вторник, 26 юли 2011 г.

СЪБОРИТЕ ОТ IV ВЕК И ПРОТИВОБОРСТВОТО МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА В ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

йеродякон Петър ГРАМАТИКОВ
Из:„Арианският събор във Филипополис (343 г.)”,
Изд. КАМА/Френски Културен Институт, София, 2006.

Малко след Първия Вселенски събор от Никея на Изток се надига реакцията на арианите и полуарианите. Политически силно арианството излиза на сцената в ролята на заклет враг на всичко, носещо определението никейско. Събори се свикват против събори, символи на вярата се съставят против други символи на вярата, на анатеми се противопоставят контраанатеми. Езическият историк Амиан Марцелин /Ammianus Marcelinus/ пише: ”Пътищата в империята се пренаселиха от галопиращи епископи”. Антиникейската реакция представлявала значителна мощ, ръководена от Евсевий Кесарийски4 /+ кр. 340 г/, който е забъркан във всички ариански начинания и се бори за една обединителна формула на християнското вероизповедание, за умиротворяване на двете враждуващи групировки; същият отказва да осъди Арий. Водачът на проарианистите и антисабелианите бил Евсевий еп. Никомедийски5, известен със своя войнствен нрав и безкомпромисност /+341 г./. След отлъчването на Арий в Никея, Констанция, сестрата на имп. Константин, интервенира за облекчаване присъдата над ересиарха, на когото той дава позволение да се върне от наложеното му изгнание. А за извършване на Тайнството Св. Кръщение над императора преди смъртта му в 337 г. е потърсен именно Евсевий Никомедийски. Неговата позиция е още по-силна в двора на имп. Констанций ІІ /337-361/, когато в 338 г., е прехвърлен на служение в Константинопол. Империята е поделена между синовете на Константин І-ви: Константин ІІ Младши /Claudius Flavius Julius, 337-340/, Констант І /Flavius Julius Constans, 337-350/ и Констанций ІІ / Flavius Julius Constantinius, син на Константин Велики от Фауста и внук на Констанций І Хлор/. Още повече се разбунила империята от нестихващите религиозни спорове. Констанций взел страната на арианизма против Атанасий, великият Александрийски епископ, което обяснява неблагосклонните отзиви на този син на имп. Константин Велики. Проарианската коалиция много скоро минава в настъпление и атакува с цел елиминиране навсякъде в Ориента на онези, за които православието останало в дефинираният на Никейския събор символ на вярата.

От Палестина до Тракия една дузина епископски центрове виждат своите православни архиереи низложени от поста им след поредица от църковни събори между 326 и 335 г.г. Синодите през ІV в. се анулират взаимно, защитавайки ожесточено своите позиции, като на Изток епископите ръководят църквите си с плам, какъвто би трябвало да приложат да предотвратяване на разделението на Тялото Христово-Христовата Църква.

Чиновниците от префектурата на преторията помагали при процедурата за свикване на църковните събори. В определени случаи те организирали транспортирането на епископите с имперската поща /cursus publicus/- практика въведена от имп. Константин І при организиране на събора в Арл през 314 година - Св. Мелания, напр., е изминала разстоянието от Константинопол до Иерусалим за 44 дни. Дистанцията била 1164 мили, т.е. ок. 1730 км. Отделните етапи не превишавали 40 км дневно усилен ход на “римския обществен транспорт”, както ни свидетелствува Иларий от Поатие в съчинението си “Против Констанций” (SC № 334, Paris, 1987, p. 14).

Интервенирането на държавни чиновници в църковните дела от средата на ІV в. става обичайна практика: те служели за куриери между императорския двор и епископите; асистирали в самите събори, за да бъдат в тях говорители на императора, понеже вселенските събори са един извънредно уважаван от имперската администрация орган на Църквата, което е главната причина, от Констанин Велики насетне, съборната /=синодалната/ власт и авторитет да придобият огромно значение за цялостния живот на империята. От друга страна поместните /провинциалните/ събори играели важна роля в живота на поместните църкви, както и за функционирането на Вселенските събори. Това задължение било в ресора на agentes in rebus, в качеството им на curiosi на cursus publicus.

Междувременно, сердикийските правила остават завинаги предмет за спорове в каноническата традиция при всички следващи сблъсъци между Изтока и Запада. Такава една конфронтация имаме през Акакиевата схизма (424-519). На практика, канони 3, 4 и 5 от Сердика, от началото на V век се цитират наред с канон 6-ти на Първи вселенски събор, с цел да се положат каноническите основи за папското главенство, за което претендира римския понтиф, и през цялото време на боричканията на Рим срещу Константинопол за каноническото право на първенство на Стария пред Новия Рим . Римският папа Геласий I (492-496) използва каноните от Сердика (ср. за Сердика – The Oxford Dictionary of Byzantium, ed. A. Kazhdan, N.Y., Oxford, 1991, t. 3, pp. 1876-1877), за да облече в каноническа форма решението на папа Феликс да се противопостави на Константинополския патриарх Акакий.

Папите търсят помощта на сердикийските канони, за да обосноват своите претенции върху юрисдикцията над Илирикум. Създаването през седми век на българската държава на границата между Ориента и Оксидента предопределя донякъде нейната многовековна история до наши дни. През време на Фотиевата криза отново са извадени “на всеоръжие” сердикийските правила, с които се спекулира по отношение на юрисдикцията над новообразуваната българска църква. Патриарх Фотий лансира в своето писмо от 862 г., наречено “Апология” (едно послание на християнската любов), тезата, че каноните от Сердика изобщо не са въприети на Изток. На което ние можем да отговорим, че църковното събите от Сердика-Филипополис в 343 г. Винаги е живяло в църковното съзнание, прието или не, независимо от следващите злоупотреби в негово име (Срв. Phidas V., Droit canon, p. 74; Бел.: За аспирациите на римския папа - срв. Созомен, H.E., III, 8, - P.G., vol. 67, col. 1052-1056).

Решението за принадлежността на българската църква, допринася за конфронтацията между Запада или Изтока през IX в. – епохата на първия византийски хуманизъм. Конфкликтът Запад-Изток се разкрива наново в Тракия. Създаването на глаголическата азбука от Константин-Кирил и Методий, отслужването на Литургията на народен език и преводаческата активност придобиват маркиращо и мащабно значение. Християнизацията на българите е бурно оспорвана между Изтока и Запада. Княз Борис влиза в контакт с император Луи (Людовик) II, но Византия успява да наложи своето влияние. През 864 г. Борис получава свето Кръщение от Константинопол2. В 867 г. виждаме яростната рекция на Фотий Константинополски срещу действията на латините в България във връзка с изпратените там от императора на франките мисионери. Той пише на архиепископите на Милано и на Колон относно низложението на папата в отговор на своето собствено низлагане на Събора в Латеран през 863 година. Константинополският патриарх Фотий е най-забележителната личност за църковната история в периода на формирането на среднобизантийската империя и на мисионерската експанзия в славянските страни. Св. Цар Борис Български взел активно участие в дискусията между папския Рим и Константинополския патриархат по въпроса за духовната, църковната и административната принадлежност на младата българска християнска държава.

На Събора в Константинопол в 870 г. главата на българскта делегация, комит Петър, отправя питане: “- Каква е нашата зависимост? Къде принадлежим ние, към Рима или Константинопол?” Енергичният папа Николай I (858-867) настоявал за връщането към Римската църква на диоцеза Илирик (в който попада територията на България) и на папското наследство в Южна Италия. Така конфликтът отново се развихря именно на общият събор от 870 г., който се счита от западните римо-католически богослови за осми вселенски събор, тъкмо върху проблема за принадлежността на България. Един арбитраж от страна на източните патриарси окончателно прикрепя България към Цариградската Църква българския народ и държава остават завинаги свързани с Източно-православната църква3. Конфронтацията между Изатока и Запада през IX-то столетие допринася до голяма част за големия църковен разкол от XI век.

В 857 г. Цариградския патриарх Игнатий е свален и мястото му се заема от Фотий, по настояване на кесаря Вардас. При интронизацията на Фотий участие взима архиепископа на Сиракуза Григорий Асвеста, когото Игнатий преди това е низложил и лишил от епископски сан. Впоследствие, този факт е използван от противниците на Фотий като допълнителен аргумент срещу неговата патриаршеска легитимност. Същият този архиепископ Григорий подава молба за ревизиране на съдебното му дело до римския папа, като се позовава на 3 правило на Сердикийския Събор, но така и не бил приет в евхаристийсно общение, на основание, че е бил низложен от един легитимен патриарх. Партията на игнатияните, преследвана ор про-правителствената партия на фотияните, се обръща към папа Николай с молба за подкрепа на сваления патриарх. Те правят тази стъпка по примера на монасите от Студийския манастир, които в периода на иконоклазма (иконоборчеството), написали на папа Лъв III : “Последвай примера на своя Господ Иисус и простри ръката си над нашата Църква. Умоляваме те, подобно на твоя съименник папа Лъв I, и както прилича на твоето име, да издигнеш глас, по-скоро в качеството си на викарий на Бога, отколкото в свое име, както подобава, пртив лъжовността на днешната доктрина”.

В Цариград през 861 г., в храма “Св. Апостоли”, е свикан събор, наречен “двоен”, на който участват легатите на папата Родоалд и Захарий, и който събор припознава Фотий за легитимен патриарх. На Запад свиканият в Мец събор по повод делото на Лоренския крал Лотар II, също не се съобразява с позицията на папата Съборите в Аахен от 860 и 861 и западният император Луи II декларират подкрепата си за крал Лотар и против папските желания. Рим обвинява разбунилите се легати, а също така и архиепископите на Колон и Трир, които поддържат връзки с Константинопол с цел да намеря съюзници в борбата си против папската власт и домогвания.

Фотий, след като е отлъчен от папата, отправя до източните партиарси едно послание с покана да участват в един нов вселенски събор. Този събор, на който е отправена анатемата срещу папа Николай, разглежда и въпроса с юрисдикцията на Българската църка (867). Фотий открито обвинява Западното християнство в ерес. Основният пункт в това обвинение става догмата за произхода на Светия Дух и на Сина Божий, което, в частност, представлява отзвук от борбата против арианите на Запад – в Испания, където лъжеучението на арианите е заклеймено още през V век с контра-тезата, че Св. Дух изхожда не само от Отец, но и от Сина. В 589 г. на III Събор в Толедо, когато вест-готския и испански крал Ришар отхвърля ереста и прегръща православната вяра, добавката “филиокве” е прибавена към Символа на вярата.

До голяма степен аспирациите на римските папи, по мое мнение, провоцират появата на “теорията за петте елемента”. В началото на 9 век някои богослови от Изток, напр., патриарх Никифор, Теодор Студит и др., започват да разработват тази теория, която във втората половина на века става все по-популярна, а именно, че Църквата органически прилича на човешкия организъм. Според тях, Бог дал на човека пет елемента за да риководи своя живот и всеки от тях имал строго определена функция. Подобно на това, Бог е дал и пет патриаршии, за да ръководят тялото на Църквата, като всеки от тях има соя компетенция или сфера на дейност. Тази теория предполага юридическа равнопоставеност на патриарсите. Тя е и доказателство, че на Изток се е считало за жизнено необходимо съществуването на съборната вселенска църковна власт за управляване на Църковната плирома (пълнота), като по такъв начин главенството на Църквата противостои на латинската теория за главенство на папата. В своето тълкувание на патриашеските привилегии Валсамон третира петте патриархата като глава на тяло, а именно, на светите църкви Божии На Събора в Константинопол от 869-та, Ваанес, емисарят на имп. Василий Македонец, заявява, че Бог е инкорпорирал Своята Църква в пет патриаршии и е дефинирал в Евангелието, щото те никога не ще изчезнат, понеже представляват главата на Църквата.

Настоящето изследване има за цел да осветли конфликта между източните и западните представители през 343 година (срв. за Филипополис – The Oxford Dictionary of Byzantium, ed. A. Kazhdan, N.Y., Oxford, 1991, t. 3, p. 1954) като начало на все по-дълбоките разногласия и протичоречия между Източната и Западната църква. През столетията Ориента и Оксидента развиват своя богословска терминология, от което се постига единствено недоразбирателства по определени истини на вярата в техните нюанси.

Богословският диалог между православната църква и римо-католическата има пред себе си нелеката задача да преодолее цяла поредица кардинално важни въпроси, които препятстват на този етап сближаването на църквите. Много важни сред тях са проблемите с епископската колегия, главенството и непогрешимостта на папата в отношенията с колегията. Католическите богослови разбират колегиалитета по различен начин от този, в който православната църква схваща съборността. От православна гледна точка, главенството и непогрешимостта на папата, които се неразлъчно свързани в римо-католическото богословие, не биха могли да се съчетаят с упражняването на епископския колегиалитет в законодателството и управлението на Църквата. Това е същностен догматически въпрос. Единството на Божията Църква следва да се постигне в името на истината, а не на базата на компромиса. Поемането по пътя към единството е възможно по благодатта на Духа Свети и на основата на богословието на любовта, която християнска любов никога н изчезва (срв. 1 Кор. 13:8). И ако в изповеданието на вярата има грешки и отлики, то такива не биха могли да съществуват в упражняването и изповядването на любовта. Видно е, че вроизповедните различия и разколите в Църквата винаги са били плод на отслабването на любовта, като първо се разрушава единството на любовта в Христа (Mazal O., Manuel d’etudes Byzantines, ed. fr., Brepols, 1995, p. 96; срв. Лебедев А., История константинопольских соборов IX в. (861-870 гг.), Москва, 1888, сс. 56-67; срв. Востоков Авд., Об отношениях римской церкви к другим христианским церквам, С.-Петербург, 1857, т. I, ч. I, гл. II, сс. 241-272

ИНДЕКС НА ПАПИТЕ ПРЕЗ IV ВEK ПО РЕД НА ЗАЕМАНЕ НА РИМСКАТА КАТЕДРА

29. Марцелин (296-304): “Ера на мъчениците”, при Диоклециан, Галерий и Максимин Даза. Едикти от 303 г., постановяващи войниците-християни да принесат жертва на езическите богове; имуществата на Църквата да се конфискуват; забрана на богослуженията; разрушаване на храмовете; свещените книги се предават на изгаряне; клирът е затворен и наказван със смърт при отказ от принасяне на идолска жертва. Едикт от 304 г.: задължаване на всички християни да принесат идолски жертви. Умира като мъченик.

30. Маркел (308-309): По време на овдовяването на римската епископска катедра се провежда Събора в Елвира (306 г.), който разглежда клирическото служение, както и картините, забранени за употреба в храмовете. Този папа подкрепя задължаването на публична изповед за отпадналите от вярата (lapsi) по време на гоненията против християните. Учредява 25-те енории или титули на Рим, от които водят началото си съвременните кардиналски титли. Загива мъченически.

31. Евсевий (18 април – 17 август 310): Води борба с ригористите, които не приемали отпадналите от вярата за изповед. Заточен при Максенций. Умира като мъченик.

32. Мелхиад /или Милтиад/ (311-314): Издействал от Максенций реституиране на църковните имоти. Председателствува Събора в Латеран (313), който осъжда донатистите за крайния им ригоризъм по отношение на предателите (т.е. християните, които са предали на езичниците Свещените книги).

33. Силвестър (314-335): Римлянин по произход. Първият папа, чието избражение намираме с тиара. Построява базиликите “Св. Петър” във Ватикана и “Св. Йоан” в Латеран. Санкционира Събора в Арл (314) срещу донатистите. Председателстува посредством своя легат Осий епископ Кордовски, Първия Вселенски Събор, проведен в Никея (325), който осъжда Арий и регулира фиксирането на Пасхата.

34. Марко (18 ян.-7 окт. 336): Построил базиликата “Св. Марко и Св. Балбин”.

35. Юлий (337-352): Римлянин по произход. Построява базиликата “Дванадесетте Апостоли. Председателствува Събора в Рим против арианите от 340 г. И защитава атакуваният от тях св. Атанасий Александрийски (на Събора в Сердика, 343).

36. Либерий (352-366): Римлянин по произход. Гонение при императора-арианин Констанций против про-никейските епископи и самия папа, който е заточен в Тракия. Императорът назначава за анти-папа Феликс.

37. Дамасий (366-384): Португалец по произход. С въоръжена сила побеждава анти-папата Урсинус. Изпраща в смъртта им св. Ефрем Сириец (373), учител на православната вяра, и св. Василий Кесарийски (370), автор на монашеско и аскетическо правило. Ратифицира Символа на вярата на Втория Вселенски Събор, проведен в Константинопол (381), на който са разобличени нови тринитарни ереси, но не приел 3-я канон на същия този събор, с което се отдавало първенство на Константинополския епископ. Разкрива и реставрира множество гробници в катакомбите и даже сам съчинява епитафии за тях. Възлага на своя секретар, далматинеца Йероним, да ревизира латинския превод на Стария и Новия Завет.

38. Сириций (384-399): Римлянин по произход. Обнародва Първата автентична Декреталия на римската Църква (Писмото до Химерий еп. Тарагонски от 385 г.) по въпроса за папското главенство и целибата на всички свещенослужители. Пропвежда събор в Рим през 386 г., който субординира хиротонията на епископи на компетенцията на Римската катедра. Прокламира приснодевството на Богородица (Писмо до Анисий еп. Тесалоникийски от 392 г.).

ХРОНОЛОГИЧЕСКА ТАБЛИЦА

323-337 Константин І, единствен император.

325 Събор в Никея, Атанасий /род. 295 г.- + 2 май 373 г./ е участвал в І-я Вселенски събор като александрийки дякон.

328 На 8 юни Атанасий е хиротонисан за епископ на Александрия.

330 Антиохийския Събор /против Евстатий Антиохийски/.

Съборът от Тир-Иерусалим. Първо изгнание на Атанасий, от

11 юли до 22 ноември 337 г.; престой в Трев.

337-340 Константин ІІ. Констант І. Констанций ІІ.

339 Второ изгнание на Атанасий, от 16 април 339 до 21 октомври

346 г. престой в Рим. Епископ на Александрия –

нелегитимният /intrus/ Григорий

340-350 Констант І. Констанций ІІ.

341 Събора на Освещението в Антиохия.

343-344 Съборите в Сердика и Филипополис.

346 Кьолнския Събор /12 май/. Завръщане на Атанасий в

Александрия.

350-361 Констанций, самовластен император.

350 Катехизмите на св. Кирил Иерусалимски.

351 Първи Събор в Сирмиум.

353 Събор в Арл, доминиран от арианите.

355 Събор в Милано /Медиолан/.

356 Събор в Безие. Трето изгнание на Атанасий, от 9 фев. 356 до

21 фев. 362 г.; престой в египетската пустиня.

357 Втори Събор в Сирмиум.

358 Събор на омиусианите в Анкира. Трети Събор в Сирмиум.

Събор в Антиохия.

359 Събор от Селевкия-Римини.

360 Събор в Константинопол. Кесар Юлиан е провъзгласен за

император от войските си.

369/361 Събор в Париж /галските епископи анулират своето участие в

подкрепа на никейската позиция/.

362 Събор в Алeксандрия. Четвърто изгнание на Атанасий, от

24 окт. 362 до 5 септ. 363; престой в египетската пустиня.

365 При имп. Валенс: Пето изгнание на Атанасий, от 5 окт. до

31 ян. 366 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар