Епидемия от разколи – учредяване на “Казaшка автокефална църква”

Източник: 14.12.11

www.pravoslavie.bg/Светът/Епидемия-от-разколи-–-учредяване-на-“Казaшка-автокефална-църква”

“Извънредният кръг на Съюза на казашките войски на Русия” събра в Подолск представители на “волните” казашки организации и обяви възраждането на “казашкатта поместна” или “казашката автокефална църква”. Това предизвика главата на Синодалния комитет по взаимодействието с казачеството епископ Кирил Ставрополски и Невинномиски да направи специално заявление, публикувано в официалния сайт на Руската православна църква. Той акцентира, че през цялата история на православието не е имало каквато и да било отделна казашка църква, а винаги казаците са били чада на Руската църква.

Политологът Анастасия Митрофанова припомня, че в годините на гражданската война интелектуалците от казашките среди формират идеята за казашки етнос, който трябвало да живее в собствена държава – Казахия. Идеята за освобождението на Казахия в последствие било използвано от различни антисъветски сили: от полските “прометеисти”, от нацистите, а през 1959 г. Казахия е включена сред “поробените нации” със закон на САЩ № 86-90. Следователно, според нея, в това събитие в Подолск се откриват най-малко две важни идеи – антикомунизъм и етнически сепаратизъм. Към тях се добавя и трета: стремеж за учредяване на собствена църква.

Към Руската православна църква различните сепаратистки групи предявяват две основни претенции: сътрудничеството със съветската власт и близостта до съвременната руска власт. И двете - важни за волното казачество (или поне за определена част от него). На събранието са присъствали представители на духовенството на РИПЦ (катакомбната църква), а във “временното управление” на новосформираната казашка църква е влязъл и представител на РПЦЗ (задганичната белоемигрантска църква), т.е. на някоя от нейните юрисдикции, неподписали неотдавнашния Акт за каноническо общение с РПЦ - Московска Патриаршия. Явно за момента “казашката църква” ще бъде едно от подразделенията на схизматичната РИПЦ. Всичко това се дължи на цял възел от проблеми, в който се преплитат етническия и църковния сепаратизъм.

Тревога предизвиква и фактът, че към движението могат да се присъединят казаци, които не са етнически сепаратисти и считат себе си за руснаци, но които са недоволни от политиката на Московската патриаршия. Към този извод ни навеждат многочислените конфликти между казашките организации и епархиите, основно свързани с желанието на казаците да видят в своите организации близки по дух свещенослужители, а епархийските началства не се стараят достатъчно да удовлетворят тези искания.

За подобен конфликт с противопоставяне между епархията и паството във Владикавказ съобщава вестник "Северен Кавказ" от 28.11.2011. Възникналата в републиката конфликтната ситуация е лъжичка с доста горчива духовна храна за тържествения банкет в навечерието на предстоящия вековен юбилей “Православието в Осетия” Три дни продължи манифестацията (15-17.11.11 г.) пред храма “Св. Георги Победоносец”. Конкретното искане на протестиращите е да не допуснат преместването на бившия наместник на мъжкия Алански Свето-Успенски манастир в РСО - Алания о. Антоний на нова служба в Дагестан, огласено от ръководителя на Съвета на Владикавказката и Махачкалинска епархия архиепископ Зосим. Един от участниците разказва как на колене са молили владиката Зосим да не им отнема духовника и каква обида за планинеца е да не уважиш коленопреклонната му молба.

Северна Осетия е православна република, поне на осемдесет процента, констатира владикавказецът Борис Дзилихов: “А защо ще пращат отец Антоний в Дагестан, където православните са една шепа хора? Та там могат и да го убият...” Подписка с повече от 1000 подписа е внесена пред Главата на Републиката Таймураз Мамсуров с искане да съдейства за среща с предстоятеля на РПЦ Патриарх Кирил за решаване на спора в полза на вярващия народ.

Анализаторите смятат, че при наличие на добра воля подобни конфликти могат да бъдат преодолени. Това е и основното послание в официалното Обръщение на еп. Кирил, публикувано на сайта на РПЦ www.patriarhia.ru:

“Братя казаци! Както стана известно неотдавна, някакви хора, събрали се на 5 юни 2011 година в Подолск, са се обявили за създатели и дори възродители на “казашката поместна” или “казашката автокефална църква”.

Ние знаем, че в двухилядолетната история на Православието не е съществувала никога отделна казашка църква, а винаги и навсякъде – в Русия, в Украйна и в Белорусия – казаците са били чеда на Руската православна църква - и тогава, когато казачеството е било пригранично и свободно, и тогава, когато започва да служи на съсловието, и в тежките времена на атеистическите гонения през 20 век.

Поради това първата лъжа на тези хора, в самозаслеплението си разрушаващи единството на Църквата и казачеството, се състои в тяхното заявление, че нещо възраждат.

Втората им лъжа е обвинението по адрес на РПЦ, че отказвала да обгрижва духовно казаците. Слава Богу, живи са още хората, които стояха до изворите на възраждането на казачеството в края на 80-те години, които участваха в първия Велик кръг на казаците в Русия, проведен на 29 юни 1990 г. в Москва, във Великия кръг в Ставропол, състоял се на 29 септември същата година - вече с участието на приснопаметния митрополит Гедеон (Докукин, +2003 г.). И в последващите години съдружеството на казаците като православни вярващи и Руската Православна Църква укрепваше и се развиваше. Още веднъж ще кажа – за това могат да свидетелстват всички участници във възраждането на казачеството.

Що се касае до последвалия период, когато, за съжаление, стана разделение в казачеството, то и тогава период Майката-Църква се стремеше към излекуване на тази пагубна рана, обръщайки се в равна мяра и към казаците, влезли в държавния регистър, и към онези, които избраха друг път.

За това биха могли да свидетелстват атаманът на Съюза на казаците в Русия Павел Задорожни, атаманът на Ставрополската казашка войска Дмитрий Стригунов, други атамани и казаци.

Този принцип на равно обгрижване на всички казаци намира своето развитие и при създаването по инициатива и по благословение на Светейшия Московски и Всерусийски Патриарх Кирил на Синодален комитет на Руската православна църква по взаимодействието с казачеството.

При назаначаването ми на длъжността Председател на комитета, Светешият Патриарх нееднократно е подчертавал необходимостта да се следва този принцип. Дадено бе разпореждане за прикрепване на свещеници към всяко казашко общество. Към днешна дата това разпореждане е изпълнено в мащабите на цялата страна.

И ето, именно в този момент група лица, включваща и лъжеепископ, нямащ апостолско приемство, а поставен от подобни нему самозванци, предлага на казците по съвършено измислени и лъжливи предлози и обяснения да се откъснат от Майката-Църква.

Може би някой ще каже, че твърде голямо внимание отделяме на безпочвените заявления на неколцина нискоавторитетни хора, което би им послужило само за безплатна реклама. Но не трябва да се мълчи в такива случаи.

Първо, защото Църквата се грижи за спасението на всички човеци, на всички свои чеда - даже и на отклонилите се в разкол, даже и на отправящите хули по своята Майка-Църква. И заради това се обръщам към участниците в подолското събрание: опомнете се, не терзайте Църквата и казачеството с нови разделения. Ако сте православни християни; ако сте руски патриоти, нека заедно се погрижим за духовното възраждане и укрепване на Родината и народа.

Второ, злото винаги и навсякъде трябва да бъде наричано по име, за да не се разпространява съблазънта от премълчаване.

Отново и отново се обръщам към цялото казачество: това, което ви предлагат, е самочинно сборище и разкол. Това се прави не заради Православието, не заради Русия, а потив нашата вяра и нашата страна, против казачеството.

Достатъчно разделения, братя, достатъчно разколи. Имаме си твърде много истински беди и проблеми, без решението на които няма бъдеще за казачеството, няма бъдеще за Русия. Можем да ги преодолеем само заедно.

С любов в Господа и с вяра в нашето единство под омофора на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия!

Слава Богу, че сме казаци!

Епископ Ставрополски и Невинномисски Кирил,

Председател на Синодалния комитет по взаимодействие с казачеството.”

Бел. прев.: Публикация в "Ежедневний журнал", 4.7.2011 г.

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков

Участието на мохамедани в освобождението на България през руско-турската война от 1877-78 г.

Йеродякон Петър Граматиков

Руската армия е била основно рекрутирана от Южна Русия до Северен Кавказ (Южен Кавказ е в Османска Турция), в т. ч. казаци (донски и кубански), чуваши, ингуши, чеченци, кумици, дори черкези. Към 25 ноември 1876 г. успешно е завършено сформирането на Терско-планинският конен полк. При формирането на полка военното началство си поставило задачата да му придаде външните атрибути на редовна кавалерия. За целия личен състав била въведена еднообразна форма на облеклото. Черкезките се полагало да бъдат черни, без обшивки с галуни, бели бешмети, черни папахи с бели върхове, меки азиатски ботуши, а пагоните на черкезките - сини с буквите «Т-Г».

Полкът е създаден от населението на Терска област в Кавказ и съставът му е предимно от ингуши и осетинци, но има руснаци, грузинци и чеченци. Към полка са създадени два дивизиона – осетински и ингушки, като на всеки от тях било разрешено по изключение да тръгне в поход със свое знаме, които знамена на 1 декември в тържествена обстановка били връчени на дивизионите. Тези знамена били връчени за верност и преданост към Русия на ингушкия народ още през 1841 г., а на осетинския - в 1845 г. Интересно е, че ингушкото знаме е било изцяло алено и много е наподобявало турското, докато осетинското било небесносиньо. Всяко знаме се издигало в строя с всички почести, присвоени на знамената и щандартите по армейския устав. Освен това всяка сотня имала свой, отличителен знак, служещ като знаме на сотнята.

На 7 дек. Терско-Планинският конно-ирегулярен полк в състава на войските, «особено способни за действията на малката война в планински страни», се отправил по Ростово-Владикавказкия железен път за Кишинев, където се намирала главната квартира на Дунавската армия, и пристигнал на 15 декември. Осен този полк, от Терска и Кубанска области в Дунавската армия се отправили в конвоя на Негово Величество Кубанският и Терският ескадрони, Владикавказкият конен казашки полк, две сотни пластуни от Кубанската казашка войска и 2-ри Кубански казашки полк.

На 24 май 1877 г. главнокомандващият Кавказката армия заповядал на командващия войските от Терска област да пристъпи към формирането на 2-ри Терско-Планински конен-ирегулярен полк с 400-тен състав (по една сотня от кабардинци, балкарци, осетинци и ингуши). За командир на полка бил назначен флигел-адютант полковник Витгенштейн. Едновременно той бил и командир на Терската конно-ирегулярна бригада, състояща се от Чеченския и Кабардино-Кумикския конно-ирегулярни полкове.

Интернационален бил и състава на Чеченския полк. В него наред с чеченците служили руснаци - Флор Екимов, Василий Фролов, Иван Антипов, Трофим Куркин, немци - Карл Тайхман, Вольф Дорфштейн, ингуши - Асав Куриев, Тох Беков, Томи Долтмурзиев и другие, осетини - Заур Тхостов, Петр Хуцыстов, планински евреи - Шамиль Урусханов, Урусхан Шамаев.

Така, освен донските, и терските казаци взели активно участие в руско-турската война от 70-те години на 19 век в следните казашки войскови части:

Сборна Кавказка казашка дивизия

Кубански 2.полк

Донско-казашки 30.полк

Владикавказо-Осетински казашки полк

Терско-горно-планински конен и регулярен полк

Донско-казашка 1.конна батарея

1.Донско-казашка дивизия

Донско-казашки 15.полк

Донско-казашки 16.полк

Донско-казашки 17.полк

Донско-казашки 18.полк

11., 16. и 17. Конна батарея

2.Донско-казашка дивизия

Донско-казашки 24.полк

Донско-казашки 36.полк

Донско-казашки 38.полк

Донско-казашки 39.полк

Донско-казашка 1.конна батарея

Донско-казашки 21., 23., 26., 29., 31., 34., 35., 37. 40. Полк

Лейбгв. атамански полк

Лейбгв. Донско-казашки полк

Уралско-кавказка сотня

7.пластунски дивизион от Кубанската войска

3.жандармерийски ескадрон

Донско-казашка батарея 7., 8., 10., 15., 18., 22., 23., 24

Планинска батарея 1.и2.

Обсадна артилерия

Скорострелна батарея

Още през 1810 г. в крепостта Владикавказ бил подписан договор за доброволното присъединяване на Ингушетия към Русия. Значението на това събитие за историческата съдба на ингушкия народ е трудно да се оцени. Влизането в състава на Русия завинаги избавило планинците от вековната заплаха за физическото им унищожаване от страна на шахска Персия и султанска Турция. Русия, стоейки на много по висока степен на социално-икономическо и културно развитие, оказала благотворно влияние на целия начин на живот на ингушите.

Правителството на Русия, и неговата кавказка администрация в своите планове за борба против експанзията на султанска Турция и шахски Иран в Кавказ огромно значение придавало на организацията на воинските части от представители на планинските народи и привличането им на своя страна. В 80-те гг. на XVIII в. царското правителство за защита на Кавказ започнало да създава военни отряди от планинци.

Когато започнала руско-турската война в 1828-1829 гг., главнокомандващият Кавказката армия генерал Паскевич пише: «Мохамеданите от всички области, нам принадлежащи, просеха убедително позволения към предстоящата кампания да съставят опълчение... че да разделят подвизите с храбрите наши войски». В тази война наред с милицията от Закавказието, с планинците от Дагестан взели участие и чеченските конници начело с Бей-Булат Таймиев. В началото на тази война Паскевич призовал Бей-Булат с 60 чеченци в Тифлис (Тбилиси). От Тифлис в действащата армия изсред тях се отправили 33 човека. Чеченските конници участвали в похода на руските войски към Ерзерум (Арзрум).

Както и другите народи на Кавказ, ингушите взели участие и в Кримската война 1853-1856 гг. Те заедно с азербайджанците, арменците, грузинците, чеченците, дагестанците, кабардинците и осетинците в състава на руските войски активно се сражават против турците на Кавказкия фронт. Сред наградените след края на войната с паметен бронзов медал били и 325 ингуши - редови конници и 80 офицери от временната милиция, участвали в бойните действия «против непокорните планинци и против турците на Кавказкия боен театър...».

Бойните действия в руско-турската война 1877-1878 гг., както и по време на предходните войни между Русия и Турция през XIX в., се разгърнали на два фронта - Балканския и Кавказкия (Малоазиатския). На тези два фронта в състава на руската армия се сражавали и ирегулярни (милиционни) части, сформирани от представители на народите на Северен Кавказ. От първия до последния ден на войната на Балканския театър се намирал Терско-Планинския конно-ирегулярен полк, съставен из 400 осетини и ингуши. На Кавказкия фронт в бойните действия участвали наброяващите 600 саби 2-ри и 3-ти Дагестански, Чеченски, Кабардино-Кумикски конно-ирегулярни полкове.

В Терска област «почти цялото население изразило желание да постъпи в милицията». Още в първите дни от призива доброволци се набрали повече от необходимото за създаването на един полк. Желание да постъпят в полка, през първата седмица от неговото формиране изявили 345 осетини и 324 ингуши. Всичко на всичко нужно било да се рекрутират 504 човека (480 конници, 8 юнкери, 16 уредници). Съгласно утвърдения временен походен щат, в неговия състав влизали 15 офицери, 8 юнкери, 16 уредници, 480 конници, 5 тръбачи, 4 писари, 1 лекар, 2 фелдшери, а също 1 азиатски пекар. За командир на Терско-Планинския полк бил назначен началника на Владикавказски окръг полковник П. Ф. Понкратов 12, за полкови адютант - хорунжий Железняков, а за полкови касиер и квартирмайстер - хорунжий Кособрюхов. Командир на Осетинския дивизион вместо очаквания по-рано щабс-капитан Бекмурзы Кубатиев станал ротмистър Арслан-мурза Есиев, а командването на Ингушкия дивизион било поверено на подполковник Банухо Базоркин. За командири на осетинските сотни назначили корнет Агу-бекир Дударов и подпоручик Тотрадзе Зембатов, а на ингушките сотни - подпоручик Ботако Ужахов и майора Банухо Долгиев.

Субалтерн-офицери (то есть младши офицери) в полка били зачислени: в 1-ви (Осетински) дивизион - прапорщиците Мисерби Гутиев, Гиданов, Джамбулат Череков, Гетагаз Тхостов, Александр Дзугаев, Генардуко Абисалов и Темурко Боров, във 2-ри (Ингушски) дивизион - подпоручик Маги Наурузов, прапорщици Дох Мальсагов, Керим Богатырев, Артаган Мальсагов, ротмистър Николай Альдиев, поручик Генардуко Есенов, подпоручиците Умар Сампиев и Гани Джемиев.

На 24.09.1877 г. ингушкият дивизион е изпратен в ХIII Армейски корпус от Действащата армия, който е част от Източния /Русенски/ отряд. Прикрепен е към осма конна дивизия на Синанкьойския отряд на корпуса. На 12.10. заедно с казаците на 36 Донски полк участва в отбиване на турско нападение при с. Нисово, Русенско и в разузнавателни боеве зад река Бели лом. На 18.10. извършва рекогносцировка в района на селата Сваленик, Люблен и Садина. В началото на ноември турските войски активизират дейността си в района на Черни лом. Ингушкият дивизион участва в боевете при с. Кацелово и проявява изключителна храброст. От 12 до 17 ноември дивизионът воюва в района на Церовец и Кацелово в помощ на Лейбгвардейския Атамански казашки полк. В края на ноември Атаманският полк и Ингушкият дивизион са приведени в района на с. Камен и гр. Стражица, където усилват кавалерията в този участък от предната линия и извършват разузнавания.

На противниковата страна обаче също се сражават немалко кавказци – както в самия Кавказ, така и в кавказката диаспора. Според кубанският историк Е. Д. Фелицин от Кубан за Турция от 1871 г. до 1883 са се изселили 13 586 души, сред тях адигейци – 11 417, абазинци – 1809. Най-много през 1878 г. са абхазците-доброволци в отоманската армия. Руско-турската война завинаги затваря през тези изселници от Кавказ вратата към родните краища. Общо близо 50 хиляди абхазци са депортирани или емигрират, поради колаборирането с турската власт. Тази огромна изселническа общност активно съдейства на Хашемитската династия в създаването на хашемитското йорданско кралство.

Изследователят от Адигейския Републикански Институт за Хуманитарни изследвания Самир Хопко ни дава справка на руската главна квартира за кавказката кавалерия в редовете на османската армия на Балканския боен театър: в Западна България – 9250 саби, в Източна България – 5000 саби, в ареала на Бабадаг – 1800 саби. В дневника си генерал П. Д. Зотов са описани в дивизията на Хасан Сабли паша – 800 кавказци, в дивизията на Шефнет паша – 1000 кавказци, в дивизията на Зефи паша – 2200 бойци от кавказките народности. Като цяло кавказката кавалерия сериозно надвишавала по брой редовната турска кавалерия, напр. през октомври 1877 година в района на Плевен-Ловеч оперирали 5000 кавказки конници и 40 ескадрона кавалеристи от редовната турска армия (срещу 118 ескадрона руска кавалерия). Кавказци имало сред старшите офицери в османския щаб: Рауф паша, Дели Хосрев паша, Черкез Хасан, Черкез Осман паша, Шефкет паша, Черкез Ибрахим паша, Дилавер Карзег паша, Черкез Дилавер паша, Фуад паша, Сюлейман паша, Мехмед Мухлис паша и др. Според доклад на Скобелев армията на Осман паша в Плевен наброявала 28 000, от които 20 000 редовна пехота и 8000 кавказки конници (срв. Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878, на Балканском полуострове, – Спб., 1898, Бр. II, с. 268). Според Немирович-Данченко в щаба на армията на Сюлейман паша имало 1000 кавказки доброволци (Немирович-Данченко В., Год войны (дневник русского корреспондента), 1877-1878. – Спб., 1878. – т.1, с.88). В руските военни доклади намираме сведения, че кавказците били много по-добре въоръжени от турците и от руснаците. В битката при Шипка се описват като великолепни снайперисти. Казашкият полковник Дукмасов, адютант на Скобелев, в мемоарите си отделя специално внимание на тактическите маневри на кавказците. Особено впечатлен бил от атаката на два полка от султанската гвардия. Пространна информация за кавказците намираме и в писмата на граф Н. П. Игнатиев, бивш руски посланик в Истамбул, който през време на войната е в императорския щаб.

След назначаването на ген. Дондуков–Корсаков за императорски руски комисар в България, дивизионът е предаден в негово разпореждане. На 24.05. Ингушкият дивизион напуска ХIII Армейски корпус. До 28.08.1878 г. дивизионът е на позиции в Родопите, след което е включен в Бургаския отряд. На 05.10.е натоварен на кораби и след два дни е в Севастопол. Отпътува за Владикавказ, където на 23.11.1878г. е разформирован.

Висока оценка на ингушкото участие в Освободителната война дава ген.-адютант Дондуков–Корсаков, който на 02.09.1878 г. издава в Пловдив специална заповед – благодарност на Терско-планинския конен полк.

След приключване работата на Берлинския конгрес (юни-юли 1878 г.) било решено да се съкрати числеността на временно намиращите се в България руски войски. В тяхното число попадал и Терско-Планинския полк, който на 28 август бил снет от позиция в Родопските планини и бил включен в състава на Бургаския отряд. На 5 окт. полкът е натоварен в град Бургас на параходи и след два дена бил в Севастопол. След което топло е посрещнат във Владикавказ и на 23 окт. 1878 г. разформирован, а неговите конници разпуснати по домовете си.

Овеян със слава се завърнал в родината Терско-Планинския конно-ирегулярен полк. Гърдите на много от воините били украсени с ордени и медали, Георгиевски кръстове. Много награди и благодарности получил полковият командира полковник П. Ф. Панкратов. Военното началство за храброст и хладнокръвие в боя нееднократно го отличавало сред другите командири на части, доверявало му командването на обединените летящи отряди, участници на предната линия. Съхранилите се в архивите документи на полковия щаба свидетелстват, че П. Ф. Панкратов бил справедлив и грижлив командир. Даже в условията на зле организираната интендантска служба на действащата Дунавска армия той намирал средства и възможности да следи неговите конници да бъдат топло облечени и обути, подчертавайки, че това съставлява «първото условие за опазване на здравето».

В по-горни чинове били произведени: участникът в Кримската война, отличил се при щурма на турската крепост Силистра, прапорщик Тимурко Боров; подпоручик Батако Ужахов. С орден Св. Владимир 4-та степен бил награден ротмистър Николай Альдиев. По време намирането на Ингушкия дивизион в състава на Долнодунавския отряд той бил военен комендант на град Измаила, а от януари 1878 г. изпълнявал обязаностите на дивизионен командир. В навечерието на отзоваването на Терско-Планинския полк в родината ротмистър Альдиев по разпореждане на щаба на действащата армия бил прикомандирован към Донския казашки полк №4 и продължил службата си в Южна България.

Отлична оценка дава за Терско-Планинския полк императорският Руски комисар в България генерал-адютант А. М. Дондуков-Корсаков. В своята заповед, издадена на 2 септ. 1878 г. в гр. Филипопол-Пловдив, той казва: «Разделяйки се с вас, храбри конници от Терско-Горския конно-ирегулярено полк, считам за сърдечен дълг да изразя вам искрена благодарност за достойната ваша служба. Ингушският дивизион се намираше през по-голямата част от изминалата кампания под мое началство като командир на XIII корпус, и носеше през цялото време предната служба в отрядите и във всичките си дела с примери на самоотвержение, храброст и всички военни доблести придоби в XIII корпус заслужена слава и уважение от всички свои съслужещи. Получените от Ингушкия дивизион награди и знаме ще засвидетелстват при завръщането в родината, колко е оценена... достойната служба на ингушите в миналата кампания; с гордост ще ви посрещнат при завръщането по аулите вашите старейшини и роднините ви, като достойно изпълнили своя дълг и доказали вечната преданост на ингушкия народ към Отечеството. От своя страна, аз съм щастлив и с гордост ще си спомням, че под мое началство се намираха такива примерни маладци, като славния Ингушки дивизион.

Считам за най-приятен дълг да заплатя заслужена дан на уважение и най-искрена благодарност на славния командир на полка полковник Панкратов, така блестящо изпълняващ по време на войната всички давани му поръчения, който бе един от най-деятелните мои боеви сътрудници при моето командване на XIII корпус. На дивизионните командири майор Есиев и на ротмистър Альдиев, на командирите на сотни прапорщик Тхостов, подпоручик Зембатов, подпоручик Ужахов и прапорщик Мальсагов изказвам най-искрена и топла благодарност за доблестната и усърдна служба.

На храбрите ми съслуживци - всички чинове от Терско-Планинския конно-ирегулярен полк, за които ще съхраня завинаги най-скъп спомен, - от цялото си сърце желая нова слава, щастие и всичко най-добро».

Библиография:

1. Гаджиев В. Г., Роль России в истории Дагестана, М., 1965. с. 127.

2. Бутков П. Г., Материалы для новой истории Кавказа с 1722-го по 1803 г., СПб., 1869, ч. 1. с. 122.

3. Смирнов Н. А., Политика России на Кавказе в XVI-XIX вв., M., 1958, с. 132.

4. Гаджиев В. Г., Провал англо-ирано-турецких планов захвата Кавказа в 20-30-х гг. XIX в., - В: Ученые записки ИИЯЛ, Махачкала, 1966, т. 16, сс. 250-251.

5. Ибрагимбейли X. М., Кавказ в Крымской войне 1853-1856 гг., М., 1914, с. 283.

6. Материалы для описания русско-турецкой войны 1877-1878 гг. на Кавказско-Малоазиатском театре, СПб., 1904, т. 1. с. 84.

7. Гизетти А. Л., Сборник сведений о Георгиевских кавалерах и боевых знаках отличий Кавказских войск, Тифлис, 1901, ч. 2, сс. 101-102, 106-107.

8. А. Т., О нуждах населения Терской области, - В: Мусульманин, Париж, 1911, № 21, с. 855.

9. Утин Е, Письма из Болгарии в 1877 г., СПб., 1879, с. 313.

10. Описание русско-турецкой войны, СПб., 1911, т. 7, ч. 2, с. 106.

11. Сиделъников Н. М., Турецкая кампания 1877-1878 гг., М., 1878. т. 1. с. 289.

12. Иллюстрированная хроника войны 1877-1878, СПб., 1878, т. 2, с. 183.

13. Сборник правительственных распоряжений по казачьим войскам, СПб., 1878, т. 14, ч. 1, с. 82.

14. Петин Е., Собственный Его Императорского Величества конвой, СПб., 1911, Изд. 2, с. 214.

15. Мальсагов А. У., Ингуши в войнах России, Нальчик, 2002.

16. Опрышко О. Л., Кавказская конная дивизия, «Возвращение из забвения», Нальчик: Эльбрус, 1999.

17. Муталиев Т. Х.-Б., В одном строю, Грозный: Чечено-Ингушское издательство, 1978.

18. Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 на Балканском полуострове, – Спб., 1898, Бр. II, с. 268.

19. Немирович-Данченко В., Год войны (дневник русского корреспондента), 1877-1878. – Спб., 1878. – т.1, с. 88.

20. Записка военного советника при Российском посолстве в Константинополе В. А. Франкини военному министру Д. А. Милютину о необходимости и об условиях скорейшего водворения спокойствия на Кавказе, - Трагические последствия Кавказкой войни для адыгов. Сборник документов и материалов, Нальчик, 2000.

21. Фадеев Р. А., Кавказкая война, М., 2003, сс. 129-130.

22. Романовский Д. И., Принц А. И. Барятницкий и Кавказкая война, Спб., 1888, с. 7.

23. Отзив командующего Кавказкой армией великого князя Михаила Николаевича военному министру, - Проблеми Кавказкой войни и выселение черкезов в пределы Османской империи. Сборник архивных материалов, Нальчик, 2001, с. 264.

24. Зотов П. Д., Дневник, - Русский орел на Балканах. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. глазами ею участников. Записки и воспоминания, М., 2001, сс. 93-94.

25. Дукмасов П., Воспоминания о русско-турецкой войне 1877-1878 гг. и М. Д. Скобелеве, Спб., 1889, сс. 60-61, 110, 118.

26. Игнатиев Н. П., Походные письма 1877 года. Письма к Е. Л. Игнатиевой с балканского театра военных действий, М., 1999, сс. 49, 75, 111-113, 124, 134, 140, 155, 157-158.

27. Hotko Samir H., Importance of Russian-Turkish War of 1877-1878 for the Circassian History, - Edited by Ömer Turan, The Ottoman-Russian War of 1877-78, Ankara 2007, pp. 221-226.

К. Леонтиев и Ф. Ницше: двама философи от една епоха

Автор: Е. Киприянова*

 

Авторизиран превод: Йеродякон Петър Граматиков

*Източник: София: Рукописный журнал Общества ревнителей русской философии. № 1, Философский факультет - Уральский государственный университет /УрГУ/; Отдел электронных публикаций (УРРЦИ), Екатеринбург, 2000 [2001], 61 с.

“Когато за първи път научих името на Ницше, то аз се удивих: та това е Леонтиев, без каквато и да е разлика.” В. Розанов

Действително, сходството в идеите на Ф. Ницше и К. Леонтиев ни поразява до крайна степен. Само където животът на единия протича в Германия, а на другия – в Русия, единият приживе бил награден с лаври, а другият и след смъртта си не ще намери прослава. И занимавайки се с тази проблема, аз открих два общи момента във философията на Ф. Ницше и философията на К. Леонтиев, които ми се струват най-съществени – това са етическите възгледи и идеята за прогреса. В този план ще излагам и последващите си мисли.

Етически възгледи:

Морал и нравственост. Съществуват ли те сега, съществували ли са те тогава, когато такива непримирими философи като К. Леонтиев и Ф. Ницше са ги отричали? Отхвърляли, говорейки не само за тяхната ненужност и безполезност, но и за опасност. Те са били пророци, те са знаели, че животът, с неговите морални излишества, е страшен за съвременния човек, че го води наникъде, че прави от него едно нищо. Морал няма – има «аморал».

Но би било съвършено неправилно да мислим за личен «аморализъм» у Леонтиев, за отсъствие у него на морални движения, към което са склонни много негови съвременници, а и не само те, тъй като въпросът не е в отсъствието на морални движения в неговата душа, а в това, че в религиозното съзнание на руския мислител естетическият момент преобладава. И чрез тази естетическа нагласа на душата, незабележимо за религиозното съзнание, то есть неразделяйки се от него, се вливала в душата на Леонтиев културата на секуларизма. Оставайки си религиозен, Леонтиев попива в себе си цялото съдържание на секулярната култура, – и целият период от младостта до прелома характеризиращ се у него с дисхармонично съчетание на извънрелигиозна и антирелигиозна култура с външна вярност на църквата. Невъзможността да устои при такова дисхармоническо съчетание на разнородни начала го и довела неизбежно до кризис – до избор между истинно-религиозното и безрелигиозното отношение към света и културата. Сам руският философ наричал това си състояние «борба на поезията с морала».

А пред Фридрих Ницше никога не е стояла такава проблема на дуализъм, избора между християнство, религия и човешки морал, «аморал». Той априори считал, че съвременните човеци се явяват наследници на така наричаната зла воля и имат естествени склонности, една от които е тежнението, стремлението към аскетизъм. Ницше считал, че за това своята негативна роля е изиграло жречеството, налагайки на хората аскетическия идеал. Също така значителна част от вината за това, че човек живее унило и безсмислено, Ницше отдава на религията, отрицаваща отсамния свят, отклоняваща човека в света на измислиците, като вместо да ни прави господари на земния мир, тя прави от нас раби на Бога. И ако искаме да се избавим от безцветния, безцелен и безсмислен живот, говори Ницше, то сме длъжни да извършим преоценка на всички тия ценности, да разрушим старите скрижали. Необходимо е по-новому да погледнем на морала, не от гледна точка на оценяване отделните постъпки, а от гледна точка на мащаба на оценките. С други думи става реч не за морални съждения, а за тяхното основание.

Проблемата с основанията на морала, утвърждавал Ницше, даже не е била поставяна по надлежния начин, а да не говорим за нейното решаване. Предполагало се, че са безспорни две положения: моралът е даден свише, и хората знаят достоверно, кое е добро, и кое лошо. Първото положение – си е чиста измислица, а второто– съмнително. Съмнително е по простата причина, че днес никой не би могъл разумно да обясни, защо доброто и злото са такива, каквито са. На какво основание, пита Ницше, утвърждаваме моралната ценност на едни явления и отричаме същата у други? Какво въобще е възможно да се каже в защита на тези ценности, които убиват интереса към живота? Някога очевидно, доброто и злото са служили на някаква цел, но целта е забравена, смисълът е загубен, а понятията останали.

Животът, само животът трябва да определя мащаба на морала, утвърждавал Ницше. Доброто и злото трябва да се различават по това, как те служат на живота. Ако това бъде разбрани и осъзнато, то би било необходимо от новата позиция, от гледна точка на живота, да се погледне на тези морални ценности, с които живее съвременния човек, като внимателно се разчете онова, което е начертано на скрижалите в на неговия нравствен кодекс.

Първата заповед на съвременния морал призовава: «Обичай ближния». Тази заповед осъжда егоизма, злобата, възвишава алтруизма и води към състрадание. Всичко се върши с пълната увереност, че така е необходимо. Жалките съвременници не виждат, считал западният философ, че любовта към ближния представлява пораждане на страха: аз се боя от съседа си и поради това му изказвам своята любов. А природата, според него, обича силата.

На следващия скрижал на съвременния морали има една дума – «Равенство». С това е увековечена, уверявал Ницше, поредната илюзия, още един безплоден опит за надпревара с природата.

Сред мнимите ценности, на които се основава съвременния морал, се оказва у Ницше и любовта към историята. Историческият поглед бъка от песимизъм, и съвременния живот красноречиво свидетелства за това: в нея твърде често се подчертава memento mori вместо memento viveri. От любовта към историята, според мнението на Ф. Ницше, можем да се избавим с помощта на «неисторическото» и «свърхисторическото». «Неисторическо» той наричал «изкуството и способността да се забравя и се самоограничава с определен хоризонт» (Ницше Ф., Полн. Собр. соч. Т. 9. М., 1997. сс. 320–321). Реч иде за това, че миналото не трябва да затъмнява настоящето и при всеки интерес към историята е необходимо да оставаме съвременници в мисленето и жизневъзприятието. «Свърхисторическият» поглед се характеризира със способност да се издига над ежедневността и да се обръща към вечното.

К. Леонтиев подхожда към историята като естествоизпитател и я изучава като физиологически процес и, по такъв начин, отхвърля моралната гледан точка към историята. Казано с негови думи, «има много хуманни хора, но хуманни държави не съществуват». Историята е процес, свързан с природните изменения и в нея просто са необходими страданията (едното без другото не може да съществува). И лоша става тази държава, която си поставя за своя задача да избягва страданията за народа.

Както и Ф. Ницше, К. Леонтиев търси отговори на своите въпроси в антропологията. Той не веднъж въстава против нея, като «нова вяра в земния човек и в земното човечество, – в идеалното, самостоятелно, автономическо достойнство на личността...». Той не вярва в човека, в човешкия разум, в съвременната култура с нейната «поезия на изящната безнравственост». И именно християнството се струва на Леонтиев решително несъединимо с култа на човека, с вярата в човека. Той с неимоверна сила в руската философия поставя въпрос за спасението, – и макар сам той постоянно да подчертава, че го разбира в смисъл на трансцедентално, в отвъдния свят, но задълбочавайки се в неговите съчинения, то установяваме ясно, че него вата интенция е по-широка от неговата формулировка. Леонтиев се отказва да трактува проблемата на човека, проблемата на неговия живот единствено по отношение на отрязъка от земния живот. Той живее с дълбокото съзнание, че човек живее и в отвъдния мир, и че неговия живот там зависи от живота тук на този свят. Това е напълно християнско убеждение, от времето на цялостния прелом в проникващата в мисълта и душата на Леонтиев, определят неговото отношение към утилитарния морал, към буржоазния идеал. Отвращението към духовното еснафство, към външното изравняване определя, естествено, и неговото естетическо оттласкване от съвременността.

Ф. Ницше започва от същите позиции, от които и К. Леонтиев, говорейки за съвременния човек. Сам човекът – дете на своето време, на своята култура, той се стреми към нея, постепенно отчуждавайки се от истината, от своето «Аз», от морала, от естеството. И както говори Ницше: «Жалко е човешкото съществувание и отгоре на това е винаги лишено от смисъл...».

По такъв начин, двамата философи отрицавали човека, обществото с неговия, така наречен, морал. За тях съществувал единствено «аморал». Те приемали, че моралът в съвременния свят е невъзможен.

Идеята за прогреса:

Идеята за прогреса, неговото възникване и развитие се явява една от централните във философията на К. Леонтиев (както и на Ф. Ницше). На дадения въпрос той посвещава не само цял ред свои статии, но и целия си живот. Възможно е той да е един от първите, смогнали да разберат смисъла на историческото движение през XIX в., осъзнавайки понятието за прогрес, което било актуално за онова време.

Той започва с въпроса – какво представлява процес на развитие, за израз на който служи историческия живот на всички народи? И отговаря, че процесът на развитие е «постепенно възхождане от най-простото към най-сложното, постепенна индивидуализация, обособление, от една страна от обкръжаващия свят, а от друга – от родствените явления» (Леонтьев К. Н. Восток, Россия и Славянство. М., 1996. с. 125). Тоест организмът, постепенно усложнявайки се в своето развитие, започвайки да придобива личностни черти, започва да се отделя от външния мир по своята индивидуалност. Това може да се нарече постепенна стъпка встрани от безцветността и простотата към оригиналността и сложността. Висша точка в развитието в органическите явления е висшата степен на сложност, обединена под някакво вътрешно единство. Колкото по-сложна е картината, толкова повече и по-силно тя е индивидуализирана.

И Леонтиев разглежда по следния начин народите, държавите, като всеки друг организъм: «На това са подложени и растенията, и животните, и човешките организми, и държавните организми, и цели мирови култури». Тоест законите на развитието и падението на държавите са подобни на живота, болестта и смъртта на хората, болестта може да протича по различен начин, но чрез смъртта се достига абсолютно равенство и свобода. Падението на отделните държави в общи линии са еднородни не само със законите на органическия свят, но и въобще със законите за възникване, съществуване и гибел на всичко, което е нам достъпно. И както аз вече казах, Леонтиев, бидейки лекар, подробно описва, как след смъртта постепенно изчезват меките тъкани, после костите и всичко се разтваря и смесва.

Именно така, както подхвърля В. В. Розанов, съществуването на всичко, подвластно на закона за раждането и умирането, се поставя от два противоположни процеса:

1. От процеса на възходящото развитие, в което възникналото се обособява, уединявайки се от всичко наоколо, вътре в него всяка частица се обособява, уединява се от всички останали; но това обособяване засяга само формата и функционирането: всички части са проникнати от единството на плана, който е обособяващото се същество да разнообрази сложността на неговите части и заедно да ги удържа от разпадане.

2. От процеса на низходящото развитие, в който всичко вторично се смесва, смесвайки се слива, и става еднородно както с окръжаващото чрез загубване на външните си граници, така и извътре на самото себе си чрез заличаване границите, които в него самото са отделяли една част от друга.

Тъй К. Леонтиев подхожда към идеята за триединния процес, тоест как човек преживява младенчеството, зрелостта и старостта, така и историята в своето развитие преминава три стадия: I. първична простота; II. цветуща сложност; III. вторично смесително опростяване.

Първият стадий на «първична простота» е като че ли база, подготовка на почвата за бъдещия прогрес, развитието на всички потенциали на даден народ или държава.

Вторият стадий е време на висш разцвет на цивилизацията – науки, изкуства техника и т.п. В този период се достига висшата точка на прогрес.

Но неизбежно настъпва третият стадий – «стадия на вторичното смесително опростяване». Това е, де факто, процесът на разлагане и упадък.

А по-нататъшното развитие на Европа К. Леонтиев разглежда както го разглежда и А. Херцен. Това трябва да бъде отчетено, тъй като може да се направи паралел между «вечното движение на махалото» у Херцен и «вечното завръщане» у Ницше. А. Херцен говори, че «светът загива, ние живеем във време на голяма и трудна агония» и бъдещето е невъзможно. И той прокарва същата мисъл на К. Леонтиев, че явлението смърт е равенство, когато организмите загубват своята индивидуалност. Личността умира, получавайки друга цел, която й е чужда и води към разлагане. Може да се каже, че това е третия стадий на Леонтиев, при който цялостното развитие на наука, изкуство, техника и т. п., се свежда до нула, макар при това «смъртта не унищожава съставните части, а ги развързва/освобождава от предишното единство, дава им воля да съществуват при различни условия». Но тези условия не могат да създадат личност в пълния смисъл на думата. Дойде ли времето на социализма, след него неминуемо ще дойде консерватизъм и всичко отново ще опише окръжност, от която зависимост е невъзможно да се отскубнеш. «Вечната игра на живота, безжалостна, като смъртта, неотразима, като раждането, corsi e ricorsi истории, perpetuum mobile на махалото» (Герцен А. И. С того берега // Герцен А. И., Избр. философ. Произв, В 2 т. Т. 2. Л., 1948. с. 103).

И към тези размишления възхождат идеите на Ф. Ницше «за вечното възвръщане»: много наподобяващо на образа на «махалото» на А. Херцен и «пясъчните часовници» на Ф. Ницше.

Но мнозина могат да възразят, че не е възможно да се сравняват К. Леонтиев и Ф. Ницше, понеже Ницше – това си е Ницше, а Леонтиев е почти никому неизвестен руски философ и трудовете му не могат да бъдат поставяни на едно равнище с произведенията на Ницше. Ако се съгласим с такова мнение, то, как тогава да обясним факта, че Леонтиев, не познавайки Ницше, проповядвал практически аналогични идеи, не по-малко значими и велики. Навярно, грешката е в нас, в потомците, за това, че не сме могли да дадем на Леонтиев такава съдба, като на Ницше.

Седмицата на ООН за хармонически междурелигиозни отношения

Йеродякон Петър Граматиков

Цел на глобалната седмица за хармонични междурелигиозни отношения, която се отбелязва всяка първа седмица на месец февруари, според Резолюцията на ООН, е да припознае “императивната необходимост от диалог между различните вероизповедания и религии и да посредствува взаиморазбирателството и съработничеството между людете”.

Тази цел бе поставена като приоритетна от Комитета на Министрите в Отговор (Doc. 9215) на Препоръка 1396 (1999) на Парламентарната Асамблея на Европа, приет на 765 среща на заместник-министрите на 19 септ. 2001 г, задължаващ правителствата в случай, когато религиозният плурализъм поражда разделения и напрежения, властите да отговарят не с ограничаване на религиозния плурализъм, но да осигурят взаимно уважение между различните групи.

В стиховете на Джалал ад-дин Руми има една притча, която прекрасно илюстрира практическото достигане на разбирателството, помирението и хармоничното съжителство: “Веднъж четирима приятели (грък, персиец, турчин и арабин) намерили монета и решили да си купят нещо, което ще се хареса на всекиго от тях. Мненията им не съвпаднали: гръкът поискал да купят “стафил”, персиецът – “енгур”, арабинът – “ейнаб”, а турчинът – “узюм”, заради което се изпокарали. Тогава един непознат предложил да купи нещо, което ще се хареса на всички. Те се съгласили и получили по чепка грозде – това било и стафил, и ейнаб, и енгур, и узюм. Такава е и Истината, до която достигат светиите на всички религии и която различните народи наричат по разному и което, основно заради неразбиране, води до вражди и войни.

Днес пред нас се изправят разнообразни глобални промени и предизвикателства, за които трябва да намерим оригинални и творчески решения – част от глобалната ни отговорност.

Искам да споделя с вас един цитат от бележития представител на сребърния век на руската религиозна философия Николай Бердяев, когото преди една година в рамките на конференция против ксенофобията и други форми на нетолерантност Високопреосвещеният Корчански митрополит Йоан Пелуши от Албанската Православна Църква припомни думите на руския мислител: “Винаги в света е имало две раси хора; те съществуват и днес, като това разделение е най-важното от всички останали. Съществуват онези, които разпъват, и тези, които са разпънати; онези, що подтискат, и тези, които са подтиснати; онези, които мразят, и тези, що са мразени; причиняващите страдания и страдащите; преследващите и преследваните. Ненужно е да обясняваме чия страна следва да вземат християните”.

В разпространяваните от Българският апостол Левски през 1869 г. прокламации на турски език сред родопското население се казва: “А вие братя на мохамедановата вяра, къде са вашите правдини... И вие братя сте погазени, излъгани, както и ний... Ний българите подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас... мщсщлмане! В свободна България ума място за синца!...”

На 4 февр. 2011 г. Архиерейският Събор на Руската Православна Църква прие важен документ-определение “За въпросите на вътрешния живот и външата дейност на Руската Православна Църква”, в който последните три параграфа 48-50 разясняват главните задачи на дейността в областта на:

1/ междухристиянските връзки за съвместна защита на ценностите на християнския морал и традиционните семейни ценности, противодействие на дискриминацията на християните и разрушаването на християнската европейска традиция и общ отговор на процесите на либерална секуларизация и глобализация;

2/ междурелигиозният диалог за намиране отговор на общите за всички вярващи хора предизвикателства на съвремието, обезпечаване на мирен живот и сътрудничество на хората от различни религии, националности и култури, съвместно противопоставяне на екстремизма, тероризма и на опитите за изтласкване на религиозния мироглед встрани от обществения живот.

В Електронния Сборник на Арабската Мъдрост по Проекта Гутенберг (John Wortabet, 2010, EBook #33109) четем: “Човек не може да бъде мъдър без опит”; “Мъдрец не е този, който намира изход от злото, а онзи, който успява никога да попадне в зло”. Тези арабски пословици акцентират върху практическия мистицизъм, в който ценностите се прилагат в действията. Същото приблизително ни казва и св. ап. Иаков в Съборното си послание, гл. 2:

17. Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.

18. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.

19. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят.

20. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва?

26. Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.

В съвременна България пред нас стоят две алтернативи по отношение на инославните и иноверните религиозни общности в страната и религията по принцип. Първата е пътя на религиозния монопол. Модел, който познаваме отрелигиозното минало, което си е чиста форма духовен тоталитаризъм на религиозна основа, пътя на балканизацията, който деформира модерната социо-културна ориентация на православно-вярващите българи. Втората алтернатива е пътя напред, пътя на плурализма и европеизацията, който води до култивиране на равенство и толерантност в социума, законодателството и в душите на хората. Реалиите на плурализма спомагат всяка личност на глобалното село да задълбочи критически познаването на собствената си религия в светлината на множество различни културни исторически перспективи и да ги приема толерантно.

Мнозина велики люде от различни вери акцентират именно върху опита и действието. През 2-ри век Юстин Философ казва: “Нашата религия ни учи да обичаме не само нашите, но и чуждите, дори враговете си”. А Тертулиан подтвърждава: “Ако всички хора обичат своите близки, то християните се отличават от тях по това, че те обичат и ония, които ги мразят”. Св. Василий Велики (330-379) смята, че “всички, що служат истински на Бога са длъжни да имат за цел възстановяване единството на църквите, които в разни времена и по различни пътища са се отделили една от друга. Защото единството е дар от Бога и изисква дълбоко чувство на смирение без горделиво инатене. С този призив за “неспирно търсене” на единството на църквата, което е “безспирно пътешествие”, Патриарх Вартоломей откри провелата се на 7-14 окт. 2010 г. среща на Комисията “Вяра и Ред” в Колумбари, Крит – Гърция: “Жизнено важно е да се учим от ранните Отци и Майки на Църквата и от онези, които във всяко поколение, са отстоявали интегритета и интензитета на Апостолската вяра”.

Н. Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей Първи се обърна към участниците във форума “Фундаментализъм и Вяра през Новото Хилядолетие: Поглед от Кръстопътя между Изтока и Запада” (25 окт. 1995 г.) със следните думи: “Църквата на Мира служи на Княза на Мира и ще стори всичко по своите възможности да го сподели с благословената човешка общност.” Защото, според патриарх Вартоломей, по думите на Американския мъченик д-р Мартин Лутер Кинг Мл.: “Любовта е единствената сила, способна да трансформира един враг в приятел”. За учението на Православната Църква фундаментално убеждение е, че Християнството трябва да играе активна роля в усилията към помиряването на всички хора. Това разбиране се основава на Христовото учение методологията на помирението, посредством включвае в диалог между страните с двуякото задължение да обичат Бога и да обичат своя ближен, което отразява божествените атрибути на Любовта, която изпълва същността и битието на Бог съвършено, безкрайно, неописуемо и неизчерпаемо (срв. 1 Йоан. 4:8 > “Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов”).

Бел.: Доклад в Американски Център при Столична библиотека, в рамките на кръгла маса по случай Седмицата на ООН за хармонически междурелигиозни отношения, 03.02.2012 г.

Възможности за кандидатстване на религиозни изповедания по ПРСР

Йеродякон Петър Граматиков

Изключително полезно би било днес. Когато се разработват и защитават методиките за участие с проекти по европейските фондове за периода след 2013 г., оделотворяването на предложеното в рамките на информационния семинар на Министерството на земеделието и храните още на 30.06.2009 г. в Клисурската света обител от м-р Валери Цветанов създаване към МЗХ на една комисия от експерти и специалисти, която да ревизира методиката на кандидатстване по осите и мерките на структурните фондове от вероизповедните общности, особено по т. нар. програма за селския туризъм. Препоръчително би било освен представители на Българската Православна Църква и Главно мюфтийство да се включи и представител на католическата църква в България като трета най-голяма и представена в различни региони такава на територията на страната и сред чиито храмове също биха могли да се локализират културно-исторически паметници от местно значение, докато за другите регистрирани на територията на страната вероизповедания (протестантски деноминации и други нетрадиционни за страната религии), с малки изключения, нямаме свидетелство за налични такива религиозни светини-паметници, за които да могат да кандидатстват по Мярка 322.

Приетият от VI Църковно-народен събор на 11 декември 2008 г., в Рилската света обител (публикуван в „Църковен вестник”, Извънреден брой, 09.01.2009 г.), Устав на Българската православна църква (УБПЦ) Българска Патриаршия, Раздел ІІ - ПРАВОМОЩИЯ И ЗАСЕДАНИЯ НА ЕПАРХИЙСКИЯ СЪВЕТ, Чл. 121, т. 4, включва сред правомощията на Епархийския съвет и “да управлява общоепархийските имоти, фондове и капитали и да надзирава всички епархийски стопанства и поделения”; т. 9. “да разрешава сключването на придобивни сделки, договори за заем, наем, аренда, рента и други договори, с изключение на: разпоредителни сделки с недвижими имоти, договори за ипотеки, апорт в търговски дружества на недвижими имоти, собственост на Българската православна църква Българска Патриаршия и нейните поделения; и т. 10. “да прави предложения до Светия Синод чрез епархийския митрополит за учредяването на вещно право на строеж за срок до 50 години и вещно право на ползване до 25 години върху имоти, собственост на митрополиите, църквите и манастирите”.

Добре работеща схема би било да се организират информационни семинари по диоцезите на БПЦ като на тях се поканят и представители на други религиозни изповедания надлежно регистрирани в Дирекцията по вероизповеданията и в общинските регистри по места, подобно на семинарите, организирани от Министерството земеделието и храните с библиотечни и читалищни дейци. Така и всеки храм и молитвен дом също може да се превърне в своеобразен информационен център освен относно за обновяване на религиозни светини в селските райони и за възможностите за модернизиране на църковните и манастирски земеделски стопанства и възможностите за инвестиции в горско-стопански дейности, като ползите ще бъдат от изключително значение за вярващите от глъбините на българското село, които ще получат разяснения за еврофондовете и европрограмите директно от своя духовен пастир.

В частност за болшинственото православно вероизповедание най-подходящо да се организират тези информационни срещи по епархии, където епархийската духовна власт с участието на митрополитите и членове на епархийските съвети могат да вземат конкретни решения по ситуирането на обекти (енорийски храмове и епархийски манастири), които отговарят на изискванията към бенефициентите по Ос 3, мярка 322 за “обновяване и развитие на населените места” в селските райони, напр. да са такива, които са в регулацията в населените места. Вярно е, че новият Устав на БПЦ, Глава трета, предвижда и разписва подробно създаването на ЕДИНЕН СИНОДАЛЕН РЕГИСТЪР НА ИМОТИТЕ, СОБСТВЕНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, МИТРОПОЛИИТЕ, ЦЪРКВИТЕ И МАНАСТИРИТЕ:

Чл. 249. (1) Единен синодален регистър на недвижимите имоти – църковна собственост, се води при Светия Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия.

(2) Църковна собственост са имотите, собственост на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите, църквите и манастирите, включително и тези, които се намират извън територията на Република България.

(3) Епархийски регистър на недвижимите имоти – собственост на митрополията, църквите и манастирите, се води при всяка митрополия.

Чл. 250. (1) Регистърът се води по имотни партиди, като за всеки недвижим имот: поземлен имот, сграда и самостоятелен обект в сграда, се открива самостоятелна партида. Всяка партида има уникален партиден номер. При разделяне на недвижим имот се откриват партиди за новообразуваните имоти.

И макар в църковния устав да са разписани стъпките по осигуряване достъп до тези църковни имотни регистри, принципно е най-подходящо да се приемат сроковете и механизмите за предоставяне на служебна информация, разписани в Закона за достъп до обществена информация, с цел да не се забавя отговора на заявленията от физически и юридически лица.

Чл. 252. (1) Справки и преписи от Единния синодален регистър се извършват с разрешение на главния секретар на Светия Синод, а от епархийските регистри се извършват с разрешение на епархийския митрополит.

(2) Лицата по ал. 1 писмено разрешават извършването на справки и преписи при необходимост от представянето им пред съдебни и административни органи.

(3) Светият Синод приема правила за условията и реда за извършване на вписванията и за поддържането и съхраняването на регистрите на имотите – църковна собственост.

Но УБПЦ в своите ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ, § 10, предвижда Светият Синод в срок до 6 месеца от влизането в сила на настоящия Устав да приеме правила за условията и реда за извършване на вписванията и за реда за поддържането и съхраняването на регистрите на имотите – църковна собственост, следователно към настоящият момент този единен синодален регистър на църковните имоти не ще да е заработил и е препоръчително да се работи с епархийските имотни регистри. Макар да е от значение, ако поне на част от срещите участва и Главния секретар на Св. Синод с цел координиране и синхронизиране на инициативите и начинанията на всички нива в синодалното ведомство.

От друга страна един епархийски митрополит може да вземе ключови решения по прилагането на новите положения в УБПЦ относно стопанската дейност на поделенията по църковното ведомство, особено предвиденото в Глава дванадесета “ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО”, Раздел І “ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО”, Чл. 149. (2) “Църквата като юридическо лице може да учредява еднолични търговски дружества и да участва в търговски дружества по ред, определен в настоящия Устав” и Глава тринадесета “МАНАСТИРИ”, Раздел ІІ “ПРАВОМОЩИЯ НА МАНАСТИРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ – МАНАСТИРСКИ СЪБОР И ИГУМЕН”, Чл. 171. Манастирският събор и игуменът имат следните правомощия: 19. да сключват придобивни сделки, договори за заем, наем и други договори с изключение на: разпоредителни сделки с недвижими имоти, договори за ипотеки, апорт на недвижими имоти в търговски дружества, собственост на съответния манастир, с решение на Светия Синод – за ставропигиалните манастири, и писмено съгласие на Епархийския съвет, утвърдено от епархийския митрополит – за епархийските манастири;

20. да правят предложение до Светия Синод за ставропигиалните манастири и до Епархийския съвет за епархийските манастири за учредяването на вещно право на строеж за срок до 50 години и вещно право на ползване до 25 години върху имоти, собственост на съответния манастир;

21. да правят предложение до Светия Синод за ставропигиалните манастири и до Епархийския съвет за епархийските манастири за учредяването на еднолични търговски дружества и участие в търговски дружества по ред, определен от настоящия Устав.

Средствата на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите и техните поделения се набират и от дивиденти от дейността на търговски дружества, собственост на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите, църквите и манастирите (Чл. 229, 4) или дивиденти от дейността на търговски дружества, в които Българската православна църква – Българска Патриаршия и митрополиите, църквите и манастирите имат дялово или акционерно участие (Чл. 229, 5), според новоустановените правила в УБПЦ, ЧАСТ ПЕТА ИЗДРЪЖКА НА ЦЪРКВАТА, Глава първа ПРИХОДИ И РАЗХОДИ, Раздел І ПРИХОДИ, и в Глава втора БЮДЖЕТ, КОНТРОЛ И ОТЧЕТ, Раздел І БЮДЖЕТ, където Чл. 233, т. 6, сочи сред разпоредителите с бюджетните средства и директорите и управителите – за учреждения, фондации, дружества и други. Как именно да се учреждават тези еднолични търговски дружества е въпрос на ясни указания от надлежната и канонично-правоправеща епархийска църковна власт.

В комисията би било от полза да се потърси участието на консултантска фирма с опит в изготвянето на проекти по съответните програми, която да приеме ангажимент за подпомагане на религиозните общности синхронизирано с усилията на Министерството на земеделието и храните. След земетресението в Чирпан в края на 20-те години на 20 век е предприета от църковната власт у нас една много добра практика за възстановяване на разрушения и компрометиран архитектурно църковен сграден фонд, особено в Южна България – с разработването на типови архитектурни решения за строеж на църкви според финансовите възможности по места, респективно за 80, 150 хиляди лева и т.н. Така днес може да се разработят отделни “проектни модули” за изграждане на камбанария (или минаре), други специфични СМР-дейности, облагородяване на дворното пространство на селските църквици и джамии (озеленяване, беседка, чешма, ВиК и др.), които с малки корекции биха могли да се ползват за сглобяване на проекти, внасяни от различни местни поделения на вероизповеданията. Това ще поевтини значително самите проекти и консултантската фирма, заела се с тази благородна дейност, ще може да обслужи повече на брой бенефициенти от тази група в следващите няколко години. Естествено тази дейност може да се извърши и от подбран работен екип от самото министерство, като даже може извънредната работа на държавните служители и експерти да бъде възмездена също с финансиране от еврофондовете. Като илюстрация за един възможен модул, който е подходящ за всички потенциални кандидатстващи с проекти православни храмове е изложената по-долу “модулна част” за църковната летописна книга.

ПРИМЕР ЗА МОДУЛЕН ТИП ПРОЕКТ

Летописните църковни книги като модулна част от проектите на Църковните настоятелства

Преди 60 години (1959 г.) Светият Синод на Българската Православна Църква започва една инициатива за създаване на летописни книги - кондики на енорийските храмове по митрополии на територията на Република България, в които да се обхване, системно отразява и опази историческото ни минало, да се създаде база данни за изследване църковно-историческото културно наследство.

В случая разглеждаме развоя на това начинание в Пловдивска епархия, понеже в нея са съхранени в пълнота изготвените кондики и цялата свързана архива. През бурните “разколни” 1994-95 гг., когато атаките срещу каноническите български православни архиереи бяха в разгара си, достойни и богочестиви църковно-отговорни свещенослужители и църковнослужители по митрополитската администрация на богохранимата св. Пловдивска митрополия защитиха своя архипастир Негово Високопреосвещенство Митрополит Арсений, църковните и административните здания от атаките на про-разколническите общински, съдебни и други власти и институции, така че св. Митрополия не бе превзета и разграбена, подобно на Синодалната палата в София. Списъкът на кондиките на църквите в Пловдивския диоцез се дава в азбучен показалец по духовни околии и населени места, които са на разположение в пловдивската митрополитска библиотека. Същите са изготвени в продължение на половин век на основание епархийски окръжни №№4558/15.10.1959 г., 1942/17.05.1960 г. и 1137/06.06.1978 г. до архиерейските наместници и председателите на църковните настоятелства в Пловдивската епархия при приснопаметните Кириарси на град Пловдив Високопреосвещените митрополити Кирил и Варлаам. Към 1979 година, т.е. преди 30 лета, са били събрани данни за действащите тогава храмове, и за населените места, в които е имало функциониращи църковни настоятелства. Естествено, работата по актуализирането им продължава и при следващия митрополит Н. В.-Пр-во Г-н, Г-н Арсений Пловдивски, но в този период по обективни причини няма активно храмостроителство и усилията са концентрирани в опазването, проучването и научното обработване на събраното. Така за деветте духовни околии в Пловдивска епархия са събрани кондики за всичко 293 църкви от обхванатите за посочения период общо 260 населени места.

Асеновградска духовна околия:

Асеновград (“Св. Атанасий”, “Св. Богородица – Успение”, “Св. Георги”, “Св. Димитър”, “Св. Благовещение”, “Св. Никола”, “Св. Троица”, “Св. Василий”); Ахматово; Бачково; Богданица; Болярци; Борово; Боянци; Виница; Г. Воден; Горнослав; Добростан; Д. Воден; Долнослав; Д. Извор; Златовръх; Избегли; Извор; Катуница; Караджово; Козаново; Конуш; Косово; Кочово; Крумово; Леново; Лясково; М. Тополово; Мулдава; Наречен; Нареченски бани; Орехово; Орешец; Павелско; П. Евтимиево; Поповица; Проглед; Садово; Семци; Тополово; Чепеларе (“Св. Атанасий”, “Св. Богородица”); Червен; Чешнегирово; Югово.

Ивайловградска духовна околия: Аврен; Г. Луково; Гугутка; Д. Луково; Ивайловград; Крумовград; Пелевун; Черничево.

Карловска духовна околия: Баня; Бегово; Бегунци; Богдан; В. Левски; Г. Домлян; Дъбене; Ив. Вазово; Иганово; Калофер (“Св. Богородица”, “Св. Атанасий”); Каравелово; Карлово (“Св. Богородица”, “Св. Николай”); Клисура; Кърнаре; Михилци; Мраченик; О. Паисиево; Пенопой; Пролом; Розино; Свежен; Св. Климент; Слатина; Сопот; Столетово; Сушица.

Панагюрска духовна околия: Бъта; Д. Левски; Елшица; Красново; Кръстевич; Панагюрище (“Св. Георги”); Попинци; Свобода; Стрелча; Цар-Асен.

Пазарджишка духовна околия: Аканджиево; Априлци; Баткун; Белово; Братаница; Варвара; Велинград (“Св. Богородица”, “Св. Георги”); Величково; Ветрен; Виноградец; Гелеменово; Г. Белово; Дебращица; Динката; Дъбравите; Звъничево; Ивайло; Калугерово; Карабунар; Лесичово; Ляхово; Мененкьово; М. Белово; М. Конаре; М. Клисурци; Огняново; Пазарджик (“Св. св. Константин и Елена”, “Св. Петка”, “Св. Арх. Михаил”); Памидово; Паталеница; Ракитово; Росен; Сарая; Сбор; Семчиново; Септември; Симеоновец; Синитево; Тополидол; Хаджиево; Церово; Црънча; Черногорово; Щърково; Юнаците.

Пещерска духовна околия: Батак; Брацигово; Бяга; Жребичко; Исперихово; Кап. Димитриево; Козарско; Костандово; Ново село; Пещера (“Св. Петка”, “Св. Димитър”, Св. Богородица”); Равногор; Розово; Фотиново.

Пловдивска духовна околия: Белозем; Бобяк; Бойково; Брезово; Брестник; Брестовица; Войводиново; Войсил; Върбен; Г. Махала; Г. Чардак; Граф Игнатиево; Гълъбово; Дедево; Д. Махала; Зелениково; Златосел; Калековец; Копривщица (“Св. Николай”); Крислово; Кричим; Куклен (“Св. Богородица”, “Св. Атанасий”); Маноле; М. Чардак; Момина баня; Н. Железаре; Паничери; Пловдив (“Св. св. Петър и Павел”, “Св. св. Константин и Елена”, ”Св. Неделя”, “Св. Димитър”, “Св. Троица”, “Св. Петка”, “Св. Николай”), вкл. кварталите Коматево, Прослав и Рогош; Първенец; Розовец; Ръжево; Скутаре; Ст. Железаре; Строево; Стряма; Съединение; Устина; Хисар; Храбрино; Чалъкови; Царимир; Церетелево.

Смолянска духовна околия: Арда; Борино; Бостина; Габрица; Гела; Давидково; Девин; Дунево; Златоград; Левочево; Михалково; Момчиловци; Петково; Писаница; Полк. Серафимово; Рудозем; Славейно; Смилян; Смолян (“Св. Дух”, “Св. Георги”, “Св. Неделя”, “Св. Никола” - кв. Устово, “Св. Богородица - Успение” - кв. Устово, “Св. Богородица - Успение” - кв. Райково); Соколовци; Солища; Средногорци; Стойките; Турян; Фатово; Хасовци; Чокманово; Широка Лъка.

Хасковска духовна околия: Ардино; Брягово; Болярово; Брод; Въгларово; Воден; Горски Извор; Динево; Димитровград (“Св. Атанасий” - кв. В. Коларов, “Св. Димитър” - кв. Раковски, “Св. Георги” - кв. Черноконево); Джебел; Добрич; Д. Ботево; Жълти-бряг; Искра; Караджалово; Книжовник; Козлец; Конуш; Криво поле; Крум; Кърджали; Любеново; Малево; Мандра; Момчилград; Николово; Нова Надежда; Орлово; Петелово; Първомай (кв. Дебър); Сираково; Скобелево; Спахиево; Сталево; Стамболово; Стойките; Сусам; Сърница; Тракиец; Тънково; Узунджово; Хасково (“Св. Арх-ли Михаил и Гавраил”, “Св. Димитър”, “Св. Георги” - кв. Овчарци, “Св. Богородица – Успение”); Царева поляна; Чорбаджийско; Ябълково.

В окръжното архиерейско послание №1137/06.06.1978 г. пунктуално се вменяват допълнителните задължения на енорийските свещенослужители: да се проучи много добре историческото минало на поверените им църкви; да се използват всички налични документи, имащи пряко или косвено отношение по поставения въпрос; да се разпитат по-възрастни люде, от които би могло да се узнае живота и миналото на енорийската църква; да се издирят спомени и предания на енориаши и други лица, отразяващи живота и дейността на храма.

За улеснение при систематизирането на събрания материал, е предоставена следната схема, по която да се работи:

1/ Библиография

Има ли в момента летописна книга или други писмени данни за историята на църквата, къде и кога са публикувани.

Има ли специално писмено разрешение за построяване на църквата (ферман) или други документи и къде се съхраняват сега.

Има ли документ за собственост (нотариален акт).

Обявена ли е за паметник на културата и от коя дата.

а/ Архитектурно оформление на църквата

Кои са били инициаторите при построяването на църквата?

Кой е бил главния майстор на строежа и откъде?

Какъв архитектурен стил има църквата – корабна базилика (от колко кораба), трансепт, ротонда?

Размери на църквата – дължина, ширина, височина. Има ли кубета и колко? Ако е преди освобожденска епоха, вкопана ли е в земята и колко метра?

б/ Олтарни абсиди и колко св. Престола има?

В коя година е построена църквата? От кой митрополит е осветена и в коя година е станало това?

в/ Иконостас, архиерейски трон и певница

Ако иконостаса е дърворезба: от коя школа е дърворезбата (Дебърска, Тревненска, Самоковска)?

Кои са били майсторите и откъде? Годината на направата му.

Размери на иконостаса и архиерейския трон. Описание на същите. (Сегашното състояние – запазено, нападнат от дървояд, повреден).

2/ Стенописи и изографисване

Каква е иконописта: фигурални композиции или само орнаменти?

Кои са били художниците и в коя година е направена иконографията?

3/ Икони

Всички налични икони, в култова и некултова употреба, да се опишат по образец на описа, който е представен в св. Митрополия.

4/ Богослужебни книги

Да се постъпи с тях по подобие на т.V от настоящето окръжно.

5/ Утвари

Да се опишат всички утвари, съсъди и други, в култова и некултова употреба, св. потири, кръстове, дарохранителници и др. Да се опише техния произход, размер, художествена стойност и сегашното им състояние – запазени или повредени.

6/ Свещенослужители

Кои свещеници са свещенодействали в църквата и през кои години? Имена на свещеници, които са се изявили. Взели дейно участие в Национално-революционните борби, в Освободителната война, а така също и проявили се в антифашистката съпротива.

7/ Ктитори на храма.

8/ Членове на църковното настоятелство.

9/ Забележителни събития

Какви забележителни събития са станали в живота на енорийската църква и през кои години? Има ли погребани бележити свещеници и други общественици в църковния двор, какви са техните заслуги?

Систематизираните събрани материали се препоръчвало да се напишат в специална книга-тетрадка, озаглавена “Летописна книга на църквата”, която да се съхранява “най-грижливо” като неразделна част от архива на църквата, а печатен препис от нея да се изпрати чрез архиерейските наместници от Богодарованата Пловдивска епархия в канцеларията на св. Митрополия в указан срок. Призовават се, предвид сериозността на поставения проблем, свещенослужителите да поемат задачата “с чувство на голяма отговорност и старание за най-стриктно изпълнение на възложената задача.” Като за неизпълнилите разпореждането, подписалият Окръжното дядо Варлаам Пловдивски, предвижда търсене на отговорност и налагане наказателни санкции на виновните.

Към днешна дата има ли с какво съставените църковни кондики да са от полза на клирици, миряни, научни работници? Самоцелно ли припомняме за тази инициатива и има ли реални измерения и ползи от своеобразният повик - “Да разлистим църковните летописни книги!” -? Категорично има. Многопосочно биха могли да се ползват резултатите и традициите от подобни общоцърковни начинания, установени в Българската Православна Църква, по посока на опазването на църковното културно-историческо и археологическо наследство. Църковните настоятелства, например, могат да изискат копия от митрополитската библиотека, в случай, че летописната книга в църковната архива е загубена или унищожена. Така те могат да допълнят информацията за последните две десетилетия и да продължат летописта по една установена и работеща схема. За последните две десетилетия много храмове бяха осквернени, ограбени, оглозгвани от свои и чужди, от новите български еничари от епохата на псевдодемокрацията. При най-повърхностна справка в полицейските и съдебните архиви може да се установи, че за някои старинни селски църкви има от една до няколко и повече прекратени преписки срещу неизвестен извършител. Можем да предполагаме, че голяма част от описаното в кондиките вече е безвъзвратно загубено, продадено или претопено. Този труд, който е бил положен за изготвянето на тези летописни архиви може да е от полза и на правоохранителните органи при установяване произхода на крадени свещени църковни принадлежности с цел връщането на собствеността на съответния храм, откъдето са били заграбени.

Новият църковен устав в Чл. 160. (1) предвижда Църковното настоятелство да води летописна книга, като в т. (2) се разяснява методологията за воденето и значението на същата: В летописната книга се записват по-важни събития, свързани с живота на храма и енорията, имената на църковните благодетели и на църковните настоятели, за които епархийският митрополит прецени, че са се отличили с честно и усърдно служение.

Чл. 160. (3): Имената на записаните в летописната книга се споменават в църквата при богослужението на Неделя Православна.

Историческата църковна летопис може да се публикува онлайн и офлайн (естествено без личните данни на свещено-, църковно-служителите и енориашите, чиито имена се вписват в нея), или в печатен вид, особено днес, когато по европейските програми се отпускат достатъчно средства от еврофондовете за подобен род дейности, и то за селските региони, където се изграждат или обновяват библиотечни, музейни и други сбирки. Защото влезлите в сила след присъединяването на страната ни към Европейския съюз структурни фондове по своята същност представляват финансови инструменти на ЕС за подпомагане развитието на отделни страни-членки и недостатъчно развити региони, като в това число се отпускат немалко средства за опазване и популяризиране културно-историческото наследство.

Тези кондики биха послужили много на студенти и учени, историци и богослови, за по-нататъшна научна обработка на събраната информация в реферати, дисертации, както и за краеведчески, антропологически, етнографски изследвания. Множество нови храмове и параклиси, построени в пост-тоталитарния период, които не са предприели досега подобно сериозно създаване на писмен архив за храма, могат по указания модел да отпочнат създаването на такъв, което ще улесни и църковното ведомство, разполагайки с такава подробна информация, в адекватното администриране и обгрижване във връзка в реставрационни мерки за благоукрасяването, консервацията и реставрирането на храмовете и свещените изображения, утвари, книги и принадлежности в тях.

Турция: Процесът на подготовка на новата Конституция и свободата на религия или вероизповедание

Автор: Мине Йълдъръм

Турция: Процесът на подготовка на новата Конституция и свободата на религия или вероизповедание

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков
Източник: Forum 18 News Service, ISSN 1504-2855;
http://www.inancozgurlugugirisimi.wordpress.com/>
www.forum18.org/Archive.php?article_id=1641

Процесът на изготвянето проекта на нова конституция породи очаквания, че ще доведе до напредък в опазването свободата на религия и вероизповедание. Много въпросителни бяха поставени и възможните отговори , предвидени в конституционния проект следва да бъдат отблизо мониторирани. Немалко са въпросите, съотносими със законодателната рамка по защитаване религиозните свободи.

Между тях са следните: Ще продължи ли да бъде Дианетът (Дирекцията на религиозните въпроси към министър-председателя) конституционен орган? Ще бъдат ли гарантирано защитени проявите на религиозна вяра или убеждения като: богослужение, практикуване, преподаване и обичаи? Ще бъде ли „лаикликът”, често погрешно превеждан като секуларизъм, запазен в новата Конституция? Ще бъде ли член 174 (Запазване на Законите на Реформата) от сега действащата Конституция от 1982 г. отменен или претълкуван?

Изключително важно е новата Конституция да гарантира свободата на религия и вероизповедание за всички, включително на агностици и атеисти, в съответствие с поетите от Турция задължения по отношение на човешките права. В този смисъл, от съществено важно значение е конституционната реформата трябва да върви паралелно с законодателната реформа (www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537). Без добри закони, нормативна уредба и конкретни действия от страна на държавата, сама по себе си, Конституцията би имала само ограничено влияние при генерирането на практическа промяна в ежедневния живот на хората, принадлежащи към религиозни малцинствени общности ( вж. www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585).

Процесът

На Конституционната Помирителна Комисия (КПК), председателствувана от Говорителя на Великото Народно Събрание Джемил Чичек, е възложена задачата за изготвяне на проектоконституцията. Членовете на Комисията са от управляващата Партия на Справедливостта и Развитието и главните опозиционни партии: Републиканската Народна Партия, Партията на Националистическото Движение и Партията на Мира и Демокрацията. Предвиденото приемане на всяка една промяна с единодушие е от извънмерно значение, давайки надежди, че новата Конституция би изразявала и би се радвала на консенсус на широка основа. Въпросите, по които не може да се постигне консенсусно решение, се предвижда да бъдат преразглеждани в търсене най-благоприятно разрешаване.

Конституционната Помирителна Комисия е отворена да направи този процес отворен към предложения от всички обществени сектори, в т. ч. политически партии, конституционни организации, професионални организации, профсъюзи, неправителствени организации, фондации и религиозни общности. Работата на Комисията ще протече в три фази. Първата фаза представлява обществено участие, а именно подаване на предложения, събиране на инофрмация и оценка. Тази фаза трябва да приключи до края на м. април 2012 г. (вж. http://yenianayasa.tbmm.gov.tr/calismaesaslari.aspx>). Следващата фаза е изработването на принципите на бъдещата Конституция и проектен текст. Третата фаза е заложено да представлява публичния дебат върху конституционния проект и редактиране на черновата след обществената дискусия. Комисията цели да финализира работата по това до края на 2012 година, когато проектът ще бъде внесен в Общото Събрание на Турския Парламент, Великото Народно Събрание.

Макар да е немислимо новата Конституция да може да реши всички наболели проблеми в Турция по отношение зачитането на свободата на мисълта, съвестта или вероизповедта, процесът сам по себе си, може да се превърне в двигател за напредък по тези цели.

Най-напред, процесът би спомогнал за създаване на промяна в манталитета на мислене по отношение на Туския идентитет. Съвременните националистически становища и начин на мислене, които са сериозна сила в държавата и в обществото, виждат «предателство» в «другите», невписващи се в националистическия стеретип на понятието «Турски», в т.ч. мюсюлманските несунитски общности (вж. Forum18 от 29.11.2007 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1053).

На второ място, процесът би отворил за обществено обсъждане постановленията, клаузите и положенията в настоящата Конституция и закони, ограничаващи хората в Република Турция от упражняване в пълнота и цялостност на правото им на религия и религиозни убеждения.

Промяна на манталитета?

Най-големият възможен принос на процеса за изработване на новата Конституция би станало окуражаването на общественото мнение да приеме плуралистичния подход в държавните политики, стратегиите за развитие и отношенията между гражданите на страната.

Действащата понастоящем Конституция възхвалява държавата в ущърб на уважението към правата на индивида, като привилегирова Турския национализъм. Гореизложеното в никакъв случай не способствува развитието на плуралистична демокрация, в каквато Турската държава има аспирации да се превърне.

Публичният дебат по новата Конституция, включително преговорите между политическите партии, приносът на НПО-сектора и малцинствата, биха допринесли за изграждането на отворено общество – една „по-свободна” Турция, както се изразяват някои анализатори. Това със сигурност ще доведе и до промяна към нов манталитет, който признава правата на различни части от Турският социум. В момента, обаче, в Турция действащата сега Конституция има много мощна и широка подкрепа.

„Лаиклик” или „Турският секуларизъм”

„Лаикликът”, т. е „Турският секуларизъм”, има огромно влияние за гарантирането религиозните права и свободи. Неговото значение се различава както от френският концепт за „лаицизъм”, така и от разбирането на термина „секуларизъм” извън Турция. „Лаикликът” като основен принцип е силно защитен в Конституцията от 1982 г. и е описан като „разделяне на държавата и религията”. На практика този термин означава защита на държавата от влиянието на религията посредством изкъсо държавно наблюдение на религиозната дейност и по-малка автономия на религиозните общности, отколкото в много от останалите държави (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Големият проблем при „лаиклика” е, че няма едно тълкувание; а са налице няколко виждания в разбирането на този принцип за светската държава, използвани от различните политически партии.

Подготвителният процес предлага на управляващата партия, като основен фактор при формулирането на Конституцията в Турция, възможността да заложи в новата Конституция собствената си гледна точка по отношение на „лаиклика”. Премиерът Реджеп Таийп Ердоган, в речите си, изнесени по време на обиколката му в периода и по повод на Арабската пролет, заяви, че „лаиклик”, според него означава, че държавата запазва еднаква дистанция от всички религии. В същото време той самоопределя религиозната си идентичност като мюсюлманин. Когато сравним подобни изказвания с политиките на управляващата AKP в посока на религиозните права и свободи през последните години, липсва яснота за действителната правителствена позиция по въпроса (вж. Forum18 от 27.06.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585>).

При дефинирането значението на термина „лаиклик” в новата Конституция, управляващата AKP ще трябва да намери баланса между исканията на „консерваторите”, „националистите” и „секуларистите’ – всички от които изхождат от различни позиции и тълкувания. Партията на Справедливостта и Развитието на Ердоган ще трябва неминуемо да вземе под внимание и нормативните изисквания на международното право и решенията и определенията на Европейския Съд за Правата на Човека в Страсбург, изискващи неутрална роля за държавата. Подготвителният процес ще разкрие значението на гореказаното по отношение линията на пресичане между религиозната свобода и национализма.

Тези въпроси включват, естествено без да се ограничават единствено с тях, следните животрептящи проблеми: Дианетът (вж. Forum18 от 04.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1567>); задължителното училищно обучение по религия ((вж. Forum18 от 23.08.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1603>); задължителното вписване на религиозната принадлежност в личните документи ((вж. Forum18 от 08.10.2010 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1496>); постигане на съгласие за прояви на религиозността, в частност носенето на забрадка в обществените учебни заведения и на местоработата ((вж. Коментар от Т. Джеръми Гън по решението на ЕСПЧ по случая Шахин - www.strasbourgconsortium.org/document.php?DocumentID=3846>); липсата на адекватен законодателен статус за религиозните общности (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Главната опозиционна партия – Републиканската Народна Партия, чрез която основателят на републиката, Мустафа Кемал Ататюрк, водеше Турция като еднопартийна държава години наред, - е основният политически защитник на „лаиклика”. За значителна част от кемалистите, „лаикликът” означава ограничаване влиянието на религията, особено на Исляма, върху държавата, посредством държавно регулиране упражняването на религиозната свобода. Това разбиране принципа на лаиклик утвърждава политики на изключване изявата на религиозността в обществената сфера. Конституционният проект на кемалистката партия съдържа Преамбюл, характеризиращ Републиката като „светска, демократична, социална и уважаваща човешките права”. В проекта също е заложено отпадането на термина „турскост” и въвеждане в употреба на понятието „гражданин” вместо него (вж. Forum18 от 27.06.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585>).

Който и от разгледаните концепти за лаиклика да се наложи в окончателния нов конституционен текст, той ще намери своето значение в законодателството и неговото тълкувание и приложение. Важното е ролята и действията на държавата да се хармонизират с поетите задължения спрямо международните хуманитарни стандарти по отношение на човешките права.

Запазване на Законите на Реформата

Член 174 (Запазване на Законите на Реформата) от сега действащата Конституция от 1982 г. определя, че „никое положение в Конституцията няма да бъде тълкувано или интерпретирано за обявяване за неконституционни Законите на Реформата, изброени по-долу, чиято цел (..) е да охраняват секуларния (светския) характер на Републиката..”

Засега няма индикации дали този член ще се запази и в новата Конституция. Законите на Реформата са директно или индиректно свързани с активната защита на лаиклика (така както е създаден от основателите на Републиката). Те включват:

1. Законодателен Акт №430 от 3 март 1340 (1924) за унифициране на образователната система, който предвижда държавен контрол над всички форми на религиозно обучение (вж. Forum18 от 05.01.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1526>);

2. Законодателен Акт №2596 от 3 декември 1934 за забрана носенето на определени (мюсюлмански религиозни) облекла;

3. Законодателен Акт №677 (LADLS) от 30 ноември 1341 (1925) за затварянето на дервишките конвенти, текета и гробници, премахването на службата на пазителя на гробниците и премахването и забраната на определени титли, който закон довежда до затваряне на алевитските богослужебни лица (вж. Forum18 от 02.03.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1549>) и забранява на техните водачи да ползват религиозните си титли и санове (вж. Преглед на Forum18News за религиозната свобода в Турция - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1379>).

Доколко Законите на Реформата ще бъдат запазени в новата Конституция и ако да – до каква степен, ще бъде спорен въпрос. Много вероятно е, че законите ще бъдат обсъждани поединично, отколкото в пакет. Кемалистката партия, като естествен защитник на Законите на Реформата, заяви, че те нямат „червени редове” в преговорите. Само времето ще покаже какво всъщност означава това твърдение. Някои от тези закони не се прилагат в действителност; дълги години са изминали откакто е произнесена присъда за глоба по Закон №671 от 25 ноември 1341 (1925) за носенето на шапки. Забраната за употребата на алевитски титли също от много време не е била прилагана. Но други от законите на реформата като №677 и №430 ще бъдат сред най-яростно обсъжданите.

Все още дервишките ложи на суфийските ордени са затворени. Повечето са превърнати на музеи, където е невъзможно вярващите да се събират за богослужение и са достъпни за посещение единствено след закупуването на билетче. Някои са на мнение, че този закон LADLS е основното и единствено препятствие за признаване на джемевитата (богослужебните места на алевитите, които са около една трета от населението), а други смятат, че законът сам по себе си не е пречка. Така или иначе този казус следва да намери решението си в процеса на изготвянето на новата Конституция.

Ако бъде отменен LADLS, множество сложни въпроси ще изникнат. Например: Ще бъдат ли дервишките ложи и свещени тюрбета реституирани на религиозните общности, които са техни правоприемници? Имотите на ложите и текетата е била прехвърлена към Генералната Дирекция на Фондациите. Това прехвърляне на движимо и недвижимо имущество би станало източник на безконечни спорове, ако се предявят реституционни претенции. Скорошният правителствен Декрет за Реституцията дава възможност за възстановяване собствеността над подобни имоти, принадлежали на фондации/сдружения на християнската общност, които са преустановили своето съществувание де юре и де факто (вж. Forum18 от 06.10.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1621>).

Трудно за вярване е, че законодателният акт за затварянето на дервишките конвенти, текета и гробници от 1925 г. ще бъде отменен. По-скоро ще се търси признаването на джемевитата като хетеродоксални мюсюлмански молитвени места чрез поправка или добавка към LADLS, с която те да не се разглеждат като текета (места за богослужение) по смисъла на закона, или посредством друга подходяща формула.

Дори и да се постигне горното, то не ще преодолее всички препятствия по казуса. В съдебни дела държавата винаги се е опирала на становището на Дианета, че джемеви не са места за богослужение, тъй като по презумпция мохамеданите се молят в джамиите, независимо, че Дианетът няма законова власт по подобни въпроси (вж. Forum18 от 02.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1549>).

Шенол Кълъч от „Асоциацията за либерална мисъл” аргументира на страниците на в-к „Звезда” (14.11.2011) становището си, че макар предписанията на LADLS да е проблематично за сунитското суфистко движение, то на дело не е прилагано към неговите представители. Обаче за алевити, бекташи и нусаири продължава да бъде препятствие пред ползването на дервишките ложи за богослужебен живот и подобни духовни цели. За мнозина разглежданият закон функционира като защита „на хартия” против влиянието на ислямските религиозни общности. Трябва да се припомни във връзка с това, че нито една религиозна общност няма статут на юридическо лице в съвременна Турция (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Конституционна защита на религиозната свобода

Член 24 („Свобода на религията и съвестта”) от сегашната Конституция защитава свободата да се изповядва религия и свобода на богослужебния живот, като регулира религиозното обучение. Той обаче не признава изрично нито правото на промяна на вероизповедание, нито проявите на вероизповедание „в богослужение, обучение, практика и обичаи”, както е заложено в международните стандарти за правата на човека. Добра стъпка напред би било инкорпорирането на член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи, която Турция е ратифицирала през 1954 г., в новата Конституция (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Ясно формулираната защита на прояви на религиозните убеждения може да усили приемането на нормална религиозна дейност, която да не е била защитена при сегашното тясно интерпретиране на правото „да има религия” и „богослужение”. Използването на религиозни символи от физически лица в различните обществени направления по този начин ще бъде по-силно защитено. Например, Министърът на Семейните и Социалните Политики Айше Сахин на 4 ноем.’11 г. заяви, че проблемът със забрадките следва да се разреши с помощта на Конституцията.

По-широка писта за изява може да стане начинът за признаване правото на съзнателен отказ за носене на военна служба. В момента Турция претендира, че такъв съзнателен отказ не е защитен от правото на свободно изповядване на религиозните убеждения (вж. Forum18 от 17.03.2010 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1053>). Но на 22 ноем. 2011 г. ЕСПЧ в Страсбург намери в делото на последователя на „Свидетели на Йехова” Юнус Ерджеп срещу Турция, че е отказ на право за съзнателно противопоставяне на военната служба е в нарушение именно на член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи.

В турските медии бе съобщено, че в нов проектозакон съзнателното противопоставяне на военната служба се определя като престъпление, за което се налага наказание полагане на обществено полезен труд за приблизително срок, който е приблизително два пъти от срока на редовната наборна военна служба. След полагането на този труд в обществения сектор „престъпникът” ще се счита, че е изпълнил своето задължение към страната. На 28.11.2011 г. War resisters International съобщи за ареста на предния ден на мюсюлманина Мохамед Сердар Делидже по обвинение в съзнателно противопоставяне на военната служба.

Допустими ограничения

Конституцията от 1982 г. съдържа няколко клаузи, които биха могли да са повод за ограничаване изявите на религията. Член 24 (5) постановява, че „никому не е позволено да експлоатира или насилва религията или религиозните чувства или предмети, считани за свещени от религията”, което представлява една много широка формулировка, оставяща отворен въпроса какво точно се забранява. Член 11 („Върховенството и Свързващата сила на Конституцията”) постановява, че „законите не трябва да бъдат в конфликт с Конституцията”, обаче липсата на яснота в член 24 е предпоставка за неприлагането на член 11.

Член 14 („Забрана за Погазване на Основните Права и Свободи”) включва клауза, в която се постановява следното: „Никое от правата и свободите, въплътени в Конституцията, ще бъде упражнявано с цел потъпкването неделимия интегритет на държавата в нейната територия и нация, и в заплаха за демократичния и светски ред на Турската Република, базирана на човешките права”. Отново имаме една размита широка формулировка, която може да бъде използвана за ненужно ограничаване на определени права.По-добре би било да се приеме клаузата с ограничения, съобразно член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи: „Свободата за изява на нечия религия трябва да е предмет единствено на ограничения, предписани в закон, които са необходими на демократичното общество в интерес на обществената сигурност, опазването на обществения ред, здравето или морала, или за опазването правата и свободите на останалите.” От изключителна важност е новата конституция да не позволява ограничения, извън предвидените в член 9 на ЕКПЧОС.

Религиозно Обучение

Чл. 24 от сега действащата конституция постановява:„Образованието и обучението по религия и етика ще се извършва единствено под държавен контрол. Обучението по религиозна култура и по етика е задължително в учебните програми на началните и средните училища”. Това доведе до редица проблеми при упражняването на свободата на вероизповед, в т.ч.решението на ЕСПЧ срещу Турция (вж. Forum18 от 05.01.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1526>).

Понастоящем, официално религиозното обучение се извършва в университетите (ислямско богословие) и в организираните от Дианета курсове по Коран. В богослужебните места се провежда религиозно обучение под егидата на асоциации или фондации, но при това обучение не се получава никакъв образователен ценз или квалификация. Изричното признаване правото на проява свободата на вероизповед в обучение би позволило разкриването на учебни заведения за религиозно обучение извън държавната образователна система. Същото не означава, че държавата трябва да абдикира от ролята си на регулатор в този процес, а означава, че държавата е длъжна да гарантира свобода за всички и да създаде необходимата законова и административна рамка.

Дианетът

Турските юридически експерти, религиозните малцинства и неправителствения сектор единодушно посочват препятствията, които Дианетът (конституционната обществена институция) поставя на пътя на Турция в изпълняване на поетите задължения по отношение спазването и защитата на човешките права. Засега правителството настоява, че закриването на Дианета е нереалистично (вж. Forum18 от 04.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1567>).

В Турция битуват от една страна мнението, че държавата не трябва нито да се намесва, нито да подкрепя която и да било религиозна общност или дейност; а от друга страна, -че държавата е длъжна да подпомага религиозните служби като традиция, но и да субвенционира/субсидира финансово несунитските хетеродоксални религиозни групи. Това е съотносимо към въпроса как конституцията ще уреди отношенията между държавата и религиозните общности. Обективно погледнато, от този дебат към дадения момент, може да се очаква една по-плуралистична структура на Дианета и данъчни облечения за онези, които не желаят да подпомагат или сами да се облагодетелствуват от дианетските служби и услуги.

Какво да се очаква от новата Конституция?

С всички възможности, откриващи се за защита свободата на религията в Турция, които процесът на изготвяне новия проект за конституция, някои са изкушени да се надяват за революционна трансформация. Съществуващите днес проблеми, поради законодателната база и практика, липсата на политическа воля за решаване някои от тях, обаче ни приземяват към един по-голям реализъм в очакванията. Вероятно, ако не се засегнат съществено наболелите проблеми, тази нова Конституция не ще се превърне в очакваната стъпка към „по-свободна Турция”. Определено обаче тя би била много по-добра от съществуващата днес Конституция.

Бележки:

За повече анализи и коментари върху свободата на мисълта, съвестта и религията в Турция могат да бъдат открити на: www.forum18.org/Archive.php?query=@religion=all@country=68>.

Компилация от материали за целите и задачите на Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа може да бъде намерена на: www.forum18.org/Archive.php?article_id=1351.