Моят личен „джихад” против Кадафи

Йеродякон Петър Граматиков

1987 г., 2-ри април, щаб на поделение №36050 на Българската народна армия, Момчилград. Кабинетът на началника на артилерийското разузнаване.

Аз, редникът, седя на бюрото му и пиша „доктората на живота си” – онези 13 страници ръкописни обяснения на карирани листа, от които зависи дали ще отида на военен съд за разложение на армията или не. На базата на тези обяснения заместник-началника на Военното контраразузнаване от щаба на армията реши, че аз „или съм невинен като ангел, или съм най-изпечения мръсник, който е срещал”, като той избра първия вариант и прекрати разследването. Естествено по време на следването ми в Духовна академия „Св. Климент Охридски” – София съм поставен на постоянно наблюдение с всичките негативи от това, но поне знаех, че бивам следен, че може би срещу мен се използват специални технически средства, известни сега като специални разузнавателни средства (по смисъла на днешния български Закон за специалните разузнавателни средства това са техническите средства и оперативните способи за тяхното прилагане), но най-вече да се съобразявам с човешкия фактор. Ведомството на Светия Синод си бъкаше от платени, оперативни работници и агенти, както и от доброволни доносчици и други лица с най-ниска духовна температура.

Тринадесет години по-късно.

2000 г., 2-ри април, гр. Пловдив. Получавам писмо №219846/31.03.2000 г. от Комисията по ЗДДБДС по повод моя молба във връзка с чл. 7 (1) на Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ, бр. 63/06.08.1997 г.), с което съм поканен на 12.04.2000 г. в 13:00 ч. в читалнята на РДВР – Пловдив да се запозная с документите, събирани за мен от бившата Държавна сигурност. За да намеря някои отговори в личен план исках да си ксерокопирам тези тринадесет страници ( в досието прономеровани от л. 50 до л. 56), които считам не по-малко важни за житието-битието ми даже и от титлата „дидаскал на Светата Православна Църква”, една византийска научна титла, аналогична на средновековната „доктор на църквата” в западния християнски свят, присъдена ми с нарочно патриаршеско писмо (питакион) през октомври 1999 г. от Вселенския Патриарх Вартоломей Първи.

Тогава трябваше да дам правдоподобен отговор на доноси срещу мене, че съм имал нерегламентирани контакти с чуждестранни граждани, че съм промонархически ориентиран, внук на пловдивски индустриалец, религиозен пропагандатор (приет в Духовната академия преди казармата), както и да изразя разкаяние, че съм смущавал умовете, сърцата и душите на офицерския и войнишкия състав в поделението.

Установих, че ВКР-офицерите са поставяли на главния доносник (фигуриращ с трите си имена в досието ми, но според моето убеждение, е излишно да същото да се споменава) основно оперативни задачи да определи моите възгледи по външнополитически въпроси. Главният проблем за службите се оказаха мои изказвания против политиката на лидера на либийската революция полковник Муаммар Кадафи след наказателните обстойни бомбардировки 14 април 1986 г. над наречените от президента Рейгън "терористични местоположения“ - Триполи и Бенгази в Либийската джамахирия* (*думата представлява модификация на арабската дума джумхурия - република, която може да се преведе като народна държава). Очевидно навремето съм преповторил някои изказвания на Роналд Рейгън, цитирани по вестник „За рубежом” или по предавания на българските редакции на западните „вражески” радиостанции, които ми антилибийски изявления са донесени на Военното контраразузнаване. Администрацията на Рейгън разглеждаше Кадафи като нежелан играч на международната сцена, защото той поддържаше палестинските терористични групи, революционен Иран по време на войната (1980–1988) срещу Ирак и Саддам Хюсеин, и сепаратистки терористични групи като Ирландската републиканска армия (ИРА), Родина и свобода на баските (ЕТА). Бях длъжен да се откажа писмено от „погрешните” си мировъзрения, самоцитирам се, а именно: „американската теза, че Либия заплашвала интересите на САЩ, или пък Никарагуа, с нейните 3 асансьора и 1 екскаватор. Съгласявам се с изказването на Ленин за грешките на неговия брат и терористичното му обкръжение, в смисъл, че тероризмът не само не допринася, ами и пречи на революцията. Така че аз отхвърлям и това, че Либия е била огнище на международния тероризъм, огнище за каквото наскоро бе обявена и Сирия.” Последвалите 2 десетилетия по категоричен начин доказаха тогавашното ми мнение и позиция, че този лукав бедуин-тиранин не е приятел на българския народ.

През 2010 г. вече по ЗДДБДСБРУГЩ (Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб) отново прегледах наличните за мен кадесарски архиви, като се лустрирах, изисквайки писмо, удостоверяващо, че не е намерена информация самият аз да съм сътрудничел или да съм бил вербуван от службите на тоталитарния режим под каквато и да било форма.

С казуса около невинните български медицински работници, гаврата с техните личности, националното ни българско достойнство, с правосъдието, със самите над 400 заразени либийски деца и техните семейства, както много сънародници и хора от цял свят съм подписвал онлайн петиции и прочие жестове на съпричастност към справедлива развръзка на случая. През 2005 г., обаче, намирайки се на една краткосрочна специализация за сравнителен анализ между българското и женевското законодателство по отношение религиозните права и свободи с временна акредитация към прес-ценъра в Двореца на нациите на Организацията на Обединените Нации в Женева, мобилизирах като православен клирик българското лоби в Световния съвет на църквите в Женева, с активната подкрепа на фондация „Помогни на нуждаещите се” - Пловдив и застъпничеството на големия български църковен историк и бивш дългогодишен заместник-генерален секретар на ССЦ проф. Тодор Събев (+ 2008 г.), за подкрепа каузата на осъдените на смърт български медицински сестри. По Божие изволение на най-българския празник, 24 май 2005 г., имах честта лично да връча на българския посланик на приема в постоянната мисия на Р. България към ООН копие от писмото на пастор д-р Самуел Кобия, тогавашния ген. секретар на Световния съвет на църквите, до либийския лидер полковник М. ал-Кадафи, в което бе изказана молба за проява на милост към петте българки и палестинския лекар от името на всичките 347 църкви-членки от над 120 държави на всички континенти, представляващи всички християнски традиции.

Не съм търсил през годините дивиденти и в момента не се изживявам като „активен борец против либийската джамахирия”, не мога и да отсъдя доколко този документ е способствал за благоприятния развой в съдбата на шестимата медици, дали нашата държава се е възползвала от него при преговорите с либийската страна, споделям горното като своеобразна успешна кулминация на личния ми „джихад” против либийския диктатор.