Членове на “Хриси авги” ("Златен залез"), крайно-дясна националистическа група, заплашваха с физическа саморазправа молещите се иноверци, но полицията не допусна това да се случи.

Политически анализатори смятат, че правителството на Папандреу придвижва строежа на джамията поради страх от мюсюлмански протести, придружени с насилие.

Подобно на много други европейски градове Атина изпита през последните години насилие, свързано с мюсюлманския въпрос. През май 2009 г. повече от 1000 мюсюлмани се сблъскаха с полицейските сили в центъра на Атина, след като мохамеданин обвини полицейски сужител, че е стъпил върху Корана в едно кафене при полицейска проверка. Около 50 протестиращи бяха арестувани при този бунт, а седем имигранти-мюсюлмани и седем полицаи бяха хоспитализирани. Повече от 70 автомобила бяха подпалени и дузина дюкяни бяха потрошени при сблъсъците. Ден по-рано още по-голяма тълпа от 1500 имигранти-мохамедани протестираха преди манифестацията да се изроди в насилие, като полицията използва сълзотворен газ за разпръскване на протестиращите.

Оттогава най-малко 15 временни джамии са нападнати от неизвестни подпалвачи. При едно от нападенията трима душа бяха приети в болница, след като подпалвачите запалват кафене, използвано за молитвен дом в столичния квартал Калитеа.

Мюсюлманите настояват, че насилието доказва правотата на тяхното искане за официална джамия, но последните социологически анкети показват, че повече от половината гърци са против плана за строеж на джамия и финансирането на религиозни институции от правителството.

Психология на оптимизма

Йеродякон Петър Граматиков

Източник: сп. „СВЕТ”, бр. 8/2010.

В началото на третото хилядолетие, през първата десетилетка на 21-то столетие, не бихме могли да заявим, че у нас циганите живеят по-уютно и се чувстват по-комфортно. Но изхождайки от типичния за психологията на ромския етнос оптимизъм, не следва да отричаме и редицата успехи, постигнати от държавата, подпомогната от неправителствения сектор на Република България.

Тази философия на радостта е най-важното наследство и съкровище на циганите, тази народностна черта може да се превърне в основен принос при интеграцията и пълноценното им включване в обществото. Това ни налага и получилата широка гласност криза около ситуацията с прилаганата от правителствата на някои страни-членки на Европейския Съюз към нелегално пребиваващите там роми.

Текущата година е последната от обявеното от Организацията на Обединените Нации Световно десетилетие за развитие на културата на мира и ненасилието. Сега сме и в средата на обявеното десетилетие на ромското включване - време е да се повиши чувствителността към проблемите на тази етническа общност в българското общество посредством популяризиране и акцентране върху специфични техни черти, обичаи, изкуства и занаяти, както и припомняне на тежки моменти за този етнос в световната история.

През 2010 година се закръглят 75 години от издаването на най-антициганските (както и най-антиеврейските) закони. Уместно би било да се припомни този период на гонения и достойното поведение на българските власти и народ, които никога не позволяват да се преследват българските граждани от ромски произход във време на съюзнически отношения с оста Рим-Берлин-Токио (за съжаление в по-ново време някои да флиртуват с идеологията на национализма и хитлеризма). През 1935 г. в Германия са били приети два антицигански закона, допълващи съществуващите от 1933 г. расистки закони за опазването чистотата на германската раса. Те лишили от граждански права циганите и збранявали браковете на германци е евреи или цигани. Това е печално прочутият “Закон за запазването на германската кръв”. Национал-социалистите обаче не разчитали единствено на законодателството и от 1937 г. започнало кастрирането на циганите. Нацистката пропаганда с гордост отбелязва, че са кастрирани 99% от циганските момчета на възраст до 14 години. През 1938 г. е приет ощее един антицигански закон, в който специален раздел е посветен на “циганската заплаха”. Полицията била задължена да категоризира всички цигани и полуцигани от шестгодишна възраст нагоре и да ги катотекира, което много улеснило по-послешното им изпращане в концлагери. Поправка към същия закон от 1943 г. де факто и де юре отнема немското гражданство на останалите живи цигани, под предлог, че след войната те, най-вероятно, ще напуснат германския райх. През 1939 г. са били събрани 30 000 цигани за заселване в Полша. Това били почти всички роми живеещи в Третия Райх. За Полша заминали само 3000 немски и ок. 6000 австрийски цигани, а други 3000 австрийски цигани били затворени в концентрационни лагери, като специализирания за цигани лагер Ласкендбах, чието попълване започнало от 1940 г. В лагера Биркенау за по-малко от две години, между зимата на 1943 и лятото на 1944 гг., били откарани 22258 цигани. Големи групи от този етнос са екстерминирани и в Бухенвалд и Дахау. Били са предпочитан материал за научни опити с отровни газове и медицински експерименти. По същия начин е постъпено с циганите в Италия, като най-известният специализиран за тях концлагер бил на остров Сардиния. От полските цигани са били унищожени повече от две трети, а общото им число преди войната е възлизало на около 35 000 души. Статистиката, по немски акуратна, сочи задушаване в газовите камери по над хиляда цигани дневно през 1943-44 гг. На 28 септември 1944 г. само са били умъртвени 800 циганчета, между които 105 момчета на възраст между 9 и 14 години.

От 25 април 1941 г. хаджи Амин Ал Хусейни, великият мюфтия на Йерусалим, известен като арабския фюрер, става главен архитект на нацистката офанзива в Босна: използваната от сърбите кирилица е забранена. Православните сърби са задължени да носят синя лента на ръката, а сърбите от еврейски произход – жълта лента. Ал Хусейни разработва детайлен план за изтребването на сръбското население, приложението на който е спрян от самата нацистка Германия. Докато се вихри в Босна, великият мюфтия получава титлата “Защитник на Исляма”. Сто хиляди босненски мюсюлмани се включват в редовете на нацистката армия. Целта е обособяването на автономен нацистки протекторат за босненските мохамедани. За целта той сътрудничи тясно с про-германските хърватски ръководители А. Артукович и М. Будак. В Босна е проведено етническо прочистване под вещото руководство на Хусейни, изразяващо се в следните цифри на избитите: православни сърби – 200 000; босненски евреи – 22 000; цигани - 40 000.

Никога обаче циганите - тези проповедници на оптимизма не са преставали да вярват в бъдещето, в живота, като даже в ония чудовищни условия са продължили да раждат деца – само през 1943 г. в лагера Биркенау са били родени 361 циганчета, всмукали с майчиното млако и жестокия урок на историята. За наша гордост България по време на Втората Световна Война спасява от фашистките преследвания, освен българските си поданици от еврейски произход, така и своите цигани (без оглед дали изповядват мохамеданство или православно християнство), като и при двете етнически малцинства в края на войната статистиката отбелязва увеличение, а не редуциране, както е в останалите държави.

Автори като Йонел Ротару считат, че от геноцида срещу циганите през Втората Световна Война са загинали около 3,5 милиона души. Цифрите са потресаващи, но нека напомнят за трагедията на циганите, които днес в по-голмата си част са европейски граждани, но все още биват считани от някои за “белите негри на Европа”. Според „Файненшъл Таймс” (вж. Peggy Hollinger, Illegal Roma build new life with blessing of France, - Financial Times, 28-29 August 2010, p. 2) броят на нелегалните имигранти от ромски произход във Франция е 15 000. Френските власти създадоха с държавни средства няколко експериментални селища, в които няколко десетки семейства на незаконно пребиваващи получиха право да останат във Франция. Социалният експеримент предвижда осигурено жилище, здравеопазване, образование и посредничество на пазара на труда за настанените там румънски и български роми. Между 3 и 5 години се очаква резидентите в тези своеобразни гета да се интегрират напълно в обществото и поселенията от сглобяеми постройки с високи бетонни ограждения да бъдат заличени от градския пейзаж. В източното парижко предградие Баньолет зад високи железни порти са настанени 80 български роми, на които се предлагат скромни, но безупречно чисти кухненски и санитарни условия, посещават езикови курсове, а децата им са записани в местните училища, както споделя интервюираната г-ца Сирвана Тодорова. Агенция Ройтерс ни информира на 27 август от Двореца на Нациите в Женева, че Организацията на Обединените Нации е отправила критика към Франция с призив да се опита да интегрира членовете на най-голямото етническо малцинство в Европейския Съюз, вместо да ги експулсира в източна Европа. Осемнадесет независими експерти изразиха притесненията си, че стотици от върнатите през последните седмици в Румъния цигани по линия на т. нар от Франция „програма за доброволно репатриране”, не са били подробно информирани за техните права. Експертите, които съставят Комитета за Елиминиране на Расовата Дискриминация към ООН, настояха дясно-центристкото правителство на Саркози да противодейства на притеснителното нарастване на расистко и ксенофобско говорене у някои френски политици и увеличаването на инциденти и насилие на расистка основа срещу ромите във Франция. Френското правителство се оправдава, че прилага стриктно законодателството на ЕС при извършване на експулсиранията. И това е вярно. Нелегалните „роми” са граждани на Румъния и България, новоприетите страни-членки на ЕС. През преходния период до 2014 г. гражданите на тези държави могат да пребивават във Франция до 3 месеца, освен в случай на подписан трудов договор. Онези, които биват експулсирани наистина са в нарушение на европейското комунитарно право. Заради политиката си на експулсиране на ромите, Франция попадна и в дневния ред на сесията за откриването на 15-я Съвет по човешките права при ООН в Женева на 13.09., понеделник. Върховният Комисар на ООН за човешките права Нави Пилей определи като „обезпокоителна” новата политика на френското правителство спрямо ромите, която води единствено до тяхното стигматизиране и задълбочаване на положението им на крайно нуждаещи се. До 1 октомври 2010 година ще продължи сесията на Съвета по човешките права при ООН в Женева и отново настоятелно ще се постави въпроса европейските държави и най-вече Франция да приемат една политика, позволяваща на ромите да преодолеят маргинализацията, на която са подложени към днешна дата. Постоянният представител на Франция в ООН, Жан-Батист Матей, заяви, че „мерките, предприети от френското правителство стриктно прилагат законите на Френската Република и европейското законодателство, а всеки от засегнатите от тези мерки е получил хуманитарна помощ за своето завръщане в държавата на своята националност”.

Европейската Комисия и Европейският Парламент, подобно на ООН, са обезпокоени от френската репатриационна политика. Амнести Интернешънъл още на 11.09., събота, настоя пред френските власти да „вземат под внимание призива на ЕС за слагане край на дискриминацията на ромите”.

Това, на което сме свидетели, можем да наречем рутина, понеже се прилага години наред. Само през 2009 г. Франция е върнала в родината 11000 румънски граждани (преимуществено от ромски произход). В тяхна защита сега застана римокатолическата църква, социалистическата опозиция, правозащитническия неправителствен сектор и румънското правителство. Особено внимание на позицията на Ватикана обръща Кристофър Калдуел, гл. редактор на The Weekly Standard. В края на август Папата в реч на френски език призова политиците да „приемат за законни видовете на човешкото разнообразие”, визирайки ситуацията във Франция. Той разви правилната концепция за проблема, който се съдържа в сблъсъка между разнообразието на личностите, на индивидуалностите (принцип, който съвременната либерална държава издига в култ едва ли не по един абсолютистки начин) и разнообразието на общностите. Имайки горното предвид, нека видим защо хората говорят за ромите като за „безотечественици”. Няма в Европа индивидуален ром, който да е безотечественик в смисъла на онези европейски роми, които бягаха от нацистките погроми и преследвания през 30-те години на 20-то столетие. Всеки пълнолетен ром като гражданин има избирателни права в някоя страна-членка на Обединена Европа (Румъния, България, Унгария и др.) или в държави извън Европейския Съюз (Сърбия, Македония, Турция и др.). Като човешко същество, принадлежащо на обособена етническа група, те нямат отечество, а техният етнически облик и идентичност са се формирали в течение на векове на културен избор.

“О Дел на англе, аме палал”* или за циганската религиозност

(*прев. от циг. ез. “Бог пред нас, ние след Него”)
За религиозната картина на Европа е характерно, че циганите в по-голямата си част изповядват християнство и ислям. При тях обаче са запазени някои езически вярвания и широко разпространени древни митове. Както при всички индоевропейски народи и те имат своите етнологически легенди: за произхода на вселената, нейният строеж, появата на първите богове, като прави впечатление, че в тези митове се обожествяват небето, земята, слънцето, месецът, дъждът, т.е. природните стихии. Това е характерно за един много древен слой от вярвания и представлява несъмнен интерес за етнолозите. Космологията (произхода на света) у циганите е извънредно интересна – те възприемат универзума като състоящ се от три нива: небе, земя и подземно царство. Небето се нарича Болебен и там живеят боговете Чон (месец), Кхам (слънце) и Бришим (дъжд). Второто ниво (Дис) е обитавано от природните духове и хората – на това ниво е и Пхув (земята). На третото ниво живеят подземните духове.

Циганите наричат Бог- Девел. Подобно на библейския Бог и Девел се носел над земята, която била покрита с вода. Той решил да създаде земята, но не знаел как и решил да го направи с помощта на тоягата си. Забол я във водите и от нея израсло великолепно дърво, чиито върхове стигнали до небесата. Под дървото седял Бенг – циганският дявол. Бог искал да сътвори земята, но лукавият замислил измама – поискал сътворението да се припише на негово име. Той сграбчил тоягата на Бог и произнесъл името си, но тоягата се превърнала в нагорещено желязо и го изгорила: поради това дяволът е черен. Девет пъти повтарял дяволът опита си без успех, докато Бог видял всичко това и му забранил . Бенг се подчинил и върнал тоягата на Твореца-Бог, Който устроил земята. Тази легенда е позната в различни варианти на всички индоевропейски народи, а някои елементи са разпространени и по цялата планета. Така циганите са чада на майката земя, тръгвайки от същите духовни извори, както и останалата част от човечеството. Култът към “световното дърво” е много древна концепция за света, чиийто образ пряко или косвено се проследява от бронзовата епоха в Европа и Азия до автохонните сибирски, индиански, африкански вярвания и традиции в наши дни. Еквиваленти на световното дърво са образите на “световната ос”, “световната планина”, “световния стълб”, и символиката на обелиска, колоната, стълбата и др. При циганите свещеното дърво е тясно свързано с появата на първите хора, които се появили от листата на свещеното дърво. Заради това първият цигански род се наричал, според легендата Рукуй (“рук” означава на цигански “дърво”). Световното дърво на циганите е много забавно и пъстро. То расте при краля на слънцето. В неговите клони се намират всички плодове, всички семена; в него живеят бели, черни и червени птици; клоните му опират в облаците, а в корените му са злите духове. В Стария завет се споменава за езичски свещени места “дъбрави” (срв. Бит. 12:6; 13:18; 14:13; 18:1; Втор. 11:30; Нав. 19:33; Съд. 4:11; 1 Цар. 10:3; 3 Цар. 16:33; 18:19; 4 Цар. 13:6; 17:16; 18:4; 21:3; 23:14-15; 2 Пар. 15:16; 17:6; 33:3; Ис. 1:29; 27:9; Иер. 17:2), които представлявали естествена или засадена група дървета, разположени често на възвишение, сред които поставяли истукан, стълб, статуя или посветено на местното божество (свещено) дърво. На много места такива дъбрави в оригинала са наречени направи капища на Астарта. Господ се явил на Авраам в близост до дъбравата Мамре. Езичеството (лат. Paganism) е обобщено понятие, което изразява идеята за многобожие, т.е. за съществуването на много богове. Различните религиозни вярвания до появата на монотеизма (единобожието) са свързани в различна степен и по различен начин с магията, анимизма, шаманизма, фетишизма, тотемизма и култа към предците.

Богът при циганите е свързан с доброто, светлото начало. Той не е жестоко или наказващо божество, а един справедлив и смел Бог, непрекъснато водещ борба със злото. Под знака на дуализма (дуализъм, лат. "двойнствен", е философско учение за произхода на света, чиято същност се състои в съществуването на две равноправни, самостоятелни, вечни и независими едно от друго начала - добро и зло, дух и материя, духовно и материално; дуализмът разглежда творението като въздействие на духовното начало върху материалното) се развиват древногръцката философия и гностицизмът, както и различните близкоизточни религиозни учения, сред които и павликянството, а най-видният представител на дуализма в западноевропейската философия е Рене Декарт. Нелекият живот на циганите е придал специфична дуалистична отсянка на тяхната религиозност – те изключително внимателно се отнасят и към дявола, както гласи циганската поговорка: “Ако на бога палиш една свещ, на дявола пали две”. Бенг (дяволът), стоящ в корените на свещеното дърво, е нечиста сила, която още от сътворението е в конфликт с Бога. Освен дявола циганите различават и други зли духове: епхурдако- дух, който живее под мостовете; умално – полски дух; друменко – скитащ дух. Злите духове, които живеят под земята са особено опасни. Тяхна майка е Анна, която е родила девет страшни дявола. Те се женели помежду си и раждали още повече зли духове. Техните имена въздействат, заредени с много емоционалност, понеже са свързани с неприятни сетивни усещания като Лили (слузеста), Шилало (хладен, студен) и т. под. В древната класическа литература демонът е добър бог или същество с божествена сила, но в Евангелията демоните (гр. зъл дух. дявол, сатана) винаги са враждебни на Бога; техният водач е Велзевул (Сатана); в новозаветните книги хората, обладани от демони (бесове), проявяват и соматични симптоми като нямота, епилепсия и ненормално поведение.

Безкрайно прагматични в своята религиозност циганите еклектично свързват (еклектизъм от гр. ез. - философско течение, което прави опит за подбор и съчетаване на противоположни възгледи и идеи; близък до религиозния синкретизъм) са развили един култ към героя, който у нас присъства и у траките (култа към тракийския конник), и в православното християнство (св. Георги и змея). Едно интересно тълкувание предлага проф. д-р Халис Окан (срв. Х. Окан, “Циганите или от северната страна на живота”, София, 1994, с. 42): повечето цигани са означавали най-високото небе с лък и стрела – оръжието, с което е бил убит многоглавият змей; имайки предвид особеното отношение на циганите към Чон (месеца) и това, че той се свързва с най-младия син на небето Дундра, така че именно Дундра е убил змея и е бил почитан като културен герой, както подобно древните гърци са почитали Прометей, който запознава хората с изпозлването на огъня и им предава познанията за някои занаяти. Големият приятел и изследовател на циганите в България, издателят на първият от началото на 90-те години на 20-то столетие вестник “Циганите”, проф. Окан ни разказва още за един религиозно-синкретичен обичай, който се извършва на гърба на Княжевската църква в София, до самата гробница на Бали ефенди, наричан от циганите “Али Баба”. Когато възникне спор между цигани – изневяра или оклеветяване – двете страни отиват там, за да се закълнат в своята правота. Клетвата се прави обикновено от жени. И двете се явяват голи пред Али баба в присъствието на свидетели и произнасят защитата или обвиненията си. Всяка страна се заклева в правотата си и си определя наказанието, което да я стигне, ако не е казала истината. Циганите вярват, че всяка неправедна клетва се сбъдва до едно денонощие. Същият обред може да се направи и пред ходжа. Немалко случаи е имало на извършване обичая от православно вярващи роми (естествено без елемента с изискването за природна голота на заклеващите се) в православен храм пред свещенослужител (особено често пред чудотворната Богородична икона в Бачковския манастир).

Представите за душата са също ключов момент за определянето на една култура и влиянията върху нея. В един по-ранен период от развитието на циганските обичаи и обреди е било разпространено вярване, че човек има повече от една душа, кати тука бихме могли да направим алюзия към отколешния спор между дихотомия (душа и тяло) и трихотомия (дух, душа и тяло) в православното богословие. Циганите определят човешката душа като многолика (“бутянкхенго”).
Човешката душа за православния християнин е безсмъртият образ на Бога, заключен в човека. Човекът е създаден чрез единението на тялото и душата (духа): след като сътворил първия човек Адам от пръстта, Бог му вдъхнал дихание на живот, т.е. душа, същество духовно и безсмъртно (Бит. 1:26-27). След смъртта на човека, духът му ще се върне към Бога, Който му я е дал (Екл. 12:7). В Библията думата "душа" най-често означава живот, свойства на живото създание, жизнената сила, с чието отделяне живото същество (както животното, така и човекът) умира, но по отношение на човека означава понякога свойствата на неговия дух, който не трябва да убиваме (Мат. 10:28). Понякога "душа" обозначава свойство на характера и състояние на духа (Деян. 4:32) или просто личност, човек (Иез. 27:13, Деян. 2:41, Откр. 18:13). Душата често е синоним на понятията дух (Екл. 12:7; Лук. 1:46-47), сърце (Пс. 18:8-9; 2 Петр. 1:19; Еф. 1:18), живот (Пс. 25:9; Пс. 87:4), цялото същество на човека (Пс. 34:9-10), аз, т.е. човек (Пс. 129:5). Но понякога душата е различна както от сърцето (Втор. 4:29; Втор. 6:5), така и от духа (1 Сол. 5:23; Евр 4:12).

Циганите наричат душата “ги” и “ди”, вероятно от “дидало” (дух, сърце). Тя живее в тялото на човека, но може да го напуска. Докато е жив човек това става по време на сън, болест или ако тялото е обхванато от зли духове (така те са обяснавали психическите разстройства). Душата напуска окончателно тялото с настъпване на смъртта, но живее около него, докато то се разложи и тогава отива в страната на мъртвите. У някои групи цигани до късно е запазен обичаят да се изгаря тялото на мъртвеца, тъй като се вярвало, че душата не може да се освободи, докато не се изпълни този обичай. Постепенно този обичай е отпаднал под влияние на християнството и исляма, които не приемат кремацията.

Днес, когато римокатолическата църква издига глас в тяхна защита, логично е да се запитаме достатъчно ли правят поместните православни църкви в собствените им страни, я нейната роля би могла д абъде решаваща за тяхната интеграция и демаргинализиране. Българската Православна Църква няма ясна политика спрямо това малцинство, даже и по отношение на изповядващите православно християнство български цигани – калайджии и др. На пръстите на едната ръка можем да изброим свещенослужителите и църковнослужителите от ромски произход по синодалното ведомство в страната. Това е следствие, трябва да признаем, и от отношението на самите миряните – православните българи - към този крайно стигматизиран етнос, неприемащи възможността негов представител да им е енорийски пастир. От години има преводи на Св. Златоустова Литургия на ромски език, но не са издадени, без да се използва поне малка част от разпилените през десетилетията на прехода милиони в твърда валута за “ромски” проекти. Оттук, в съчетание с духовния вакуум от времето на десетилетията държавен атеизъм, се обяснява донякъде и преминаването на немалка част от ромите в петдесятното и евангелисткото християнство или в нови религиозни движения – един феномен, който наблюдаваме във всички бивши централно-/средно- и източно-европейски страни от бившия социалистически блок.

За смисъла на установяването на царската власт

Писмо на преподобни Максим Изповедник (+ 662 г.)

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

“Ти искаш да ти напиша защо Бог е определил някои люде да владичестват над подобните на себе си хора, след като всички човеци имат една природа и в еднаква степен са й съпричастни. Без да се разпростирам, ще ти изложа накратко всичко, на което са ме научили по въпроса мъдрите свети мъже.

Непреходното Писание ни открива, че човекът, по благодатта на сътворилия го Бог, получил власт над целия видим свят, след което, поради злоупотребата си извратил посоката на своето духовно същество, по справедливия Божий съд бил предаден на тление, като заедно с това предал и цялото творение. Поради това всеки човек, без изключение, е подложен през многотрудния си и многоплачевен земен живот, от непостоянството му, произтичащо от неразумието и безпорядъка в него, на съпровождащите го бедствия. И това Господ е установил премъдро; именно, Той искал ние, узнавайки по бедствията живота, който безумно обичаме, колко вредно е пристрастието към него и че за нас по-полезно би било да го изоставим, и утвърдени в равнодушие към него, презирайки непостоянните видими предмети, да възлюбим неизменяемите мислени предмети.

Но доколкото, незвисимо от безчислените бедствия, които претърпяваме през живота си, не преставаме да го обичаме, то Всеблагия, Премъдър и Благопромислителен Господ е учредил между хората царската власт с цел да предотврати това зло за живота, което би могло да се породи от своеволието, т.е човеците да не се изтребват един-друг, подобно на морските риби, нямайки началник, който би могъл да удържи силния от нападение над най-слабия. На това основание в човешкия род е учредена царската власт и хората, имащи изначално еднаква природа, са разделени на началстващи и подчинени, та да могат първите да ръководят покоряващите се на естествените закони и посредством наказания да обуздават нежелаещите по надменността на ума си да им се покоряват. По такъв начин се раздава всекиму правосъдие, опора на което са страха и любовта, и което, независимо от различните склонности на хората, утвърждава навсякъде мир и тишина, а това не бо било възможно да бъде достигнато, ако страхът не удържаше неправедниците от безумния стремеж към беззаконие и не заставяше със сила даживеят мирно, подобно на благоразумните люде; понеже страхът заставя неразумните против волята им да правят онова, което разумните вършат произволно, по убеждение.

Ето, как са ме учили да съдя за целта на учреждаването между хората на царското достойнство и това учение признавам за истинно иобясняващо същината на въпроса. Що се отнася до другата причина, поради която, както свидетелства св. Писание, е учредено то – това е постижимо само за чистите по ум. Впрочем и споменатата причина не противоречи на целите на св. Писание, защото в него се казва, че когато израилтяните се отказали да имат за свой цар самия Бог, то Той им позволил да си изберат помежду си цар, с единствената цел от безпорядъка на безначалието да не произлезе многоначалие, което би станало причина за пагубно за целия човешки род смятение, размирие; без управник, определен от Бога, който със силата на убеждението да скланя към мир тези, които го слушат, и със силата на властта да наказва злодеите, които с умисъл извращават в себе си чрез противоестествени навици вроденото понятие за добро.

Да ни дава Господ усърдие да бъдем под Неговото владичество и да изпълняваме животворящите Негови заповеди; и да ни дарува достойно да бъдат уважавани земните царе, царстващи по Негова воля и изпълняващи Неговите божествени повеления.”

АУГСБУРГ И КОНСТАНТИНОПОЛ (Реформация и Православие - 450 години)

Йеродякон Петър Граматиков,

Източник: сп. „СВЕТ”, бр. 2/2010

На събора /диета/ в Спир (1529 г.) имп. Карл Пети забранява всяко нововъведение по въпросите на религията. Привържениците на Лютер протестират срещу тази забрана, заради което са наречени протестанти. Новите верови доктрини експлодират в Аугсбургското Вероизповедание на събора в едноименния град през 1530 г., съставено от Мелнахтон, най-умереният ученик на Лютер, и на негова база протестантските принцове през същата година формират Лигата от Смалкалд за защита и взаимопомощ. Със започването на своето реформаторско движение бащите на днешното протестантство обръщат погледа си от Рим към Константинопол. За инициаторите и последователите на Реформацията тяхното желание за промяна не било ново разбиране (лат. novam interpretationem) или нововъведение(лат. innovation).

През 1559 година, точно преди четири века и половина, Меланхтон в дома си във Витенберг, където двамата с един православен дякон Димитрий, който бил от сръбски или български произход, във всеки случай славяноезичен от поробените от агаряните Балкани, превел на гръцки език Аугсбургската вероизповед. Филип Меланхтон (1497–1560) благодарение на своето хуманистическо образование имал задълбочени познания по гръцки език и върху творенията на църковните отци и учители, които били продължители на езика на новозаветното свещено писание и единствено тях той признавал за норма при тълкуванието на Новия Завет. Така например, сп. Меланхтон с понятието “безкръвна жертва” Гръцката Църква разбирала “молитвите на вярващите”, а не евхаристийните дарове. Молитвите за починалите не били отправяни за освобождаването им от Чистилището, а съвместно благодарение на живи и усопши, още повече, че Гръцката Църква не признава концепцията за чистилище. Правдиво познание за съвременната нему Гръцка (бел. авт.: Православна) Църква той получава през лятото на 1559 година, когато приема в дома си дякон Димитър Мизос, за периода от 20 май до края на септември с.г. Последният бил от три години дякон в клира на Контанинополската църква и бил делегиран от патриарха да събере информация за новото европейско движение на Реформацията в Западната Църква, слухове за което били достигнали до Константинопол.

Витенбергският реформатор връчва при заминаването на дякон Димитър писмо за патриарх Йоасаф. Основните точки в посланието са следните: “Наистина Църквата Божия в този живот и на този свят е като кораб, разлюляван от вълните и преживява страдания и несгоди от всякякъв род, - а към момента дори в най-тежка форма, - но ние трябва да се молим на Сина Божий да ни посети скоро в славата. Разказите на Димитрий донесоха успокоение сред безнадежността: по Божия милост Гръцката Църква е оцеляла както по-рано тримата момци в огнената пещ. Сред множеството неблагочестиви противници-богомразци Господ е опазил стадото, което почита и благопрославя Неговия Син, Иисус Христос, по правилния начин.” Целта, която Меланхтон си поставил била - установяване богословски контакти с цариградския патриарх Иоасаф II (1555 - 1565), на когото пише: “ние съхраняваме по благочестив начин Свещените Писания, както пророческите, така и апостолските, догматическите канони на светите синоди и учението на вашите отци – Атанасий, Василий, Григорий, Епифаний, Теодорит, Ириней...”, и прибавил към писмото си Символа на вярата от Аугсбург. Вероятно, обаче, дякон Димитрий никога не е пристигнал в Константинопол, за да предаде това писмо на тогавашния вселенски патриарх и да го осведоми за силното желание на отцепилата се от римо-католическата църква в Западна Европа голяма част последователи на Лютер за припознаване в семейството на Източно-православните църкви (срв. E. Benz, a.a.O., Die Ostkirche in Lichte der protestantishen geshichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, Muenchen, 1952, s. 19). На следващата година Меланхтон умира и се прекъсва това, вероятно инспирирано от св. Дух, желание за приобщаване към лоното на св. Православна църква. В VII-я член “За Църквата” на Аугсбургския Символ, Меланхтон, пише буквално следното: “винаги трябва да има една света Христова Църква” (лат. quod una ecclesia perpetua mansura sit – cf. La Confession d’Augsbourg, Ed. Le Centurion/Labor et Fides, Paris - Geneve, 1979), а после (член XX, 12 и сл.) цитира Августин и Амвросий. В своята “Апология на Аугсбургското кредо” великият сподвижник на Лютер подчертава: “ние не отслужваме частни литургии, а само обществени...защото в гръцката църква до днес не се отслужват...и че за гърците литургията е благодарствена жертва”. На 25 септември 1559 г. Филип Меланхтон разпратил циркулярно писмо до редица свои приятели, съобщавайки им, че същият този ден е изпратил послание до Патриарха на Църквата на Византия – духовния глава на православните църкви. С това си писмо той също изпраща интересно приложение, “важен документ”, който е написал. Този основоположен документ не е нищо друго освен превод на гръцки език на “символът на вярата на нашата църква” – или Аугсбургският символ на вярата. В своето писмо Меланхтон приема априори широкоразпространената по времето на Реформацията увереност в неизбежността на угрозата от предстоящия Страшен Съд и че само “покаяние и вътрешна обнова на тялото на Християнството може да помогне” в тази ситуация. Изтокът и Западът са свързани и по един и същ начин засегнати от определени знамения за края на света. Гръцката Църква вече е покорена от Турците – които без свян са идентифицирани с апокалиптичните народи на Гог и Магог (Откр. 20:8). Западът е под постоянната заплаха на същите народи и на вътрешния фронт – от Папството, което е издигнало мощта си в центъра на храма Божий.

При обобщаването на лютеранските изповедни документи в “Книгата на съгласието” (Concordia) от 25 юни 1580 г. в самото й начало са поставени трите вселенски, икуменически, символа на вярата: Апостолския, Никейския (или Никео-Цариградския в западно-европейската му редакция) и на св. Атанасий. Лютер е хвалил особено този последния, поради неговата яснота за понятието на Троицата и двете природи: “не зная от времето на апостолите в Църквата и Новия завет да е било написано нещо по-важно и по-прекрасно” (M. Luther, Real-encyklopaedie fuer protestantishe Theologie und kirche, Bd. 1, Hamburg, 1854, s. 577). В края на спомената книга е приложен списък на свидетелствата на Св. Писание и древните църковни учители с цитати от латински и най-вече от гръцки патристични съчинения до Иоан Дамаскин и Никифор Кавасила (+ ок. 1335 г.).

Лютеранските богослови от университета в Тюбинген, 14 години по-късно, поемат щафетата по инициатива на канцлера (ректора) Якоб Андреа и професора по гръцки език Мартин Круциус. Основен интерес представлява кореспонденцията между Вселенският патриарх Йеремия II Транос и тюбингенските протестантски богослови (1573-1581). Многотомен е резултатът от нея - близо 300 страници, публикуван във Витенберг (града на Лютер и Меланхтон) през 1584 г., като само писмата на патриарха обемат 161 страници. С огромно значение за православното изповедание са решенията с богословско-догматически характер на поместните събори в Константинопол от 1156, 1157, 1341, 1347, 1351. Патриарх Йеремия II Транос е роден в Анхиало в османската империя (дн. Поморие в България). Получил образованието си в Константинопол – вероятно в патриаршеската Академия, към която винаги е проявявал особен интерес, като даже свиква нарочен събор през 1593 г. за съставянето на нов устав на академията за превръщането на същата в интелектуаленн център на Православието и за повишаване образователното равнище на клира. На същия събор от 1593 година е потвърдено посвещаването на Йов, митрополит на Москва, за пръв патриарх на Русия. Това посвещение е било извършено от Йеремия по време на посещението му в Москва през 1589 г., когато е декларирал автономността на Руската Църква. Бил е избран за Вселенски патриарх в 1572 г. до смъртта му през 1595 г., но междувременно бил низложен от поста на два пъти – за 9 месеца през 1579 и в 1582-ра за около 2 години. Моце да се каже, че той е бил най-способната личност, заемала патриаршеския трон по време на Плена (османското владичество). Забележителен богослов, твърд реформатор и яростен враг на симонията. Като патриарх остава в историята на църквата с отговорите си до лютеранската църква, когато тя потърсва припознаване на учението си, изпращайки Конфесио Аугустана за преценка и отсъда на Вселенската Патриаршия. Тези негови отговори по различни въпроси на Аугсбургската Вероизповед и кореспонденцията му с тях днес са включени сред “символическите книги” на Православната Църква.

Посланията-отговори на Йеремия II от 1576, 1579 и 1581 година заемат първото място сред източните символически текстове от кр. 16 – кр. 19 век, като по-късно са съставени “Изповедание на Източната католическа и апостолска църква (1625) от по-къснешния Александрийски патр. Митрофан Критопулос, “Православно изповедание на католическата и апостолска Източна църква” (1640) от Киевския митр. Петър Могила, “Изповедание навярата” (1672) от Йерусалимския патр. Доситей, “Пространен катихизис на Православната Източна църква” (оконч. редакция от 1839) от Московския митр. Филарет Дроздов.

В тази кореспонденция откриваме множество теми и предмети на взаимно съгласие, но и много – на несъгласие. Двете страни в тази първа по рода си “смесена богословска комисия”, с тази разлика, че цялата дискусия се провежда в епистолярна форма без устни диспути, постигнали съгласие върху следното в противовес на определени римо-католически девиации: истината и боговдъхновенността на Писанията; Бог и Св. Троица; грехът на прародителите и онаследяването му от цялото човечество; теодицеята или оправдаването на Бога за злото в света - причина за злото са тварите, а не Бог; двете природи на Христос в една Личност; Иисус Христос като глава на Църквата; второто пришествие на Христа, Страшният съд, вечен живот, вечна награда и вечни мъки; Евхаристията, двете съставки, хляб и вино (Тялото и Кръвта), които се дават на вярващите; изцяло отричане на индулгенциите; чистилището и задължителното безбрачие на духовенството.

Несъгласие, по принцип или частично, не е достигнато в следното: Свещеното Писание; добавката “филиокве” в Никео-Цариградския Символ на вярата; свободната воля на човека; въпроса за предестинацията (т.е. предопределението, съдбата); тайнствата, тяхната същност и брой; поръсването при св. кръщение, миропомазанието и възрастта, при която може да се приема св. Причастие; смисълът на “промяната” в хляба при св. Евхаристия и природата на евхаристийната жертва; непогрешимостта на Църквата и вселенските църковни събори; почитанието на светиите, св. мощи и иконите; спазването на постите и други църковни традиции и ритуали. Много други въпроси изобщо не са били дискутирани или са засегнати повърхностно, бегло.

Една от главните тевми на несъгласие е по повод пътя на оправдаването. Лютераните считат, че то е невъзможно само чрез вяра, или вяра и добри дела, но настояват добрите дела да са най-същественият плод на животворящата вяра. Според патр. Йеремия, добрите дела способстват оправдаването, макар да не са единственото условие за спасението; следователно, спасението не зависи от тях, а най-вече от вярата ни в Бог.

По отношение на тайнствата, тюбингенските богослови изразяват различен възглед първо за техния брой, и второ за ефекта от тях. В писмото си Йеремия излага православния възглед, че светите тайнства са седем на брой, докато според лютеранските богослови са само две: кръщение и евхаристия. Според тях единствено тези двете били посочени в Св. Писание и даже И. Златоуст и други отци споменавали само тях. За покаянието и двете страни се обединили около отхвърлянето на индулгенциите (практиката на Римската църква), чистилището и теорията, че светците оставли на Църквата свръхдлъжна благодат (излишък от благодат), с помощта на който папата можел да освобождава души от чистилището. Различни били становищата в разбирането на покаянието като духовно лекарство и на изповедта пред свещенослужител, в частност. В общи линии православни и протестанти се съгласили във възгледа, че опрощаването на греховете е акт на Всемогъщия Бог, Който изпълва със съдържание и сила Тайнството Покаяние. Разлики има в отношението към Тайството свещенство, макар лютераните да приели основната идея, че служителя на Словото, който е извършител и на тайнствата, трябва да бъде “призван”, в което се вмества ръкоположението в свещен сан. Те настоявали пред патриарха, че при отсъствие на епископ, всеки пастор (пастир) би могъл да извърши ръкоположение, като оправдавали това си твърдение, сочейки св. Писание и ранната Църква Христова, където няма ясна диференциация между епископ и свещеник (презвитер). Тайствата Миропомазание и Елеосвещение не били приети за такива от лютераните. Целибатът (безбрачието) на клира се отхвърлил единодушно в рамките на двустранния диалог (без изискването за православните епископи), като бракът е разрешен от православната традиция преди ръкоположението в свещен чин. Патриархът защитил монашеството и аскетическия подвиг, което лютераните приели, макар и с големи резерви. По много предмети на вярата, изглежда, те погрешно разбрали позицията на Православната Църква и източната християнска традиция и практики по диспутираните въпроси, като счели, че се припокриват с римо-католическите такива, което довело до доктринални несъгласия.

Тази кореспонденция между Вселенсктата Патриаршия и богословите от Тюбинген не бива да смятаме за последна и крайна. Много негативни фактори са преодоляни в нашето съвремие. Двадесетият век роди движението за преодоляванена разделението на Църквата Христова, което представлява безпрецедентен феномен в световната и църковната история. В началото на 21 век и третото хилядолетие е налице рална възможност за двте страни да възобновят дискусиите в светлината на днешната перпектива без намеса на външни сили и влияния, каквито са възпрепятствали през 16-ти в. плодотворен диалог по времето на патриарсите Иоасаф II и Иеремия II. Такива стъпки са направени на икуменическия небосклон с основаването на Световния съвет на църквите, творческите усилия, полагани за поддържането на междухристиянски и междурелигиозен диалог и съработничество; тази визия за единство Църквата е подкрепена от Вселенския патр. Атинагор I, който с Окръжната енциклика от 1920 г. до всички християнски църкви призовава към учреждаване Лига на църквите на основата наискрено приятелство и любов, десетилетия преди учредаването на Световния съвет на църквите в Женева. Духовното наследство на Светейшия Атинагор I, инициирал на практика първата крачка към единството на християните, е за нас подготовка за окончателното съединение на всички в Христа и е маяк с ярка светлина за изпълнението на Божията воля и завет към нас: “Да вси едино будут.”

Новият подход на римо-католическата църква, чийто старт даде папа Йоан ХХII и продължен от папа Павел VI, за да кулминира на Втория Ватикански събор; личните срещи между християнските църковни водачи, особено тези между Вселенския патриарх Атинагор I и римския понтиф Павел VI; като личностния контакт между тях еманира в “целувката на мира”, която си размениха в Иерусалим, довела до вдигането взаимните анатеми между Източната и Западната църкви.

Библиография:

1. Acta et Scripta Theologorum Wirtembergiensium et Patriarchae Constantinopolitani D. Hieremiae, quae utrique ab anno MDLXXVI usque ad annum MDLXXXI de Augustana Confessione inter se miserunt, graece et latine ab iisdem Theologis edita, Württemberg, 1584. N. B. Изключително рядка публикация и почти липсва в библиотечните сбирки. Цитатите са ползвани с любезното съдействие на датския пастор Мортен Мьоберг, Орхус, по притежавано от него микрофилмирано копие на екземпляра, намиращ се в богословската семинарска библиотека на Union Theological Seminary, Ню Йорк

2. Stanislas Socolovius: Censura orientalia Ecclesiae de praecipuis nostri saeculi haereticorum dogmatibus, Paris, 1584.

3. Dogmatica et Symbolica Monumenta Orthodoxae Ecclesiae, auctore Ioanne Karmiris, 1968. (само на гръцки).

4. Georg Kretschmar, Die Confessio Augustana graeca. - Kirche im Osten 20/1977.

5. George Elias Zacharides, Tübingen und Konstantinopel im 16. Jahrhundert. (Inaugural-Dissertation, Göttingen 1941).

6. Ernst Benz, Die Ostkirche - im Lichte der protestantischen Geschichtsschreibung von der Reformation bis zur Gegenwart, München, 1952.

7. Ernst Benz, Wittenberg und Buzanz - Zur Begegnung und Auseinandersetzung der Reformation und der östlich-orthodoxen Kirche, Marburg/L., 1949.

8. Walther Engels, Die Wiederentdeckung und erste Beschreibung der östlich-orthodoxen Kirche in Deutscland durch David Chytraeus, 1569.

9. Tübingen und Byzanz - Die erste offizielle Auseinandersetzung zwischen Protestantismus und Ostkirche im 16. Jahrhundert, - "Kyrios, 3/4, 1939.

10. George Mastrantonis, Augsburg and Constantinople (The correspondence between the Tübingen Theologians and Patriarch Jeremiah II of Constantinople on the Augsburg Confession), Holy Cross Orthodox Press, Massachusetts, 1982.

11. Dorothea Wendenbourg, Reformation und Orthodoxie, - Der ökumenische Briefwechsel zwischen der Leitung der Würtembergischen Kirche und Patriarch Jeremias II von Konstantinopel 1573 - 1581, Vandenhoeck & Ruprecht 1986.

12. Colin Davey, The Orthodox and the Reformation, - Eastern Churches Review, Volume II, nr. 1 - 2, 1968.

13. George Florovsky, An early Ecumenical Correspondence, - World Lutheranism of Today, A tribute to Anders Nygren, Stockholm/Oxford 1950.
14. Paul Renaudin, O.S.B., Lutheriens et Grec-Orthodoxes - Les erreurs du Protestantisme., Librairie Bloud & Cie, Paris, 1903.

Радикалният ислям и неговите нацистки корени

Йеродякон Петър ГРАМАТИКОВ

ИЗТОЧНИК: СП. „СВЕТ”, БР. 7, СЕПТ. 25, 2010

Мине се – не мине няколко време и на българското общество се сервира нещо за мюсюлманската общност, я Рибново, я вътрешноизповедни размирици между противниковите фракции на създадения преди близо две десетилетия с държавни “усилия” разкол в духовното управление на мохамеданите в Република България. Имайки болезнен опит с преживяното покрай неизживения все още разкол в Българската Православана Църква, се занимах с въпросите за корените на съвременния радикален ислям и има ли почва той в нашата родина, защото редовно ни плашат, че е застрашена националната сигурност от негови клетки, ядки, емисари, фондации, печатни издания, черни списъци на нерегистрирани религиозни групи и прочие. Оказва се, че нито народопсихологията, нито историко-гео-политическите условия у нас не способстват за насаждането на подобна форма на ислям. Институтът за Ислямски Науки в Бомбай (Индия) в електронното си списание “Ислямът и Модерната Епоха” от юни 2010 разглежда въпроса дали има в действителност конфликт между салфизма (уахабитството) и суфизма, които са двете диаметрално противоположни мюсюлмански идеологии в нашето съвремие, като в държави, където няма демократична светска политика, природата на конфликта е изродена до насилие.

Запознаването със суфизма и нуждата на мюсюлманите от това учение спомага за по-ясното разбиране на салафизма – негов идеологически противник. Ислямският мистицизъм, наричан суфизъм, се радва на изключителна популярност в мюсюлманския свят векове наред. Защо? Защото утолява две човешки нужди – моралната и духовната. Има изледователи на макрокосмоса, не на микрокосмоса. Техният интерес с насочен към онова, което е там, а не тук. Суфиите, мистици и бакти, изучават тяхното вътрешно аз и то за тях по-важно от целия универзум, както пък вселената е по-важна от вътрешния мир за интелектуалеца, философа, учения. Суфиите-мистици учат, че познаващият глъбините на собствената душа може да има познание за Бога, понеже Бог не може да бъде разбран само рационално, но посредством дълбоки духовни практики и сили. Те използват богата палитра от културни ресурси за постигането на тази цел, асимилирайки разклични културни ценности и изразявайки себе си чрез културните традиции и език на региона, в който са ситуирани. Поезията и нейния мощен символичен език от една страна, и музиката от друга страна, осигуряват духовния инструментариум. Това е тайната за приобщаването към учението си на огромни маси вярващи. Суфиите говорели на езика на любовта, не на силата. Идеологическите пуритани говорели езика на отрицанието, с което ограничавали своите последователи, защото онзи, който не приемал тяхната идеология, бил неверник, кяфир. Тъкмо езикът на любовта в “Матнавиа Манави” на Мевляна Джалаледдин Руми постига повече за исляма, отколкото стотиците томове на великите учени, за да бъде наречена “Коран на Пахлави” (Персийският Коран). Индийските суфии също пишат на персийски, но и на регионални езици като Авадхи, Кари Боли, Марати и Урду, използвайки символиката на местните култури. “Мехфил-е-сама” (божествената музикална служба) се превръща в значим елемент и утвърждение на суфийския ислям. Уламата се възпротивява, казвайки, че музиката е харам (забранено) в исляма. Отхвърлянето на другостта довежда до изолация, а изолацията има за оцеляването си необходимост от политическа подкрепа, изражда се в политически ислям. Много суфии били повлияни от философията на нео-платонизма и духовните практики, които им помогнали да опознаят себе си. Те се концентрирали върху духовния ислям. Суфизмът е много повече от поклонение на гробници и носене муски и амулети, суфизмът не е нищо друго освен интензивна религиозност и духовност.

Суфиите се делят на няколко философско-богословски школи, една от които е Уадат ал-Уджит, основана от широкопочитания испански суфия Мухийдин Ибн Араби, шейха на шейховете през средните векове. Неговата школа е най-отворена и либерална и вярва, че има Едно Реално Същество и всички останали са негови проявления. Много популярна, с максимален брой последователи, е тази школа в Индия, където велики суфийски светци са тачени едновременно от индуси и от мохамедани. В съвременния свят намого религии и култури ексклузивистичните течения водят до екстремизъм, докато суфизмът с неговата толерантност и инклузивност осигурява хармонично съжителство и взаиморазбирателтво.

Салафизмът, наричан и уахабизъм или култ на Ахл-е-Хадит, идва от думата “салафи”, означаваща “което принадлежи на праотците ни”, “аслаф”, т.е. задължение да се възроди чистият ислям, който прадедите са практикували. Според идеологията на салфийския ислям, днешните практики следва да се базират единствено на Корана и хадита и в никакъв случай на някоя “фикхи мазхаб” или законническа школа като Ханафи, Шафии и др. Уахабитите заклеймяват суфисткия ислям като повреден и разрушителен за всичко, което исляма проповядва. Посещаването на суфийски мавзолеи е противно на Корана. Само името на Аллах може да бъде призовавано и в никакъв случай някакви си светци на суфизма, та дори и името на Мохамед не бива да бъде призовавано. Даже не е правилно да се молиш на гроба на Пророка. Това реакционно движение се поражда в Надж, една преимуществено бедуинска област, без богатите културни традиции на Иран или Индия. Основател е образованият в Медина голям познавач на хадита шейх Мухаммад бин Абдул Уахаб (1703-1792) от Надж. По неговото име и движението започва да се нарича уахабитство. Решил да изчисти исляма от всякакви нововъведения, наслоени през вековете, като основнте му задачи били да предостави “тавхид” в най-чиста форма, без следа от “ширк” (асоцииране на други с Аллах), отричане на “таклид” (сляпо следване на нечия воля), молитви към светци (никой няма нужда от който и да било жив или умрял, за да търси близостта на Аллах или да посещава покойни суфийски гробници и да целува гробовете им, докато им се моли). Зилотството за идеологическа чистота в салафизма, както и при всяка религия или политическо движение, води до екстремизъм и гонения на онези, които не са съгласни с него. Това пуританство, за което те радеят е почти непостижимо с днешния сложен свят и обикновените мюсюлмани не виждат смисъл в него, защото ежедневието им изисква компромиси на всяка стъпка. След като местния владетел на региона Амир Мухаммад бин Сауд застава и подкрепя политически движението, това алармира турските и британските колониални власти да започнат борба против тази секта.

За основател на съвременния радикален ислям можем да посочим Амин Ал Хусейни, роден през 1895 г. или, което е по-вероятно, през 1897 г. в Йерусалим, като син на тогавашния мюфтия на града, известен като заклет противник на ционизма, Тахир ал-Хусейни. Кланът ал-Хусейни е съставен от заможни земевладелци от Южна Палестина около Йерусалим. Тринадест членове на фамилията са били кметове на Свещения град между 1864 и 1920. Аминовият полубрат, Кямил ал-Хусейни, е бил мюфтия на Йерусалим до смъртта си през 1921. В родния си град Амин ал-Хусейни учи турски и френски при френските католически мисионери и в неционисткия Световен Израелитски Алианс. Изучава няколко месеца ислямско право в Университета Ал-Азхар в Кайро при Рашид Рида, интелектуалец-салафит, който остава Аминов ментор до смъртта си през 1935 г. В 1913 г., на 18-годишна възраст придружава майка си до Мека, където получава почетната титла на “хаджия”. До Първата световна Война следва в Училището по Администрация в Истанбул, което било по онова време най-секуларизираната османска институция.

Този ислямски духовен лидер е в основата на днешната трагедия на палестинския народ. През 1921 г. е назначен от британците за велик мюфтия на Йерусалим пртив волята на народа. Амин Ал-Хусейни остава едва на четвърто място при проведения избор. Мюсюлманската общност отхвърля кандидатурата му, заради липсата на сериозно ислямско образование. Той не бил нито шейх (религиозно акредитиран лидер), нито алим (ислямски учен).

На следващата година той е издигнатза Глава на Върховния Мюсюлмански Съвет (1922-1937). Голямо е неговото разочарование от краха на Отоманската империя при Ататюрк и бива обсебен от идеята да възстанови изгубената ислямска империя и се заклева да се бори с про-светски настроените мохамедани.

През 1928 г. Хасан Ел Банна основава в Египет Мюсюлманското Братство, чийто основен член и идеологически вдъхновител става Ал-Хусейни. Това е организацията-майка на съвременните Ислямски Джихад и Хамас. Пропагандирали уахабитския ислям, който оправдава насилствени средства за освобождаването на “мюсюлманския свят” от неислямските елементи и радеели за пан-ислямска империя, в която ще царуват строгите ислямски закони. Амин Ал-Хусейни проповядва ислямско единство и учредява през 1931 г. Световния Ислямски Конгрес.

Много мюсюлмански и християнски палестински водачи и духовници са избити, заради протеста им срещу ислямския терор на Хусейни, чийто наказателни отряди елиминират физически за периода 1936-38 следните видни палестинци: Шейх Дауд Ансари (имам на джамията Ал Акса); шейх Али Нур ел Каттиб (от джамията Ал Акса); шейх Нусби Абдал Рахим (член на Съвета на Мююлманския Религиозен Съд); шейх Абдул ел Бадуи (Акра, Палестина), шейх Ел Намури (Хеброн), Наср Ел Дин Наср (Кмет на Хеброн). Само от 1937 до 1938 г. 11 мухтари (общински лидери, кметове) с целите им семейства са изибити от хората на Хусейни.

Историята ни разкрива Ал Хусейни като брутален човек с аспирации да управлява пан-арабска империя в Близкия Изток, прочул се с активно елиминиране на евреи и араби, които считал за заплаха за неговия контрол над арабското население в Йерусалим, който използвал анти-еврейската пропаганда с цел поляризиране на двете общности. През 1920 г. и 1929 г. той инициира анти-еврейски бунтове, заявявайки, че евреите планират да унищожат джамията Ал-Акса, вследствие на които вълнения стотици еврейски цивилни са избити, особено в Хеброн, чиято еврейска общност е с 2000-годишна история. Арабският бунт от 1936 г. срещу британците, при който въоръжените арабски милиции отново изтребват еврейските граждани, вероятно, поне частично, е бил финансиран от нациста Адолф Айхман. През 1937 г. “великият мюфтия” посещава Германското консулство в Йерусалим. Среща се там с СС Хаупшанфюрер А. Айхман и СС Обершерфюрер Х. Хаген, скоито дискутират “еврейският въпрос”. Нацистска Германия предоставя на Хусейни финансова и военна помощ. През юли 1937 г. успява да се спаси от британски арест, скривайки се в джамията Харам аш-Шариф до средата на октомври, когато преоблечен като жена, избягва в Ливан, където реконструира, обявения от британските власти за незаконен, Арабски Върховен Комитет и ръководи нацията от изгнанието си.

Пак по това време Ал Хусейни се среща за първи път и с Франсоа Жену, познат по-късно като швейцарския банкер на Хитлеровия Трети Райх, който пътува до Палестина, като тяхната връзка продължава до 60-те години на 20 век. (Мрежата ОДЕССА в периода 1949-1952 г. олицетворява регрупирането на нацистите в Египет, дома на Мюсюлманските Братя, и Сирия, където хиляди нацистки експерти са инкорпорирани в армиите, държавните и пропагандните институции и служби. Амин Ал-Хусейни е замесен чрез връзката си с швейцарския банкер на Третия Райх, Фр. Жену, който посещава често Ал-Хусейни в Бейрут. Същият финансира мрежата ОДЕССА с парите, заграбени от европейските евреи, спонсорирайки арабския национализъм с нацистки пари – в Кайро и Танжер, основава вносно-износна компания, наречена Арабо-Африка, служеща за прикритие за най-яростна анти-еврейска и анти-израелска пропаганда; открива швейцарски банкови сметки за Северно-Африканските освободителни армии на Мароко, Тунис и Алжир. С участието на Сирия основава Арабската Търговска Банка в Женева, а през 1962 г. става директор на Арабската Народна Банка на Алжир.)

Възстанието бива потушено от британските власти през 1939 г. и великият мюфтия избягва в съседен Ирак, където подпомага оркестрирането на анти-британски джихад през 1941 г. През 1941 г. Ал Хусейни пристига в Рим, където се среща с фашисткия лидер Бенито Мусолини, отговорен за геноцида на етиопския народ в Африка. Мусолини тържествено се заклева да подпомага палестинската кауза против евреите. От Рим Хусейни разпраща фетва за джихад срещу Британия и проповядва концепцията за пан-ислямизъм и визията си за мюсюлманско единство.

Както в Йерусалим, така и в Ирак британците успешно усмиряват вълненията и Ал Хусейни намира убежище в нацистка Германия. У нацистите той намира силна идеологическа подкрепа за своя анти-еврейски ислям и разработва с Хитлер и нацистката върхушка схема за про-нацистка пан-арабска форма на управление на Близкия Изток. Д-р Сергей Трифкович в книгата си “Мечът на Пророка” документира и други прилики между проповядвания от Ал Хусейни радикален ислям и нацизма освен анти-семитизма, като: изискването за тотална субординация на свободната воля на индивида; вярата в непригодността на националната държавност в полза на “по-висша” общност (в исляма - уммата или общността от вярващи; в нацизма – херренфолк или господарската раса); вярата в недемократичното управление на “божествен” водач (ислямския халиф или нацисткия фюрер).

В българското издание на илюстрованото германско военно списание “Сигнал” от август 1942 г., кн. 2, сс. 16 и 18, откриваме обширна статия, посветена на темата “Мюсюлмани, гости на Германия”, като във фоторепортажа са публикувани уникални снимки на великия мюфтия на Йерусалим Емин ел-Хусейни, който “след авантюристичното си бягство от Иран се отправи за Берлин, идейки от Рим.” е “приет от Фюрера на сърдечен разговор” – на 25 ноември 1941 г., само няколко седмици преди Ванзейската конференция, решила да се пристъпи към “окончателното разрешаване” (на въпроса с евреите), Хитлер дава в Берлин прием на изгнаника, Хаджи Амин Ал-Хусейни. На тази среща Хитлер изказва намерението си да се освободи от евреите като ги изсели от Европа в Палестина, но Ал Хусейни вижда в това заплаха за плановете му у дома и издействал решаването на еврейския въпрос чрез екстерминация, а не посредством екстрадиция, на европейското еврейство. Списание “Сигнал” ни показва и приветстването му на входа на Райхсканцлерството от щаатсминисътра д-р Майснер. Следващата фотография представя: “Една джамия в берлинския Westen (на “Берлинер Щрассе”) е религиозното средище на ислямската община, построена в 1924/27 г. по образеца на индийските. Пет години преди това бе устроена, за мюсюлманските руски пленници, една джамия в Вюнсдорф при Берлин.” Останалите три снимки показат представители на различни арабски и мюсюлмански страни и народи, работещи “в берлинския предавател на къси вълни, който днес разпространява новини на всички ориенталски езици, говорят мюсюлмани. Нашата снимка показва иракци при уговаряне на програмата... ръководителят на индийската зона Хабибур Раман... Също на арабската зона Юнус Бари.” На страница 18 четем и виждаме на снимките от Пресе-Хофман и Пресе-Пабел: “В световноизвестните заводи на Сименс & Халске работи като инженер иракаецът Сами Мусли. Той ръководи също главния секретариат на ислямската община, която съществува в Берлин от 1922 г.” “В болницата “Рудолф Вирхов” работи индийския лекар специалист по женски болести д-р Фарути. Той е завършил Берлинския университет, както днес много негови сънародници колеги.” “В своя берлински дом, артистът Мохамед бен Ахмед е запазил за себе си и за децата си едно кътче от своята Мароканска родина. Той показва своето изкуство в германските филми.” “Множество хора на изкуството, техници и лекари от мохамеднските страни, учат или работят в столицата на Райха. В иранския клуб членовете предпочитат да играят своите родни игри със зарове.” На четвърта корица на броя виждаме снимка от военния дописник Гренфелд на “Осман Рефат, взводен командир в един татарски доброволчески полк, с баща си през време на празненството в деня на сватбата му”.

По време на разговора между немския и арабския фюрери, запечатан на фотографията в списанието, мюфтията настоява за ясно изразена немска позиция на симпатия към арабските националистически цели в Близкия Изток. След като му излага съображенията си невъзможността от незабавно официално изявление (най-вече, за да не се обтегнат отношенията с Франция на Виши) Хитлер, според официалния запис на интервюто в Германското Външно Министерство, казал на хаджи Амин, “призовавайки го да запази споделеното в глъбините на душата си”, че “това ще се случи в момент, който днес не може да се определи с точност, но в никой случай не е далеч, когато германските армии в процеса на борбата достигнат южния изход на Кавказ. Веднага щом това стане реалност, Фюрерът сам ще увери арабския свят, че часът на освобождението е настанал. Германската обектива и приоритет тогава ще бъде единствено унищожението на еврейски елемент, резидиращ в арабската сфера с протекцията на британската мощ”. (Documents on German Foreign Policy 1918-1945, Series D, Vol. XIII no. 515).

Нацистите подсигуряват на Ал Хусейни луксозни условия за живот в Берлин и месечна сума от 10 000 щат. долара. В замяна той редовно участва в предаванията на Германското радио хулейки евреите като “най-страшните врагове на мюсюлманите”. След разгрома на нацистите при Ел Аламейн през 1942 г., отправя призив по Радио Берлин за непрестанна арабска съпротива на съюзническите войски. Тогава започват да го наричат “Мюфтията на Фюрера” и “Арабския Фюрер”. През март 1944 г. отправя радио-призив към джихад: “Избивай евреите, където ги намериш. Това се приятно на Бог, историята и религията.” Постоянно се меси по повод съдбата на европейското еврейство, особено блокирайки договорката на Адолф Айхман в Червения Кръст за размяна на деца-еврейчета с германски военнопленници и по този начин през 1942 г. изпраща 10 000 еврейски деца в газовите камери. На 13 май 1943 г. Хусейни настоява пред германското външно министерство да блокира трансферите на евреи от България, Унгария и Румъния, след като научава, че 4000 еврейски деца, придружвани от 500 възрастни са успели да стигнат до Палестина. Лобира пред външния министър на Райха “да направи максимални услия” за блокирането на подобни предложения и инициативи. Година по-късно, на 25 юли 1944 г., пише до унгарския външен министър протестна нота срещу издаването на 900 сертификата за деца-еврейчета и 100 възрастни, които предстояло да бъдат прехвърлени от Унгария, най-вероятно в Палестина. “Закрилникът на исляма” предлага, ако е “наистина наложително да бъдат изселени, то те да бъдат изпратени в други държави, където ще бъдат активно контролирани, например в Полша, с което би се избегната опасността и недопусната щета”.

Мюфтията планира построяването на концлагер в Наблус (Палестина), в който да приложи Хитлеровия план за “окончателно разрешаване” за изтребване на евреите. И понеже е близък приятел на Х. Химлер, Върховен ръководител на СС, хаджи Амин е удостоен от него с частно посещение в лагера на смъртта в Аушвиц, където се запознава “от първа ръка” с убийството на европейските евреи. През септември 1943 г. с негова намеса се провалят преговорите за спасяването на 500 еврейски деца от град Арбе в Хърватия, защото се опасявал, че заминавайки за Турция, децата накрая ще се озоват в Палестина.

През 1942 г. получава от нацисткия режим поста на премиер-министър на пан-арабското правителство с щаб-квартира в Берлин. През година. Хусейни подпомага организирането на арабски студенти и северо-африкански имигранти в Германия в арабски легион в немската армия “Arabisches Freiheitkorps", които преследват съюзнически парашутисти на Балканите и се сражават на Руския фронт. През декември 1942 г. мюфтията е фотографиран как обгрижва на Източния фронт мюсюлмански СС бойци - азърбайджански доброволци. На 2 ноември 1943 г. Химлер изпраща телеграма на великия мюфтия: “До Великия Мюфтия: Национал-социалистическото движение на Велика Германия има записана на своя флаг борбата против световното еврейство. Поради това то следи с особена симпатия борбата на свободолюбивите араби, най-вече в Палестина, срещу еврейските натрапници. В припознаването на този враг и на общата битка против него се намира здравата основа на съществуващия естествен съюз между Национал-социалистическото движение на Велика Германия и свободолюбивите мюсюлмани по целия свят. В този дух аз Ви изпращам по повод годишнината от безчестната Балфурова Декларация моите сърдечни поздрави и пожелания за успех във вашата борба до крайна победа. Райхсфюрер С.С. Хайнрих Химлер”

На 25 април 1941 г. Амин Ал Хусейни става главен архитект на нацистката офанзива в Босна: използваната от сърбите кирилица е забранена. Православните сърби са задължени да носят синя лента на ръката, а сърбите от еврейски произход – жълта лента. Ал Хусейни разработва детайлен план за изтребването на сръбското население, приложението на който е спрян от самата Нацистка Германия. Докато се вихри в Босна, великият мюфтия получава титлата “Защитник на Исляма”. Сто хиляди босненски мюсюлмани се включват в редовете на нацистката армия. Целта е обособяването на автономен нацистки протекторат за босненските мохамедани. За целта той сътрудничи тясно с про-германските хърватски ръководители А. Артукович и М. Будак. В Босна е проведено етническо прочистване под вещото руководство на Хусейни, изразяващо се в следните цифри на избитите: православни сърби – 200 000; босненски евреи – 22 000; цигани - 40 000. Трагедията при конфликта от края на 20 век между водените от Слободан Милошевич сърби и Босна и Херцеговина се корени в наследството на омразата, завещано от хаджи Амин.

Лично рекрутира босненски мохамедани за германските Вафаен СС, в т. ч. Дивизията Скендербег от Албания и Дивизията Ханджар (Сабер) от Босна, която е отговорна за избиването на повече от 90% от югославската еврейска общност. Дивизията Ханджар става най-многочислената в армията на Третия Райх (26 000 души). Босненските мюсюлмански воини с турски фесове с руните на СС върху тях, получили същите привилегии, каквито имали по време на службата в имперстата астро-унгарска армия: специални порциони и спазване на мюсюлманските религиозни ритуали. Всеки батальон в дивизиите имал имам, а всеки полк – молла. След окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 г., четири пехотни полка са били рекрутирани изсред мохамеданското население на регионален принцип, съотвено от Сараево, Баня Лука, Тузла и Мостар. На 23 юни 1943, Химлер изготвил даже специална СС-клетва за босненските мюсюлмански бойци: ”Заклевам се пред Фюрера, Адолф Хитлер, като върховен главнокомандващ на германските въоръжени сили, да бъда верен и храбър. Заклевам се пред Фюрера и на водачите, които той би избрал, в безпрекословно подчинение до смърт.”

Нацистите имат специално отношение към мюсюлманската религия, което е видно от заявеното от водача на СС Хаинрих Химлер пред шефа на нацистката пропаганда Йозеф Гьобелс: “Нямам нищо против исляма, тъй като той обучава мъжете в тази дивизия за мен и им обещава рая, ако се бият и бъдат убити в сражение. Много практична и атрактивна религия за войници.” На 1 март 1944 г. Х. Химлер финансира и учредява Ислямски Институт (‘Islamische Zentralinstitut') в Дрезден начело с Ал Хусейни, който имал за задача да създаде поколение от мюсюлмански лидери, които да проповядват по целия свят нацистката идеология и през 21 столетие.

След войната, ал-Хусейни избягва в Швейцария, но е заловен и екстрадиран обратно в Германия, където е задържан от французите и поставен под домашен арест във Франция, след като е осъден като военнопрестъпник от Югославския Върховен Военен Съд на три години затвор и две години лишаване от граждански права. През 1946 г. той избягва през парижкото летище Орли с фалшив сирийски паспорт за Кайро, Египет, където през юни му е дадено с правителствено решение убежище като на политически бежанец лично от египетския външен министър. Напразно еврейски организации пишат петиции до британските власти за задържането му като воннопрестъпник. Без успех и Югославия изисква екстрадирането му. Британците отклоняват тези искания, заради задълбочаващите се проблеми в Египет и сред палестинците, за които той е все още популярен.

След падането на нацистка Германия, Ал Хусейни избягва в Кайро (Египет) през 1946 г., откъдето продължава своите операции. В края на 40-те и началото на 50-те работи в тясно сътрудничество с про-фашистката египетска групировка “Млад Египет”. През 1952 г. член на тази група, Гамал Абдел Насър, е сред офицерите извършили държавен преврат срещу крал Фуад. Ал Хусейни издействал от египетското правителство наемането на “най-опасния човек в Европа”, нацисткия командос Ото Скорцени. Великият мюфтия оказва силно влияние на основателите на партията Баат в Ирак и в Сирия, като урежда нацисткият военннопрестъпник Алоис Брунер за съветник на сирийския генерален щаб.

Най-забележителна и осезателна дори и днес е обаче ролята на Ал Хусейни за създаването на Организацията за Освобождение на Палестина (ООП) през 1964 г. Радикалният имам е духовен ментор на първия председател на ООП, Ахмед Шукайри, който оделотворява неговата идеология в най-голяма степен. Неминуемо влиянието на Ал Хусейни, 30 години след смъртта му през 1974 г., с неговия про-нацистки войстващ анти-семитизъм сред палестинския народ е все още силно, щом “Моята Борба” на Хитлер е на шесто място сред вечните бестселъри според палестинските араби. Неговите потомци са също много активни в палестинските дела до ден днешен. Внукът му, Фейсал Хусейни, член на ООП от 1964 г., до смъртта си през май 2001 г. служи като министър без портфейл в Палестинската Национална Автономия с ресор Йерусалим. Внучката му се омъжва за Али Хасан Саламех, основателят на фракцията на ООП Черният Септември.

Племенникът на радикалния ислямски лидер, роденият в Египет, Рахман Абдул Рауф ел-Кудва ел Хусейни, е най-основен играч в палестинския тероризъм повече от 40 години. Повечето близкоизточни наблюдатели и анализатори познават младият Ал Хусейни под името, което той приема през 1952 г., Ясер Арафат, именно за да прикрие роднинството си с Ал Хусейни. Започва да работи за него на 17-годишна възраст през 1946 г. Лично младият Ал Хусейни е отговорен за подкрепата на палестинската общност, оказана през 1990 г. на иракския диктатор Саддам Хюсейн за инвазията в Кувейт. Ето, че и корените на днешната иракска трагедия можем да намерим в организирания от Хусейни про-нацистки преврат в Ирак през 1941 г. чрез своята дясна ръка Карайла Тулфа (междупрочем Тулфа е ментор и чичо на Садам Хюсейн). Въпреки, че Германия изпраща оръжия и самолети на Хусейни, превратът, начело с Рашид Ал-Кайлани, в който участват и палестински доброволци в иракската армия, се проваля.