К. Леонтиев и Ф. Ницше: двама философи от една епоха

Автор: Е. Киприянова*

 

Авторизиран превод: Йеродякон Петър Граматиков

*Източник: София: Рукописный журнал Общества ревнителей русской философии. № 1, Философский факультет - Уральский государственный университет /УрГУ/; Отдел электронных публикаций (УРРЦИ), Екатеринбург, 2000 [2001], 61 с.

“Когато за първи път научих името на Ницше, то аз се удивих: та това е Леонтиев, без каквато и да е разлика.” В. Розанов

Действително, сходството в идеите на Ф. Ницше и К. Леонтиев ни поразява до крайна степен. Само където животът на единия протича в Германия, а на другия – в Русия, единият приживе бил награден с лаври, а другият и след смъртта си не ще намери прослава. И занимавайки се с тази проблема, аз открих два общи момента във философията на Ф. Ницше и философията на К. Леонтиев, които ми се струват най-съществени – това са етическите възгледи и идеята за прогреса. В този план ще излагам и последващите си мисли.

Етически възгледи:

Морал и нравственост. Съществуват ли те сега, съществували ли са те тогава, когато такива непримирими философи като К. Леонтиев и Ф. Ницше са ги отричали? Отхвърляли, говорейки не само за тяхната ненужност и безполезност, но и за опасност. Те са били пророци, те са знаели, че животът, с неговите морални излишества, е страшен за съвременния човек, че го води наникъде, че прави от него едно нищо. Морал няма – има «аморал».

Но би било съвършено неправилно да мислим за личен «аморализъм» у Леонтиев, за отсъствие у него на морални движения, към което са склонни много негови съвременници, а и не само те, тъй като въпросът не е в отсъствието на морални движения в неговата душа, а в това, че в религиозното съзнание на руския мислител естетическият момент преобладава. И чрез тази естетическа нагласа на душата, незабележимо за религиозното съзнание, то есть неразделяйки се от него, се вливала в душата на Леонтиев културата на секуларизма. Оставайки си религиозен, Леонтиев попива в себе си цялото съдържание на секулярната култура, – и целият период от младостта до прелома характеризиращ се у него с дисхармонично съчетание на извънрелигиозна и антирелигиозна култура с външна вярност на църквата. Невъзможността да устои при такова дисхармоническо съчетание на разнородни начала го и довела неизбежно до кризис – до избор между истинно-религиозното и безрелигиозното отношение към света и културата. Сам руският философ наричал това си състояние «борба на поезията с морала».

А пред Фридрих Ницше никога не е стояла такава проблема на дуализъм, избора между християнство, религия и човешки морал, «аморал». Той априори считал, че съвременните човеци се явяват наследници на така наричаната зла воля и имат естествени склонности, една от които е тежнението, стремлението към аскетизъм. Ницше считал, че за това своята негативна роля е изиграло жречеството, налагайки на хората аскетическия идеал. Също така значителна част от вината за това, че човек живее унило и безсмислено, Ницше отдава на религията, отрицаваща отсамния свят, отклоняваща човека в света на измислиците, като вместо да ни прави господари на земния мир, тя прави от нас раби на Бога. И ако искаме да се избавим от безцветния, безцелен и безсмислен живот, говори Ницше, то сме длъжни да извършим преоценка на всички тия ценности, да разрушим старите скрижали. Необходимо е по-новому да погледнем на морала, не от гледна точка на оценяване отделните постъпки, а от гледна точка на мащаба на оценките. С други думи става реч не за морални съждения, а за тяхното основание.

Проблемата с основанията на морала, утвърждавал Ницше, даже не е била поставяна по надлежния начин, а да не говорим за нейното решаване. Предполагало се, че са безспорни две положения: моралът е даден свише, и хората знаят достоверно, кое е добро, и кое лошо. Първото положение – си е чиста измислица, а второто– съмнително. Съмнително е по простата причина, че днес никой не би могъл разумно да обясни, защо доброто и злото са такива, каквито са. На какво основание, пита Ницше, утвърждаваме моралната ценност на едни явления и отричаме същата у други? Какво въобще е възможно да се каже в защита на тези ценности, които убиват интереса към живота? Някога очевидно, доброто и злото са служили на някаква цел, но целта е забравена, смисълът е загубен, а понятията останали.

Животът, само животът трябва да определя мащаба на морала, утвърждавал Ницше. Доброто и злото трябва да се различават по това, как те служат на живота. Ако това бъде разбрани и осъзнато, то би било необходимо от новата позиция, от гледна точка на живота, да се погледне на тези морални ценности, с които живее съвременния човек, като внимателно се разчете онова, което е начертано на скрижалите в на неговия нравствен кодекс.

Първата заповед на съвременния морал призовава: «Обичай ближния». Тази заповед осъжда егоизма, злобата, възвишава алтруизма и води към състрадание. Всичко се върши с пълната увереност, че така е необходимо. Жалките съвременници не виждат, считал западният философ, че любовта към ближния представлява пораждане на страха: аз се боя от съседа си и поради това му изказвам своята любов. А природата, според него, обича силата.

На следващия скрижал на съвременния морали има една дума – «Равенство». С това е увековечена, уверявал Ницше, поредната илюзия, още един безплоден опит за надпревара с природата.

Сред мнимите ценности, на които се основава съвременния морал, се оказва у Ницше и любовта към историята. Историческият поглед бъка от песимизъм, и съвременния живот красноречиво свидетелства за това: в нея твърде често се подчертава memento mori вместо memento viveri. От любовта към историята, според мнението на Ф. Ницше, можем да се избавим с помощта на «неисторическото» и «свърхисторическото». «Неисторическо» той наричал «изкуството и способността да се забравя и се самоограничава с определен хоризонт» (Ницше Ф., Полн. Собр. соч. Т. 9. М., 1997. сс. 320–321). Реч иде за това, че миналото не трябва да затъмнява настоящето и при всеки интерес към историята е необходимо да оставаме съвременници в мисленето и жизневъзприятието. «Свърхисторическият» поглед се характеризира със способност да се издига над ежедневността и да се обръща към вечното.

К. Леонтиев подхожда към историята като естествоизпитател и я изучава като физиологически процес и, по такъв начин, отхвърля моралната гледан точка към историята. Казано с негови думи, «има много хуманни хора, но хуманни държави не съществуват». Историята е процес, свързан с природните изменения и в нея просто са необходими страданията (едното без другото не може да съществува). И лоша става тази държава, която си поставя за своя задача да избягва страданията за народа.

Както и Ф. Ницше, К. Леонтиев търси отговори на своите въпроси в антропологията. Той не веднъж въстава против нея, като «нова вяра в земния човек и в земното човечество, – в идеалното, самостоятелно, автономическо достойнство на личността...». Той не вярва в човека, в човешкия разум, в съвременната култура с нейната «поезия на изящната безнравственост». И именно християнството се струва на Леонтиев решително несъединимо с култа на човека, с вярата в човека. Той с неимоверна сила в руската философия поставя въпрос за спасението, – и макар сам той постоянно да подчертава, че го разбира в смисъл на трансцедентално, в отвъдния свят, но задълбочавайки се в неговите съчинения, то установяваме ясно, че него вата интенция е по-широка от неговата формулировка. Леонтиев се отказва да трактува проблемата на човека, проблемата на неговия живот единствено по отношение на отрязъка от земния живот. Той живее с дълбокото съзнание, че човек живее и в отвъдния мир, и че неговия живот там зависи от живота тук на този свят. Това е напълно християнско убеждение, от времето на цялостния прелом в проникващата в мисълта и душата на Леонтиев, определят неговото отношение към утилитарния морал, към буржоазния идеал. Отвращението към духовното еснафство, към външното изравняване определя, естествено, и неговото естетическо оттласкване от съвременността.

Ф. Ницше започва от същите позиции, от които и К. Леонтиев, говорейки за съвременния човек. Сам човекът – дете на своето време, на своята култура, той се стреми към нея, постепенно отчуждавайки се от истината, от своето «Аз», от морала, от естеството. И както говори Ницше: «Жалко е човешкото съществувание и отгоре на това е винаги лишено от смисъл...».

По такъв начин, двамата философи отрицавали човека, обществото с неговия, така наречен, морал. За тях съществувал единствено «аморал». Те приемали, че моралът в съвременния свят е невъзможен.

Идеята за прогреса:

Идеята за прогреса, неговото възникване и развитие се явява една от централните във философията на К. Леонтиев (както и на Ф. Ницше). На дадения въпрос той посвещава не само цял ред свои статии, но и целия си живот. Възможно е той да е един от първите, смогнали да разберат смисъла на историческото движение през XIX в., осъзнавайки понятието за прогрес, което било актуално за онова време.

Той започва с въпроса – какво представлява процес на развитие, за израз на който служи историческия живот на всички народи? И отговаря, че процесът на развитие е «постепенно възхождане от най-простото към най-сложното, постепенна индивидуализация, обособление, от една страна от обкръжаващия свят, а от друга – от родствените явления» (Леонтьев К. Н. Восток, Россия и Славянство. М., 1996. с. 125). Тоест организмът, постепенно усложнявайки се в своето развитие, започвайки да придобива личностни черти, започва да се отделя от външния мир по своята индивидуалност. Това може да се нарече постепенна стъпка встрани от безцветността и простотата към оригиналността и сложността. Висша точка в развитието в органическите явления е висшата степен на сложност, обединена под някакво вътрешно единство. Колкото по-сложна е картината, толкова повече и по-силно тя е индивидуализирана.

И Леонтиев разглежда по следния начин народите, държавите, като всеки друг организъм: «На това са подложени и растенията, и животните, и човешките организми, и държавните организми, и цели мирови култури». Тоест законите на развитието и падението на държавите са подобни на живота, болестта и смъртта на хората, болестта може да протича по различен начин, но чрез смъртта се достига абсолютно равенство и свобода. Падението на отделните държави в общи линии са еднородни не само със законите на органическия свят, но и въобще със законите за възникване, съществуване и гибел на всичко, което е нам достъпно. И както аз вече казах, Леонтиев, бидейки лекар, подробно описва, как след смъртта постепенно изчезват меките тъкани, после костите и всичко се разтваря и смесва.

Именно така, както подхвърля В. В. Розанов, съществуването на всичко, подвластно на закона за раждането и умирането, се поставя от два противоположни процеса:

1. От процеса на възходящото развитие, в което възникналото се обособява, уединявайки се от всичко наоколо, вътре в него всяка частица се обособява, уединява се от всички останали; но това обособяване засяга само формата и функционирането: всички части са проникнати от единството на плана, който е обособяващото се същество да разнообрази сложността на неговите части и заедно да ги удържа от разпадане.

2. От процеса на низходящото развитие, в който всичко вторично се смесва, смесвайки се слива, и става еднородно както с окръжаващото чрез загубване на външните си граници, така и извътре на самото себе си чрез заличаване границите, които в него самото са отделяли една част от друга.

Тъй К. Леонтиев подхожда към идеята за триединния процес, тоест как човек преживява младенчеството, зрелостта и старостта, така и историята в своето развитие преминава три стадия: I. първична простота; II. цветуща сложност; III. вторично смесително опростяване.

Първият стадий на «първична простота» е като че ли база, подготовка на почвата за бъдещия прогрес, развитието на всички потенциали на даден народ или държава.

Вторият стадий е време на висш разцвет на цивилизацията – науки, изкуства техника и т.п. В този период се достига висшата точка на прогрес.

Но неизбежно настъпва третият стадий – «стадия на вторичното смесително опростяване». Това е, де факто, процесът на разлагане и упадък.

А по-нататъшното развитие на Европа К. Леонтиев разглежда както го разглежда и А. Херцен. Това трябва да бъде отчетено, тъй като може да се направи паралел между «вечното движение на махалото» у Херцен и «вечното завръщане» у Ницше. А. Херцен говори, че «светът загива, ние живеем във време на голяма и трудна агония» и бъдещето е невъзможно. И той прокарва същата мисъл на К. Леонтиев, че явлението смърт е равенство, когато организмите загубват своята индивидуалност. Личността умира, получавайки друга цел, която й е чужда и води към разлагане. Може да се каже, че това е третия стадий на Леонтиев, при който цялостното развитие на наука, изкуство, техника и т. п., се свежда до нула, макар при това «смъртта не унищожава съставните части, а ги развързва/освобождава от предишното единство, дава им воля да съществуват при различни условия». Но тези условия не могат да създадат личност в пълния смисъл на думата. Дойде ли времето на социализма, след него неминуемо ще дойде консерватизъм и всичко отново ще опише окръжност, от която зависимост е невъзможно да се отскубнеш. «Вечната игра на живота, безжалостна, като смъртта, неотразима, като раждането, corsi e ricorsi истории, perpetuum mobile на махалото» (Герцен А. И. С того берега // Герцен А. И., Избр. философ. Произв, В 2 т. Т. 2. Л., 1948. с. 103).

И към тези размишления възхождат идеите на Ф. Ницше «за вечното възвръщане»: много наподобяващо на образа на «махалото» на А. Херцен и «пясъчните часовници» на Ф. Ницше.

Но мнозина могат да възразят, че не е възможно да се сравняват К. Леонтиев и Ф. Ницше, понеже Ницше – това си е Ницше, а Леонтиев е почти никому неизвестен руски философ и трудовете му не могат да бъдат поставяни на едно равнище с произведенията на Ницше. Ако се съгласим с такова мнение, то, как тогава да обясним факта, че Леонтиев, не познавайки Ницше, проповядвал практически аналогични идеи, не по-малко значими и велики. Навярно, грешката е в нас, в потомците, за това, че не сме могли да дадем на Леонтиев такава съдба, като на Ницше.