ИЗТОЧНИК: СП. „СВЕТ”, БР. 7, СЕПТ. 25, 2010
Мине се – не мине няколко време и на българското общество се сервира нещо за мюсюлманската общност, я Рибново, я вътрешноизповедни размирици между противниковите фракции на създадения преди близо две десетилетия с държавни “усилия” разкол в духовното управление на мохамеданите в Република България. Имайки болезнен опит с преживяното покрай неизживения все още разкол в Българската Православана Църква, се занимах с въпросите за корените на съвременния радикален ислям и има ли почва той в нашата родина, защото редовно ни плашат, че е застрашена националната сигурност от негови клетки, ядки, емисари, фондации, печатни издания, черни списъци на нерегистрирани религиозни групи и прочие. Оказва се, че нито народопсихологията, нито историко-гео-политическите условия у нас не способстват за насаждането на подобна форма на ислям. Институтът за Ислямски Науки в Бомбай (Индия) в електронното си списание “Ислямът и Модерната Епоха” от юни 2010 разглежда въпроса дали има в действителност конфликт между салфизма (уахабитството) и суфизма, които са двете диаметрално противоположни мюсюлмански идеологии в нашето съвремие, като в държави, където няма демократична светска политика, природата на конфликта е изродена до насилие.
Запознаването със суфизма и нуждата на мюсюлманите от това учение спомага за по-ясното разбиране на салафизма – негов идеологически противник. Ислямският мистицизъм, наричан суфизъм, се радва на изключителна популярност в мюсюлманския свят векове наред. Защо? Защото утолява две човешки нужди – моралната и духовната. Има изледователи на макрокосмоса, не на микрокосмоса. Техният интерес с насочен към онова, което е там, а не тук. Суфиите, мистици и бакти, изучават тяхното вътрешно аз и то за тях по-важно от целия универзум, както пък вселената е по-важна от вътрешния мир за интелектуалеца, философа, учения. Суфиите-мистици учат, че познаващият глъбините на собствената душа може да има познание за Бога, понеже Бог не може да бъде разбран само рационално, но посредством дълбоки духовни практики и сили. Те използват богата палитра от културни ресурси за постигането на тази цел, асимилирайки разклични културни ценности и изразявайки себе си чрез културните традиции и език на региона, в който са ситуирани. Поезията и нейния мощен символичен език от една страна, и музиката от друга страна, осигуряват духовния инструментариум. Това е тайната за приобщаването към учението си на огромни маси вярващи. Суфиите говорели на езика на любовта, не на силата. Идеологическите пуритани говорели езика на отрицанието, с което ограничавали своите последователи, защото онзи, който не приемал тяхната идеология, бил неверник, кяфир. Тъкмо езикът на любовта в “Матнавиа Манави” на Мевляна Джалаледдин Руми постига повече за исляма, отколкото стотиците томове на великите учени, за да бъде наречена “Коран на Пахлави” (Персийският Коран). Индийските суфии също пишат на персийски, но и на регионални езици като Авадхи, Кари Боли, Марати и Урду, използвайки символиката на местните култури. “Мехфил-е-сама” (божествената музикална служба) се превръща в значим елемент и утвърждение на суфийския ислям. Уламата се възпротивява, казвайки, че музиката е харам (забранено) в исляма. Отхвърлянето на другостта довежда до изолация, а изолацията има за оцеляването си необходимост от политическа подкрепа, изражда се в политически ислям. Много суфии били повлияни от философията на нео-платонизма и духовните практики, които им помогнали да опознаят себе си. Те се концентрирали върху духовния ислям. Суфизмът е много повече от поклонение на гробници и носене муски и амулети, суфизмът не е нищо друго освен интензивна религиозност и духовност.
Суфиите се делят на няколко философско-богословски школи, една от които е Уадат ал-Уджит, основана от широкопочитания испански суфия Мухийдин Ибн Араби, шейха на шейховете през средните векове. Неговата школа е най-отворена и либерална и вярва, че има Едно Реално Същество и всички останали са негови проявления. Много популярна, с максимален брой последователи, е тази школа в Индия, където велики суфийски светци са тачени едновременно от индуси и от мохамедани. В съвременния свят намого религии и култури ексклузивистичните течения водят до екстремизъм, докато суфизмът с неговата толерантност и инклузивност осигурява хармонично съжителство и взаиморазбирателтво.
Салафизмът, наричан и уахабизъм или култ на Ахл-е-Хадит, идва от думата “салафи”, означаваща “което принадлежи на праотците ни”, “аслаф”, т.е. задължение да се възроди чистият ислям, който прадедите са практикували. Според идеологията на салфийския ислям, днешните практики следва да се базират единствено на Корана и хадита и в никакъв случай на някоя “фикхи мазхаб” или законническа школа като Ханафи, Шафии и др. Уахабитите заклеймяват суфисткия ислям като повреден и разрушителен за всичко, което исляма проповядва. Посещаването на суфийски мавзолеи е противно на Корана. Само името на Аллах може да бъде призовавано и в никакъв случай някакви си светци на суфизма, та дори и името на Мохамед не бива да бъде призовавано. Даже не е правилно да се молиш на гроба на Пророка. Това реакционно движение се поражда в Надж, една преимуществено бедуинска област, без богатите културни традиции на Иран или Индия. Основател е образованият в Медина голям познавач на хадита шейх Мухаммад бин Абдул Уахаб (1703-1792) от Надж. По неговото име и движението започва да се нарича уахабитство. Решил да изчисти исляма от всякакви нововъведения, наслоени през вековете, като основнте му задачи били да предостави “тавхид” в най-чиста форма, без следа от “ширк” (асоцииране на други с Аллах), отричане на “таклид” (сляпо следване на нечия воля), молитви към светци (никой няма нужда от който и да било жив или умрял, за да търси близостта на Аллах или да посещава покойни суфийски гробници и да целува гробовете им, докато им се моли). Зилотството за идеологическа чистота в салафизма, както и при всяка религия или политическо движение, води до екстремизъм и гонения на онези, които не са съгласни с него. Това пуританство, за което те радеят е почти непостижимо с днешния сложен свят и обикновените мюсюлмани не виждат смисъл в него, защото ежедневието им изисква компромиси на всяка стъпка. След като местния владетел на региона Амир Мухаммад бин Сауд застава и подкрепя политически движението, това алармира турските и британските колониални власти да започнат борба против тази секта.
За основател на съвременния радикален ислям можем да посочим Амин Ал Хусейни, роден през 1895 г. или, което е по-вероятно, през 1897 г. в Йерусалим, като син на тогавашния мюфтия на града, известен като заклет противник на ционизма, Тахир ал-Хусейни. Кланът ал-Хусейни е съставен от заможни земевладелци от Южна Палестина около Йерусалим. Тринадест членове на фамилията са били кметове на Свещения град между 1864 и 1920. Аминовият полубрат, Кямил ал-Хусейни, е бил мюфтия на Йерусалим до смъртта си през 1921. В родния си град Амин ал-Хусейни учи турски и френски при френските католически мисионери и в неционисткия Световен Израелитски Алианс. Изучава няколко месеца ислямско право в Университета Ал-Азхар в Кайро при Рашид Рида, интелектуалец-салафит, който остава Аминов ментор до смъртта си през 1935 г. В 1913 г., на 18-годишна възраст придружава майка си до Мека, където получава почетната титла на “хаджия”. До Първата световна Война следва в Училището по Администрация в Истанбул, което било по онова време най-секуларизираната османска институция.
Този ислямски духовен лидер е в основата на днешната трагедия на палестинския народ. През 1921 г. е назначен от британците за велик мюфтия на Йерусалим пртив волята на народа. Амин Ал-Хусейни остава едва на четвърто място при проведения избор. Мюсюлманската общност отхвърля кандидатурата му, заради липсата на сериозно ислямско образование. Той не бил нито шейх (религиозно акредитиран лидер), нито алим (ислямски учен).
На следващата година той е издигнатза Глава на Върховния Мюсюлмански Съвет (1922-1937). Голямо е неговото разочарование от краха на Отоманската империя при Ататюрк и бива обсебен от идеята да възстанови изгубената ислямска империя и се заклева да се бори с про-светски настроените мохамедани.
През 1928 г. Хасан Ел Банна основава в Египет Мюсюлманското Братство, чийто основен член и идеологически вдъхновител става Ал-Хусейни. Това е организацията-майка на съвременните Ислямски Джихад и Хамас. Пропагандирали уахабитския ислям, който оправдава насилствени средства за освобождаването на “мюсюлманския свят” от неислямските елементи и радеели за пан-ислямска империя, в която ще царуват строгите ислямски закони. Амин Ал-Хусейни проповядва ислямско единство и учредява през 1931 г. Световния Ислямски Конгрес.
Много мюсюлмански и християнски палестински водачи и духовници са избити, заради протеста им срещу ислямския терор на Хусейни, чийто наказателни отряди елиминират физически за периода 1936-38 следните видни палестинци: Шейх Дауд Ансари (имам на джамията Ал Акса); шейх Али Нур ел Каттиб (от джамията Ал Акса); шейх Нусби Абдал Рахим (член на Съвета на Мююлманския Религиозен Съд); шейх Абдул ел Бадуи (Акра, Палестина), шейх Ел Намури (Хеброн), Наср Ел Дин Наср (Кмет на Хеброн). Само от 1937 до 1938 г. 11 мухтари (общински лидери, кметове) с целите им семейства са изибити от хората на Хусейни.
Историята ни разкрива Ал Хусейни като брутален човек с аспирации да управлява пан-арабска империя в Близкия Изток, прочул се с активно елиминиране на евреи и араби, които считал за заплаха за неговия контрол над арабското население в Йерусалим, който използвал анти-еврейската пропаганда с цел поляризиране на двете общности. През 1920 г. и 1929 г. той инициира анти-еврейски бунтове, заявявайки, че евреите планират да унищожат джамията Ал-Акса, вследствие на които вълнения стотици еврейски цивилни са избити, особено в Хеброн, чиято еврейска общност е с 2000-годишна история. Арабският бунт от 1936 г. срещу британците, при който въоръжените арабски милиции отново изтребват еврейските граждани, вероятно, поне частично, е бил финансиран от нациста Адолф Айхман. През 1937 г. “великият мюфтия” посещава Германското консулство в Йерусалим. Среща се там с СС Хаупшанфюрер А. Айхман и СС Обершерфюрер Х. Хаген, скоито дискутират “еврейският въпрос”. Нацистска Германия предоставя на Хусейни финансова и военна помощ. През юли 1937 г. успява да се спаси от британски арест, скривайки се в джамията Харам аш-Шариф до средата на октомври, когато преоблечен като жена, избягва в Ливан, където реконструира, обявения от британските власти за незаконен, Арабски Върховен Комитет и ръководи нацията от изгнанието си.
Пак по това време Ал Хусейни се среща за първи път и с Франсоа Жену, познат по-късно като швейцарския банкер на Хитлеровия Трети Райх, който пътува до Палестина, като тяхната връзка продължава до 60-те години на 20 век. (Мрежата ОДЕССА в периода 1949-1952 г. олицетворява регрупирането на нацистите в Египет, дома на Мюсюлманските Братя, и Сирия, където хиляди нацистки експерти са инкорпорирани в армиите, държавните и пропагандните институции и служби. Амин Ал-Хусейни е замесен чрез връзката си с швейцарския банкер на Третия Райх, Фр. Жену, който посещава често Ал-Хусейни в Бейрут. Същият финансира мрежата ОДЕССА с парите, заграбени от европейските евреи, спонсорирайки арабския национализъм с нацистки пари – в Кайро и Танжер, основава вносно-износна компания, наречена Арабо-Африка, служеща за прикритие за най-яростна анти-еврейска и анти-израелска пропаганда; открива швейцарски банкови сметки за Северно-Африканските освободителни армии на Мароко, Тунис и Алжир. С участието на Сирия основава Арабската Търговска Банка в Женева, а през 1962 г. става директор на Арабската Народна Банка на Алжир.)
Възстанието бива потушено от британските власти през 1939 г. и великият мюфтия избягва в съседен Ирак, където подпомага оркестрирането на анти-британски джихад през 1941 г. През 1941 г. Ал Хусейни пристига в Рим, където се среща с фашисткия лидер Бенито Мусолини, отговорен за геноцида на етиопския народ в Африка. Мусолини тържествено се заклева да подпомага палестинската кауза против евреите. От Рим Хусейни разпраща фетва за джихад срещу Британия и проповядва концепцията за пан-ислямизъм и визията си за мюсюлманско единство.
Както в Йерусалим, така и в Ирак британците успешно усмиряват вълненията и Ал Хусейни намира убежище в нацистка Германия. У нацистите той намира силна идеологическа подкрепа за своя анти-еврейски ислям и разработва с Хитлер и нацистката върхушка схема за про-нацистка пан-арабска форма на управление на Близкия Изток. Д-р Сергей Трифкович в книгата си “Мечът на Пророка” документира и други прилики между проповядвания от Ал Хусейни радикален ислям и нацизма освен анти-семитизма, като: изискването за тотална субординация на свободната воля на индивида; вярата в непригодността на националната държавност в полза на “по-висша” общност (в исляма - уммата или общността от вярващи; в нацизма – херренфолк или господарската раса); вярата в недемократичното управление на “божествен” водач (ислямския халиф или нацисткия фюрер).
В българското издание на илюстрованото германско военно списание “Сигнал” от август 1942 г., кн. 2, сс. 16 и 18, откриваме обширна статия, посветена на темата “Мюсюлмани, гости на Германия”, като във фоторепортажа са публикувани уникални снимки на великия мюфтия на Йерусалим Емин ел-Хусейни, който “след авантюристичното си бягство от Иран се отправи за Берлин, идейки от Рим.” е “приет от Фюрера на сърдечен разговор” – на 25 ноември 1941 г., само няколко седмици преди Ванзейската конференция, решила да се пристъпи към “окончателното разрешаване” (на въпроса с евреите), Хитлер дава в Берлин прием на изгнаника, Хаджи Амин Ал-Хусейни. На тази среща Хитлер изказва намерението си да се освободи от евреите като ги изсели от Европа в Палестина, но Ал Хусейни вижда в това заплаха за плановете му у дома и издействал решаването на еврейския въпрос чрез екстерминация, а не посредством екстрадиция, на европейското еврейство. Списание “Сигнал” ни показва и приветстването му на входа на Райхсканцлерството от щаатсминисътра д-р Майснер. Следващата фотография представя: “Една джамия в берлинския Westen (на “Берлинер Щрассе”) е религиозното средище на ислямската община, построена в 1924/27 г. по образеца на индийските. Пет години преди това бе устроена, за мюсюлманските руски пленници, една джамия в Вюнсдорф при Берлин.” Останалите три снимки показат представители на различни арабски и мюсюлмански страни и народи, работещи “в берлинския предавател на къси вълни, който днес разпространява новини на всички ориенталски езици, говорят мюсюлмани. Нашата снимка показва иракци при уговаряне на програмата... ръководителят на индийската зона Хабибур Раман... Също на арабската зона Юнус Бари.” На страница 18 четем и виждаме на снимките от Пресе-Хофман и Пресе-Пабел: “В световноизвестните заводи на Сименс & Халске работи като инженер иракаецът Сами Мусли. Той ръководи също главния секретариат на ислямската община, която съществува в Берлин от 1922 г.” “В болницата “Рудолф Вирхов” работи индийския лекар специалист по женски болести д-р Фарути. Той е завършил Берлинския университет, както днес много негови сънародници колеги.” “В своя берлински дом, артистът Мохамед бен Ахмед е запазил за себе си и за децата си едно кътче от своята Мароканска родина. Той показва своето изкуство в германските филми.” “Множество хора на изкуството, техници и лекари от мохамеднските страни, учат или работят в столицата на Райха. В иранския клуб членовете предпочитат да играят своите родни игри със зарове.” На четвърта корица на броя виждаме снимка от военния дописник Гренфелд на “Осман Рефат, взводен командир в един татарски доброволчески полк, с баща си през време на празненството в деня на сватбата му”.
По време на разговора между немския и арабския фюрери, запечатан на фотографията в списанието, мюфтията настоява за ясно изразена немска позиция на симпатия към арабските националистически цели в Близкия Изток. След като му излага съображенията си невъзможността от незабавно официално изявление (най-вече, за да не се обтегнат отношенията с Франция на Виши) Хитлер, според официалния запис на интервюто в Германското Външно Министерство, казал на хаджи Амин, “призовавайки го да запази споделеното в глъбините на душата си”, че “това ще се случи в момент, който днес не може да се определи с точност, но в никой случай не е далеч, когато германските армии в процеса на борбата достигнат южния изход на Кавказ. Веднага щом това стане реалност, Фюрерът сам ще увери арабския свят, че часът на освобождението е настанал. Германската обектива и приоритет тогава ще бъде единствено унищожението на еврейски елемент, резидиращ в арабската сфера с протекцията на британската мощ”. (Documents on German Foreign Policy 1918-1945, Series D, Vol. XIII no. 515).
Нацистите подсигуряват на Ал Хусейни луксозни условия за живот в Берлин и месечна сума от 10 000 щат. долара. В замяна той редовно участва в предаванията на Германското радио хулейки евреите като “най-страшните врагове на мюсюлманите”. След разгрома на нацистите при Ел Аламейн през 1942 г., отправя призив по Радио Берлин за непрестанна арабска съпротива на съюзническите войски. Тогава започват да го наричат “Мюфтията на Фюрера” и “Арабския Фюрер”. През март 1944 г. отправя радио-призив към джихад: “Избивай евреите, където ги намериш. Това се приятно на Бог, историята и религията.” Постоянно се меси по повод съдбата на европейското еврейство, особено блокирайки договорката на Адолф Айхман в Червения Кръст за размяна на деца-еврейчета с германски военнопленници и по този начин през 1942 г. изпраща 10 000 еврейски деца в газовите камери. На 13 май 1943 г. Хусейни настоява пред германското външно министерство да блокира трансферите на евреи от България, Унгария и Румъния, след като научава, че 4000 еврейски деца, придружвани от 500 възрастни са успели да стигнат до Палестина. Лобира пред външния министър на Райха “да направи максимални услия” за блокирането на подобни предложения и инициативи. Година по-късно, на 25 юли 1944 г., пише до унгарския външен министър протестна нота срещу издаването на 900 сертификата за деца-еврейчета и 100 възрастни, които предстояло да бъдат прехвърлени от Унгария, най-вероятно в Палестина. “Закрилникът на исляма” предлага, ако е “наистина наложително да бъдат изселени, то те да бъдат изпратени в други държави, където ще бъдат активно контролирани, например в Полша, с което би се избегната опасността и недопусната щета”.
Мюфтията планира построяването на концлагер в Наблус (Палестина), в който да приложи Хитлеровия план за “окончателно разрешаване” за изтребване на евреите. И понеже е близък приятел на Х. Химлер, Върховен ръководител на СС, хаджи Амин е удостоен от него с частно посещение в лагера на смъртта в Аушвиц, където се запознава “от първа ръка” с убийството на европейските евреи. През септември 1943 г. с негова намеса се провалят преговорите за спасяването на 500 еврейски деца от град Арбе в Хърватия, защото се опасявал, че заминавайки за Турция, децата накрая ще се озоват в Палестина.
През 1942 г. получава от нацисткия режим поста на премиер-министър на пан-арабското правителство с щаб-квартира в Берлин. През година. Хусейни подпомага организирането на арабски студенти и северо-африкански имигранти в Германия в арабски легион в немската армия “Arabisches Freiheitkorps", които преследват съюзнически парашутисти на Балканите и се сражават на Руския фронт. През декември 1942 г. мюфтията е фотографиран как обгрижва на Източния фронт мюсюлмански СС бойци - азърбайджански доброволци. На 2 ноември 1943 г. Химлер изпраща телеграма на великия мюфтия: “До Великия Мюфтия: Национал-социалистическото движение на Велика Германия има записана на своя флаг борбата против световното еврейство. Поради това то следи с особена симпатия борбата на свободолюбивите араби, най-вече в Палестина, срещу еврейските натрапници. В припознаването на този враг и на общата битка против него се намира здравата основа на съществуващия естествен съюз между Национал-социалистическото движение на Велика Германия и свободолюбивите мюсюлмани по целия свят. В този дух аз Ви изпращам по повод годишнината от безчестната Балфурова Декларация моите сърдечни поздрави и пожелания за успех във вашата борба до крайна победа. Райхсфюрер С.С. Хайнрих Химлер”
На 25 април 1941 г. Амин Ал Хусейни става главен архитект на нацистката офанзива в Босна: използваната от сърбите кирилица е забранена. Православните сърби са задължени да носят синя лента на ръката, а сърбите от еврейски произход – жълта лента. Ал Хусейни разработва детайлен план за изтребването на сръбското население, приложението на който е спрян от самата Нацистка Германия. Докато се вихри в Босна, великият мюфтия получава титлата “Защитник на Исляма”. Сто хиляди босненски мюсюлмани се включват в редовете на нацистката армия. Целта е обособяването на автономен нацистки протекторат за босненските мохамедани. За целта той сътрудничи тясно с про-германските хърватски ръководители А. Артукович и М. Будак. В Босна е проведено етническо прочистване под вещото руководство на Хусейни, изразяващо се в следните цифри на избитите: православни сърби – 200 000; босненски евреи – 22 000; цигани - 40 000. Трагедията при конфликта от края на 20 век между водените от Слободан Милошевич сърби и Босна и Херцеговина се корени в наследството на омразата, завещано от хаджи Амин.
Лично рекрутира босненски мохамедани за германските Вафаен СС, в т. ч. Дивизията Скендербег от Албания и Дивизията Ханджар (Сабер) от Босна, която е отговорна за избиването на повече от 90% от югославската еврейска общност. Дивизията Ханджар става най-многочислената в армията на Третия Райх (26 000 души). Босненските мюсюлмански воини с турски фесове с руните на СС върху тях, получили същите привилегии, каквито имали по време на службата в имперстата астро-унгарска армия: специални порциони и спазване на мюсюлманските религиозни ритуали. Всеки батальон в дивизиите имал имам, а всеки полк – молла. След окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 г., четири пехотни полка са били рекрутирани изсред мохамеданското население на регионален принцип, съотвено от Сараево, Баня Лука, Тузла и Мостар. На 23 юни 1943, Химлер изготвил даже специална СС-клетва за босненските мюсюлмански бойци: ”Заклевам се пред Фюрера, Адолф Хитлер, като върховен главнокомандващ на германските въоръжени сили, да бъда верен и храбър. Заклевам се пред Фюрера и на водачите, които той би избрал, в безпрекословно подчинение до смърт.”
Нацистите имат специално отношение към мюсюлманската религия, което е видно от заявеното от водача на СС Хаинрих Химлер пред шефа на нацистката пропаганда Йозеф Гьобелс: “Нямам нищо против исляма, тъй като той обучава мъжете в тази дивизия за мен и им обещава рая, ако се бият и бъдат убити в сражение. Много практична и атрактивна религия за войници.” На 1 март 1944 г. Х. Химлер финансира и учредява Ислямски Институт (‘Islamische Zentralinstitut') в Дрезден начело с Ал Хусейни, който имал за задача да създаде поколение от мюсюлмански лидери, които да проповядват по целия свят нацистката идеология и през 21 столетие.
След войната, ал-Хусейни избягва в Швейцария, но е заловен и екстрадиран обратно в Германия, където е задържан от французите и поставен под домашен арест във Франция, след като е осъден като военнопрестъпник от Югославския Върховен Военен Съд на три години затвор и две години лишаване от граждански права. През 1946 г. той избягва през парижкото летище Орли с фалшив сирийски паспорт за Кайро, Египет, където през юни му е дадено с правителствено решение убежище като на политически бежанец лично от египетския външен министър. Напразно еврейски организации пишат петиции до британските власти за задържането му като воннопрестъпник. Без успех и Югославия изисква екстрадирането му. Британците отклоняват тези искания, заради задълбочаващите се проблеми в Египет и сред палестинците, за които той е все още популярен.
След падането на нацистка Германия, Ал Хусейни избягва в Кайро (Египет) през 1946 г., откъдето продължава своите операции. В края на 40-те и началото на 50-те работи в тясно сътрудничество с про-фашистката египетска групировка “Млад Египет”. През 1952 г. член на тази група, Гамал Абдел Насър, е сред офицерите извършили държавен преврат срещу крал Фуад. Ал Хусейни издействал от египетското правителство наемането на “най-опасния човек в Европа”, нацисткия командос Ото Скорцени. Великият мюфтия оказва силно влияние на основателите на партията Баат в Ирак и в Сирия, като урежда нацисткият военннопрестъпник Алоис Брунер за съветник на сирийския генерален щаб.
Най-забележителна и осезателна дори и днес е обаче ролята на Ал Хусейни за създаването на Организацията за Освобождение на Палестина (ООП) през 1964 г. Радикалният имам е духовен ментор на първия председател на ООП, Ахмед Шукайри, който оделотворява неговата идеология в най-голяма степен. Неминуемо влиянието на Ал Хусейни, 30 години след смъртта му през 1974 г., с неговия про-нацистки войстващ анти-семитизъм сред палестинския народ е все още силно, щом “Моята Борба” на Хитлер е на шесто място сред вечните бестселъри според палестинските араби. Неговите потомци са също много активни в палестинските дела до ден днешен. Внукът му, Фейсал Хусейни, член на ООП от 1964 г., до смъртта си през май 2001 г. служи като министър без портфейл в Палестинската Национална Автономия с ресор Йерусалим. Внучката му се омъжва за Али Хасан Саламех, основателят на фракцията на ООП Черният Септември.
Племенникът на радикалния ислямски лидер, роденият в Египет, Рахман Абдул Рауф ел-Кудва ел Хусейни, е най-основен играч в палестинския тероризъм повече от 40 години. Повечето близкоизточни наблюдатели и анализатори познават младият Ал Хусейни под името, което той приема през 1952 г., Ясер Арафат, именно за да прикрие роднинството си с Ал Хусейни. Започва да работи за него на 17-годишна възраст през 1946 г. Лично младият Ал Хусейни е отговорен за подкрепата на палестинската общност, оказана през 1990 г. на иракския диктатор Саддам Хюсейн за инвазията в Кувейт. Ето, че и корените на днешната иракска трагедия можем да намерим в организирания от Хусейни про-нацистки преврат в Ирак през 1941 г. чрез своята дясна ръка Карайла Тулфа (междупрочем Тулфа е ментор и чичо на Садам Хюсейн). Въпреки, че Германия изпраща оръжия и самолети на Хусейни, превратът, начело с Рашид Ал-Кайлани, в който участват и палестински доброволци в иракската армия, се проваля.
Публикации
