К. Леонтиев и Ф. Ницше: двама философи от една епоха

Автор: Е. Киприянова*

 

Авторизиран превод: Йеродякон Петър Граматиков

*Източник: София: Рукописный журнал Общества ревнителей русской философии. № 1, Философский факультет - Уральский государственный университет /УрГУ/; Отдел электронных публикаций (УРРЦИ), Екатеринбург, 2000 [2001], 61 с.

“Когато за първи път научих името на Ницше, то аз се удивих: та това е Леонтиев, без каквато и да е разлика.” В. Розанов

Действително, сходството в идеите на Ф. Ницше и К. Леонтиев ни поразява до крайна степен. Само където животът на единия протича в Германия, а на другия – в Русия, единият приживе бил награден с лаври, а другият и след смъртта си не ще намери прослава. И занимавайки се с тази проблема, аз открих два общи момента във философията на Ф. Ницше и философията на К. Леонтиев, които ми се струват най-съществени – това са етическите възгледи и идеята за прогреса. В този план ще излагам и последващите си мисли.

Етически възгледи:

Морал и нравственост. Съществуват ли те сега, съществували ли са те тогава, когато такива непримирими философи като К. Леонтиев и Ф. Ницше са ги отричали? Отхвърляли, говорейки не само за тяхната ненужност и безполезност, но и за опасност. Те са били пророци, те са знаели, че животът, с неговите морални излишества, е страшен за съвременния човек, че го води наникъде, че прави от него едно нищо. Морал няма – има «аморал».

Но би било съвършено неправилно да мислим за личен «аморализъм» у Леонтиев, за отсъствие у него на морални движения, към което са склонни много негови съвременници, а и не само те, тъй като въпросът не е в отсъствието на морални движения в неговата душа, а в това, че в религиозното съзнание на руския мислител естетическият момент преобладава. И чрез тази естетическа нагласа на душата, незабележимо за религиозното съзнание, то есть неразделяйки се от него, се вливала в душата на Леонтиев културата на секуларизма. Оставайки си религиозен, Леонтиев попива в себе си цялото съдържание на секулярната култура, – и целият период от младостта до прелома характеризиращ се у него с дисхармонично съчетание на извънрелигиозна и антирелигиозна култура с външна вярност на църквата. Невъзможността да устои при такова дисхармоническо съчетание на разнородни начала го и довела неизбежно до кризис – до избор между истинно-религиозното и безрелигиозното отношение към света и културата. Сам руският философ наричал това си състояние «борба на поезията с морала».

А пред Фридрих Ницше никога не е стояла такава проблема на дуализъм, избора между християнство, религия и човешки морал, «аморал». Той априори считал, че съвременните човеци се явяват наследници на така наричаната зла воля и имат естествени склонности, една от които е тежнението, стремлението към аскетизъм. Ницше считал, че за това своята негативна роля е изиграло жречеството, налагайки на хората аскетическия идеал. Също така значителна част от вината за това, че човек живее унило и безсмислено, Ницше отдава на религията, отрицаваща отсамния свят, отклоняваща човека в света на измислиците, като вместо да ни прави господари на земния мир, тя прави от нас раби на Бога. И ако искаме да се избавим от безцветния, безцелен и безсмислен живот, говори Ницше, то сме длъжни да извършим преоценка на всички тия ценности, да разрушим старите скрижали. Необходимо е по-новому да погледнем на морала, не от гледна точка на оценяване отделните постъпки, а от гледна точка на мащаба на оценките. С други думи става реч не за морални съждения, а за тяхното основание.

Проблемата с основанията на морала, утвърждавал Ницше, даже не е била поставяна по надлежния начин, а да не говорим за нейното решаване. Предполагало се, че са безспорни две положения: моралът е даден свише, и хората знаят достоверно, кое е добро, и кое лошо. Първото положение – си е чиста измислица, а второто– съмнително. Съмнително е по простата причина, че днес никой не би могъл разумно да обясни, защо доброто и злото са такива, каквито са. На какво основание, пита Ницше, утвърждаваме моралната ценност на едни явления и отричаме същата у други? Какво въобще е възможно да се каже в защита на тези ценности, които убиват интереса към живота? Някога очевидно, доброто и злото са служили на някаква цел, но целта е забравена, смисълът е загубен, а понятията останали.

Животът, само животът трябва да определя мащаба на морала, утвърждавал Ницше. Доброто и злото трябва да се различават по това, как те служат на живота. Ако това бъде разбрани и осъзнато, то би било необходимо от новата позиция, от гледна точка на живота, да се погледне на тези морални ценности, с които живее съвременния човек, като внимателно се разчете онова, което е начертано на скрижалите в на неговия нравствен кодекс.

Първата заповед на съвременния морал призовава: «Обичай ближния». Тази заповед осъжда егоизма, злобата, възвишава алтруизма и води към състрадание. Всичко се върши с пълната увереност, че така е необходимо. Жалките съвременници не виждат, считал западният философ, че любовта към ближния представлява пораждане на страха: аз се боя от съседа си и поради това му изказвам своята любов. А природата, според него, обича силата.

На следващия скрижал на съвременния морали има една дума – «Равенство». С това е увековечена, уверявал Ницше, поредната илюзия, още един безплоден опит за надпревара с природата.

Сред мнимите ценности, на които се основава съвременния морал, се оказва у Ницше и любовта към историята. Историческият поглед бъка от песимизъм, и съвременния живот красноречиво свидетелства за това: в нея твърде често се подчертава memento mori вместо memento viveri. От любовта към историята, според мнението на Ф. Ницше, можем да се избавим с помощта на «неисторическото» и «свърхисторическото». «Неисторическо» той наричал «изкуството и способността да се забравя и се самоограничава с определен хоризонт» (Ницше Ф., Полн. Собр. соч. Т. 9. М., 1997. сс. 320–321). Реч иде за това, че миналото не трябва да затъмнява настоящето и при всеки интерес към историята е необходимо да оставаме съвременници в мисленето и жизневъзприятието. «Свърхисторическият» поглед се характеризира със способност да се издига над ежедневността и да се обръща към вечното.

К. Леонтиев подхожда към историята като естествоизпитател и я изучава като физиологически процес и, по такъв начин, отхвърля моралната гледан точка към историята. Казано с негови думи, «има много хуманни хора, но хуманни държави не съществуват». Историята е процес, свързан с природните изменения и в нея просто са необходими страданията (едното без другото не може да съществува). И лоша става тази държава, която си поставя за своя задача да избягва страданията за народа.

Както и Ф. Ницше, К. Леонтиев търси отговори на своите въпроси в антропологията. Той не веднъж въстава против нея, като «нова вяра в земния човек и в земното човечество, – в идеалното, самостоятелно, автономическо достойнство на личността...». Той не вярва в човека, в човешкия разум, в съвременната култура с нейната «поезия на изящната безнравственост». И именно християнството се струва на Леонтиев решително несъединимо с култа на човека, с вярата в човека. Той с неимоверна сила в руската философия поставя въпрос за спасението, – и макар сам той постоянно да подчертава, че го разбира в смисъл на трансцедентално, в отвъдния свят, но задълбочавайки се в неговите съчинения, то установяваме ясно, че него вата интенция е по-широка от неговата формулировка. Леонтиев се отказва да трактува проблемата на човека, проблемата на неговия живот единствено по отношение на отрязъка от земния живот. Той живее с дълбокото съзнание, че човек живее и в отвъдния мир, и че неговия живот там зависи от живота тук на този свят. Това е напълно християнско убеждение, от времето на цялостния прелом в проникващата в мисълта и душата на Леонтиев, определят неговото отношение към утилитарния морал, към буржоазния идеал. Отвращението към духовното еснафство, към външното изравняване определя, естествено, и неговото естетическо оттласкване от съвременността.

Ф. Ницше започва от същите позиции, от които и К. Леонтиев, говорейки за съвременния човек. Сам човекът – дете на своето време, на своята култура, той се стреми към нея, постепенно отчуждавайки се от истината, от своето «Аз», от морала, от естеството. И както говори Ницше: «Жалко е човешкото съществувание и отгоре на това е винаги лишено от смисъл...».

По такъв начин, двамата философи отрицавали човека, обществото с неговия, така наречен, морал. За тях съществувал единствено «аморал». Те приемали, че моралът в съвременния свят е невъзможен.

Идеята за прогреса:

Идеята за прогреса, неговото възникване и развитие се явява една от централните във философията на К. Леонтиев (както и на Ф. Ницше). На дадения въпрос той посвещава не само цял ред свои статии, но и целия си живот. Възможно е той да е един от първите, смогнали да разберат смисъла на историческото движение през XIX в., осъзнавайки понятието за прогрес, което било актуално за онова време.

Той започва с въпроса – какво представлява процес на развитие, за израз на който служи историческия живот на всички народи? И отговаря, че процесът на развитие е «постепенно възхождане от най-простото към най-сложното, постепенна индивидуализация, обособление, от една страна от обкръжаващия свят, а от друга – от родствените явления» (Леонтьев К. Н. Восток, Россия и Славянство. М., 1996. с. 125). Тоест организмът, постепенно усложнявайки се в своето развитие, започвайки да придобива личностни черти, започва да се отделя от външния мир по своята индивидуалност. Това може да се нарече постепенна стъпка встрани от безцветността и простотата към оригиналността и сложността. Висша точка в развитието в органическите явления е висшата степен на сложност, обединена под някакво вътрешно единство. Колкото по-сложна е картината, толкова повече и по-силно тя е индивидуализирана.

И Леонтиев разглежда по следния начин народите, държавите, като всеки друг организъм: «На това са подложени и растенията, и животните, и човешките организми, и държавните организми, и цели мирови култури». Тоест законите на развитието и падението на държавите са подобни на живота, болестта и смъртта на хората, болестта може да протича по различен начин, но чрез смъртта се достига абсолютно равенство и свобода. Падението на отделните държави в общи линии са еднородни не само със законите на органическия свят, но и въобще със законите за възникване, съществуване и гибел на всичко, което е нам достъпно. И както аз вече казах, Леонтиев, бидейки лекар, подробно описва, как след смъртта постепенно изчезват меките тъкани, после костите и всичко се разтваря и смесва.

Именно така, както подхвърля В. В. Розанов, съществуването на всичко, подвластно на закона за раждането и умирането, се поставя от два противоположни процеса:

1. От процеса на възходящото развитие, в което възникналото се обособява, уединявайки се от всичко наоколо, вътре в него всяка частица се обособява, уединява се от всички останали; но това обособяване засяга само формата и функционирането: всички части са проникнати от единството на плана, който е обособяващото се същество да разнообрази сложността на неговите части и заедно да ги удържа от разпадане.

2. От процеса на низходящото развитие, в който всичко вторично се смесва, смесвайки се слива, и става еднородно както с окръжаващото чрез загубване на външните си граници, така и извътре на самото себе си чрез заличаване границите, които в него самото са отделяли една част от друга.

Тъй К. Леонтиев подхожда към идеята за триединния процес, тоест как човек преживява младенчеството, зрелостта и старостта, така и историята в своето развитие преминава три стадия: I. първична простота; II. цветуща сложност; III. вторично смесително опростяване.

Първият стадий на «първична простота» е като че ли база, подготовка на почвата за бъдещия прогрес, развитието на всички потенциали на даден народ или държава.

Вторият стадий е време на висш разцвет на цивилизацията – науки, изкуства техника и т.п. В този период се достига висшата точка на прогрес.

Но неизбежно настъпва третият стадий – «стадия на вторичното смесително опростяване». Това е, де факто, процесът на разлагане и упадък.

А по-нататъшното развитие на Европа К. Леонтиев разглежда както го разглежда и А. Херцен. Това трябва да бъде отчетено, тъй като може да се направи паралел между «вечното движение на махалото» у Херцен и «вечното завръщане» у Ницше. А. Херцен говори, че «светът загива, ние живеем във време на голяма и трудна агония» и бъдещето е невъзможно. И той прокарва същата мисъл на К. Леонтиев, че явлението смърт е равенство, когато организмите загубват своята индивидуалност. Личността умира, получавайки друга цел, която й е чужда и води към разлагане. Може да се каже, че това е третия стадий на Леонтиев, при който цялостното развитие на наука, изкуство, техника и т. п., се свежда до нула, макар при това «смъртта не унищожава съставните части, а ги развързва/освобождава от предишното единство, дава им воля да съществуват при различни условия». Но тези условия не могат да създадат личност в пълния смисъл на думата. Дойде ли времето на социализма, след него неминуемо ще дойде консерватизъм и всичко отново ще опише окръжност, от която зависимост е невъзможно да се отскубнеш. «Вечната игра на живота, безжалостна, като смъртта, неотразима, като раждането, corsi e ricorsi истории, perpetuum mobile на махалото» (Герцен А. И. С того берега // Герцен А. И., Избр. философ. Произв, В 2 т. Т. 2. Л., 1948. с. 103).

И към тези размишления възхождат идеите на Ф. Ницше «за вечното възвръщане»: много наподобяващо на образа на «махалото» на А. Херцен и «пясъчните часовници» на Ф. Ницше.

Но мнозина могат да възразят, че не е възможно да се сравняват К. Леонтиев и Ф. Ницше, понеже Ницше – това си е Ницше, а Леонтиев е почти никому неизвестен руски философ и трудовете му не могат да бъдат поставяни на едно равнище с произведенията на Ницше. Ако се съгласим с такова мнение, то, как тогава да обясним факта, че Леонтиев, не познавайки Ницше, проповядвал практически аналогични идеи, не по-малко значими и велики. Навярно, грешката е в нас, в потомците, за това, че не сме могли да дадем на Леонтиев такава съдба, като на Ницше.

Седмицата на ООН за хармонически междурелигиозни отношения

Йеродякон Петър Граматиков

Цел на глобалната седмица за хармонични междурелигиозни отношения, която се отбелязва всяка първа седмица на месец февруари, според Резолюцията на ООН, е да припознае “императивната необходимост от диалог между различните вероизповедания и религии и да посредствува взаиморазбирателството и съработничеството между людете”.

Тази цел бе поставена като приоритетна от Комитета на Министрите в Отговор (Doc. 9215) на Препоръка 1396 (1999) на Парламентарната Асамблея на Европа, приет на 765 среща на заместник-министрите на 19 септ. 2001 г, задължаващ правителствата в случай, когато религиозният плурализъм поражда разделения и напрежения, властите да отговарят не с ограничаване на религиозния плурализъм, но да осигурят взаимно уважение между различните групи.

В стиховете на Джалал ад-дин Руми има една притча, която прекрасно илюстрира практическото достигане на разбирателството, помирението и хармоничното съжителство: “Веднъж четирима приятели (грък, персиец, турчин и арабин) намерили монета и решили да си купят нещо, което ще се хареса на всекиго от тях. Мненията им не съвпаднали: гръкът поискал да купят “стафил”, персиецът – “енгур”, арабинът – “ейнаб”, а турчинът – “узюм”, заради което се изпокарали. Тогава един непознат предложил да купи нещо, което ще се хареса на всички. Те се съгласили и получили по чепка грозде – това било и стафил, и ейнаб, и енгур, и узюм. Такава е и Истината, до която достигат светиите на всички религии и която различните народи наричат по разному и което, основно заради неразбиране, води до вражди и войни.

Днес пред нас се изправят разнообразни глобални промени и предизвикателства, за които трябва да намерим оригинални и творчески решения – част от глобалната ни отговорност.

Искам да споделя с вас един цитат от бележития представител на сребърния век на руската религиозна философия Николай Бердяев, когото преди една година в рамките на конференция против ксенофобията и други форми на нетолерантност Високопреосвещеният Корчански митрополит Йоан Пелуши от Албанската Православна Църква припомни думите на руския мислител: “Винаги в света е имало две раси хора; те съществуват и днес, като това разделение е най-важното от всички останали. Съществуват онези, които разпъват, и тези, които са разпънати; онези, що подтискат, и тези, които са подтиснати; онези, които мразят, и тези, що са мразени; причиняващите страдания и страдащите; преследващите и преследваните. Ненужно е да обясняваме чия страна следва да вземат християните”.

В разпространяваните от Българският апостол Левски през 1869 г. прокламации на турски език сред родопското население се казва: “А вие братя на мохамедановата вяра, къде са вашите правдини... И вие братя сте погазени, излъгани, както и ний... Ний българите подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас... мщсщлмане! В свободна България ума място за синца!...”

На 4 февр. 2011 г. Архиерейският Събор на Руската Православна Църква прие важен документ-определение “За въпросите на вътрешния живот и външата дейност на Руската Православна Църква”, в който последните три параграфа 48-50 разясняват главните задачи на дейността в областта на:

1/ междухристиянските връзки за съвместна защита на ценностите на християнския морал и традиционните семейни ценности, противодействие на дискриминацията на християните и разрушаването на християнската европейска традиция и общ отговор на процесите на либерална секуларизация и глобализация;

2/ междурелигиозният диалог за намиране отговор на общите за всички вярващи хора предизвикателства на съвремието, обезпечаване на мирен живот и сътрудничество на хората от различни религии, националности и култури, съвместно противопоставяне на екстремизма, тероризма и на опитите за изтласкване на религиозния мироглед встрани от обществения живот.

В Електронния Сборник на Арабската Мъдрост по Проекта Гутенберг (John Wortabet, 2010, EBook #33109) четем: “Човек не може да бъде мъдър без опит”; “Мъдрец не е този, който намира изход от злото, а онзи, който успява никога да попадне в зло”. Тези арабски пословици акцентират върху практическия мистицизъм, в който ценностите се прилагат в действията. Същото приблизително ни казва и св. ап. Иаков в Съборното си послание, гл. 2:

17. Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.

18. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.

19. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят.

20. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва?

26. Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва.

В съвременна България пред нас стоят две алтернативи по отношение на инославните и иноверните религиозни общности в страната и религията по принцип. Първата е пътя на религиозния монопол. Модел, който познаваме отрелигиозното минало, което си е чиста форма духовен тоталитаризъм на религиозна основа, пътя на балканизацията, който деформира модерната социо-културна ориентация на православно-вярващите българи. Втората алтернатива е пътя напред, пътя на плурализма и европеизацията, който води до култивиране на равенство и толерантност в социума, законодателството и в душите на хората. Реалиите на плурализма спомагат всяка личност на глобалното село да задълбочи критически познаването на собствената си религия в светлината на множество различни културни исторически перспективи и да ги приема толерантно.

Мнозина велики люде от различни вери акцентират именно върху опита и действието. През 2-ри век Юстин Философ казва: “Нашата религия ни учи да обичаме не само нашите, но и чуждите, дори враговете си”. А Тертулиан подтвърждава: “Ако всички хора обичат своите близки, то християните се отличават от тях по това, че те обичат и ония, които ги мразят”. Св. Василий Велики (330-379) смята, че “всички, що служат истински на Бога са длъжни да имат за цел възстановяване единството на църквите, които в разни времена и по различни пътища са се отделили една от друга. Защото единството е дар от Бога и изисква дълбоко чувство на смирение без горделиво инатене. С този призив за “неспирно търсене” на единството на църквата, което е “безспирно пътешествие”, Патриарх Вартоломей откри провелата се на 7-14 окт. 2010 г. среща на Комисията “Вяра и Ред” в Колумбари, Крит – Гърция: “Жизнено важно е да се учим от ранните Отци и Майки на Църквата и от онези, които във всяко поколение, са отстоявали интегритета и интензитета на Апостолската вяра”.

Н. Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей Първи се обърна към участниците във форума “Фундаментализъм и Вяра през Новото Хилядолетие: Поглед от Кръстопътя между Изтока и Запада” (25 окт. 1995 г.) със следните думи: “Църквата на Мира служи на Княза на Мира и ще стори всичко по своите възможности да го сподели с благословената човешка общност.” Защото, според патриарх Вартоломей, по думите на Американския мъченик д-р Мартин Лутер Кинг Мл.: “Любовта е единствената сила, способна да трансформира един враг в приятел”. За учението на Православната Църква фундаментално убеждение е, че Християнството трябва да играе активна роля в усилията към помиряването на всички хора. Това разбиране се основава на Христовото учение методологията на помирението, посредством включвае в диалог между страните с двуякото задължение да обичат Бога и да обичат своя ближен, което отразява божествените атрибути на Любовта, която изпълва същността и битието на Бог съвършено, безкрайно, неописуемо и неизчерпаемо (срв. 1 Йоан. 4:8 > “Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов”).

Бел.: Доклад в Американски Център при Столична библиотека, в рамките на кръгла маса по случай Седмицата на ООН за хармонически междурелигиозни отношения, 03.02.2012 г.

Възможности за кандидатстване на религиозни изповедания по ПРСР

Йеродякон Петър Граматиков

Изключително полезно би било днес. Когато се разработват и защитават методиките за участие с проекти по европейските фондове за периода след 2013 г., оделотворяването на предложеното в рамките на информационния семинар на Министерството на земеделието и храните още на 30.06.2009 г. в Клисурската света обител от м-р Валери Цветанов създаване към МЗХ на една комисия от експерти и специалисти, която да ревизира методиката на кандидатстване по осите и мерките на структурните фондове от вероизповедните общности, особено по т. нар. програма за селския туризъм. Препоръчително би било освен представители на Българската Православна Църква и Главно мюфтийство да се включи и представител на католическата църква в България като трета най-голяма и представена в различни региони такава на територията на страната и сред чиито храмове също биха могли да се локализират културно-исторически паметници от местно значение, докато за другите регистрирани на територията на страната вероизповедания (протестантски деноминации и други нетрадиционни за страната религии), с малки изключения, нямаме свидетелство за налични такива религиозни светини-паметници, за които да могат да кандидатстват по Мярка 322.

Приетият от VI Църковно-народен събор на 11 декември 2008 г., в Рилската света обител (публикуван в „Църковен вестник”, Извънреден брой, 09.01.2009 г.), Устав на Българската православна църква (УБПЦ) Българска Патриаршия, Раздел ІІ - ПРАВОМОЩИЯ И ЗАСЕДАНИЯ НА ЕПАРХИЙСКИЯ СЪВЕТ, Чл. 121, т. 4, включва сред правомощията на Епархийския съвет и “да управлява общоепархийските имоти, фондове и капитали и да надзирава всички епархийски стопанства и поделения”; т. 9. “да разрешава сключването на придобивни сделки, договори за заем, наем, аренда, рента и други договори, с изключение на: разпоредителни сделки с недвижими имоти, договори за ипотеки, апорт в търговски дружества на недвижими имоти, собственост на Българската православна църква Българска Патриаршия и нейните поделения; и т. 10. “да прави предложения до Светия Синод чрез епархийския митрополит за учредяването на вещно право на строеж за срок до 50 години и вещно право на ползване до 25 години върху имоти, собственост на митрополиите, църквите и манастирите”.

Добре работеща схема би било да се организират информационни семинари по диоцезите на БПЦ като на тях се поканят и представители на други религиозни изповедания надлежно регистрирани в Дирекцията по вероизповеданията и в общинските регистри по места, подобно на семинарите, организирани от Министерството земеделието и храните с библиотечни и читалищни дейци. Така и всеки храм и молитвен дом също може да се превърне в своеобразен информационен център освен относно за обновяване на религиозни светини в селските райони и за възможностите за модернизиране на църковните и манастирски земеделски стопанства и възможностите за инвестиции в горско-стопански дейности, като ползите ще бъдат от изключително значение за вярващите от глъбините на българското село, които ще получат разяснения за еврофондовете и европрограмите директно от своя духовен пастир.

В частност за болшинственото православно вероизповедание най-подходящо да се организират тези информационни срещи по епархии, където епархийската духовна власт с участието на митрополитите и членове на епархийските съвети могат да вземат конкретни решения по ситуирането на обекти (енорийски храмове и епархийски манастири), които отговарят на изискванията към бенефициентите по Ос 3, мярка 322 за “обновяване и развитие на населените места” в селските райони, напр. да са такива, които са в регулацията в населените места. Вярно е, че новият Устав на БПЦ, Глава трета, предвижда и разписва подробно създаването на ЕДИНЕН СИНОДАЛЕН РЕГИСТЪР НА ИМОТИТЕ, СОБСТВЕНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, МИТРОПОЛИИТЕ, ЦЪРКВИТЕ И МАНАСТИРИТЕ:

Чл. 249. (1) Единен синодален регистър на недвижимите имоти – църковна собственост, се води при Светия Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия.

(2) Църковна собственост са имотите, собственост на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите, църквите и манастирите, включително и тези, които се намират извън територията на Република България.

(3) Епархийски регистър на недвижимите имоти – собственост на митрополията, църквите и манастирите, се води при всяка митрополия.

Чл. 250. (1) Регистърът се води по имотни партиди, като за всеки недвижим имот: поземлен имот, сграда и самостоятелен обект в сграда, се открива самостоятелна партида. Всяка партида има уникален партиден номер. При разделяне на недвижим имот се откриват партиди за новообразуваните имоти.

И макар в църковния устав да са разписани стъпките по осигуряване достъп до тези църковни имотни регистри, принципно е най-подходящо да се приемат сроковете и механизмите за предоставяне на служебна информация, разписани в Закона за достъп до обществена информация, с цел да не се забавя отговора на заявленията от физически и юридически лица.

Чл. 252. (1) Справки и преписи от Единния синодален регистър се извършват с разрешение на главния секретар на Светия Синод, а от епархийските регистри се извършват с разрешение на епархийския митрополит.

(2) Лицата по ал. 1 писмено разрешават извършването на справки и преписи при необходимост от представянето им пред съдебни и административни органи.

(3) Светият Синод приема правила за условията и реда за извършване на вписванията и за поддържането и съхраняването на регистрите на имотите – църковна собственост.

Но УБПЦ в своите ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ, § 10, предвижда Светият Синод в срок до 6 месеца от влизането в сила на настоящия Устав да приеме правила за условията и реда за извършване на вписванията и за реда за поддържането и съхраняването на регистрите на имотите – църковна собственост, следователно към настоящият момент този единен синодален регистър на църковните имоти не ще да е заработил и е препоръчително да се работи с епархийските имотни регистри. Макар да е от значение, ако поне на част от срещите участва и Главния секретар на Св. Синод с цел координиране и синхронизиране на инициативите и начинанията на всички нива в синодалното ведомство.

От друга страна един епархийски митрополит може да вземе ключови решения по прилагането на новите положения в УБПЦ относно стопанската дейност на поделенията по църковното ведомство, особено предвиденото в Глава дванадесета “ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО”, Раздел І “ЦЪРКВА И ЦЪРКОВНО НАСТОЯТЕЛСТВО”, Чл. 149. (2) “Църквата като юридическо лице може да учредява еднолични търговски дружества и да участва в търговски дружества по ред, определен в настоящия Устав” и Глава тринадесета “МАНАСТИРИ”, Раздел ІІ “ПРАВОМОЩИЯ НА МАНАСТИРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ – МАНАСТИРСКИ СЪБОР И ИГУМЕН”, Чл. 171. Манастирският събор и игуменът имат следните правомощия: 19. да сключват придобивни сделки, договори за заем, наем и други договори с изключение на: разпоредителни сделки с недвижими имоти, договори за ипотеки, апорт на недвижими имоти в търговски дружества, собственост на съответния манастир, с решение на Светия Синод – за ставропигиалните манастири, и писмено съгласие на Епархийския съвет, утвърдено от епархийския митрополит – за епархийските манастири;

20. да правят предложение до Светия Синод за ставропигиалните манастири и до Епархийския съвет за епархийските манастири за учредяването на вещно право на строеж за срок до 50 години и вещно право на ползване до 25 години върху имоти, собственост на съответния манастир;

21. да правят предложение до Светия Синод за ставропигиалните манастири и до Епархийския съвет за епархийските манастири за учредяването на еднолични търговски дружества и участие в търговски дружества по ред, определен от настоящия Устав.

Средствата на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите и техните поделения се набират и от дивиденти от дейността на търговски дружества, собственост на Българската православна църква – Българска Патриаршия, митрополиите, църквите и манастирите (Чл. 229, 4) или дивиденти от дейността на търговски дружества, в които Българската православна църква – Българска Патриаршия и митрополиите, църквите и манастирите имат дялово или акционерно участие (Чл. 229, 5), според новоустановените правила в УБПЦ, ЧАСТ ПЕТА ИЗДРЪЖКА НА ЦЪРКВАТА, Глава първа ПРИХОДИ И РАЗХОДИ, Раздел І ПРИХОДИ, и в Глава втора БЮДЖЕТ, КОНТРОЛ И ОТЧЕТ, Раздел І БЮДЖЕТ, където Чл. 233, т. 6, сочи сред разпоредителите с бюджетните средства и директорите и управителите – за учреждения, фондации, дружества и други. Как именно да се учреждават тези еднолични търговски дружества е въпрос на ясни указания от надлежната и канонично-правоправеща епархийска църковна власт.

В комисията би било от полза да се потърси участието на консултантска фирма с опит в изготвянето на проекти по съответните програми, която да приеме ангажимент за подпомагане на религиозните общности синхронизирано с усилията на Министерството на земеделието и храните. След земетресението в Чирпан в края на 20-те години на 20 век е предприета от църковната власт у нас една много добра практика за възстановяване на разрушения и компрометиран архитектурно църковен сграден фонд, особено в Южна България – с разработването на типови архитектурни решения за строеж на църкви според финансовите възможности по места, респективно за 80, 150 хиляди лева и т.н. Така днес може да се разработят отделни “проектни модули” за изграждане на камбанария (или минаре), други специфични СМР-дейности, облагородяване на дворното пространство на селските църквици и джамии (озеленяване, беседка, чешма, ВиК и др.), които с малки корекции биха могли да се ползват за сглобяване на проекти, внасяни от различни местни поделения на вероизповеданията. Това ще поевтини значително самите проекти и консултантската фирма, заела се с тази благородна дейност, ще може да обслужи повече на брой бенефициенти от тази група в следващите няколко години. Естествено тази дейност може да се извърши и от подбран работен екип от самото министерство, като даже може извънредната работа на държавните служители и експерти да бъде възмездена също с финансиране от еврофондовете. Като илюстрация за един възможен модул, който е подходящ за всички потенциални кандидатстващи с проекти православни храмове е изложената по-долу “модулна част” за църковната летописна книга.

ПРИМЕР ЗА МОДУЛЕН ТИП ПРОЕКТ

Летописните църковни книги като модулна част от проектите на Църковните настоятелства

Преди 60 години (1959 г.) Светият Синод на Българската Православна Църква започва една инициатива за създаване на летописни книги - кондики на енорийските храмове по митрополии на територията на Република България, в които да се обхване, системно отразява и опази историческото ни минало, да се създаде база данни за изследване църковно-историческото културно наследство.

В случая разглеждаме развоя на това начинание в Пловдивска епархия, понеже в нея са съхранени в пълнота изготвените кондики и цялата свързана архива. През бурните “разколни” 1994-95 гг., когато атаките срещу каноническите български православни архиереи бяха в разгара си, достойни и богочестиви църковно-отговорни свещенослужители и църковнослужители по митрополитската администрация на богохранимата св. Пловдивска митрополия защитиха своя архипастир Негово Високопреосвещенство Митрополит Арсений, църковните и административните здания от атаките на про-разколническите общински, съдебни и други власти и институции, така че св. Митрополия не бе превзета и разграбена, подобно на Синодалната палата в София. Списъкът на кондиките на църквите в Пловдивския диоцез се дава в азбучен показалец по духовни околии и населени места, които са на разположение в пловдивската митрополитска библиотека. Същите са изготвени в продължение на половин век на основание епархийски окръжни №№4558/15.10.1959 г., 1942/17.05.1960 г. и 1137/06.06.1978 г. до архиерейските наместници и председателите на църковните настоятелства в Пловдивската епархия при приснопаметните Кириарси на град Пловдив Високопреосвещените митрополити Кирил и Варлаам. Към 1979 година, т.е. преди 30 лета, са били събрани данни за действащите тогава храмове, и за населените места, в които е имало функциониращи църковни настоятелства. Естествено, работата по актуализирането им продължава и при следващия митрополит Н. В.-Пр-во Г-н, Г-н Арсений Пловдивски, но в този период по обективни причини няма активно храмостроителство и усилията са концентрирани в опазването, проучването и научното обработване на събраното. Така за деветте духовни околии в Пловдивска епархия са събрани кондики за всичко 293 църкви от обхванатите за посочения период общо 260 населени места.

Асеновградска духовна околия:

Асеновград (“Св. Атанасий”, “Св. Богородица – Успение”, “Св. Георги”, “Св. Димитър”, “Св. Благовещение”, “Св. Никола”, “Св. Троица”, “Св. Василий”); Ахматово; Бачково; Богданица; Болярци; Борово; Боянци; Виница; Г. Воден; Горнослав; Добростан; Д. Воден; Долнослав; Д. Извор; Златовръх; Избегли; Извор; Катуница; Караджово; Козаново; Конуш; Косово; Кочово; Крумово; Леново; Лясково; М. Тополово; Мулдава; Наречен; Нареченски бани; Орехово; Орешец; Павелско; П. Евтимиево; Поповица; Проглед; Садово; Семци; Тополово; Чепеларе (“Св. Атанасий”, “Св. Богородица”); Червен; Чешнегирово; Югово.

Ивайловградска духовна околия: Аврен; Г. Луково; Гугутка; Д. Луково; Ивайловград; Крумовград; Пелевун; Черничево.

Карловска духовна околия: Баня; Бегово; Бегунци; Богдан; В. Левски; Г. Домлян; Дъбене; Ив. Вазово; Иганово; Калофер (“Св. Богородица”, “Св. Атанасий”); Каравелово; Карлово (“Св. Богородица”, “Св. Николай”); Клисура; Кърнаре; Михилци; Мраченик; О. Паисиево; Пенопой; Пролом; Розино; Свежен; Св. Климент; Слатина; Сопот; Столетово; Сушица.

Панагюрска духовна околия: Бъта; Д. Левски; Елшица; Красново; Кръстевич; Панагюрище (“Св. Георги”); Попинци; Свобода; Стрелча; Цар-Асен.

Пазарджишка духовна околия: Аканджиево; Априлци; Баткун; Белово; Братаница; Варвара; Велинград (“Св. Богородица”, “Св. Георги”); Величково; Ветрен; Виноградец; Гелеменово; Г. Белово; Дебращица; Динката; Дъбравите; Звъничево; Ивайло; Калугерово; Карабунар; Лесичово; Ляхово; Мененкьово; М. Белово; М. Конаре; М. Клисурци; Огняново; Пазарджик (“Св. св. Константин и Елена”, “Св. Петка”, “Св. Арх. Михаил”); Памидово; Паталеница; Ракитово; Росен; Сарая; Сбор; Семчиново; Септември; Симеоновец; Синитево; Тополидол; Хаджиево; Церово; Црънча; Черногорово; Щърково; Юнаците.

Пещерска духовна околия: Батак; Брацигово; Бяга; Жребичко; Исперихово; Кап. Димитриево; Козарско; Костандово; Ново село; Пещера (“Св. Петка”, “Св. Димитър”, Св. Богородица”); Равногор; Розово; Фотиново.

Пловдивска духовна околия: Белозем; Бобяк; Бойково; Брезово; Брестник; Брестовица; Войводиново; Войсил; Върбен; Г. Махала; Г. Чардак; Граф Игнатиево; Гълъбово; Дедево; Д. Махала; Зелениково; Златосел; Калековец; Копривщица (“Св. Николай”); Крислово; Кричим; Куклен (“Св. Богородица”, “Св. Атанасий”); Маноле; М. Чардак; Момина баня; Н. Железаре; Паничери; Пловдив (“Св. св. Петър и Павел”, “Св. св. Константин и Елена”, ”Св. Неделя”, “Св. Димитър”, “Св. Троица”, “Св. Петка”, “Св. Николай”), вкл. кварталите Коматево, Прослав и Рогош; Първенец; Розовец; Ръжево; Скутаре; Ст. Железаре; Строево; Стряма; Съединение; Устина; Хисар; Храбрино; Чалъкови; Царимир; Церетелево.

Смолянска духовна околия: Арда; Борино; Бостина; Габрица; Гела; Давидково; Девин; Дунево; Златоград; Левочево; Михалково; Момчиловци; Петково; Писаница; Полк. Серафимово; Рудозем; Славейно; Смилян; Смолян (“Св. Дух”, “Св. Георги”, “Св. Неделя”, “Св. Никола” - кв. Устово, “Св. Богородица - Успение” - кв. Устово, “Св. Богородица - Успение” - кв. Райково); Соколовци; Солища; Средногорци; Стойките; Турян; Фатово; Хасовци; Чокманово; Широка Лъка.

Хасковска духовна околия: Ардино; Брягово; Болярово; Брод; Въгларово; Воден; Горски Извор; Динево; Димитровград (“Св. Атанасий” - кв. В. Коларов, “Св. Димитър” - кв. Раковски, “Св. Георги” - кв. Черноконево); Джебел; Добрич; Д. Ботево; Жълти-бряг; Искра; Караджалово; Книжовник; Козлец; Конуш; Криво поле; Крум; Кърджали; Любеново; Малево; Мандра; Момчилград; Николово; Нова Надежда; Орлово; Петелово; Първомай (кв. Дебър); Сираково; Скобелево; Спахиево; Сталево; Стамболово; Стойките; Сусам; Сърница; Тракиец; Тънково; Узунджово; Хасково (“Св. Арх-ли Михаил и Гавраил”, “Св. Димитър”, “Св. Георги” - кв. Овчарци, “Св. Богородица – Успение”); Царева поляна; Чорбаджийско; Ябълково.

В окръжното архиерейско послание №1137/06.06.1978 г. пунктуално се вменяват допълнителните задължения на енорийските свещенослужители: да се проучи много добре историческото минало на поверените им църкви; да се използват всички налични документи, имащи пряко или косвено отношение по поставения въпрос; да се разпитат по-възрастни люде, от които би могло да се узнае живота и миналото на енорийската църква; да се издирят спомени и предания на енориаши и други лица, отразяващи живота и дейността на храма.

За улеснение при систематизирането на събрания материал, е предоставена следната схема, по която да се работи:

1/ Библиография

Има ли в момента летописна книга или други писмени данни за историята на църквата, къде и кога са публикувани.

Има ли специално писмено разрешение за построяване на църквата (ферман) или други документи и къде се съхраняват сега.

Има ли документ за собственост (нотариален акт).

Обявена ли е за паметник на културата и от коя дата.

а/ Архитектурно оформление на църквата

Кои са били инициаторите при построяването на църквата?

Кой е бил главния майстор на строежа и откъде?

Какъв архитектурен стил има църквата – корабна базилика (от колко кораба), трансепт, ротонда?

Размери на църквата – дължина, ширина, височина. Има ли кубета и колко? Ако е преди освобожденска епоха, вкопана ли е в земята и колко метра?

б/ Олтарни абсиди и колко св. Престола има?

В коя година е построена църквата? От кой митрополит е осветена и в коя година е станало това?

в/ Иконостас, архиерейски трон и певница

Ако иконостаса е дърворезба: от коя школа е дърворезбата (Дебърска, Тревненска, Самоковска)?

Кои са били майсторите и откъде? Годината на направата му.

Размери на иконостаса и архиерейския трон. Описание на същите. (Сегашното състояние – запазено, нападнат от дървояд, повреден).

2/ Стенописи и изографисване

Каква е иконописта: фигурални композиции или само орнаменти?

Кои са били художниците и в коя година е направена иконографията?

3/ Икони

Всички налични икони, в култова и некултова употреба, да се опишат по образец на описа, който е представен в св. Митрополия.

4/ Богослужебни книги

Да се постъпи с тях по подобие на т.V от настоящето окръжно.

5/ Утвари

Да се опишат всички утвари, съсъди и други, в култова и некултова употреба, св. потири, кръстове, дарохранителници и др. Да се опише техния произход, размер, художествена стойност и сегашното им състояние – запазени или повредени.

6/ Свещенослужители

Кои свещеници са свещенодействали в църквата и през кои години? Имена на свещеници, които са се изявили. Взели дейно участие в Национално-революционните борби, в Освободителната война, а така също и проявили се в антифашистката съпротива.

7/ Ктитори на храма.

8/ Членове на църковното настоятелство.

9/ Забележителни събития

Какви забележителни събития са станали в живота на енорийската църква и през кои години? Има ли погребани бележити свещеници и други общественици в църковния двор, какви са техните заслуги?

Систематизираните събрани материали се препоръчвало да се напишат в специална книга-тетрадка, озаглавена “Летописна книга на църквата”, която да се съхранява “най-грижливо” като неразделна част от архива на църквата, а печатен препис от нея да се изпрати чрез архиерейските наместници от Богодарованата Пловдивска епархия в канцеларията на св. Митрополия в указан срок. Призовават се, предвид сериозността на поставения проблем, свещенослужителите да поемат задачата “с чувство на голяма отговорност и старание за най-стриктно изпълнение на възложената задача.” Като за неизпълнилите разпореждането, подписалият Окръжното дядо Варлаам Пловдивски, предвижда търсене на отговорност и налагане наказателни санкции на виновните.

Към днешна дата има ли с какво съставените църковни кондики да са от полза на клирици, миряни, научни работници? Самоцелно ли припомняме за тази инициатива и има ли реални измерения и ползи от своеобразният повик - “Да разлистим църковните летописни книги!” -? Категорично има. Многопосочно биха могли да се ползват резултатите и традициите от подобни общоцърковни начинания, установени в Българската Православна Църква, по посока на опазването на църковното културно-историческо и археологическо наследство. Църковните настоятелства, например, могат да изискат копия от митрополитската библиотека, в случай, че летописната книга в църковната архива е загубена или унищожена. Така те могат да допълнят информацията за последните две десетилетия и да продължат летописта по една установена и работеща схема. За последните две десетилетия много храмове бяха осквернени, ограбени, оглозгвани от свои и чужди, от новите български еничари от епохата на псевдодемокрацията. При най-повърхностна справка в полицейските и съдебните архиви може да се установи, че за някои старинни селски църкви има от една до няколко и повече прекратени преписки срещу неизвестен извършител. Можем да предполагаме, че голяма част от описаното в кондиките вече е безвъзвратно загубено, продадено или претопено. Този труд, който е бил положен за изготвянето на тези летописни архиви може да е от полза и на правоохранителните органи при установяване произхода на крадени свещени църковни принадлежности с цел връщането на собствеността на съответния храм, откъдето са били заграбени.

Новият църковен устав в Чл. 160. (1) предвижда Църковното настоятелство да води летописна книга, като в т. (2) се разяснява методологията за воденето и значението на същата: В летописната книга се записват по-важни събития, свързани с живота на храма и енорията, имената на църковните благодетели и на църковните настоятели, за които епархийският митрополит прецени, че са се отличили с честно и усърдно служение.

Чл. 160. (3): Имената на записаните в летописната книга се споменават в църквата при богослужението на Неделя Православна.

Историческата църковна летопис може да се публикува онлайн и офлайн (естествено без личните данни на свещено-, църковно-служителите и енориашите, чиито имена се вписват в нея), или в печатен вид, особено днес, когато по европейските програми се отпускат достатъчно средства от еврофондовете за подобен род дейности, и то за селските региони, където се изграждат или обновяват библиотечни, музейни и други сбирки. Защото влезлите в сила след присъединяването на страната ни към Европейския съюз структурни фондове по своята същност представляват финансови инструменти на ЕС за подпомагане развитието на отделни страни-членки и недостатъчно развити региони, като в това число се отпускат немалко средства за опазване и популяризиране културно-историческото наследство.

Тези кондики биха послужили много на студенти и учени, историци и богослови, за по-нататъшна научна обработка на събраната информация в реферати, дисертации, както и за краеведчески, антропологически, етнографски изследвания. Множество нови храмове и параклиси, построени в пост-тоталитарния период, които не са предприели досега подобно сериозно създаване на писмен архив за храма, могат по указания модел да отпочнат създаването на такъв, което ще улесни и църковното ведомство, разполагайки с такава подробна информация, в адекватното администриране и обгрижване във връзка в реставрационни мерки за благоукрасяването, консервацията и реставрирането на храмовете и свещените изображения, утвари, книги и принадлежности в тях.

Турция: Процесът на подготовка на новата Конституция и свободата на религия или вероизповедание

Автор: Мине Йълдъръм

Турция: Процесът на подготовка на новата Конституция и свободата на религия или вероизповедание

Авторизиран превод: йеродякон Петър Граматиков
Източник: Forum 18 News Service, ISSN 1504-2855;
http://www.inancozgurlugugirisimi.wordpress.com/>
www.forum18.org/Archive.php?article_id=1641

Процесът на изготвянето проекта на нова конституция породи очаквания, че ще доведе до напредък в опазването свободата на религия и вероизповедание. Много въпросителни бяха поставени и възможните отговори , предвидени в конституционния проект следва да бъдат отблизо мониторирани. Немалко са въпросите, съотносими със законодателната рамка по защитаване религиозните свободи.

Между тях са следните: Ще продължи ли да бъде Дианетът (Дирекцията на религиозните въпроси към министър-председателя) конституционен орган? Ще бъдат ли гарантирано защитени проявите на религиозна вяра или убеждения като: богослужение, практикуване, преподаване и обичаи? Ще бъде ли „лаикликът”, често погрешно превеждан като секуларизъм, запазен в новата Конституция? Ще бъде ли член 174 (Запазване на Законите на Реформата) от сега действащата Конституция от 1982 г. отменен или претълкуван?

Изключително важно е новата Конституция да гарантира свободата на религия и вероизповедание за всички, включително на агностици и атеисти, в съответствие с поетите от Турция задължения по отношение на човешките права. В този смисъл, от съществено важно значение е конституционната реформата трябва да върви паралелно с законодателната реформа (www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537). Без добри закони, нормативна уредба и конкретни действия от страна на държавата, сама по себе си, Конституцията би имала само ограничено влияние при генерирането на практическа промяна в ежедневния живот на хората, принадлежащи към религиозни малцинствени общности ( вж. www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585).

Процесът

На Конституционната Помирителна Комисия (КПК), председателствувана от Говорителя на Великото Народно Събрание Джемил Чичек, е възложена задачата за изготвяне на проектоконституцията. Членовете на Комисията са от управляващата Партия на Справедливостта и Развитието и главните опозиционни партии: Републиканската Народна Партия, Партията на Националистическото Движение и Партията на Мира и Демокрацията. Предвиденото приемане на всяка една промяна с единодушие е от извънмерно значение, давайки надежди, че новата Конституция би изразявала и би се радвала на консенсус на широка основа. Въпросите, по които не може да се постигне консенсусно решение, се предвижда да бъдат преразглеждани в търсене най-благоприятно разрешаване.

Конституционната Помирителна Комисия е отворена да направи този процес отворен към предложения от всички обществени сектори, в т. ч. политически партии, конституционни организации, професионални организации, профсъюзи, неправителствени организации, фондации и религиозни общности. Работата на Комисията ще протече в три фази. Първата фаза представлява обществено участие, а именно подаване на предложения, събиране на инофрмация и оценка. Тази фаза трябва да приключи до края на м. април 2012 г. (вж. http://yenianayasa.tbmm.gov.tr/calismaesaslari.aspx>). Следващата фаза е изработването на принципите на бъдещата Конституция и проектен текст. Третата фаза е заложено да представлява публичния дебат върху конституционния проект и редактиране на черновата след обществената дискусия. Комисията цели да финализира работата по това до края на 2012 година, когато проектът ще бъде внесен в Общото Събрание на Турския Парламент, Великото Народно Събрание.

Макар да е немислимо новата Конституция да може да реши всички наболели проблеми в Турция по отношение зачитането на свободата на мисълта, съвестта или вероизповедта, процесът сам по себе си, може да се превърне в двигател за напредък по тези цели.

Най-напред, процесът би спомогнал за създаване на промяна в манталитета на мислене по отношение на Туския идентитет. Съвременните националистически становища и начин на мислене, които са сериозна сила в държавата и в обществото, виждат «предателство» в «другите», невписващи се в националистическия стеретип на понятието «Турски», в т.ч. мюсюлманските несунитски общности (вж. Forum18 от 29.11.2007 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1053).

На второ място, процесът би отворил за обществено обсъждане постановленията, клаузите и положенията в настоящата Конституция и закони, ограничаващи хората в Република Турция от упражняване в пълнота и цялостност на правото им на религия и религиозни убеждения.

Промяна на манталитета?

Най-големият възможен принос на процеса за изработване на новата Конституция би станало окуражаването на общественото мнение да приеме плуралистичния подход в държавните политики, стратегиите за развитие и отношенията между гражданите на страната.

Действащата понастоящем Конституция възхвалява държавата в ущърб на уважението към правата на индивида, като привилегирова Турския национализъм. Гореизложеното в никакъв случай не способствува развитието на плуралистична демокрация, в каквато Турската държава има аспирации да се превърне.

Публичният дебат по новата Конституция, включително преговорите между политическите партии, приносът на НПО-сектора и малцинствата, биха допринесли за изграждането на отворено общество – една „по-свободна” Турция, както се изразяват някои анализатори. Това със сигурност ще доведе и до промяна към нов манталитет, който признава правата на различни части от Турският социум. В момента, обаче, в Турция действащата сега Конституция има много мощна и широка подкрепа.

„Лаиклик” или „Турският секуларизъм”

„Лаикликът”, т. е „Турският секуларизъм”, има огромно влияние за гарантирането религиозните права и свободи. Неговото значение се различава както от френският концепт за „лаицизъм”, така и от разбирането на термина „секуларизъм” извън Турция. „Лаикликът” като основен принцип е силно защитен в Конституцията от 1982 г. и е описан като „разделяне на държавата и религията”. На практика този термин означава защита на държавата от влиянието на религията посредством изкъсо държавно наблюдение на религиозната дейност и по-малка автономия на религиозните общности, отколкото в много от останалите държави (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Големият проблем при „лаиклика” е, че няма едно тълкувание; а са налице няколко виждания в разбирането на този принцип за светската държава, използвани от различните политически партии.

Подготвителният процес предлага на управляващата партия, като основен фактор при формулирането на Конституцията в Турция, възможността да заложи в новата Конституция собствената си гледна точка по отношение на „лаиклика”. Премиерът Реджеп Таийп Ердоган, в речите си, изнесени по време на обиколката му в периода и по повод на Арабската пролет, заяви, че „лаиклик”, според него означава, че държавата запазва еднаква дистанция от всички религии. В същото време той самоопределя религиозната си идентичност като мюсюлманин. Когато сравним подобни изказвания с политиките на управляващата AKP в посока на религиозните права и свободи през последните години, липсва яснота за действителната правителствена позиция по въпроса (вж. Forum18 от 27.06.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585>).

При дефинирането значението на термина „лаиклик” в новата Конституция, управляващата AKP ще трябва да намери баланса между исканията на „консерваторите”, „националистите” и „секуларистите’ – всички от които изхождат от различни позиции и тълкувания. Партията на Справедливостта и Развитието на Ердоган ще трябва неминуемо да вземе под внимание и нормативните изисквания на международното право и решенията и определенията на Европейския Съд за Правата на Човека в Страсбург, изискващи неутрална роля за държавата. Подготвителният процес ще разкрие значението на гореказаното по отношение линията на пресичане между религиозната свобода и национализма.

Тези въпроси включват, естествено без да се ограничават единствено с тях, следните животрептящи проблеми: Дианетът (вж. Forum18 от 04.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1567>); задължителното училищно обучение по религия ((вж. Forum18 от 23.08.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1603>); задължителното вписване на религиозната принадлежност в личните документи ((вж. Forum18 от 08.10.2010 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1496>); постигане на съгласие за прояви на религиозността, в частност носенето на забрадка в обществените учебни заведения и на местоработата ((вж. Коментар от Т. Джеръми Гън по решението на ЕСПЧ по случая Шахин - www.strasbourgconsortium.org/document.php?DocumentID=3846>); липсата на адекватен законодателен статус за религиозните общности (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Главната опозиционна партия – Републиканската Народна Партия, чрез която основателят на републиката, Мустафа Кемал Ататюрк, водеше Турция като еднопартийна държава години наред, - е основният политически защитник на „лаиклика”. За значителна част от кемалистите, „лаикликът” означава ограничаване влиянието на религията, особено на Исляма, върху държавата, посредством държавно регулиране упражняването на религиозната свобода. Това разбиране принципа на лаиклик утвърждава политики на изключване изявата на религиозността в обществената сфера. Конституционният проект на кемалистката партия съдържа Преамбюл, характеризиращ Републиката като „светска, демократична, социална и уважаваща човешките права”. В проекта също е заложено отпадането на термина „турскост” и въвеждане в употреба на понятието „гражданин” вместо него (вж. Forum18 от 27.06.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1585>).

Който и от разгледаните концепти за лаиклика да се наложи в окончателния нов конституционен текст, той ще намери своето значение в законодателството и неговото тълкувание и приложение. Важното е ролята и действията на държавата да се хармонизират с поетите задължения спрямо международните хуманитарни стандарти по отношение на човешките права.

Запазване на Законите на Реформата

Член 174 (Запазване на Законите на Реформата) от сега действащата Конституция от 1982 г. определя, че „никое положение в Конституцията няма да бъде тълкувано или интерпретирано за обявяване за неконституционни Законите на Реформата, изброени по-долу, чиято цел (..) е да охраняват секуларния (светския) характер на Републиката..”

Засега няма индикации дали този член ще се запази и в новата Конституция. Законите на Реформата са директно или индиректно свързани с активната защита на лаиклика (така както е създаден от основателите на Републиката). Те включват:

1. Законодателен Акт №430 от 3 март 1340 (1924) за унифициране на образователната система, който предвижда държавен контрол над всички форми на религиозно обучение (вж. Forum18 от 05.01.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1526>);

2. Законодателен Акт №2596 от 3 декември 1934 за забрана носенето на определени (мюсюлмански религиозни) облекла;

3. Законодателен Акт №677 (LADLS) от 30 ноември 1341 (1925) за затварянето на дервишките конвенти, текета и гробници, премахването на службата на пазителя на гробниците и премахването и забраната на определени титли, който закон довежда до затваряне на алевитските богослужебни лица (вж. Forum18 от 02.03.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1549>) и забранява на техните водачи да ползват религиозните си титли и санове (вж. Преглед на Forum18News за религиозната свобода в Турция - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1379>).

Доколко Законите на Реформата ще бъдат запазени в новата Конституция и ако да – до каква степен, ще бъде спорен въпрос. Много вероятно е, че законите ще бъдат обсъждани поединично, отколкото в пакет. Кемалистката партия, като естествен защитник на Законите на Реформата, заяви, че те нямат „червени редове” в преговорите. Само времето ще покаже какво всъщност означава това твърдение. Някои от тези закони не се прилагат в действителност; дълги години са изминали откакто е произнесена присъда за глоба по Закон №671 от 25 ноември 1341 (1925) за носенето на шапки. Забраната за употребата на алевитски титли също от много време не е била прилагана. Но други от законите на реформата като №677 и №430 ще бъдат сред най-яростно обсъжданите.

Все още дервишките ложи на суфийските ордени са затворени. Повечето са превърнати на музеи, където е невъзможно вярващите да се събират за богослужение и са достъпни за посещение единствено след закупуването на билетче. Някои са на мнение, че този закон LADLS е основното и единствено препятствие за признаване на джемевитата (богослужебните места на алевитите, които са около една трета от населението), а други смятат, че законът сам по себе си не е пречка. Така или иначе този казус следва да намери решението си в процеса на изготвянето на новата Конституция.

Ако бъде отменен LADLS, множество сложни въпроси ще изникнат. Например: Ще бъдат ли дервишките ложи и свещени тюрбета реституирани на религиозните общности, които са техни правоприемници? Имотите на ложите и текетата е била прехвърлена към Генералната Дирекция на Фондациите. Това прехвърляне на движимо и недвижимо имущество би станало източник на безконечни спорове, ако се предявят реституционни претенции. Скорошният правителствен Декрет за Реституцията дава възможност за възстановяване собствеността над подобни имоти, принадлежали на фондации/сдружения на християнската общност, които са преустановили своето съществувание де юре и де факто (вж. Forum18 от 06.10.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1621>).

Трудно за вярване е, че законодателният акт за затварянето на дервишките конвенти, текета и гробници от 1925 г. ще бъде отменен. По-скоро ще се търси признаването на джемевитата като хетеродоксални мюсюлмански молитвени места чрез поправка или добавка към LADLS, с която те да не се разглеждат като текета (места за богослужение) по смисъла на закона, или посредством друга подходяща формула.

Дори и да се постигне горното, то не ще преодолее всички препятствия по казуса. В съдебни дела държавата винаги се е опирала на становището на Дианета, че джемеви не са места за богослужение, тъй като по презумпция мохамеданите се молят в джамиите, независимо, че Дианетът няма законова власт по подобни въпроси (вж. Forum18 от 02.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1549>).

Шенол Кълъч от „Асоциацията за либерална мисъл” аргументира на страниците на в-к „Звезда” (14.11.2011) становището си, че макар предписанията на LADLS да е проблематично за сунитското суфистко движение, то на дело не е прилагано към неговите представители. Обаче за алевити, бекташи и нусаири продължава да бъде препятствие пред ползването на дервишките ложи за богослужебен живот и подобни духовни цели. За мнозина разглежданият закон функционира като защита „на хартия” против влиянието на ислямските религиозни общности. Трябва да се припомни във връзка с това, че нито една религиозна общност няма статут на юридическо лице в съвременна Турция (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Конституционна защита на религиозната свобода

Член 24 („Свобода на религията и съвестта”) от сегашната Конституция защитава свободата да се изповядва религия и свобода на богослужебния живот, като регулира религиозното обучение. Той обаче не признава изрично нито правото на промяна на вероизповедание, нито проявите на вероизповедание „в богослужение, обучение, практика и обичаи”, както е заложено в международните стандарти за правата на човека. Добра стъпка напред би било инкорпорирането на член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи, която Турция е ратифицирала през 1954 г., в новата Конституция (вж. Forum18 от 07.02.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1537>).

Ясно формулираната защита на прояви на религиозните убеждения може да усили приемането на нормална религиозна дейност, която да не е била защитена при сегашното тясно интерпретиране на правото „да има религия” и „богослужение”. Използването на религиозни символи от физически лица в различните обществени направления по този начин ще бъде по-силно защитено. Например, Министърът на Семейните и Социалните Политики Айше Сахин на 4 ноем.’11 г. заяви, че проблемът със забрадките следва да се разреши с помощта на Конституцията.

По-широка писта за изява може да стане начинът за признаване правото на съзнателен отказ за носене на военна служба. В момента Турция претендира, че такъв съзнателен отказ не е защитен от правото на свободно изповядване на религиозните убеждения (вж. Forum18 от 17.03.2010 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1053>). Но на 22 ноем. 2011 г. ЕСПЧ в Страсбург намери в делото на последователя на „Свидетели на Йехова” Юнус Ерджеп срещу Турция, че е отказ на право за съзнателно противопоставяне на военната служба е в нарушение именно на член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи.

В турските медии бе съобщено, че в нов проектозакон съзнателното противопоставяне на военната служба се определя като престъпление, за което се налага наказание полагане на обществено полезен труд за приблизително срок, който е приблизително два пъти от срока на редовната наборна военна служба. След полагането на този труд в обществения сектор „престъпникът” ще се счита, че е изпълнил своето задължение към страната. На 28.11.2011 г. War resisters International съобщи за ареста на предния ден на мюсюлманина Мохамед Сердар Делидже по обвинение в съзнателно противопоставяне на военната служба.

Допустими ограничения

Конституцията от 1982 г. съдържа няколко клаузи, които биха могли да са повод за ограничаване изявите на религията. Член 24 (5) постановява, че „никому не е позволено да експлоатира или насилва религията или религиозните чувства или предмети, считани за свещени от религията”, което представлява една много широка формулировка, оставяща отворен въпроса какво точно се забранява. Член 11 („Върховенството и Свързващата сила на Конституцията”) постановява, че „законите не трябва да бъдат в конфликт с Конституцията”, обаче липсата на яснота в член 24 е предпоставка за неприлагането на член 11.

Член 14 („Забрана за Погазване на Основните Права и Свободи”) включва клауза, в която се постановява следното: „Никое от правата и свободите, въплътени в Конституцията, ще бъде упражнявано с цел потъпкването неделимия интегритет на държавата в нейната територия и нация, и в заплаха за демократичния и светски ред на Турската Република, базирана на човешките права”. Отново имаме една размита широка формулировка, която може да бъде използвана за ненужно ограничаване на определени права.По-добре би било да се приеме клаузата с ограничения, съобразно член 9 („Свобода на мисълта, съвестта и религията”) от Европейската Конвенция за Правата на Човека и Основните Свободи: „Свободата за изява на нечия религия трябва да е предмет единствено на ограничения, предписани в закон, които са необходими на демократичното общество в интерес на обществената сигурност, опазването на обществения ред, здравето или морала, или за опазването правата и свободите на останалите.” От изключителна важност е новата конституция да не позволява ограничения, извън предвидените в член 9 на ЕКПЧОС.

Религиозно Обучение

Чл. 24 от сега действащата конституция постановява:„Образованието и обучението по религия и етика ще се извършва единствено под държавен контрол. Обучението по религиозна култура и по етика е задължително в учебните програми на началните и средните училища”. Това доведе до редица проблеми при упражняването на свободата на вероизповед, в т.ч.решението на ЕСПЧ срещу Турция (вж. Forum18 от 05.01.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1526>).

Понастоящем, официално религиозното обучение се извършва в университетите (ислямско богословие) и в организираните от Дианета курсове по Коран. В богослужебните места се провежда религиозно обучение под егидата на асоциации или фондации, но при това обучение не се получава никакъв образователен ценз или квалификация. Изричното признаване правото на проява свободата на вероизповед в обучение би позволило разкриването на учебни заведения за религиозно обучение извън държавната образователна система. Същото не означава, че държавата трябва да абдикира от ролята си на регулатор в този процес, а означава, че държавата е длъжна да гарантира свобода за всички и да създаде необходимата законова и административна рамка.

Дианетът

Турските юридически експерти, религиозните малцинства и неправителствения сектор единодушно посочват препятствията, които Дианетът (конституционната обществена институция) поставя на пътя на Турция в изпълняване на поетите задължения по отношение спазването и защитата на човешките права. Засега правителството настоява, че закриването на Дианета е нереалистично (вж. Forum18 от 04.05.2011 - www.forum18.org/Archive.php?article_id=1567>).

В Турция битуват от една страна мнението, че държавата не трябва нито да се намесва, нито да подкрепя която и да било религиозна общност или дейност; а от друга страна, -че държавата е длъжна да подпомага религиозните служби като традиция, но и да субвенционира/субсидира финансово несунитските хетеродоксални религиозни групи. Това е съотносимо към въпроса как конституцията ще уреди отношенията между държавата и религиозните общности. Обективно погледнато, от този дебат към дадения момент, може да се очаква една по-плуралистична структура на Дианета и данъчни облечения за онези, които не желаят да подпомагат или сами да се облагодетелствуват от дианетските служби и услуги.

Какво да се очаква от новата Конституция?

С всички възможности, откриващи се за защита свободата на религията в Турция, които процесът на изготвяне новия проект за конституция, някои са изкушени да се надяват за революционна трансформация. Съществуващите днес проблеми, поради законодателната база и практика, липсата на политическа воля за решаване някои от тях, обаче ни приземяват към един по-голям реализъм в очакванията. Вероятно, ако не се засегнат съществено наболелите проблеми, тази нова Конституция не ще се превърне в очакваната стъпка към „по-свободна Турция”. Определено обаче тя би била много по-добра от съществуващата днес Конституция.

Бележки:

За повече анализи и коментари върху свободата на мисълта, съвестта и религията в Турция могат да бъдат открити на: www.forum18.org/Archive.php?query=@religion=all@country=68>.

Компилация от материали за целите и задачите на Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа може да бъде намерена на: www.forum18.org/Archive.php?article_id=1351.

За необходимостта и силата на покаянието

Св. Йоан Златоуст

Източник:
сп. "Търновски епархийски вести"
04.11.11 http://www.pravoslavie.bg/Първи-стъпки/За-необходимостта-и-силата-на-покаянието

Авторизиран превод: Йеродякон Петър Граматиков

Спасителят, като изцелявал разслабения, казал: Чадо, опрощават ти се греховете ти. Опрощението на греховете е източник на здраве и спасение, награда за покаянието и унищожава греха като че ли със заклинание. То е небесен дар, чудна сила, по благодатта Божия, побеждаваща могъществото и строгостта на законите.

То не отхвърля от себе си блудника, не прогонва от себе си прелюбодееца, не пренебрегва злоречивия, не преследва нито хулителя, нито горделивеца, не се отвращава от пияницата, не се гнуси от идолопоклонниците – то всичките тях ги преобразува, тъй като е пещ за очистване на греховете. Рана и лекарство са равнозначни на грях и покаяние: раната е греха, лекарството е покаянието. В раната е гнилостта, а лекарството е изчистването на гнилостта; в греха е смрад, в греха е безчестието, докато в покаянието е надеждата, свободата, очищението на греховете. Някой ще рече: не ме убеждавай, многосъгрешил съм аз, как мога да се спася? Ти не би могъл сам, но Господ твой може, и то така, че да изтрие всички твои съгрешения. Слушай внимателно моето слово: Господ Бог твой така унищожава греховете, че не остава нито петънце от тях, нито следа, като с възвръщането на здравето ти дарува и благообразие; с освобождаването от наказанието ти дава праведност, съгрешилия прави равен с несъгрешилия. Понеже Той унищожава греха и го прави сякаш не е бил, така всецяло го заличава Бог. При искрено покаяние не остава ни следа, ни петно, ни белег, ни признак от греха.
Нека се обърнем от пътя, по който сме блуждаели досега. Защото ще дойде часът, когато ще свърши театъра на този свят, и няма да има вече време за подвизи. Сегашното време е време за покаяние, бъдещето време е време на съд: сега трябва да извършваме подвизи, за да получим в онова време венци; сега време за труд, онова – време на успокоение; сега ни чака изнурителна работа, а тогава – възнаграждение. Станете, умолявам ви, станете и се вслушайте в моите съвети. Живяхме по плът, нека заживеем и по дух, живели сме в удоволствия, в нерадение – нека поживеем сега в покаяние. Какво се гордееш ти, земьо и пепел? Защо надменничиш, човече? Защо така вдигаш високо челото си? Защо се надяваш на славата на света, на своето богатство? Хайде да отидем с тебе до гробището и да видим какво е останало от нас, човеците. Ако си мъдрец, вникни, ако си човек умен, кажи ми, за Бога, кой от ония там е цар и кой от простолюдието? Кой е благороден и кой роб? Кой е мъдрец и кой невежа? Къде ще намериш там красотата на младостта, къде са миловидните очи, изящния нос…? Не е ли всичко пепел? Не е ли прах? Да помислим за себе си, братя, да си представим последния ден, и докато има време да се покаем. Ние сме изкупени с драгоценна кръв (1 Петр. 1:18-19). За тебе, човече, Бог се яви на земята. Чудото бе, че Съдията бе заведен на съд, заради осъдените. Животът се приобщи към смъртта. Този, Който серафимите не могат да съзрат, търпи поругание от роба, вкуси жлъч и оцет, биде прободен с копие и положен в гроб. А ние пренебрегваме това чудо. Човече, подготви душата си с покаяние, че то има сила само на земята, а в ада е безсилно. Покаянието отваря небето за човек, въвежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай. Всеки ден да съгрешаваш – всеки ден се покайвай. И цял живот да си прекарал в грях, покаеш ли се, ще се спасиш. Това е видно за човеколюбието на Господа твоего. Не само твоето покаяние беше необходимо за унищожаване на тежките пороци, но то се съединява с милосърдието Божие, а последното няма мяра и с думи не се изрича Неговата благост. Има мяра твоята злина, но противостоящото й не се измерва. Човешкото зло е несъпоставимо с Божието милосърдие. Представи си искра, падаща в морето: може ли тя да се появи отново? Каквото е искрата в отношение към морето, това е и порокът в отношение към човеколюбието Божие, дори по-малък. Морето има предел, а човеколюбието Божие е безпределно. Това ви говоря, за да възбудя у вас най-живо усърдие към покаяние. Амин.

Бах като християнин

Автор Митрополит Иларион (Алфеев)

вторник, 01 ноември 2011

http://www.dveri.bg/content/view/14060/127/

Авторизиран превод:

йеродякон Петър Граматиков

 

В музиката на Бах има нещо универсално, всеобщо, всеобемащо. Както е написал поетът Йосиф Бродский, “във всяка музика е Бах, във всеки от нас е Бог”. Бах е явление от всехристиянски мащаб. Неговата музика е с извънконфесионални граници, тя е икуменична в най-исконното значение на думата, понеже принадлежи на вселената и на всеки неин гражданин. Бах може да бъде наречен православен композитор в смисъл, че в течение на целия си живот той се учил правилно да слави Бога: своите партитури той украсявал с надписи като “На единия Бог слава” (Soli Deo Gloria), “Иисусе, помогни” (Jesu, juva), при което тези надписи били за него не словесни формули, а изповедание на вярата, преминаващо през цялото му творчество. Музиката за него била богослужение1. Бах бил истински католик в същинския смисъл на това гръцко понятие “католикос”, означаващо “всецял”, “всеобщ”, “вселенски”, тъй като той възприемал Църквата като вселенски организъм, като своеобразно всеобщо славословие, изпращано към Бога, и своята музика считал само за един от гласовете в хора на възпяващите славата Божия. Разбира се в продължение на целия си живот Бах оставал верен син на собствената си църква – лютеранската. Впрочем, както отбелязва Алберт Швайцер, истинската религия на Бах било не лютеранството, а мистиката2. Музиката на Бах е дълбоко мистична, защото е основана на опита на молитвата и служението на Бога, който излиза извън конфесионалните предели и е общочовешко достояние.

Както всеки пророк, в своето отечество и в своето време Бах не бил истински оценен. Познавали го като великолепен органист, но никой не доловил неговия гигантски композиторски мащаб. Тогава по цяла Германия гърмяла славата на Карл Филип Телеман – композитор, чието име днес е почти неизвестно. Цяла Европа тогава се възхищавала на Хендел.

След смъртта си Бах бил почти веднага и почти напълно забравен. Издаденото посмъртно “Изкуство на фугата”, най-великият шедьовър на композиторското майсторство, произведение с безмерна духовна дълбочина, се оказало нетърсено на пазара: синът на Бах, Карл Филип Емануил, не успял да продаде повече от тридесетина екземпляра; в края на краищата се наложило да се продаде на търг и матрицата за самото издание, за да се покрият загубите от него3.

През XVIII век именно Емануил Бах бил считан за велик композитор, докато за съчиненията на неговия баща – Йохан Себастиан – знаели малцина4. Разказват, че веднъж Моцарт се оказал в църквата на св. Тома в Лайпциг по време на изпълнението на мотетите на Бах. Чувайки само няколко такта от баховата музика, той извикал: “Какво е това?” и целият се превърнал в слух. След приключване на изпълнението той поискал да му покажат всички партитури на Бах. Партитури не били намерени, но се намерили гласове. И ето Моцарт, разположил гласовете на колене, в ръце, по столовете, започнал да ги преглежда като не помръднал, докато не ги изчел всичките5. Влиянието на Бах, безусловно откриваме в най-великото и най-проникновеното произведение на Моцарт – Реквиемът. Впрочем, Моцарт бил едно от малкото изключения: на болшинството от музикантите на осемнадесетото столетие даже името Йохан Себастиан Бах било неизвестно.

Възраждането на интереса към Бах през XIX век е свързано преди всичко с името на Менделсон. “Този лайпцигски кантор е Божие явление, ясно и все пак необяснимо”, - заявил Менделсон, след като се запознал с партитурите на произведенията на Бах6. Когато двадесетгодишния Менделсон през 1829 г. изпълнява в Лайпциг “Страстите по Матей”, това става истински триумф – истинско възраждане към нов живот за музиката на най-великият от композиторите, които някога историята е познавала. Оттогава Бах повече не бил забравян, и славата му с годините само нараства. Всички велики композитори след Менделсон, включая Бетховен и Брамс, Шостакович и Шнитке се обръщали към Бах като непресъхващ извор на музикално и духовно вдъхновение. И ако през “галантния” XVIII век музиката на Бах излязла от мода, била смятана за остаряла и скучна, то в XIX в., и в XX век, и днес в началото на XXI век, музиката на Бах както никога звучи съвременно. Бах с неговата дълбочина и трагизъм е особено близък на човека от нашето съвремие, преминал през целия ужас и всички сътресения на XX век и окончателно загубил вяра във всички хуманистически опити за преобразяване на света без Бога. На човечеството му бяха необходими няколко века, за да осъзнае това, което Бах е съзнавал с цялото си същество: няма и не може да има на земята истинско щастие, освен едно – да служим на Бог и да възпяваме славата Божия.

Самият Бах се отличавал със своето дълбоко смирение и никога не е имал високо самомнение. За свое главно положително качество той считал трудолюбието. На въпроса как е постигнал такова съвършенство в изкуството, Бах скромно отговарял: ”Налагаше ми се да бъда прилежен. Който бъде толкова прилежен, колкото мен, ще достигне същото” 7. Бах винаги считал себе си за ученик, а не за учител. В детството и юношеството си на пламъка на свещите тайно от родителите си преписвал партитури от стари немски майстори, ходил пеша с километри, за да слуша свиренето на знаменития органист Дитрих Букстехуд. Но и в зряла възраст Бах не преставал да преписва музиката на Палестрини, Фрескобалди, Телеман8, музиката на Вивалди и други италиански компонисти, от които през целия си живот се учил на композиторско майсторство.

Бах живял в епохата на барока. Но музиката му не била обусловена с особеностите на тази епоха. Освен това, Бах като композитор се развивал в посока, обратна на онази, в която се развивало изкуството през неговото време. За епохата на Бах е характерно стремителното движение към светското, лаицизиране, хуманизация: на първо място все повече се издига човека с неговите страсти и пороци, все по-малко място в изкуството се оставя за Бога. Баховите синове вече живеят в “галантния век” с неговото лекомислие и лекота. У Бах всичко е наопаки: с годините в неговата музика човешкото остава все по-малко, а божественото – все повече. В късната бахова музика има повече от готиката, отколкото от барока: подобно на старите готически катедрали в Германия, тя цялата е устремена към небето, към Бога. Последните съчинения на Бах – “Музикално приношение” и “Изкуството на фугата” –окончателно ни отвеждат от бароковата епоха към времената на Букстехуд и Пахелбел.

И тук наближаваме към ключовия момент: изкуството на Бах не било “изкуство” в съвременния смисъл на понятието. Кардиналното различие между изкуството на древността и средновековието, от една страна, и изкуството на новото време, от друга – е в неговата ориентираност: древното и средновековното изкуство било насочено към Бога, новото е ориентирано към човека. Главният критерий за истинността в древното изкуство бил верността на традицията, вкоренеността в опита на предходните поколения. В новото изкуство главен критерий за истинско изкуство става неговата оригиналност, различността, неподобността на нищо от създаденото преди това. Бах стои на границата между тези две култури, два мирогледа, два противоположни възгледа за изкуството. И той безспорно остава част от тази култура, която била вкоренена в традицията, в култа, в богослужението, в религията и която едва след Бах се откъснала от своите религиозни корени.

Бах не се стремил за бъде оригинален, не се опитвал с цената на всичко да създаде нещо иновативно. Всеки път, сядайки пред ново съчинение, той най-напред си просвирвал съчинения на други композитори, от които черпил вдъхновение. Не се боял да заимства от другите теми, които нерядко ставали основа за неговите фуги, хорали, мотети, кантати и концерти. Бах усещал себе си не като изолиран гений, надрастнал съвременнниците си, но като неотделима съставна частица от великата музикална традиция, към която принадлежал. И тайната на потресаващата оригиналност, неповторимост, иновативност на неговата музика е именно в това, че не се отказвал от миналото, а се опирал на опита на своите предшественици, към които се отнасял с благоговение.

Бах бил човек на Църквата. Той бил не просто дълбоко вярващ лютеранин, но и богослов, който добре се ориентирал в религиозните въпроси. Неговата библиотека включвала пълните събрани съчинения на Лутер, както и произведения като “Истинското християнство” от Арндт – книгата, която в Русия през XVIII столетие са чели светителите Димитрий Ростовски и Тихон Задонски.

За лутеранството на Бах и неговото време може много да бъде казано, обаче главното, според мен, се заключава в следното. Много съвременни православни и католици са свикнали да мислят за себе си като за носители на църковната Традиция (с главна буква), а за лютераните и прочие протестанти като за представители на либералното, облекчено, полуцърковно християнство. В епохата на Бах нещата съвсем не стояли по този начин. Лутеранството исторически възниква като реакция на недостатъците на средновековната католическа Църква, които се възприемали като извращение на първоначалната чистота, строгост и ясност на християнската вяра и църковната практика. Главен приоритет на лютераните било възвръщането на християнството към ранните християнски векове. По множество причини това не им се отдало. Но бил много силен стремежът към традиционното християнство, към истинното християнство, към онова християнство, което, както считали Лутер и неговите последователи, било изгубено в средновековното католичество. И лютераните създали своя традиция, към която строго се придържали в продължение на няколко века.

Един известен съвременен богослов, който в преклонна възраст премина от лутеранство в Православие, в книгата си “Бах като богослов” изказва мнението, че ако, по някаква причина, днес всички поетически съчинения на Лутер са изгубени, то без особен труд бихме могли да ги възстановим по баховите партитури9.

Действително, Бах е обработил музикално повечето от църковните химни на Лутер. Именно тези химни са в основата на тази църковна традиция, която с такова усърдие съзиждали лютераните от епохата на Бах. И самият Бах бил част от този съзидателен процес.

Във времето на Бах светът вече започнал да се движи към пропастта на революционния хаос, който в периода от края на XVIII до началото на XX век обхваща цяла Европа. По-млад съвременник на Бах бил Волтер, хуманист и деист, провъзвестник на идеите на “Просвещението”. Четиридесет години след смъртта на Бах избухва френската революция, станала първият от поредицата кървави преврати, извършени в името на “човешките права” и отнесли милиони човешки животи. И всичко това се извършвало заради човека, който отново, както и в дохристиянските, езически времена, бил провъзгласен за “мярка на всички неща”. А за Бога като Творец и Господ на вселената започнали да забравят. В революционния век людете повторили грешките на своите древни предци и отпочнали да въздигат вавилонски кули – една след друга. А те –една след друга – падали и погребвали своите строители под отломките си.

Бах живял извън този процес, понеже целият му живот протичал в друго измерение. Той бил подчинен не на мирския, а на църковния календар. За всеки неделен ден Бах бил длъжен да напише “свежа” кантата, за Страстната седмица пишел “Страсти” – по Матей или по Йоан; за Пасха съставял “Пасхална оратория”, а за Рождество – “Рождественска”. Именно с този ритъм на църковните празници, с ритъма на свещените паметни възпоменания се определял и целият ред на живота му. Културата на неговото време се отдалечавала все по-далеко от култа, а той все по-дълбоко навлизал в дълбочините на култа, в глъбините на молитвеното съзерцание. Светът все по-бързо се хуманизирал и дехристиянизирал, философите изобретявали теории, които трябвало да ощастливят човечеството, Бах възпявал Бога с песни из дълбините на сърцето си.

На прага на XXI век ние ясно виждаме: никакви сътресения не са могли да поколебаят любовта на човечеството към Бах, както не могат да разколебаят любовта на човешката душа към Бога. Музиката на Бах продължава да бъде онази скала, о която се разбиват всички вълни на “житейското море”.

Бележки:

1. Швейцер А., Иоганн Себастьян Бах, Москва, 1965, с. 121.

2. там, с. 122.

3. пак там, с. 315.

4. пак там, сс. 169-170.

5. пак там, с. 171.

6. пак там, с. 177.

7. пак там, с. 114.

8. пак там.

9. Pelikan J., Bach among the Theologians, Philadelphia, 1986.

Възкресението на Христос - нашата надежда*

Автор: Стефан, Митрополит на Талин и на цяла Естония**

Авторизиран превод от френски:

йеродякон Петър Граматиков

Възлюбени братя и сестри в Христа,

Благодаря на Бога за тези дни, които Той ни отреди според голямата Си милост и които, освен за утвърждаване на изградените през годините топли връзки между нас, ни позволиха да преживеем споделянето на Неговото Слово в това необикновено място на висока духовност, каквото е манастирът “Св. Иван Рилски”. Самото ни присъствие тук, сигурен съм, е само по себе си благословение, за което благодарим надлежно, и което надмина нашите очаквания.

Възкресението на Христос, нашата надежда! Апостол Павел много добре го е разбрал и заради това ни призовава да съучастваме на Христа в смъртта, да споделим страданията Му, за да познаем Него и силата на Възкресението Му (срв. Филип. 3:10), представяйки себе си Богу като оживели от мъртвите (срв. Рим. 6:13).

Възкресението се отнася до всички хора. Един по-внимателен прочит на 2 Кор. 5:15 - "А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна" – ни предлага ясна картина за това. Този стих, струва ми се, не означава, че смъртта на Христос е променила по чудесен начин живота и състоянието на хората, нито че те са обвързани пасивно с тази смърт. С други думи, ако изучим по-задълбочено текста, ще забележим, че той се отнася не само до смъртта и възкресението на Самия Христос, но е и алюзия за смъртта и възкресението на кръстените в Христа. Всички повярвали и кръстени в Христос също са разпънати с Христа. От този момент те живеят една нова действителност във вярата в Христос Спасителя (Гал. 2:20), понеже в Христа ли е някой, той е вече ново творение. Старите неща са минало; ето, всички неща са станали нови (срв. 2 Кор. 5:17 – “древното премина; ето, всичко стана ново”).

Христос ни даде Своя живот, за да станем чрез Него праведни пред Бога (2 Кор. 5:21), но от своя страна човечеството е длъжно да се пази да не получава благодатта Божи напразно (2 Кор. 6:1). Онези, които са Ииусови, са разпнали плътта с нейните страсти и похоти (Гал. 5:24).

Така ние влизаме с Възкресението в едно ново, дори революционно, измерение: денят на Пасхата не е просто обикновено припомняне на историческо събитие; той надхвърля историческото време, защото принадлежи на Времето, присъщо на Христос, в което всичко е сегашно; където минало и бъдеще се преплитат в един миг, заради което и Възкресението успява да промени всичко в един-единствен миг, в който всичко е е било реално съществуващо. По този начин Велики Петък и Пасхата оформят едно цяло във вечността на божествения живот на Христос, макар исторически Страстите Христови да предхождат Възкресението. Именно чрез страданието Бог тържествува над страданието; посредством смъртта Той побеждава смъртта.

Болката на Христос не е противопоставена нито на Неговата слава, нито на блаженството Му. Тя е веществото, от което Той черпи Своята вечна победа. Страданието на Христос, винаги страдащ с човека, надмогнато от Собственото Му Възкресение успокоява нашите страдания и, даже да не го виждаме, изгражда отговор за нашата собствена смърт. В тази увереност на майката, която току що е изгубила единствения си син, на младата жена, изгубила съпруга си, ще се осмелим ли да кажем: “Сам Иисус, умрял и възкръснал за теб, в тази минута изстрадва същото каквото и ти, и кръстът, който ти носиш, е кръстът на твоя Господ. И тъй като Иисус Христос го носи в същия момент както и ти, знай - това носене на кръста ти от двама ви вече означава победа. Но ще дойде денят, в който ще се отворят очите ти и ще разбереш!”?

Но вярно ли е, пита покойният Оливие Клеман, че Христос е възкръснал, или ние сме просто лъжци, които се задоволяват с лъжите си? И допълва: ако Христос е наистина възкръснал поне малко в нас, можем да сме сигурни, че колкото и големи да са трудностите, любовта и познанието неизменно ще дойдат. За оногова, който очаква да види някаква демонстрация, за да бъде длъжен да повярва, отговорът е ясен: не съществуват подобни доказателства. Но в живота на Църквата, през цялото протежение на човешката история, та до ден днешен, има множество “знамения за Възкресението”.

Царството Божие не ще дойде като факт, който може да бъде наблюдаван, е заявил Христос в Лука 17:20. То ще дойде в цялата си сила, в цялата си светлина и в победата си - всеки път, когато не се опитваме егоистично да го запазим за нас единствено и само в границите на своите църкви; всеки път, когато не го затваряме в гробниците на собствената си психика, въображение, мисли и емоции, в които си мислим, че то присъства. Тайното място на съцето ни, доколкото е обитавано от възкръсналия Иисус Христос, не познава граници; то носи вселената в необятността и дълбочината на любовта на своя Господ.

Да си припомним прекрасната пасхална проповед, завещана ни от св. Иоан Златоуст, която православните християни четат в края на пасхалната утреня. Светецът не прави разлика между работниците от първия час и онези от деветия; Христос кани на празника и едните, и другите - тези, които са се приготвили, и онези, които не са готови. По същия начин Той постъпва и с нас. Ние сме далеч, пише един от нашите православни духовници от миналия век, или поне повечето от нас, от изпиването на чашата на Страданията. Ние не сме помагали на Христос в носенето на кръста Му. Ние не сме умрели с Него, но сме заспали по време на Неговата агония; изоставили сме Го; отхвърлили сме Го чрез многобройните си грехове. И въпреки това, макар и слабо подготвени, макар и толкова нечисти, Христос ни е поканил да станем съпричастни на пасхалната радост. Христос вече не е отделен от нищо и от никого. Победата над смъртта е победа над разделението. Животът в Христа става нашият живот. Кръщението ни въвежда в динамиката на Възкресението. Евхаристията се превръща за нас, казва св. Кирил Александрийски, в “тялото на Живота”.

Именно затова апостол Павел ни призовава да се уподобим на Христос в смъртта, съизстрадвайки Неговите страдания, за да познаем Самия Него и силата на възкресението Му (срв. Филип. 3:10), за да предложим сами себе си Господу като живи, които са се върнали от мъртвите. Възкресението е в нас, от този миг. Нашите най-тежки страдания, дори нашата агония, ако бъдат посрещнати с най-смирено отдаване, с най-смирено детско доверие, ще се отъждествят със страданията и агонията Христови и ще ни доведат до живот, много по-силен от смъртта. “Струваше ни се, че умираме и ето, че смъртта не съществува вече. Оплаквахме нашите покойници и ето, че те не са мъртви, но в Христа те са съвсем близо до нас. Възкресението прави възможна радостта на мъчениците, позволявайки им да се молят за своите палачи. Възкресението ни позволява да приютяваме и да обичаме безкористно: не ми е вече нужно да правя от другия козел на отпущението на моя страх, тъй като смъртта е победена и страхът ми се е превърнал във вяра. Светостта не е нищо друго освен отражение на тази изумителна оживотворяваща сила. В древната Църква са разказвали за един светия, възкресен от ада” (владиката Мелетий, Митрополит на Франция, Пасхално послание от 26.04.1981 г.).

В очите ни Възкресението на Христос не е само силно уверение в безсмъртието на душите, на хората: то обгръща цялата земя, всички същества, всички неща, всички мигове, всички образи, всички тела, от най-малката тревичка до космоса. Всичко ще намери своето място в славното Тяло на Възкръсналия.

Достигайки до същността на своята тема и за да я осветля по-ясно, ми се струва правилно да предприема едно поклонническо пътуване из Светата и Велика Страстна седмица, такава, каквато Православната Църква я преподава на вярващия народ.

В утрените на първите три дни се говори за Жениха, Който пристига посред нощ; блажен е слугата, който бъде заварен буден; нещастен е онзи, когото ще заварят задрямал. Онова, което е неповторимо в Христос е че Той не е дошъл само при изключителните хора, а заради грешниците. Иисус, възлюбил Своите в света, ще ги обича докрай (срв. Йоан 13:1). Бог не само е възлюбил хората, без оглед какви и кои са те, до последния миг на Своето земно съществуване, но ги е възлюбил до пределния максимум. Онези, които са грешали на този свят, които са покрити със срам, които се разкъсват от съмнения, всички отчаяни и обезнадеждени... Как поколения християни са могли да станат дотам несмислени, че да превърнат Църквата в своеобразна секта на праведници, се запитва един монах на Източната Църква в една своя творба.

Ето Жениха; Той идва посред нощ. Бог не далеч от мен. Той е там, където съм и аз. Той ми разкрива, че съм по-добър от своя грях. Само истинският Бог може да разбере човека. Единствено истинският Бог може в Страданието Си да постави подобен връх на любовта Си, приемайки на кръста нашия грях и нашето осъждане. Иисус принадлежи на същата човешка природа като нас. Той е изживял всяка една от нашите собствени лични истории. Той се е хранил със същия хляб както ние. На кръста е бил изложен на същата смърт като нашата. Той е от нашите. Ето защо Той не само премахна греха, но го пое върху раменете Си. Пренесе го и го носи.

Младоженецът дойде посред нощ. Ето ни пред грубата действителност на нашия живот, в който никаква промяна не е възможна: истинската свобода е сбвързана с обръщането. Христос идва да ни попита за нашите най-съкровени и тайни рани; идва да сложи пръст в раните на душата ни. Идва не само да извади на бял свят греха ни, но да ни заговори за покаяние и прошка. Нищо не може да Го спре - ни блудници, ни велможи, ни престъпници. Той призовава всички тях. Той се доближава до всеки там, където е най-самотен, в глъбините на неговия грях. А ако се намери някой да протестира, Той му отговаря с въпрос: Защо окото ти е лошо, понеже Аз съм добър?

Не е необходимо да търсим надалеч. Бог не е тук или там. Той е в нас. Бог е нашето ежедневно съществуване. Той ни придружава до дома ни, както и във всички наши трудове. Споделя нашите проблеми, носи нашите трудности. Живее с нас през всичките ни дни и заспива с нас през всичките ни нощи. Слуша както нашите разговори, така и нашето мълчание. Той обитава нашата самота. Той е Онзи, Който се заема с нашата тайна. С Него тайни няма. Женихът Иисус е най-краткият път за достигане до най-крайното ъгълче на човешкото сърце.

Трите първи дни на Страстната Седмица кулминират в тропара, наречен Касиански, по името на монахинята, която го е съставила, и който се пее при славословието на утренята на Велика Сряда. Това е пронизителният вик на една жена, изпаднала в множество грехове.

Обсебена от любовта към греха, предлагаща реки от сълзите си, тази велика грешница решава, независимо от отчаянието си, да се обърне към несекващите присъствие и милосърдие на Господа. В самото извършване на прегрешенията си и нямайки смелостта да престане да ги извършва, тя знае, че е способна поне да извика; да издигне вик на недоволство, на страх, даже на ужас. Тя се оплаква, че настъпва нощта и я отнася в лоното на удоволствията и понечва да целуне нозете Господни… онези нозе, които чува Ева в Рая да се приближават и от които тя се скрива. Господи, кой ще изследва множеството ми грехове? Кой ще разкрие дълбините на твоето правосъдие, Боже Изкупителю и Спасителю на нашите души?

Опорната точка тук е словото на благодатта без думичка дори на осъждане. Миналото и настоящето на човека, колкото и виновен да е той, се покриват от благодатта, защото всяка човешка съдба е свързана с Промисъла на Божията благодат.

Ето величието на случилото се на Голгота между грешника и неговия Бог. Човек греши, а Христос умира. Човекът съгрешава, а Богочовекът бива отхвърлен и прокълнат. Голгота: не просто необходимост от справедливост, но и изискване за любов, и то любов съвършена. В подножието на Кръста откриваме плиромата (пълнотата) на смъртта и безнадеждността на целия свят от началото до края на историята, която пълнота се стоварва върху разпнатия Христос. Той понася всеки грях, всяка смърт, всяко страдание, очакващи всеки един, дошъл на белия свят. Кръстът е присъда над правосъдието, осъждане на осъждането, казва св. Максим Изповедник (PG 90, 408D). В сирийската литургия, споделя Оливие Клеман, чуваме думите на св. Петър, който спира единия от дватама разбойници да влезе в Рая: “Наистина, ти много стори, дверите ще останат затворени.” Другият, посочвайки кръста, който носи на рамото си, отмества св. Петър с думите: “Ето ключът. Той ще ми позволи да вляза.” (срв. Olivier Clement, “Christ est ressusite”, - DDB, 2000, p. 43). Христос лично е отворил Рая за него, понеже Сам Той е Раят, т.е. Присъствието Божие. Претворявайки кръста, Той засажда новото Дърво на Живота в сърцето на кървящата земя (Olivier Clement, ibid., p. 42). Още много бихме могли в благоговение за разсъждаваме за тази тайна.

Но вместо упорито да обговаряме темата, вместо да търсим обясняването й с множество думи, които ще са само тъжни брътвежи, нека се задоволим в смирение с думите на св. Августин: “Дай ми някой, който обича и той ще почувства какво искам да кажа”.

Службата на четенето на 12-те евангелия на утренята на Велики Петък разглежда вечната актуалност на Страстите на Спасителя. Светиите винаги са усещали, че страданията на Христос не са обикновено събитие от историческото минало. Те касаят пряко и нашето време.

Вече се каза, че страданието, както и възкресението на Бога са тайна за нас, заради което не можем да говорим за тях по друг начин, освен по аналогия и уподобяване. Наистина, на кръста Христос е ние, аз и вие, “преобразени по Негово подобие.” Не само за да успокои страданието ни, но за да го понесе върху Себе Си, което пък ще даде плода на живота, плода на любовта.

На днешния човек, който се опитва да преодолее смъртта чрез биологическото безсмъртие, това може да се струва налудничаво. Но за кой живот става въпрос? Мъдростта на Кръста е източник на божествен живот в нас, във всеки момент - но само ако съумеем да съзерцаваме Онзи, Който ни е проникнал; ако съумеем да се прилепим към Него и да постоянстваме, доколкото Той се сражава за нас.

“Бяхте ли там, когато разпнаха моя Господ?”, се пее в един негърски спиричуъл. Там, на Голгота, където Иисус е прегърнал нашите страдания, в центъра на нашите грехове? Там, на Голгота, където днес отново измъчват и разпъват Христос - навсякъде по света и по всяко време? Каква е тази необходимост от Въплъщение и от божествена смърт? В Христа човекът възстановява подчинението и любовта, защото смъртта на Христос е върховното доказателство за Неговата любов към волята на Отца, за покорството на Сина към Отца; чрез Христос, човекът побеждава греха и злото. От съществено значение е, че смъртта не само е унищожена от Бога, но победена в самата човешка природа, чрез човека и в човека. “Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека; Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:21-22).

В гробницата тъмнината се спуска над Разпнатия. За един миг като че ли силите на злото тържествуват. Но в същия миг се разкрива истинският смисъл на Неговата смърт. “Онзи, Който умира на кръста, Христос, притежава живота в Себе Си; Той има живота не като външен дар – нещо, което може да Му бъде отнето – но го има в природата, в субстанцията Си. Той е животът и източникът на всеки живот. Като човек Той е могъл наистина да умре; но в Него Сам Бог влиза в царството на смъртта. Човекът, който умира, е Бог или, по-точно, Богочовек. Единствено с този съюз, без противоречие, без промяна, без разделение или отделяне от Бога и от човека в Христос, е възможно смъртта на човека да се приеме от Бога и да бъде победена и унищожена отвътре” (“Le mystere pascal”, - Spiritualite Orientale, No. 16, edition Abbaye de Bellefontaine, 1975, pp. 47-48).

Крайната цел на Въплъщението е унищожението на смъртта. Срещата със смъртта е часът на Христос; часът, заради който Той е дошъл (срв. Йоан 12:27). В гроба Той не чака пасивно. Светите отци виждат в този момент своеобразен двубой между Христос и смъртта, между Христос и Сатана, понеже тази смърт е била последният триумф на Сатаната - и крайното му поражение. Такъв е смисълът на слизането на Христос в ада; Неговта смърт, станала Негова победа.

Гробът му стана обиталище: в смъртта как слезе нашият Живот? За да унищожи завинаги царството на смъртта и да спаси от ада мъртвите, като ги възкреси (Опело на Велики Петък, 1 Песен). Гробът, това място на покой, което не е нищо друго освен собствената ни бездна, в която се поражда смъртта и която представлява нашия грях. Там поисква Христос да бъде положен, погребан с нас, за да ни донесе плода на Своето възкресение.

“Да бъде творението в радост! Да се възвеселят обитателите на земята, защото враждебният ад е унищожен!” (срв. Канона на Велика Събота).

Така гробът, веднъж отворен, се изпълва с Духа на Възкресението. Както пише Ханс Урс фон Балтазар: “Самият ад се превърна в Църква.” Църквата, всъщност, тъй като в Църквата човечеството на Христа, което е едно човечество едновременно разпнато и възкресено и което е и наше, става за нас извор на Живот. Поради това, ни казва химнографът, адът е изпълнен с горчивина: Понеже Ти бе поставен в нов гроб, Спасителю на вселената, адът се уплаши, портите бяха строшени; после се разтвориха гробовете и се изправиха мъртвите, изпълненият с благодарност Адам извика от радост: “Слава на Твоето сошествие, Господи, Приятелю на людете, слава Тебе!” (апостих от вечернята на Велики Петък). Смъртта на Христа е спасителна смърт, защото тя унищожва източника на смъртта - злото; защото показва крайното и пълно поражение на злото.

"Разбира се, смъртта царува винаги, напомняйки за своето присъствие: разделението, мъката, раздялата с нашите близки, често жестоките исторически трагедии, омразата към себе си, към другите. Но винаги тези състояния, ако бъдат преодолени с вяра във Възкръсналия, могат да се превърнат в пътеки към Възкресението" (Olivier Clement, Ibid,. pp., 48-49), понеже Христос е снизходил до дълбините на ада, за да сподели в пълнота състоянието на смърт - не само на ония, що са го изпитали преди и след Него, но и заради всеки един от нас, които в този момент сме между живота и смъртта. "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени; и Аз ще ви успокоя" (Мат. 11:28): в нас страхът преминава във вяра и там, където положението се е считало за безизходно, Той е там, Той, нашият Приятел, и Неговото присъствие отваря място за светлината.

“Вчера, с Тебе, о Христе, бях погребан, с Тебе се събуждам днес, вземайки участие в Твоето Възкресение след страданията на Твоето Разпятие…" (срв. Пасхална утреня, 3-та песен). В светлината на Пасхата Бог ни дава живота, Бог ни прощава; всички и всичко оживява завинаги с възкресението Христово и окончателната победа над духовната смърт, която е “разкъсаната завеса на любовта”. В светлината на Пасхата Христос е там - всеки път, когато едно човешко същество биде сломено от болката и покосено от неправдата, от безразличието. Ето, казва Господ, ще отворя гробовете ви, и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева; и ще познаете, че Аз Съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой (Иезек. 37:12-13). Възкресението започва днес и сега, Възкръсналият спря до всеки мъж и всяка жена поотделно; до всички мъже и всички жени заедно и ги претвори в Своята светлина.

“Дойдете, вземете светлина от Светлината без недостатък и славете Христа Възкръсналия измежду мъртвите” (начало на Пасхалната утреня). Светлината свети в тъмнината и този път тъмнината е погълната от нея. Изведнъж земята е засята с нов огън, огънят на Светия Дух. Христос е възкръстнал от мъртвите; Христос възкресява мъртвите. Христос Възкръсналият идва да насели най-тайното местенце в сърцата ни, за да може това последното да понесе целата вселена в дълбините на безкрайната любов Божия, защото наистина няма по-голяма любов в човешкия живот от възвестеното Възкресение на Христа.

Възкресението на Христа е нашата надежда? Несъмнено, тъй като Възкресението за нас християните не е единствено съчувствие и успокоение за после, а наше призвание именно днес.

*Източник: 09.09.10

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Възкресението-на-Христос-нашата-надежда

**Доклад, изнесен на 33-та сесия на Международната Междуконфесионална Асоциация на монаси и монахини, Рилска св. обител, 16 юли 2010 г. (публикува се със съгласието на автора).