петък, 10 май 2013 г.

Oтбелязване 690-годишнината (1323-2013) от защитата срещу византийската армия на средновековния Пловдив от православната наемна казашка армия на стратега Иван Русин


Една недостатъчно разлистена страница от историята на Пловдив, засвидетелствана в историческите средновековни хроники, е свързана с личността на един казашки военачалник – Иван Русин. По повод 690-годишния юбилей от героичната отбрана на средновековния Филипопол срещу византийските военни сили заслужва да бъде отбелязан подобаващо с научна конференция и скромен паметен знак или друга инициатива, която да послужи за спомен на тази себеотверженост на тези чуждоземни защитници не само на град Пловдив, но и на целокупността на Българското царство.
За разлика от активните българо-руски културни връзки през Средните векове, където водещо било мястото на България, то политическите отношения между двата народа през XII-XIV в. били твърде спорадични. Същестувалата докъм X в. условна българо-руска етническа граница, най-общо по Днепър и Днестър, отдавна била разкъсана от номадите - печенези, узи, кумани, татари. Някогашната Киевска Русия, способна да организира морски походи към Цариград, дори да осъществи през 968-971 г. мощна агресия против Първото българско царство (походите на княз Светослав Игоревич), вече не същестувала. Мястото й било заето от далеч по-слабите във военно и политическо отношение княжества в Киев, Галич, Чернигов, Суздал, Новгород и т.н., които се борели с номадите, а в средата на XIII в. изпаднали в тежка зависимост от татарската "Златна Орда".
И все пак, макар и в по-скромни мащаби, политически и етнически връзки между двете страни съществували. Общата им славянска природа улеснявала както културното влияние, така и взаимните групови и личностни контакти. През XII-XIV в. имало не един случай, в който руси идвали на българска служба. Бидейки славяни, православни и близки по език с българите, те се интегрирали много по-лесно в сродната им народностна среда в сравнение с представителите на редица други народи. Най-значимо от военнополитическа гледна точка обаче било участието на т.нар. бродници като съюзници на първите Асеневци.
Тази интересна общност, първообраз на руското и укранското казачество, живеела в куманската степна територия, но притежавала свои собствени "воеводи". Освен това поне в голямата си част бродниците били православни християни. Техните редици били попълвани от избягали руски селяни, политически бегълци и тем подобни елементи, на които особено прилегнало куманското название "козак" ("волен, свободен човек"). Името "бродници" обаче не означава "бродяги" или "скитници", а въоръжени пазачи на бродовете по големите степни реки. Тази служба русите изпълнявали в съгласие с куманските ханове, с които били в тесни връзки и в известна зависимост. Естествено, когато още Петър и Асен се обърнали за помощ към куманите, те влезли в съюз и с воеводите на русите-бродници.
След гибелта на цар Калоян в Търново се разгоряла междуособна борба за престола, в която надделял Борил. Синовете на Асен, Иван Асен II и Александър, били отведени от верни привърженици при куманите. Когато обаче Борил се оженил за царицата куманка, наложило се търновските принцове да търсят нов подслон - този път те отишли, както пише Георги Акрополит, "...в страната на русите". Това било най-вероятно не Галицкото, както немотивирано се твърди най-често, а Киевското княжество. Единствено то било наричано "Русия" или "руската земя", докато другите княжества и във византийските извори са наричани с локалните им имена - например "Галица" за Галицкото. Най-вероятно от Киев към 1217 г. Иван Асен и по-малкият му брат тръгнали към България, като същевременно набрали войска от "сбирщината руси", както се изразява Акрополит. С помощта на тези руси и след продължителна гражданска война Иван Асен II победил цар Борил и си върнал бащиния престол. Тази "сбирщина" най-вероятно са бродниците или някоя сходна с тях група руско население - например споменатите в руските летописи "выгонци галичские". Руските наемници на Иван Асен II поне отчасти останали в България. Дали името на град Русе (дори и през XIX в. Руси), което е на етнонимична основа, има връзка точно с тях не може да се каже със сигурност. Както ще видим обаче, нейде в същия район действал и най-видният руски емигрант в България, деспот Яков Светослав.
През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил ("Волга") и Темир ("Желязо"), бранели Пловдив под командването на военачалника Иван Русина. Между 1263 и 1322 г. Пловдив бил владение на византийската империя и принадлежал на тема Стенимахос (дн. Асеновград)-Цетина (край с. Дорково в Родопите, дн. Чепино).
За кратък период (1322-23 г.), в резултат на военната кампания на цар Георги II Тертер (от куманската династия, основана от цар Георги I Тертер, 1280-1292) в Тракия, градът бил отново под властта на българите. Знаем, че главнокомандващ гарнизона от наемници на българския цар бил Иван Русина. Българският гарнизон се състоял от 1000 конници алани и мизи (т.е. българи) и 2000 тежковъоръжени пехотинци (платени професионални чужди войници). Военните командири на аланите и мизите били Итил и Темир, както и унгареца Инас, които са назовани от летописеца Йоан Кантакузин архонти, а самият гарнизон се оглавявал от Иван Русина, наречен стратег. Те удържали 4-месечна обсада от силите на имп. Андроник III на града и атаки с невиждано големи подвижни обсадни кули, даже и след смъртта на българския цар през пролетта на 1323 г. Имп. Андроник III имал за свой съюзник деспот Войсил (владетел на крепостите от Стилбос-Сливен до Копсис-Сопот), който бил византийски васал с титлата “деспот на Мизия”, който изменил на стария император Андроник II и подкрепил младия Андроник III, когото на свой ред предал в решителен момент, обявявайки се за умрял, вследствие отровяне с гъби.
Чак през август с.г. “мизийските велможи” избрали за свой цар Михаил, владетелят на Видин, чиято майка била неизвестна дъщеря на Теодора-Ана (дъщеря на цар Иван II Асен) и севастократор Петър, а баща му бил българския първенец от кумански произход Шишман – видински владетел. Цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) не могъл да задържи града след малшанс при изтеглянето на наемната войска, защитавала Пловдив.
Обща била борбата на българи, алани и руси против татарската “Златна Орда”. След абдикацията на основателя на Тертеровата династия на трона в Търново е поставен Смилец (1292-1298), протеже на татарския хан Ногай. Синът на законния български цар Георги I Тертер, Теодор Светослав бил отвлечен заложник на татарската орда. Синът на Ногай Чака (Чоки) в 1299 г. дори се възкачил на българския престол, но Теодор Светослав (1300-1322) успял да отстрани татарина.
Започвал упадъкът на тататрското държавно обединение – от 1357 до 1380 се сменили 25 хана. От “Златната орда” отпаднали Хорезъм, Астрахан, Полша и Литва завзели земи по долния басейн на р. Днепър. Татарския владетел Мамай претърпял съкрушителен разгром в Куликовската битка през 1380 г. с войските на обединените руски княжества, начело с Москва. Хан Тохтамиш (1380-1395) овладява вътрешните смутове и укрепва централната власт. Той разгромил Мамай на р. Калка и в 1382 напредва към Москва, която завладява чрез измама и подпалва.
Когато през 1381 г. митрополит Киприан (от българския род Цамблак) Киевски поема и митрополитския престол на Русия, то една от първите му инициативи е да въведе почитанието към св. благоверен княз Александър Невски, победителят на тевтонските рицари, именно за пример за всички борещи се против татарската напаст.
Руският народ се освободил окончателно от татаро-монголското робство през 1480 г., а Голямата Орда, наследила Златната, прекъсва съществуването си в началото на 16 век.
През 1328 г. старият император вече владее единствено Цариград и прилежащите територии. Изоставен от Стефан Дечански, той търси помощ от българския цар. Михаил Шишман, който струпва военни части по границата с Византия, а 3000 конника предвождани отново от русина Иван се отправят към Константинопол, за да охраняват Андроник II. Но старият император не допуска отряда в двореца, поради предупреждение от внука му, младият василевс, че това е претекст за българите да овладеят столицата, а царят изтегля конницата си, опасявайки се да не я загуби. Михаил Шишман, който не успява да се възползва от междуособиците във Византия, за да наложи властта си в Източна Тракия, сключва през пролетта на 1330 г. антисръбски съюз с Андроник III и привлича в коалицията владетелите на Влашко, Молдова и черните яси. Стратег Иван участва вероятно и в битката при Велбъж на 28 юли 1330 г., където според сведенията на Никифор Григора, Михаил Шишман разполага с 12 000 български и 3 000 „скитски“ (татари, яси, алани и власи), но сръбският цар Стефан Дечански със своите 14 000 души, към които впоследствие се присъединяват 300 (по сведения на Кантакузин) или 1000 (по сведения на Григора) испански немници-каталани, разгромява войската на българския цар, който, тежко ранен, умира три дни по-късно в плен.
В началото на I век аланите заемат земите по средното и долно течение на Дон. Според писмените източници от втората половина на I век до IV век те оглавяват силен съюз на сарматски племена. През II-III век те създават проблеми на Римската империя, като нахлуват в нейните дунавски и кавказки провинции. Херодот описва аланите като „високи руси хора, подстригващи се късо, за разлика от скитите“ (Херодот, Книга IV). Амиан Марцелин казва: „Почти всички алани са високи и добре изглеждащи, косата им обикновено е руса“ (Ammianus Marcellinus, XXX.2.21). „География“ (XXIII, 11.v) на Страбон, който е роден в Понт на Черно море, но, съдейки по формите на племенните имена, вероятно използва и ирански източници, споменава за аорси. Еврейският историк Йосиф Флавий, съвременник на събитията, пише в „Еврейските войни“ (книга 7, глава 8.4), че аланите (които той нарича скитско племе), живеещи край Азовско море, пресичат Железните врати, за да грабят, и побеждават армиите на мидийския цар Пакор II и арменския цар Тиридат I.
Под натиска на хуните през V век част от тях навлизат в Западна Европа и през 429 г., заедно с вандалите, в Северна Африка. Вандалските крале в Африка използват традиционната титла Крал на вандали и алани (Rex Wandalorum et Alanorum). Част от аланите, заминали на запад, се включват в нашествието на германските племена вандали и свеви в римската провинция Галия. Григорий Турски споменава в своята „Liber historiae Francorum“, че аланският крал Респендиал спасява вандалите при сблъсъка им с франките при пресичането на Рейн на 31 декември 406.
Смята се, че потомци на аланите са днешните осетинци. Различните форми на алан, както и ирон, самоназванието на днешните осетинци, се свързват с ариан („благороден“ на авестийски и санскритски). Според някои хипотези аланите са един от клоновете на индо-иранците, от които произлизат индоарийците и иранските народи. В хода на историята аланите са известни и с друга група свързани имена. Първоначално са наричани на гръцки Αορσι, което от IX век е съкратено до аси, ас или ос, на руски яси, на грузински оси. От това име произлиза и съвременното осетинци.
Още през IV-V век аланите са поне частично християнизирани от ариански мисионери. Особено внимание на християнизацията на Кавказките планини отделя имп. Юстиниан Велики (527-565). В Кавказ са обособени няколко епархии в състава на Константинополската патриаршия. “Грузинските летописи свидетелстват за това, че Шестият Вселенски събор подчинил на Мцхетския патриаршески престол Осетия и Черкезия” (Митрополит Ставропольский и Бакинский Гедеон, История Христианства на Сев. Кавказе до и после его присоединение к России, Москва-Пятигорск, 1992, с. 19-20, - цит. по монах Теогност (Пушков) от Моздок, Северная Осетия). След Юстиниан I влиянието на Византия на Кавказ отслабва и вероятно по тази причина тези катедри са предадени на Грузинската църква. През X век обаче византийските императори отново обръщат сериозно внимание на кавказките предели. Именно между X и XIV в. там има благоприятна почва за религиозна мисия. В епохата на Палеолозите мястото на юстинияновите епархии е заето от Великата Аланска архиепископия, която скоро получила статут на митрополия, като в нея влизали и земите на черкезите. Днешният гр. Долен Архиз край река Голям Зеленчук явно е бил аланския епархийски център. Митрополит Гедеон в своя исторически труд привежда в подкрепа на тази хипотеза множеството съхранени в региона църковно-исторически и археологически паметници, напр. каменните статуи на християнски воини, които имат на челото и рамото си кръстове, а в ръцете – чаша, символизираща изпитите до дъно страдания (срв. Митр. Гедеон, там, с. 47). Същата теза застъпва и историкът на аланите и техните потомци – осетинците, Б. Синтсий, разглеждайки съвършенството на архитектурните форми на четирите средовековни храма и стенопсите в тях (цит. по Митр. Гедеон, пак там, с. 45). В началото на третото хилядолетие бе открита уникална находка - на отвесна скала над р. Г. Зеленчук, в естествена скална ниша, на гладката каменна повърхност е умело изписано от визнтийски иконописец изображение на Иисус Христос, поразително приличащо на изображението от Лика на Спасителя от Торинската плащеница (срв. монах Феогност (Пушков), http://pravoslavie.ru/put/apologetika/naskalniyobraz.htm).
След куманите най-съществен принос в историята на България през XII-XIV в. имат аланите.
През 1301 г. Теодор Светослав разрешил на алани, които били в състава на Ногаевите войски, да преминат през България и да отидат във Византия. Остатъци от тези алански конници, след като били разбити от каталаните около Галиполи, а и в Тракия загинал вождът им Гиркон, поискали убежище от цар Теодор Светослав и са били заселени в района на Татар-Пазарджик (Пазарджик) през 1306-1307 г. Понеже тези алани от векове са били православни християни, те се интегрирали бързо в българската среда. Тук можем да се направим връзка и с близката грузинска света обител – Бачковската, която вероятно е била средоточие за тези вярващи, обгрижвани в родината си до десети век от Грузинската Църква. Според сръбски извори, други алани, от т. нар. "Господство Яшко" (вероятно в днешната румънска част на Молдова), са били съюзници на Михаил III Асен Шишман във войната му със сръбския крал Стефан Дечански през 1330 г. През 1365 г. във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) е имало части от такива "яси измаелити", т.е. мюсюлмани. В 1187, когато аланският княз Давид Сослан се жени за царица Тамара, се поставя началото на династията, управлявала Грузия през следващите 6 века. На няколко пъти алански княгини се женят и за руски князе, например Мария, съпруга на кн. Всеволод и баба на Александър Невски. Централизирана аланска държава, известна в източниците след VIII в. като Алания, със столица Магас контролирала важния търговски път през прохода Дариал. Алания съществува до 1238-39 г., когато бива унищожена от монголските нашествия.

Особен интерес като типичен руски "мъж на кървите" представлява Иван Русина, "най-релефно очертаната фигура на български военачалник" от онази епоха по думите на Константин Иречек. Доскоро се приемаше, че руснакът Иван се е появил в България нейде в началото на XIV в. в резултат на татарското господство в руските земи. Един публикуван наскоро унгарски документ обаче го споменава като сподвижник на унгарския северински бан Теодор Чанад, управлявал земите около дн. Турну Северин във Влашко. Видинския деспот Михаил (бъдещият цар Михаил III Асен Шишман) през 1316-1317 г. подкрепял бан Теодор, който бил сред противниците на унгарския крал Карол Роберт. Кралските войски успели да победят бунтовниците и поддържащите ги българи. Част от победените, сред които специално е споменат Иван "Орос" (Русина), потърсили убежище при деспот Михаил. Фактът, че преди да се появи в България Иван бил на унгарска служба може да се приеме като косвено указание за произхода му. С Унгария било свързано най-вече Галицко-Волинското руско княжество, т.е. земите на днешна Западна Украйна.
Иван Русина постъпил във войската на деспот Михаил Шишман навярно със своите военни сили, съставени от унгарци, а вероятно и от руси. Както отбеляза Хр. Димитров, надали е случайно, че през 1323 г. като пръв помощник на Иван срещаме унгареца Инас. Когато деспот Михаил получил короната на Асеневци в Търново, то Иван Русина заел висок пост в българската армия. Най-вероятно той станал "протостратор" - командир на царската конница, вторият по ранг военачалник в държавата. По заповед на цар Михаил Иван Русина начело на един корпус от хиляда конници (главно алани, а може би и маджари) и 2 хиляди пехотинци се заел с отбраната на Филипопол/Пловдив. Негови помощници били споменатият унгарец Инас и аланските вождове Итил и Темир (вж. тук в очерка за кумани, татари и алани). Пловдив бил току-що присъединен към България след повече от половинвековна ромейска власт. Под командването на Иван градът издържал четиримесечната обсада, предприета от византийския престолонаследник Андроник III Млади и българския му съюзник деспот Войсил. През лятото на 1323 г. противникът бил принуден да се оттегли, а хората на Иван не само пазели Пловдив, но и нападали съседните градове под ромейска власт, най-вече Стенимахос (дн. Асеновград) и Цепина (при с. Дорково, Пазарджишко). За съжаление, когато опасността отминала, градът бил нелепо изгубен поради наивна грешка и непредпазливост на военачалника. Цар Михаил Шишман явно се нуждаел от опитен военен като Иван Русина, поради което изпратил друг свой воевода да го смени. Иван заедно с голяма част от хората си излязъл да посрещне идващия за смяна гарнизон, а през това време пловдивските гърци отворили вратите на града пред тайно приближил се византийски отряд... За Иван не оставало нищо друго, освен безславно да се завърне при своя владетел.
Този провал не се отразил особено върху кариерата на Иван. Очевидно той неведнъж бил доказвал своите качества на "опитен в стратегията" човек, както го е оценил не някой друг, а Йоан Кантакузин - бъдещ византийски император през 1347-1354 г., а по време на описваните събития "велик доместик", т.е. главнокомандващ сухопътните сили на империята. Без съмнение Кантакузин, сам отличен военачалник, няма как да не се е сражавал с Иван Русина, вероятно го е познавал и в личен план, тъй че оценката му заслужава доверие.
През 1328 г. Иван Русина отново излязъл на преден план. Този път Михаил Шишман го изпратил с особена задача към самата византийска столица. Старият император Андроник II, който вече седем години без успех воювал с внука си Андроник III, бил пред пълен крах и не вярвал дори на собствената си гвардия. Той тайно се свързал с българския цар, молейки го за помощ. Хората на Иван Русина, отново 3 хиляди души (този път само конници), трябвало да поемат охраната на самия императорски дворец! Изкушението било извънредно голямо, тъй като мечтата за Цариград, завещана от Крум, Симеон Велики и Иван Асен II, никога не напускала напълно българските царе! Войнственият и енергичен Михаил III Асен Шишман решил да използва корпуса на Иван Русина като своеобразен "троянски кон". В уговореното време Иван и хората му трябвало да арестуват императора, да завладеят двореца и някоя от градските порти, а царят с голяма армия от българи и съюзници татари да утвърди появата на една нова империя "...от Византион (Константинопол/Цариград) до Истър (Дунав)...", както заключава византийският историк Никифор Григора. Планът бил задействан - Иван и хората му наближавали византийската столица, а цар Михаил със своите войски се установил в Диампол (Ямбол). Шпионажът на Андроник III обаче разкрил българските планове. Уплашен от развитието на нещата, Андроник III писал на иначе омразния си дядо в никакъв случай да не допуска Иван Русина в столицата. От друга страна, младият император решително протестирал пред своя зет Михаил, упреквайки го в коварство (българският цар официално бил съюзник на Андроник III "Млади"!), като същевременно заплашвал, че ще унищожи отряда на Иван. Бил даден ултиматум и на самия Иван, който в този труден момент проявил завидно самообладание. Българският военачалник заявил, че не е дошъл като враг и с писмена клетва лично поел отговорността за навлизането си в чужда територия. По този начин Иван Русина целял да печели време, както и да защити авторитета на своя владетел. Във връзка с този случай Кантакузин разказва, че цар Михаил изпратил на Иван "...перо, опърлено от огън, защото това бе знак за бързина у българите...", т.е. пълководецът получил заповед светкавично да се изтегли на българска територия.
Като се има предвид положението му на висш военен, Иван положително участвал в злощастната битка при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г., в която Михаил Шишман бил коварно победен от сърбите и загубил живота си. По всяка вероятност той бил сред онези заговорници, водени от логотета Филип и протовестиария Раксин, които свалили сръбското протеже Иван Стефан (1330-1331) и довели на власт Иван Александър (1331-1371). Иван Русина навярно бил най-близкият помощник на новия цар във войната с Византия през 1332 г., завършила с победоносната битка при Русокастро (близо до дн. Бургас) на 18 юли с.г. Тогава Андроник III бил разгромен и напълно блокиран в малката крепост. Само великодушието на Иван Александър избавило византийския император от пълна катастрофа и унизителен плен. За този изход на битката навярно свои заслуги имал опитният протостратор Иван. Това личи и от обстоятелството, че именно той бил упълномощен от царя да води преговорите с императора, дори да уговори династичен брак между царския син Михаил Асен и Мария, дъщерята на Андроник. Проявеното високо доверие показва, че в лицето на Иван Русина царят и българският елит отдавна не виждали емигрант, наемен командир и пр., а "...един от българските знатни..." (отново по думите на Кантакузин).

Допълнителни източници:

1. Alemany, Agustí. Sources on the Alans: A Critical Compilation. Brill Academic Publishers, 2000.
2. Bernard S. Bachrach, A History of the Alans in the West, from their first appearance in the sources of classical antiquity through the early middle ages, University of Minnesota Press, 1973.
3. Golb, Norman and Omeljan Pritsak. Khazarian Hebrew Documents of the Tenth Century. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1982.
4. John V. A. Fine, Jr., The Late Medieval Balkans, University of Michigan Press, 15.06.1994.
5. Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

Изготвил: Йеродякон Петър Граматиков




Няма коментари:

Публикуване на коментар