четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Възкресението на Христос - нашата надежда*

Автор: Стефан, Митрополит на Талин и на цяла Естония**
Авторизиран превод от френски:
йеродякон Петър Граматиков

Възлюбени братя и сестри в Христа,

Благодаря на Бога за тези дни, които Той ни отреди според голямата Си милост и които, освен за утвърждаване на изградените през годините топли връзки между нас, ни позволиха да преживеем споделянето на Неговото Слово в това необикновено място на висока духовност, каквото е манастирът “Св. Иван Рилски”. Самото ни присъствие тук, сигурен съм, е само по себе си благословение, за което благодарим надлежно, и което надмина нашите очаквания.
Възкресението на Христос, нашата надежда! Апостол Павел много добре го е разбрал и заради това ни призовава да съучастваме на Христа в смъртта, да споделим страданията Му, за да познаем Него и силата на Възкресението Му (срв. Филип. 3:10), представяйки себе си Богу като оживели от мъртвите (срв. Рим. 6:13).
Възкресението се отнася до всички хора. Един по-внимателен прочит на 2 Кор. 5:15 - "А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна" – ни предлага ясна картина за това. Този стих, струва ми се, не означава, че смъртта на Христос е променила по чудесен начин живота и състоянието на хората, нито че те са обвързани пасивно с тази смърт. С други думи, ако изучим по-задълбочено текста, ще забележим, че той се отнася не само до смъртта и възкресението на Самия Христос, но е и алюзия за смъртта и възкресението на кръстените в Христа. Всички повярвали и кръстени в Христос също са разпънати с Христа. От този момент те живеят една нова действителност във вярата в Христос Спасителя (Гал. 2:20), понеже в Христа ли е някой, той е вече ново творение. Старите неща са минало; ето, всички неща са станали нови (срв. 2 Кор. 5:17 – “древното премина; ето, всичко стана ново”).
Христос ни даде Своя живот, за да станем чрез Него праведни пред Бога (2 Кор. 5:21), но от своя страна човечеството е длъжно да се пази да не получава благодатта Божи напразно (2 Кор. 6:1). Онези, които са Ииусови, са разпнали плътта с нейните страсти и похоти (Гал. 5:24).
Така ние влизаме с Възкресението в едно ново, дори революционно, измерение: денят на Пасхата не е просто обикновено припомняне на историческо събитие; той надхвърля историческото време, защото принадлежи на Времето, присъщо на Христос, в което всичко е сегашно; където минало и бъдеще се преплитат в един миг, заради което и Възкресението успява да промени всичко в един-единствен миг, в който всичко е е било реално съществуващо. По този начин Велики Петък и Пасхата оформят едно цяло във вечността на божествения живот на Христос, макар исторически Страстите Христови да предхождат Възкресението. Именно чрез страданието Бог тържествува над страданието; посредством смъртта Той побеждава смъртта.
Болката на Христос не е противопоставена нито на Неговата слава, нито на блаженството Му. Тя е веществото, от което Той черпи Своята вечна победа. Страданието на Христос, винаги страдащ с човека, надмогнато от Собственото Му Възкресение успокоява нашите страдания и, даже да не го виждаме, изгражда отговор за нашата собствена смърт. В тази увереност на майката, която току що е изгубила единствения си син, на младата жена, изгубила съпруга си, ще се осмелим ли да кажем: “Сам Иисус, умрял и възкръснал за теб, в тази минута изстрадва същото каквото и ти, и кръстът, който ти носиш, е кръстът на твоя Господ. И тъй като Иисус Христос го носи в същия момент както и ти, знай - това носене на кръста ти от двама ви вече означава победа. Но ще дойде денят, в който ще се отворят очите ти и ще разбереш!”?
Но вярно ли е, пита покойният Оливие Клеман, че Христос е възкръснал, или ние сме просто лъжци, които се задоволяват с лъжите си? И допълва: ако Христос е наистина възкръснал поне малко в нас, можем да сме сигурни, че колкото и големи да са трудностите, любовта и познанието неизменно ще дойдат. За оногова, който очаква да види някаква демонстрация, за да бъде длъжен да повярва, отговорът е ясен: не съществуват подобни доказателства. Но в живота на Църквата, през цялото протежение на човешката история, та до ден днешен, има множество “знамения за Възкресението”.
Царството Божие не ще дойде като факт, който може да бъде наблюдаван, е заявил Христос в Лука 17:20. То ще дойде в цялата си сила, в цялата си светлина и в победата си - всеки път, когато не се опитваме егоистично да го запазим за нас единствено и само в границите на своите църкви; всеки път, когато не го затваряме в гробниците на собствената си психика, въображение, мисли и емоции, в които си мислим, че то присъства. Тайното място на съцето ни, доколкото е обитавано от възкръсналия Иисус Христос, не познава граници; то носи вселената в необятността и дълбочината на любовта на своя Господ.
Да си припомним прекрасната пасхална проповед, завещана ни от св. Иоан Златоуст, която православните християни четат в края на пасхалната утреня. Светецът не прави разлика между работниците от първия час и онези от деветия; Христос кани на празника и едните, и другите - тези, които са се приготвили, и онези, които не са готови. По същия начин Той постъпва и с нас. Ние сме далеч, пише един от нашите православни духовници от миналия век, или поне повечето от нас, от изпиването на чашата на Страданията. Ние не сме помагали на Христос в носенето на кръста Му. Ние не сме умрели с Него, но сме заспали по време на Неговата агония; изоставили сме Го; отхвърлили сме Го чрез многобройните си грехове. И въпреки това, макар и слабо подготвени, макар и толкова нечисти, Христос ни е поканил да станем съпричастни на пасхалната радост. Христос вече не е отделен от нищо и от никого. Победата над смъртта е победа над разделението. Животът в Христа става нашият живот. Кръщението ни въвежда в динамиката на Възкресението. Евхаристията се превръща за нас, казва св. Кирил Александрийски, в “тялото на Живота”.
Именно затова апостол Павел ни призовава да се уподобим на Христос в смъртта, съизстрадвайки Неговите страдания, за да познаем Самия Него и силата на възкресението Му (срв. Филип. 3:10), за да предложим сами себе си Господу като живи, които са се върнали от мъртвите. Възкресението е в нас, от този миг. Нашите най-тежки страдания, дори нашата агония, ако бъдат посрещнати с най-смирено отдаване, с най-смирено детско доверие, ще се отъждествят със страданията и агонията Христови и ще ни доведат до живот, много по-силен от смъртта. “Струваше ни се, че умираме и ето, че смъртта не съществува вече. Оплаквахме нашите покойници и ето, че те не са мъртви, но в Христа те са съвсем близо до нас. Възкресението прави възможна радостта на мъчениците, позволявайки им да се молят за своите палачи. Възкресението ни позволява да приютяваме и да обичаме безкористно: не ми е вече нужно да правя от другия козел на отпущението на моя страх, тъй като смъртта е победена и страхът ми се е превърнал във вяра. Светостта не е нищо друго освен отражение на тази изумителна оживотворяваща сила. В древната Църква са разказвали за един светия, възкресен от ада” (владиката Мелетий, Митрополит на Франция, Пасхално послание от 26.04.1981 г.).
В очите ни Възкресението на Христос не е само силно уверение в безсмъртието на душите, на хората: то обгръща цялата земя, всички същества, всички неща, всички мигове, всички образи, всички тела, от най-малката тревичка до космоса. Всичко ще намери своето място в славното Тяло на Възкръсналия.
Достигайки до същността на своята тема и за да я осветля по-ясно, ми се струва правилно да предприема едно поклонническо пътуване из Светата и Велика Страстна седмица, такава, каквато Православната Църква я преподава на вярващия народ.
В утрените на първите три дни се говори за Жениха, Който пристига посред нощ; блажен е слугата, който бъде заварен буден; нещастен е онзи, когото ще заварят задрямал. Онова, което е неповторимо в Христос е че Той не е дошъл само при изключителните хора, а заради грешниците. Иисус, възлюбил Своите в света, ще ги обича докрай (срв. Йоан 13:1). Бог не само е възлюбил хората, без оглед какви и кои са те, до последния миг на Своето земно съществуване, но ги е възлюбил до пределния максимум. Онези, които са грешали на този свят, които са покрити със срам, които се разкъсват от съмнения, всички отчаяни и обезнадеждени... Как поколения християни са могли да станат дотам несмислени, че да превърнат Църквата в своеобразна секта на праведници, се запитва един монах на Източната Църква в една своя творба.
Ето Жениха; Той идва посред нощ. Бог не далеч от мен. Той е там, където съм и аз. Той ми разкрива, че съм по-добър от своя грях. Само истинският Бог може да разбере човека. Единствено истинският Бог може в Страданието Си да постави подобен връх на любовта Си, приемайки на кръста нашия грях и нашето осъждане. Иисус принадлежи на същата човешка природа като нас. Той е изживял всяка една от нашите собствени лични истории. Той се е хранил със същия хляб както ние. На кръста е бил изложен на същата смърт като нашата. Той е от нашите. Ето защо Той не само премахна греха, но го пое върху раменете Си. Пренесе го и го носи.
Младоженецът дойде посред нощ. Ето ни пред грубата действителност на нашия живот, в който никаква промяна не е възможна: истинската свобода е сбвързана с обръщането. Христос идва да ни попита за нашите най-съкровени и тайни рани; идва да сложи пръст в раните на душата ни. Идва не само да извади на бял свят греха ни, но да ни заговори за покаяние и прошка. Нищо не може да Го спре - ни блудници, ни велможи, ни престъпници. Той призовава всички тях. Той се доближава до всеки там, където е най-самотен, в глъбините на неговия грях. А ако се намери някой да протестира, Той му отговаря с въпрос: Защо окото ти е лошо, понеже Аз съм добър?
Не е необходимо да търсим надалеч. Бог не е тук или там. Той е в нас. Бог е нашето ежедневно съществуване. Той ни придружава до дома ни, както и във всички наши трудове. Споделя нашите проблеми, носи нашите трудности. Живее с нас през всичките ни дни и заспива с нас през всичките ни нощи. Слуша както нашите разговори, така и нашето мълчание. Той обитава нашата самота. Той е Онзи, Който се заема с нашата тайна. С Него тайни няма. Женихът Иисус е най-краткият път за достигане до най-крайното ъгълче на човешкото сърце.
Трите първи дни на Страстната Седмица кулминират в тропара, наречен Касиански, по името на монахинята, която го е съставила, и който се пее при славословието на утренята на Велика Сряда. Това е пронизителният вик на една жена, изпаднала в множество грехове.
Обсебена от любовта към греха, предлагаща реки от сълзите си, тази велика грешница решава, независимо от отчаянието си, да се обърне към несекващите присъствие и милосърдие на Господа. В самото извършване на прегрешенията си и нямайки смелостта да престане да ги извършва, тя знае, че е способна поне да извика; да издигне вик на недоволство, на страх, даже на ужас. Тя се оплаква, че настъпва нощта и я отнася в лоното на удоволствията и понечва да целуне нозете Господни… онези нозе, които чува Ева в Рая да се приближават и от които тя се скрива. Господи, кой ще изследва множеството ми грехове? Кой ще разкрие дълбините на твоето правосъдие, Боже Изкупителю и Спасителю на нашите души?
Опорната точка тук е словото на благодатта без думичка дори на осъждане. Миналото и настоящето на човека, колкото и виновен да е той, се покриват от благодатта, защото всяка човешка съдба е свързана с Промисъла на Божията благодат.
Ето величието на случилото се на Голгота между грешника и неговия Бог. Човек греши, а Христос умира. Човекът съгрешава, а Богочовекът бива отхвърлен и прокълнат. Голгота: не просто необходимост от справедливост, но и изискване за любов, и то любов съвършена. В подножието на Кръста откриваме плиромата (пълнотата) на смъртта и безнадеждността на целия свят от началото до края на историята, която пълнота се стоварва върху разпнатия Христос. Той понася всеки грях, всяка смърт, всяко страдание, очакващи всеки един, дошъл на белия свят. Кръстът е присъда над правосъдието, осъждане на осъждането, казва св. Максим Изповедник (PG 90, 408D). В сирийската литургия, споделя Оливие Клеман, чуваме думите на св. Петър, който спира единия от дватама разбойници да влезе в Рая: “Наистина, ти много стори, дверите ще останат затворени.” Другият, посочвайки кръста, който носи на рамото си, отмества св. Петър с думите: “Ето ключът. Той ще ми позволи да вляза.” (срв. Olivier Clement, “Christ est ressusite”, - DDB, 2000, p. 43). Христос лично е отворил Рая за него, понеже Сам Той е Раят, т.е. Присъствието Божие. Претворявайки кръста, Той засажда новото Дърво на Живота в сърцето на кървящата земя (Olivier Clement, ibid., p. 42). Още много бихме могли в благоговение за разсъждаваме за тази тайна.
Но вместо упорито да обговаряме темата, вместо да търсим обясняването й с множество думи, които ще са само тъжни брътвежи, нека се задоволим в смирение с думите на св. Августин: “Дай ми някой, който обича и той ще почувства какво искам да кажа”.
Службата на четенето на 12-те евангелия на утренята на Велики Петък разглежда вечната актуалност на Страстите на Спасителя. Светиите винаги са усещали, че страданията на Христос не са обикновено събитие от историческото минало. Те касаят пряко и нашето време.
Вече се каза, че страданието, както и възкресението на Бога са тайна за нас, заради което не можем да говорим за тях по друг начин, освен по аналогия и уподобяване. Наистина, на кръста Христос е ние, аз и вие, “преобразени по Негово подобие.” Не само за да успокои страданието ни, но за да го понесе върху Себе Си, което пък ще даде плода на живота, плода на любовта.
На днешния човек, който се опитва да преодолее смъртта чрез биологическото безсмъртие, това може да се струва налудничаво. Но за кой живот става въпрос? Мъдростта на Кръста е източник на божествен живот в нас, във всеки момент - но само ако съумеем да съзерцаваме Онзи, Който ни е проникнал; ако съумеем да се прилепим към Него и да постоянстваме, доколкото Той се сражава за нас.
“Бяхте ли там, когато разпнаха моя Господ?”, се пее в един негърски спиричуъл. Там, на Голгота, където Иисус е прегърнал нашите страдания, в центъра на нашите грехове? Там, на Голгота, където днес отново измъчват и разпъват Христос - навсякъде по света и по всяко време? Каква е тази необходимост от Въплъщение и от божествена смърт? В Христа човекът възстановява подчинението и любовта, защото смъртта на Христос е върховното доказателство за Неговата любов към волята на Отца, за покорството на Сина към Отца; чрез Христос, човекът побеждава греха и злото. От съществено значение е, че смъртта не само е унищожена от Бога, но победена в самата човешка природа, чрез човека и в човека. “Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека; Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:21-22).
В гробницата тъмнината се спуска над Разпнатия. За един миг като че ли силите на злото тържествуват. Но в същия миг се разкрива истинският смисъл на Неговата смърт. “Онзи, Който умира на кръста, Христос, притежава живота в Себе Си; Той има живота не като външен дар – нещо, което може да Му бъде отнето – но го има в природата, в субстанцията Си. Той е животът и източникът на всеки живот. Като човек Той е могъл наистина да умре; но в Него Сам Бог влиза в царството на смъртта. Човекът, който умира, е Бог или, по-точно, Богочовек. Единствено с този съюз, без противоречие, без промяна, без разделение или отделяне от Бога и от човека в Христос, е възможно смъртта на човека да се приеме от Бога и да бъде победена и унищожена отвътре” (“Le mystere pascal”, - Spiritualite Orientale, No. 16, edition Abbaye de Bellefontaine, 1975, pp. 47-48).
Крайната цел на Въплъщението е унищожението на смъртта. Срещата със смъртта е часът на Христос; часът, заради който Той е дошъл (срв. Йоан 12:27). В гроба Той не чака пасивно. Светите отци виждат в този момент своеобразен двубой между Христос и смъртта, между Христос и Сатана, понеже тази смърт е била последният триумф на Сатаната - и крайното му поражение. Такъв е смисълът на слизането на Христос в ада; Неговта смърт, станала Негова победа.
Гробът му стана обиталище: в смъртта как слезе нашият Живот? За да унищожи завинаги царството на смъртта и да спаси от ада мъртвите, като ги възкреси (Опело на Велики Петък, 1 Песен). Гробът, това място на покой, което не е нищо друго освен собствената ни бездна, в която се поражда смъртта и която представлява нашия грях. Там поисква Христос да бъде положен, погребан с нас, за да ни донесе плода на Своето възкресение.
“Да бъде творението в радост! Да се възвеселят обитателите на земята, защото враждебният ад е унищожен!” (срв. Канона на Велика Събота).
Така гробът, веднъж отворен, се изпълва с Духа на Възкресението. Както пише Ханс Урс фон Балтазар: “Самият ад се превърна в Църква.” Църквата, всъщност, тъй като в Църквата човечеството на Христа, което е едно човечество едновременно разпнато и възкресено и което е и наше, става за нас извор на Живот. Поради това, ни казва химнографът, адът е изпълнен с горчивина: Понеже Ти бе поставен в нов гроб, Спасителю на вселената, адът се уплаши, портите бяха строшени; после се разтвориха гробовете и се изправиха мъртвите, изпълненият с благодарност Адам извика от радост: “Слава на Твоето сошествие, Господи, Приятелю на людете, слава Тебе!” (апостих от вечернята на Велики Петък). Смъртта на Христа е спасителна смърт, защото тя унищожва източника на смъртта - злото; защото показва крайното и пълно поражение на злото.
"Разбира се, смъртта царува винаги, напомняйки за своето присъствие: разделението, мъката, раздялата с нашите близки, често жестоките исторически трагедии, омразата към себе си, към другите. Но винаги тези състояния, ако бъдат преодолени с вяра във Възкръсналия, могат да се превърнат в пътеки към Възкресението" (Olivier Clement, Ibid,. pp., 48-49), понеже Христос е снизходил до дълбините на ада, за да сподели в пълнота състоянието на смърт - не само на ония, що са го изпитали преди и след Него, но и заради всеки един от нас, които в този момент сме между живота и смъртта. "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени; и Аз ще ви успокоя" (Мат. 11:28): в нас страхът преминава във вяра и там, където положението се е считало за безизходно, Той е там, Той, нашият Приятел, и Неговото присъствие отваря място за светлината.
“Вчера, с Тебе, о Христе, бях погребан, с Тебе се събуждам днес, вземайки участие в Твоето Възкресение след страданията на Твоето Разпятие…" (срв. Пасхална утреня, 3-та песен). В светлината на Пасхата Бог ни дава живота, Бог ни прощава; всички и всичко оживява завинаги с възкресението Христово и окончателната победа над духовната смърт, която е “разкъсаната завеса на любовта”. В светлината на Пасхата Христос е там - всеки път, когато едно човешко същество биде сломено от болката и покосено от неправдата, от безразличието. Ето, казва Господ, ще отворя гробовете ви, и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева; и ще познаете, че Аз Съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой (Иезек. 37:12-13). Възкресението започва днес и сега, Възкръсналият спря до всеки мъж и всяка жена поотделно; до всички мъже и всички жени заедно и ги претвори в Своята светлина.
“Дойдете, вземете светлина от Светлината без недостатък и славете Христа Възкръсналия измежду мъртвите” (начало на Пасхалната утреня). Светлината свети в тъмнината и този път тъмнината е погълната от нея. Изведнъж земята е засята с нов огън, огънят на Светия Дух. Христос е възкръстнал от мъртвите; Христос възкресява мъртвите. Христос Възкръсналият идва да насели най-тайното местенце в сърцата ни, за да може това последното да понесе целата вселена в дълбините на безкрайната любов Божия, защото наистина няма по-голяма любов в човешкия живот от възвестеното Възкресение на Христа.
Възкресението на Христа е нашата надежда? Несъмнено, тъй като Възкресението за нас християните не е единствено съчувствие и успокоение за после, а наше призвание именно днес.

*Източник: 09.09.10

**Доклад, изнесен на 33-та сесия на Международната Междуконфесионална Асоциация на монаси и монахини, Рилска св. обител, 16 юли 2010 г. (публикува се със съгласието на автора).

Няма коментари:

Публикуване на коментар