петък, 10 май 2013 г.

Кореспондентите в Руско-Турската война 1877-1878 г. на Балканския полуостров


Кореспондентите в Руско-Турската война 1877-1878 г.
на Балканския полуостров**

Автор: Олег Гоков *

Авторизиран превод със съкращения: йеродякон Петър Граматиков   


Балканският полуостров винаги е бил неспокоен и нестабилен в политическо отношение регион. Той се явява место на преплитане на опасни  конфликти вече по силата на това, че този регион се е формирал като пространство, където са в пряко съприкосновение Изстока и Запада, където влизат в контакт религиозните системи на исляма и християнството, православието и католицизма. Това е предопределило състоянието, което може да се характеризира като противопоставяне между цивилизациите.
Руско-турската война от 1877-1878 г. е едно от най-значителните събития през втората половина на ХІХ в. Тя оказва огромно влияние на съдбите на народите на Балканския полуостров, на външната политика на великите държави. Войната започва в условията на мощен подем на национално-освободителното движение против гнета на Османската империя и небивалото в историята на Русия обществено движение в негова поддръжка. Именно последното обусловило зараждането на руската военна кореспонденция.
Актуалността на разглежданата тема се определя от нейната неразработеност в научната литература. Единственото изследване по проблема на кореспонденцията на Балканския театър на военни действия в дореволюционната литература е цикъла статии от В. Апушкин.[1] Но, независимо от богатия фактически материал, в него се съдържат маса неточности, затъмняване на факти, особено по отношение на официалните правителствени кореспонденти.
Обект на настоящето изследване представлява кореспонденцията на Балканския театър на военни действия в периода на руско-турската война от 1877-1878 г. Необходимо е да се отбележи, че в дадената работа думата “кореспонденция” се употребява в две значения: обобщаващо, като синоним на понятието “журналистика”; и конкретно, обозначаващо изпращаните от кореспондентите писма, телеграм и пр. В посочения случай под “кореспонденция” се разбира всичко, свързано с дейността на кореспондентите, т. е. первото от приведените значения на термина.
Целта на изследването е да проанализира условията и резултатите от работата на  кореспондентите на Балканския военен театър в периода 1877-1878 г. Изхождайки от целта, авторът решава следните задачи:
- да изясни количествения и качествения състав на кореспондентите на руския и чуждестранния печат в Действащата армия;
- да изследва и сравни условията и качеството на работа на иностранните и российските кореспонденти;
- да оцени работата на Полевия щаб на Действащата армия с кореспондентите при армията;
- да осветли и покаже вътрешните различия в средата на руските и чуждестранните кореспонденти;
- да изучи материалите за войната, които се съдържат в кореспонденциите на руските кореспонденти, тяхното подаване и направление.
Географските рамки на работата обхващат територията на съвременна България, както и части от Румъния и Турция. Хронологическите рамки на работата: от есента на 1876 г., когато започва подготовката за войната и формирането на Полевия щаб, до пролетта на 1878 г., т. е. края на войната с Турция.
Говорейки за руската военна журналистика, следва да се отбележи, че тя се заражда именно в хода на руско-турската война през 1877-1878 г. Както пише историкът от края на ХІХ – началото на ХХ в. В. Апушкин, “както войната започва стихийно, така и също толкова стихийно се създала “възможност” руския периодичен печат да има свои кореспонденти на театъра на войната ... Това било обусловено, първо, от патриотическите чувства и стремежа да се предаде правдата за войната по време на водене на войната, а не след нея”.[2]
Журналистите от руските издания били допускани до театър на бойните действия по молба на отговорните редактори и издателите на вестниците. Те били командировани в Полевия щаб  в качеството на официални кореспонденти.
Руско-турската война (1877-1878 г.) предизвиквала интерес както в Русия, така и в другите европейски държави. В Руската империя, където грамотността след реформите от 1860-те години се увеличила, от делата на славянските народи (сърби, българи и др.), както и от боевите действия, се интересували всички слоеве от населението. Русия се декларирала като защитница на “братята-славяни”, и това утвърждение било основа на идеологията на балканската политика на империята. Прикривайки посредством защитата интересите на “братските славянски народи”, руските правителства през ХІХ – началото ХХ в. преследвали изцяло прагматични цели: контрол на черноморското крайбрежие и проливите Босфора и Дарданелите. Що се отнася до обикновеното население на Российската империя, то, не виждайки в болшинството си истинската причина за събитията, свято вярвало, че помага на родствените народи да се освободят от османското владичество. Оттук и повишения интерес към войната и вълните от патриотизъм, свързани с нея. 
В западните страни по отношение на тази война и нейния ход били свои собствени интереси от политически и военен характер, характеристиката на които излизат извън рамките на нашето изследване. Отбележим единствено, че те оказвали поддръжка на балканските народи само тогава, когато това е носило изгода за тях самите, а не на угнетеното населени на Балканите. Що се касае до военния интерес, то той бил напълно естествен в светлината на протичащите в Русия през 1860 – 1870-те години военни реформи. На военните специалисти на великите държави било необходимо да видят обновената руска армия в действие и на практика да оценят нейната боеспособност.
Всичко горееизложено се явява причина за изпращането в на театъра на военните действия на кореспонденти на периодически издания както от Русия, така и от други Европейски страни. Често военните кореспонденти били непосредствени участници в боевете, като правило – офицери, които съвместявали писателските способности с умението да ръководят войска.
Още през ноември 1876 г., от началото на мобилизацията, по ходатайството на министъра на вътрешните работи А.Е. Тимашов в щаба на Действащата армия в качеството на кореспондент на вестник “Правительственный вестник” бил командирован поручикът от лейб-гвардията на Уланския полк В.В. Крестовски. Следва да отбележим, че указаното издание представлявало официален орган на Министерството на вътрешните работи.
Завеждането на кореспондентите, намиращи се в армията, от самото начало на войната веднага било поставено под контрола на военните власти. Този контрол, наистина, нямал строг характер. При щаба на Действащата армия в началото на войната била създадена специална длъжност, на която назначили бившия преподавател в Академията на Генералния щаб, полковника от Генщаба М.А. Газенкампф. Прикрепен в течение на цялата война при Главнокомандващия, той водел журнал на боойните действия, съставял срочни донесения до императора, участвовал в обсъждането на плановете за военните операции, разшифровал донесенията от военните агенти на Русия в европейските страни, постъпавщи в щаба. Основната му задача била да завежда военните кореспонденти при Действащата армия. За да работи на театъра на бойните действия всеки желаещ  бил длъжен да получи от М.А. Газенкампф разрешение, след което му се издавали специални опознавателни знаци, и той можел да се счита кореспондент при армията.
На 17 април 1877 г. М.А. Газенкампф съставил докладна записка до началник щаба на Действащата армия, в която предлага условия за допуск на кореспонденти във войската. Отбелязвайки, че пресата има голямо влияние върху общественото мнение, както в Русия, така и зад граница, М.А. Газенкампф предлага да се допускат кореспонденти на фронта, но при съблюдаване на следните условия.
- руските кореспонденти да бъдат допускани по молба от редакциите и издателите на съответните вестници;
- чуждестранните – по препоръка от руските посолства и високопоставени лица;
- предварителна цензура да не се учреждава, но да се задължат всички кореспонденти да не съобщават никакви сведения за предвижването, разположението, численността на войските и за тяхните предстоящи действия. Предполагало се да се предупредят кореспондентите, че за неизпълнение на гореупоменатото задължение те ще бъдат отзовани от армията;
-  за наблюдение по изпълнението на този им ангажимент да се предложи на редакциите да доставят всички броеве от вестниците, в които ще бъдат напечатани кореспонденции от театъра на войната;
- да предостави на корреспондентите възможност да получат от завеждащия кореспондентите при щаба на Действащата армия всичките сведения, коитор началник щаба на армията признае за полезни или възможни да им се съобщават. За същото се предложило да се назначат определени часове.[3] 
М.А. Газенкампф пише, че “изискването за дружествен тон от кореспондентите, в равна степен, както и предварителната им цензура, ще бъдат за нас във вреда: и едното, и другото ще получат незабавна огласа и ще положат здраво основа за недоверие у публиката към тези кореспонденти, които бъдат допуснати”. Полковникът отбелязва, че “в този случай може даже да има опасение, че общественото мнение по-скоро повече ще се доверява на онези вестници, които ще се заемат с фабрикуване на лъжливи и злостни кореспонденции за нашста армия. От такива вестници, като например, “Neue Freie Presse”, “Pester Lloyd”, “Augsburger Zeitung” такова поведение би могло да се очаква”. “А тъй като общественото мнение, – продолжава в своята докладна полковникът, – в настоящето време – е такава сила, с която не трябва да не се съобразяваме, встникарските кореспонденти на най-влиятелните печатни органи са могъщи двигатели и даже съзидатели на това мнение, то по-добре да се постараем да разположим кореспондентите в наша полза”.[4] Като цяло, както забелязва Н.В. Максимов, в армията се допускали влиятелни кореспонденти, които представлявали дружествени издания, но едновременно с това им се давало да разберат, че със свой устав в чужд монастир не се влиза.[5]
На 19 април Великият княз одобрил записката и утвърдил М.А. Газенкампф на длъжността завеждащ кореспондентите.
 Кореспондентите започнали да се стичат още през април. Започнало откомандироването им в щаба на армията, за да я съпровождат в хода на бойните действия и да дават за последните своевременни отчети. Поставен бил въпроса а опознавателни знаци за тях. Предложението на чуждите кореспонденти Мак Гахан и де Вестин в такова качество да се използова бяла наръкавна лента с червен кръст в щаба на армията намерили за неудобно. По предложение на М.А. Газенкампф, първоначално кореспондентите, допуснати да съпровождат армията, били длъжни да имат знак на левия ръкав на мундира. Той представлявал кръгла пластина от мед, на която били гравирани орел (гербът на Российската империя), номера на кореспондента, надпис “кореспондент” и печата на Полевото комендантско управление на армията. За удостоверяване на личността си всеки кореспондент трябвало да има фотография с писмено потвърждение на личността му, подписано от М.А. Газенкампф, и подпечатана с печата на Полевото комендантско управление на обратната страна.[6] Било също така одобрено предложението на полковника да се определят приемни часове за кореспондентите в щаба на Действащата армия във времето от 9 до 11 ч.
На 7 юни 1877 г. обаче е издадена заповед по войските № 131, съгласно която се въвеждал нов знак за отличаване на кореспондентите. Въведена била трицветна (черно-жълто-бяла на цвят) наръкавна копринена превръзка. На нея бил изобразен гербовия орел, около който в полукръг се разполагал надпис “кореспондент”. Под надписа със златна нишка бил избродиран личния номер на кореспондента. От външната и вътрешнъа страна на превръзката трябвало да бъде поставен печат на Полевия щаб или Полевото комендантско управление на армията.[7] Без тези отличителни знаци кореспондентите не се допускали на позициите. Правата на кореспонденти се прилагали и ползовали също така от художниците, които били своего-рода като съвременните фотокореспонденти. Свободата на придвижване на кореспондентите в армията не била ограничивана, но те били задължени да съобщават за всяка промяна в своето местопребивание в щаба на армията.[8]
Кореспондентите пристигали в армията постепенно. За това може да се съди по дневниковите записки на М.А. Газенкампф, непосредствено след като ги е регистрирал. Така, на 22 апр. 1877 г. той записал: “Засега са допуснати само: Мак Гахан, де Вестин, Даннгауэр (“Militär Wochenblatt” и “Nationalzeitung”) и фон Марее (“Über Land und Meer”). Последните двама са офицери в отставка. Днес представих за подпис на Великия княз телеграм от Министерството на вътрешните работи за разрешение руските кореспонденти да следват армията и да изпращат кореспонденции си по пощата и по телеграфа директно до своите вестници”.[9] На 24 апр. му бил представен кореспондента на “Daily News” Арчибалд Форбс.[10] От 7 май е следващата записка: “Днес се явиха двама англичани-художници, кореспонденти на илюстровани журнали; и двамата са допуснати. Яви се също така кореспондентът на “Петербургски ведомости” Мозалевский и баварския граф Таттенбах-Рейнштейн, неизвестно защо попаднал сред кореспондентите на пражския вестни “Politik””.[11] На 5 май М.А. Газенкампф отмята, че “кореспондентите вече наброяват 11  и в допълнение 5-ма художници: един французин, един немец, двама англичани и един руски (В.В. Верещагин)”.[12] Запис от 16 май: “Числото на кореспондентите достигна до 23, в това число 7 руски: Максимов, Мозалевски, Каразин, Немирович-Данченко, Фьодоров, Рапп и Сокалски. Каразин и Фьодоров са едновременно с това и художници”.[13]
Броят на российските кореспонденти на Балканския театър с течение на времето се увеличивал. Към 5 юли 1877 г. техният състав бил следния [14]:

Таблица 1

Периодическо издание
Кореспондент
“Биржевые ведомости”
Н.В. Максимов
“Всемирная иллюстрация”
Н.Н. Каразин
Н.П. Фёдоров
“Голос”
П.П. Сокальский
“Московские ведомости”
Л.В. Шаховской
М.Ф. Мец
“Наш век”
Г. Стамболов
В.И. Немирович-Данченко
“Новое время”
А.А. Суворин
М.П. Фёдоров
В.П. Буренин
Н.Н. Каразин
П.П. Сокальский
А.Д. Иванов
Н.Н. Россоловский
В.И. Немирович-Данченко
“Одесский вестник”
П.П. Сокальский
“Правительственный вестник”
В.В. Крестовский
“Русский мир”
Е.К. Рапп
“Санкт-Петербургские ведомости”
М.П. Фёдоров
Н.В. Максимов
А. Теохаров
“Северный вестник”
Д.К. Гирс
“Тифлисский вестник”
Н.Я. Николадзе
“Sankt-Peterburger Zeitung”
Н.В. Максимов

Нужно е да се отбележи, че в хода на войната В.И. Немирович-Данченко преминал в “Ново время”, и започнал да праща кореспонденциите си в този вестник. В състава на щаба на Действащата армия се намирали, освен В.В. Крестовски, в качеството му на официален кореспондент на в-к “Правительственный вестник” художникът Е.К. Макаров, а също така известният художник-баталист В.В. Верещагин. през юли 1877 г. числото на художниците нараства. Пристигнали П. Соколов, Буткевич, М. Малышев – в Главната квартира, и П.О. Ковалевский – в отряда на Великия княз Владимир Александрович. На Балканския боен театър се намирал и известният художник В.Д. Поленов. Заедно с руската армия той взел участие в сраженията, очи в очи видял героизма на войниците, страданията на българите и запечатал всичко това както в живописни платна, така и в акварели (“Позиция”, “Артилерия в планините”, “Българско селце” и др.).[15]
Най-пълен списък на кореспондентите, присъединили се на театър на бойните действия, привежда Н.В. Максимов.[16] Той изброява всички, чиито фотографии били залепени в кореспондентския албум. Както се упомена по-горе, кореспондентите били задължени да носят по две фотографии. Едната оставяли в Полевия щаб, където тя била пазена в специален албум, а втората, с пропуска и печата, носили у себе в качеството на лично удостоверение.

Таблица 2. Руски кореспонденти
(бел. прев.: запазена е оригиналната ртография в руските наименования на изданията и имената на кореспондентите)

Периодическо издание
Кореспондент
“Правительственный вестник” 
В.В. Крестовский 
“Санкт-Петербургские ведомости”
Модзолевский
“Санкт-Петербургские ведомости”
Комаров
“Новое время”
А.А. Суворин
М.П. Фёдоров
В.П. Буренин
Н.Н. Каразин
А.Д. Иванов
Н.Н. Россоловский
В.И. Немирович-Данченко
Маслов
“Русский инвалид”
М.П. Фёдоров (художник)
Сухотин (подпоручик от руската армия)
“Всемирная иллюстрация”
М.П. Фёдоров (художник)
“Голос”
П.П. Сокальский
“Северный вестник”
Д.К. Гирс
Байков (подполковник от руската армия)
“Русский мир”
Е.К. Рапп
Георгиевич
“Московские ведомости”
Л.В. Шаховской
М.Ф. Мец
Иловайский (професор, бил временен кореспондент)
“Русские ведомости”
А. Теохаров
“Биржевые ведомости”
Н.В. Максимов

Сред кореспондентите на “Ново време” Н.В. Максимов не упоменава имената  на Н.Н. Россоловски и П.П. Сокалски, макар В.В. Крестовски да ги причислява към това издание. П.П. Сокалски в началото на кампанията бил кореспондент на вестник “Голос”, но впоследствие го заменили с американците Мак Гахан и Стенли. Що се касае до В.И. Немирович-Данченко, то той в началото на войната бил кореспондент на в-к “Наш век”, а след това започва да пише за“Ново време”. А.Д. Иванов бил едновременно и фотограф.
По отношение на иностранните кореспонденти, допуснати в началото на войната до театър на бойните действия, то техният състав бил отначало немногочислен, като правило, по един-двама от големите европейски държави. Към 5 юли имало следното представителство.[17]

Таблица 3

Страна
Периодическо издание
Кореспондент
Австро-Унгария
“News Wiener Tagblatt”
Не е посочен
Великобритания
“Daily News”
Мак Гахан
Прусия
“Militär Wochenblatt”
“Kölnische Zeitung”
Капитан Даннгауер
Доктор Шнейдер
Североамериканските Съединени Щати
“New-York Herald”
Мак Гахан
Франция
“Figaro”
де Вестин

Като правило, за кореспонденти чуждите издания изпращали офицери от Генералните щабове, които едновременно се явявали и неофициални военни агенти при руските войски. В качеството си на кореспонденти били аташирани и официални военни агенти, както, например, пруският майор фон Лигниц. Той изпращал своите писма в “Северогерманската всеобща газета”.
Чуждестранните кореспонденти попадали в театъра на военните действия по рекомендации от руските посолства и високопоставени лица. При това иностранните вестници обезателно ходатайствали пред дипломатическите представителства за допуска на своите кореспонденти.[18] Съвсем не всички желаещи получавали достъп до армията. Така, на 28 апр. М.А. Газенкампф бил принуден да откаже на двама кореспонденти – немски и английски. Английският подполковник Ховард Винцент пристигнал, по свидетеслството на М.А. Газенкампф, с маса препоръчителни писма. Обаче княз В.А. Черкаски, възглавяващ Руското гражданско управление в България,  се оказал познат с него и го отрекомендовал, откомандировал като потенциален английски шпионин. Това била причината, Великият княз да препоръча на англичанина да се откаже, което и било изпълнено.[19]
В крайна сметка, представителството на чуждите кореспонденти, според  Н.В. Максимов, било следното.[20]

Таблица 4. Английски кореспонденти

Периодическо издание
Кореспондент
“Daily News”
А. Форбс (или Форбес)
Мак Гахан (американец)
“Times”
Грант
Брекенбюрри (полковник на действителна служба в английската армия, който бил в отпуск)
“Grafic” (иллюстрированный журнал)
Вилерс (художник)
“Illustrated London News” (иллюстрированный журнал)
Гейл (художник)
“Standard”
Ф. Бойл
“The Skotsman”
Д.Л. Каррик (доктор, живеещ в Санкт-Петербург)
Роуз
“Manchester Guardian”
Стенли (американец)
“Freemens” (ирландско списание)
Стенли (американец)

Мак Гахан пишел и за руския вестник “Голос”, както и Стенли. към корпуса на английските журналисти принадлежал и Хавелок, но сведения за това, за кой именно вестник е работил, няма нито в един от обработените от нас източници.

Таблица 5. Американски кореспонденти 

Периодическо издание
Кореспондент
“New-York Herald”
Доканкоз
“Boston Jornal”
Кинг
Вестникът не е указан
Джексон

В.В. Крестовски споменава в качеството му на американски кореспондент и Миллет, без да посочи към кой вестник последният е принадлежал.[21]

Таблица 6. Пруски кореспонденти

Периодическо издание
Кореспондент
“Militär Wochenblatt”
Даннгауер
“Hambourger Nachrichten”
Даннгауер
“National Zeitung”
Даннгауер
“Ausburger Allgemeine Zeitung”
фон Марее (или фон Маре)
“Üeber Land und Meer”
И. Шенберг (художник)
“Post”
фон Браухич
“Neue Militäriche Blatt”
фон Браухич
“Berliner Tagblatt”
Бета

Таблица 7. Австрийски кореспонденти

Периодическо издание
Кореспондент
“Neues Wiener Tagblatt”
Лукеш
“Politik” (пражки вестник)
Рейнштейн (поручик в оставка)
Лахман
“Presse”
Лихтенштадт
 
Таблица 8. Френски кореспонденти

Периодическо издание
Кореспондент
“ХХ Siècle”
Бребан
“National”
Бребан
“Jornal d’Odessa”
Бребан
“Figaro”
И. де Вестин
“Moniteur Universel”
Д. де Лонле (или Лоне [22])
“Monde Illustré”
Д. де Лонле
“Estafette”
Белина
“Indépendance Belge”
Кон-Абрест
“Тemps”
Ламонт
“Republique Française”
Гране
“La France”
Фарей

В.В. Крестовски упоменава сред френските кореспонденти и Паньон, но без указания, към кой вестник е принадлежал.[23]

Таблица 9. Шведски кореспонденти 

Периодическо издание
Кореспондент
“Stockgolms Dagblad”
Берлинг (поручик от шведския Генерален щаб)

Таблица 10. Италиански кореспонденти

Периодическо издание
Кореспондент
“Opinion”
М.-А. Канини
“Pungolo di Napoli”
М.-А. Канини
“Gazetta Piemontaise”
М.-А. Канини
“Courier du soir de Milan”
М.-А. Канини
“Fanfulla”
Маркотти
“Roma di Napoli”
Ладзаро (художник)
“Illustration Italiana di Milano”
Ладзаро

Румъния представяли личният художник на княз Карл Сатмари и княжеският фотограф Душен.[24]
Испанският художник Хосе Луис Пелисер от Мадрид пристигнал в руската армия от испанския илюстровано списание “La Ilustración Española y Americana”.[25]
Кореспондентите на “Daily Telegraf” и болшинството виенски вестници не били допуснати в армията, доколкото представлявали недружествено настроени издания. Поради този факт, те живеели в Букурещ, ползвали сведения от втора ръка, включително и от събратя по профессия, а понякога “и от свои умозаключения”.
Освен това, Погенпол бил пратен в театъра на военните действия в качеството на представител на телеграфните агенства “Agence Havas”, “Reiter”, “Wolf” и “Vienne”.[26]

Бележки
[1] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7-8, 10-12 (1902); № 1-6 (1903).
[2] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 194.
[3] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 5.
[4] Там же, с. 5-6.
[5] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 173.
[6] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 9.
[7] Крестовский В., Двадцать месяцев в действующей армии..., т. 1, с. 169.
[8] Там же, с. 170.
[9] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 9.
 [10] Там же, с. 12.
 [11] Там же, с. 20.
 [12] Там же, с. 22.
 [13] Там же, с. 28.
 [14] Составлена на основе: Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник, № 7 (1902), с. 202; Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 33-34; Крестовский В., Двадцать месяцев в действующей армии..., т. 1, с. 170-172.
 [15] Виноградов В.И., Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии, (М.: Мысль, 1978), с. 187.
 [16] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 176-177.
 [17] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 201.
 [18] Апушкин В., “Война 1877-78 гг. в корреспонденции и романе”, Военный сборник,  № 7 (1902), с. 196.
 [19] Газенкампф М., Мой дневник 1877-78 гг., с. 13-14.
 [20] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 175-176.
 [21] Крестовский В.В.,  Двадцать месяцев в действующей армии…, т. 2, с. 177.
 [22] Там же, с. 177.
 [23] Там же.
 [24] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 175.
 [25] Б.П., “Со времён Шипки и Плевны”,  Международная жизнь, № 3 (2003), с. 128.
 [26] Максимов Н.В., “За Дунаем”, № 5 (1878), с. 176.

Авторизиран превод със съкращения: йеродякон Петър Граматиков  

*Бел. Прев.: Олег Александрович Гоков е роден на 26 март 1979 г. в гр. Харков. След завършване на средното си образование постъпва в историческия факултет на Харковския национален университет “В.Н. Каразин”, който завършва с отличие през 2001 г. През 2004 г. защитава предсрочно кандидатската си диссертация “Ролята на офицерите от Генералния щаб за осъществяване на вънешната политика на Руската империя в мюсюлманския Изток във втората половина на ХІХ в.”. От 2004 година работи в Харковския национален педагогически университет “Г.С. Сковорода”. Кандидат на историческите науки, доцент в катедрата по всемирна история, с повече от 40 научни и учебно-методически публикации в издания в Украйна, Русия и САЩ. Сферата на научните му интереси е новата история на страните от Изтока и военното разузнаване.

**Публикувано: Canadian American Slavic Studies. – 2007. – Vol. 41. – № 2. – Р. 127-186; портал "Россия в красках"http://ricolor.org/about/avtori/gokov/

Опис на приложените илюстрации:

Рис. 1: полковник М. А. Газенкамф - Източник: Паренсов П. Из прошлого: В 5-ти ч. с приложением. Ч.1. На войне.- СПб.: Изд. В. Березовского, 1901.- С. 148.
Рис. 2: В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 185. 
Рис. 3: В. И. Немирович-Данченко. - Източник: Газенкампф М. Мой дневник 1877-78 гг. – СПб.: Изд-во В. Березовского, 1908. – С. 146. 
Рис. 4: Сражение по улиците на Плевен на 31 юли. (Рис. от натура на Хосе Луис Пелисер). Дами от аристократическите кръгове приготвят марли и бинтове за Действащата армия. (“La Ilustración Española y Americana”). -[ Източник: Международная жизнь. – 2003. – № 3.
Рис. 5:  Руски солдати в боете на Шипка 24 август 1877 г. Рис. От бойното поле на Хосе Луис Пелисер. - Източник: Международная жизнь. – 2003. – № 3.
Рис. 6: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 8-9.
Рис. 7: “На Шипка всичко е спокойно”. Художник В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 171. 
Рис. 8: “Снежните траншеи на Шипка”. Художник В. В. Верещагин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 172.
Рис. 9: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 6-7.
Рис. 10: Български водачи в отряда на Гурко. Риц. Н. Н. Каразин. - Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 203.
Рис. 11: Източник: Виноградов В.И. Русско-турецкая война 1877








-1878 гг. и освобождение Болгарии. – М.: Мысль, 1978. – С. 220-221.

Няма коментари:

Публикуване на коментар