понеделник, 12 март 2012 г.

Участието на мохамедани в освобождението на България през руско-турската война от 1877-78 г.

Йеродякон Петър Граматиков

Руската армия е била основно рекрутирана от Южна Русия до Северен Кавказ (Южен Кавказ е в Османска Турция), в т. ч. казаци (донски и кубански), чуваши, ингуши, чеченци, кумици, дори черкези. Към 25 ноември 1876 г. успешно е завършено сформирането на Терско-планинският конен полк. При формирането на полка военното началство си поставило задачата да му придаде външните атрибути на редовна кавалерия. За целия личен състав била въведена еднообразна форма на облеклото. Черкезките се полагало да бъдат черни, без обшивки с галуни, бели бешмети, черни папахи с бели върхове, меки азиатски ботуши, а пагоните на черкезките - сини с буквите «Т-Г».
Полкът е създаден от населението на Терска област в Кавказ и съставът му е предимно от ингуши и осетинци, но има руснаци, грузинци и чеченци. Към полка са създадени два дивизиона – осетински и ингушки, като на всеки от тях било разрешено по изключение да тръгне в поход със свое знаме, които знамена на 1 декември в тържествена обстановка били връчени на дивизионите. Тези знамена били връчени за верност и преданост към Русия на ингушкия народ още през 1841 г., а на осетинския - в 1845 г. Интересно е, че ингушкото знаме е било изцяло алено и много е наподобявало турското, докато осетинското било небесносиньо. Всяко знаме се издигало в строя с всички почести, присвоени на знамената и щандартите по армейския устав. Освен това всяка сотня имала свой, отличителен знак, служещ като знаме на сотнята.
На 7 дек. Терско-Планинският конно-ирегулярен полк в състава на войските, «особено способни за действията на малката война в планински страни», се отправил по Ростово-Владикавказкия железен път за Кишинев, където се намирала главната квартира на Дунавската армия, и пристигнал на 15 декември. Осен този полк, от Терска и Кубанска области в Дунавската армия се отправили в конвоя на Негово Величество Кубанският и Терският ескадрони, Владикавказкият конен казашки полк, две сотни пластуни от Кубанската казашка войска и 2-ри Кубански казашки полк.
На 24 май 1877 г. главнокомандващият Кавказката армия заповядал на командващия войските от Терска област да пристъпи към формирането на 2-ри Терско-Планински конен-ирегулярен полк с 400-тен състав (по една сотня от кабардинци, балкарци, осетинци и ингуши). За командир на полка бил назначен флигел-адютант полковник Витгенштейн. Едновременно той бил и командир на Терската конно-ирегулярна бригада, състояща се от Чеченския и Кабардино-Кумикския конно-ирегулярни полкове.
Интернационален бил и състава на Чеченския полк. В него наред с чеченците служили руснаци - Флор Екимов, Василий Фролов, Иван Антипов, Трофим Куркин, немци - Карл Тайхман, Вольф Дорфштейн, ингуши - Асав Куриев, Тох Беков, Томи Долтмурзиев и другие, осетини - Заур Тхостов, Петр Хуцыстов, планински евреи - Шамиль Урусханов, Урусхан Шамаев.
Така, освен донските, и терските казаци взели активно участие в руско-турската война от 70-те години на 19 век в следните казашки войскови части:
Сборна Кавказка казашка дивизия
Кубански 2.полк
Донско-казашки 30.полк
Владикавказо-Осетински казашки полк
Терско-горно-планински конен и регулярен полк
Донско-казашка 1.конна батарея
1.Донско-казашка дивизия
Донско-казашки 15.полк
Донско-казашки 16.полк
Донско-казашки 17.полк
Донско-казашки 18.полк
11., 16. и 17. Конна батарея

2.Донско-казашка дивизия
Донско-казашки 24.полк
Донско-казашки 36.полк
Донско-казашки 38.полк
Донско-казашки 39.полк
Донско-казашка 1.конна батарея
Донско-казашки 21., 23., 26., 29., 31., 34., 35., 37. 40. Полк

Лейбгв. атамански полк
Лейбгв. Донско-казашки полк
Уралско-кавказка сотня
7.пластунски дивизион от Кубанската войска
3.жандармерийски ескадрон
Донско-казашка батарея 7., 8., 10., 15., 18., 22., 23., 24
Планинска батарея 1.и2.
Обсадна артилерия
Скорострелна батарея
Още през 1810 г. в крепостта Владикавказ бил подписан договор за доброволното присъединяване на Ингушетия към Русия. Значението на това събитие за историческата съдба на ингушкия народ е трудно да се оцени. Влизането в състава на Русия завинаги избавило планинците от вековната заплаха за физическото им унищожаване от страна на шахска Персия и султанска Турция. Русия, стоейки на много по висока степен на социално-икономическо и културно развитие, оказала благотворно влияние на целия начин на живот на ингушите.
Правителството на Русия, и неговата кавказка администрация в своите планове за борба против експанзията на султанска Турция и шахски Иран в Кавказ огромно значение придавало на организацията на воинските части от представители на планинските народи и привличането им на своя страна. В 80-те гг. на XVIII в. царското правителство за защита на Кавказ започнало да създава военни отряди от планинци.
Когато започнала руско-турската война в 1828-1829 гг., главнокомандващият Кавказката армия генерал Паскевич пише: «Мохамеданите от всички области, нам принадлежащи, просеха убедително позволения към предстоящата кампания да съставят опълчение... че да разделят подвизите с храбрите наши войски». В тази война наред с милицията от Закавказието, с планинците от Дагестан взели участие и чеченските конници начело с Бей-Булат Таймиев. В началото на тази война Паскевич призовал Бей-Булат с 60 чеченци в Тифлис (Тбилиси). От Тифлис в действащата армия изсред тях се отправили 33 човека. Чеченските конници участвали в похода на руските войски към Ерзерум (Арзрум).
Както и другите народи на Кавказ, ингушите взели участие и в Кримската война 1853-1856 гг. Те заедно с азербайджанците, арменците, грузинците, чеченците, дагестанците, кабардинците и осетинците в състава на руските войски активно се сражават против турците на Кавказкия фронт. Сред наградените след края на войната с паметен бронзов медал били и 325 ингуши - редови конници и 80 офицери от временната милиция, участвали в бойните действия «против непокорните планинци и против турците на Кавказкия боен театър...».
Бойните действия в руско-турската война 1877-1878 гг., както и по време на предходните войни между Русия и Турция през XIX в., се разгърнали на два фронта - Балканския и Кавказкия (Малоазиатския). На тези два фронта в състава на руската армия се сражавали и ирегулярни (милиционни) части, сформирани от представители на народите на Северен Кавказ. От първия до последния ден на войната на Балканския театър се намирал Терско-Планинския конно-ирегулярен полк, съставен из 400 осетини и ингуши. На Кавказкия фронт в бойните действия участвали наброяващите 600 саби 2-ри и 3-ти Дагестански, Чеченски, Кабардино-Кумикски конно-ирегулярни полкове.
В Терска област «почти цялото население изразило желание да постъпи в милицията». Още в първите дни от призива доброволци се набрали повече от необходимото за създаването на един полк. Желание да постъпят в полка, през първата седмица от неговото формиране изявили 345 осетини и 324 ингуши. Всичко на всичко нужно било да се рекрутират 504 човека (480 конници, 8 юнкери, 16 уредници). Съгласно утвърдения временен походен щат, в неговия състав влизали 15 офицери, 8 юнкери, 16 уредници, 480 конници, 5 тръбачи, 4 писари, 1 лекар, 2 фелдшери, а също 1 азиатски пекар. За командир на Терско-Планинския полк бил назначен началника на Владикавказски окръг полковник П. Ф. Понкратов 12, за полкови адютант - хорунжий Железняков, а за полкови касиер и квартирмайстер - хорунжий Кособрюхов. Командир на Осетинския дивизион вместо очаквания по-рано щабс-капитан Бекмурзы Кубатиев станал ротмистър Арслан-мурза Есиев, а командването на Ингушкия дивизион било поверено на подполковник Банухо Базоркин. За командири на осетинските сотни назначили корнет Агу-бекир Дударов и подпоручик Тотрадзе Зембатов, а на ингушките сотни - подпоручик Ботако Ужахов и майора Банухо Долгиев.
Субалтерн-офицери (то есть младши офицери) в полка били зачислени: в 1-ви (Осетински) дивизион - прапорщиците Мисерби Гутиев, Гиданов, Джамбулат Череков, Гетагаз Тхостов, Александр Дзугаев, Генардуко Абисалов и Темурко Боров, във 2-ри (Ингушски) дивизион - подпоручик Маги Наурузов, прапорщици Дох Мальсагов, Керим Богатырев, Артаган Мальсагов, ротмистър Николай Альдиев, поручик Генардуко Есенов, подпоручиците Умар Сампиев и Гани Джемиев.
На 24.09.1877 г. ингушкият дивизион е изпратен в ХIII Армейски корпус от Действащата армия, който е част от Източния /Русенски/ отряд. Прикрепен е към осма конна дивизия на Синанкьойския отряд на корпуса. На 12.10. заедно с казаците на 36 Донски полк участва в отбиване на турско нападение при с. Нисово, Русенско и в разузнавателни боеве зад река Бели лом. На 18.10. извършва рекогносцировка в района на селата Сваленик, Люблен и Садина. В началото на ноември турските войски активизират дейността си в района на Черни лом. Ингушкият дивизион участва в боевете при с. Кацелово и проявява изключителна храброст. От 12 до 17 ноември дивизионът воюва в района на Церовец и Кацелово в помощ на Лейбгвардейския Атамански казашки полк. В края на ноември Атаманският полк и Ингушкият дивизион са приведени в района на с. Камен и гр. Стражица, където усилват кавалерията в този участък от предната линия и извършват разузнавания.
На противниковата страна обаче също се сражават немалко кавказци – както в самия Кавказ, така и в кавказката диаспора. Според кубанският историк Е. Д. Фелицин от Кубан за Турция от 1871 г. до 1883 са се изселили 13 586 души, сред тях адигейци – 11 417, абазинци – 1809. Най-много през 1878 г. са абхазците-доброволци в отоманската армия. Руско-турската война завинаги затваря през тези изселници от Кавказ вратата към родните краища. Общо близо 50 хиляди абхазци са депортирани или емигрират, поради колаборирането с турската власт. Тази огромна изселническа общност активно съдейства на Хашемитската династия в създаването на хашемитското йорданско кралство.
Изследователят от Адигейския Републикански Институт за Хуманитарни изследвания Самир Хопко ни дава справка на руската главна квартира за кавказката кавалерия в редовете на османската армия на Балканския боен театър: в Западна България – 9250 саби, в Източна България – 5000 саби, в ареала на Бабадаг – 1800 саби. В дневника си генерал П. Д. Зотов са описани в дивизията на Хасан Сабли паша – 800 кавказци, в дивизията на Шефнет паша – 1000 кавказци, в дивизията на Зефи паша – 2200 бойци от кавказките народности. Като цяло кавказката кавалерия сериозно надвишавала по брой редовната турска кавалерия, напр. през октомври 1877 година в района на Плевен-Ловеч оперирали 5000 кавказки конници и 40 ескадрона кавалеристи от редовната турска армия (срещу 118 ескадрона руска кавалерия). Кавказци имало сред старшите офицери в османския щаб: Рауф паша, Дели Хосрев паша, Черкез Хасан, Черкез Осман паша, Шефкет паша, Черкез Ибрахим паша, Дилавер Карзег паша, Черкез Дилавер паша, Фуад паша, Сюлейман паша, Мехмед Мухлис паша и др. Според доклад на Скобелев армията на Осман паша в Плевен наброявала 28 000, от които 20 000 редовна пехота и 8000 кавказки конници (срв. Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878, на Балканском полуострове, – Спб., 1898, Бр. II, с. 268). Според Немирович-Данченко в щаба на армията на Сюлейман паша имало 1000 кавказки доброволци (Немирович-Данченко В., Год войны (дневник русского корреспондента), 1877-1878. – Спб., 1878. – т.1, с.88). В руските военни доклади намираме сведения, че кавказците били много по-добре въоръжени от турците и от руснаците. В битката при Шипка се описват като великолепни снайперисти. Казашкият полковник Дукмасов, адютант на Скобелев, в мемоарите си отделя специално внимание на тактическите маневри на кавказците. Особено впечатлен бил от атаката на два полка от султанската гвардия. Пространна информация за кавказците намираме и в писмата на граф Н. П. Игнатиев, бивш руски посланик в Истамбул, който през време на войната е в императорския щаб.
След назначаването на ген. Дондуков–Корсаков за императорски руски комисар в България, дивизионът е предаден в негово разпореждане. На 24.05. Ингушкият дивизион напуска ХIII Армейски корпус. До 28.08.1878 г. дивизионът е на позиции в Родопите, след което е включен в Бургаския отряд. На 05.10.е натоварен на кораби и след два дни е в Севастопол. Отпътува за Владикавказ, където на 23.11.1878г. е разформирован.
Висока оценка на ингушкото участие в Освободителната война дава ген.-адютант Дондуков–Корсаков, който на 02.09.1878 г. издава в Пловдив специална заповед – благодарност на Терско-планинския конен полк.
След приключване работата на Берлинския конгрес (юни-юли 1878 г.) било решено да се съкрати числеността на временно намиращите се в България руски войски. В тяхното число попадал и Терско-Планинския полк, който на 28 август бил снет от позиция в Родопските планини и бил включен в състава на Бургаския отряд. На 5 окт. полкът е натоварен в град Бургас на параходи и след два дена бил в Севастопол. След което топло е посрещнат във Владикавказ и на 23 окт. 1878 г. разформирован, а неговите конници разпуснати по домовете си.
Овеян със слава се завърнал в родината Терско-Планинския конно-ирегулярен полк. Гърдите на много от воините били украсени с ордени и медали, Георгиевски кръстове. Много награди и благодарности получил полковият командира полковник П. Ф. Панкратов. Военното началство за храброст и хладнокръвие в боя нееднократно го отличавало сред другите командири на части, доверявало му командването на обединените летящи отряди, участници на предната линия. Съхранилите се в архивите документи на полковия щаба свидетелстват, че П. Ф. Панкратов бил справедлив и грижлив командир. Даже в условията на зле организираната интендантска служба на действащата Дунавска армия той намирал средства и възможности да следи неговите конници да бъдат топло облечени и обути, подчертавайки, че това съставлява «първото условие за опазване на здравето».
В по-горни чинове били произведени: участникът в Кримската война, отличил се при щурма на турската крепост Силистра, прапорщик Тимурко Боров; подпоручик Батако Ужахов. С орден Св. Владимир 4-та степен бил награден ротмистър Николай Альдиев. По време намирането на Ингушкия дивизион в състава на Долнодунавския отряд той бил военен комендант на град Измаила, а от януари 1878 г. изпълнявал обязаностите на дивизионен командир. В навечерието на отзоваването на Терско-Планинския полк в родината ротмистър Альдиев по разпореждане на щаба на действащата армия бил прикомандирован към Донския казашки полк №4 и продължил службата си в Южна България.
Отлична оценка дава за Терско-Планинския полк императорският Руски комисар в България генерал-адютант А. М. Дондуков-Корсаков. В своята заповед, издадена на 2 септ. 1878 г. в гр. Филипопол-Пловдив, той казва: «Разделяйки се с вас, храбри конници от Терско-Горския конно-ирегулярено полк, считам за сърдечен дълг да изразя вам искрена благодарност за достойната ваша служба. Ингушският дивизион се намираше през по-голямата част от изминалата кампания под мое началство като командир на XIII корпус, и носеше през цялото време предната служба в отрядите и във всичките си дела с примери на самоотвержение, храброст и всички военни доблести придоби в XIII корпус заслужена слава и уважение от всички свои съслужещи. Получените от Ингушкия дивизион награди и знаме ще засвидетелстват при завръщането в родината, колко е оценена... достойната служба на ингушите в миналата кампания; с гордост ще ви посрещнат при завръщането по аулите вашите старейшини и роднините ви, като достойно изпълнили своя дълг и доказали вечната преданост на ингушкия народ към Отечеството. От своя страна, аз съм щастлив и с гордост ще си спомням, че под мое началство се намираха такива примерни маладци, като славния Ингушки дивизион.
Считам за най-приятен дълг да заплатя заслужена дан на уважение и най-искрена благодарност на славния командир на полка полковник Панкратов, така блестящо изпълняващ по време на войната всички давани му поръчения, който бе един от най-деятелните мои боеви сътрудници при моето командване на XIII корпус. На дивизионните командири майор Есиев и на ротмистър Альдиев, на командирите на сотни прапорщик Тхостов, подпоручик Зембатов, подпоручик Ужахов и прапорщик Мальсагов изказвам най-искрена и топла благодарност за доблестната и усърдна служба.
На храбрите ми съслуживци - всички чинове от Терско-Планинския конно-ирегулярен полк, за които ще съхраня завинаги най-скъп спомен, - от цялото си сърце желая нова слава, щастие и всичко най-добро».
Библиография:
1. Гаджиев В. Г., Роль России в истории Дагестана, М., 1965. с. 127.
2. Бутков П. Г., Материалы для новой истории Кавказа с 1722-го по 1803 г., СПб., 1869, ч. 1. с. 122.
3. Смирнов Н. А., Политика России на Кавказе в XVI-XIX вв., M., 1958, с. 132.
4. Гаджиев В. Г., Провал англо-ирано-турецких планов захвата Кавказа в 20-30-х гг. XIX в., - В: Ученые записки ИИЯЛ, Махачкала, 1966, т. 16, сс. 250-251.
5. Ибрагимбейли X. М., Кавказ в Крымской войне 1853-1856 гг., М., 1914, с. 283.
6. Материалы для описания русско-турецкой войны 1877-1878 гг. на Кавказско-Малоазиатском театре, СПб., 1904, т. 1. с. 84.
7. Гизетти А. Л., Сборник сведений о Георгиевских кавалерах и боевых знаках отличий Кавказских войск, Тифлис, 1901, ч. 2, сс. 101-102, 106-107.
8. А. Т., О нуждах населения Терской области, - В: Мусульманин, Париж, 1911, № 21, с. 855.
9. Утин Е, Письма из Болгарии в 1877 г., СПб., 1879, с. 313.
10. Описание русско-турецкой войны, СПб., 1911, т. 7, ч. 2, с. 106.
11. Сиделъников Н. М., Турецкая кампания 1877-1878 гг., М., 1878. т. 1. с. 289.
12. Иллюстрированная хроника войны 1877-1878, СПб., 1878, т. 2, с. 183.
13. Сборник правительственных распоряжений по казачьим войскам, СПб., 1878, т. 14, ч. 1, с. 82.
14. Петин Е., Собственный Его Императорского Величества конвой, СПб., 1911, Изд. 2, с. 214.
15. Мальсагов А. У., Ингуши в войнах России, Нальчик, 2002.
16. Опрышко О. Л., Кавказская конная дивизия, «Возвращение из забвения», Нальчик: Эльбрус, 1999.
17. Муталиев Т. Х.-Б., В одном строю, Грозный: Чечено-Ингушское издательство, 1978.
18. Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 на Балканском полуострове, – Спб., 1898, Бр. II, с. 268.
19. Немирович-Данченко В., Год войны (дневник русского корреспондента), 1877-1878. – Спб., 1878. – т.1, с. 88.
20. Записка военного советника при Российском посолстве в Константинополе В. А. Франкини военному министру Д. А. Милютину о необходимости и об условиях скорейшего водворения спокойствия на Кавказе, - Трагические последствия Кавказкой войни для адыгов. Сборник документов и материалов, Нальчик, 2000.
21. Фадеев Р. А., Кавказкая война, М., 2003, сс. 129-130.
22. Романовский Д. И., Принц А. И. Барятницкий и Кавказкая война, Спб., 1888, с. 7.
23. Отзив командующего Кавказкой армией великого князя Михаила Николаевича военному министру, - Проблеми Кавказкой войни и выселение черкезов в пределы Османской империи. Сборник архивных материалов, Нальчик, 2001, с. 264.
24. Зотов П. Д., Дневник, - Русский орел на Балканах. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. глазами ею участников. Записки и воспоминания, М., 2001, сс. 93-94.
25. Дукмасов П., Воспоминания о русско-турецкой войне 1877-1878 гг. и М. Д. Скобелеве, Спб., 1889, сс. 60-61, 110, 118.
26. Игнатиев Н. П., Походные письма 1877 года. Письма к Е. Л. Игнатиевой с балканского театра военных действий, М., 1999, сс. 49, 75, 111-113, 124, 134, 140, 155, 157-158.
27. Hotko Samir H., Importance of Russian-Turkish War of 1877-1878 for the Circassian History, - Edited by Ömer Turan, The Ottoman-Russian War of 1877-78, Ankara 2007, pp. 221-226.

2 коментара:

  1. Браво. Много полезна статия!

    Мартин

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. теодора михайлова12 март 2012 г., 15:17

      Аплодисменти,Граматиков!Интелигентен, ерудиран ,Красив УМ!Браво, желая ти много успехи!

      Изтриване