четвъртък, 11 март 2010 г.

Светоотеческо наследие

Превод: йеродякон Петър Граматиков

Източник: сп. „Търновски Епархийски вести,
Изд. Великотърновска Митрополия, В. Търново,

Год. 2,. бр. 10, Год. 2, сс. 8-10.
Св. Иоан Златоуст (+407 г.)

За необходимостта и силата на покаянието

Спасителят, като изцелявал разслабения, казал: Чадо, опрощават ти се греховете ти. Опрощението на греховете е източник на здраве и спасение, награда за покаянието и унищожава греха като че ли със заклинание. То е небесен дар, чудна сила, по благодатта Божия, побеждаваща могъществото и строгостта на законите. То не отхвърля от себе си блудника, не прогонва от себе си прелюбодееца, не пренебрегва злоречивия, не преследва нито хулителя, нито горделивеца, не се отвращава от пияницата, не се гнуси от идолопоклонниците – то всичките тях ги преобразува, тъй като е пещ за очистване на греховете. Рана и лекарство са равнозначни на грях и покаяние: раната е греха, лекарството е покаянието. В раната е гнилостта, а лекарството е изчистването на гнилостта; в греха е смрад, в греха е безчестието, докато в покаянието е надеждата, свободата, очищението на греховете. Някой ще рече: не ме убеждавай, многосъгрешил съм аз, как мога да се спася? Ти не би могъл сам, но Господ твой може, и то така, че да изтрие всички твои съгрешения. Слушай внимателно моето слово: Господ Бог твой така унищожава греховете, че не остава нито петънце от тях, нито следа, като с възвръщането на здравето ти дарува и благообразие; с освобождаването от наказанието ти дава праведност, съгрешилия прави равен с несъгрешилия. Понеже Той унищожава греха и го прави сякаш не е бил, така всецяло го заличава Бог. При искрено покаяние не остава ни следа, ни петно, ни белег, ни признак от греха.

Нека се обърнем от пътя, по който сме блуждаели досега. Защото ще дойде часът, когато ще свърши театъра на този свят, и няма да има вече време за подвизи. Сегашното време е време за покаяние, бъдещето време е време на съд: сега трябва да извършваме подвизи, за да получим в онова време венци; сега време за труд, онова – време на успокоение; сега ни чака изнурителна работа, а тогава – възнаграждение. Станете, умолявам ви, станете и се вслушайте в моите съвети. Живяхме по плът, нека заживеем и по дух, живели сме в удоволствия, в нерадение – нека поживеем сега в покаяние. Какво се гордееш ти, земьо и пепел? Защо надменничиш, човече? Защо така вдигаш високо челото си? Защо се надяваш на славата на света, на своято богатство? Хайде да отидем с тебе до гробището и да видим какво е останало от нас, човеците. Ако си мъдрец, вникни, ако си човек умен, кажи ми, за Бога, кой от ония там е цар и кой от простолюдието? Кой е благороден и кой роб? Кой е мъдрец и кой невежа? Къде ще намериш там красотата на младостта, къде са миловидните очи, изящния нос…? Не е ли всичко пепел? Не е ли прах? Да помислим за себе си, братя, да си представим последния ден, и докато има време да се покаем. Ние сме изкупени с драгоценна кръв (1 Петр. 1:18-19). За тебе, човече, Бог се яви на земята. Чудото бе, че Съдията бе заведен на съд, заради осъдените. Животът се приобщи към смъртта. Този, Който серафимите не могат да съзрат, търпи поругание от роба, вкуси жлъч и оцет, биде прободен с копие и положен в гроб. А ние пренебрегваме това чудо. Човече, подготви душата си с покаяние, че то има сила само на земята, а в ада е безсилно. Покаянието отваря небето за човек, въвежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай. Всеки ден да съгрешаваш – всеки ден се покайвай. И цял живот да си прекарал в грях, покаеш ли се, ще се спасиш. Това е видно за човеколюбието на Господа твоего. Не само твоето покаяние беше необходимо за унищожаване на тежките пороци, но то се съединява с милосърдието Божие, а последното няма мяра и с думи не се изрича Неговата благост. Има мяра твоята злина, но противостоящото й не се измерва. Човешкото зло е несъпоставимо с Божието милосърдие. Представи си искра, падаща в морето: може ли тя да се появи отново? Каквото е искрата в отношение към морето, това е и порокът в отношение към човеколюбието Божие, дори по-малък. Морето има предел, а човеколюбието Божие е безпределно. Това ви говоря, за да възбудя у вас най-живо усърдие към покаяние. Амин.



Св. Илия Минятий
Мисли за Изповедта

Ако ме попитате кога трябва да се изповядва човек, ще ви отговоря по следния начин. Един разглезен и изнежен младеж попитал веднъж Диоген кога точно трябва да се обядва, т.е. в кой час от деня. Този му орговорил с привичното си остроумие: ако е богат, нека обядва, когато иска, а ако е беден – когато може. По този начин е искал древногръцкият мъдрец да му каже, че е трудно да се определи час за хранене. На въпроса, кога християнина е длъжен да се изповядва, аз отговарям: ако той е стар, то още днес, а ако е млад – нека утре. Всъщност аз неточно се изразявам. И старецът, и младежът трябва колкото е възможно по-скоро да се изповядат. Нима не може да се изчака – ще попита някой от вас - до Страстната седмица, например…? Но нали болният не чака до Великден, за да повика лекаря, защо да може грешникът да чака и отлага срещата с духовник? Това е голяма заблуда. Как може да се чака с извършването на изповедта, когато никой не знае продължителността на своя живот? Днешният ден е мой, а утрешният ден не зная. Бог ми обещава опрощение на греховете, ако се покая, но не ми е посочил да чакам до определен ден. Напротив, Бог ми говори, че аз не знам нито деня, нито часа на смъртта си. Нима ще изложа душата си на такава опасност? Така че съм длъжен да се изповядам колкото се може по-скоро. Един елен бил сляп с едното око. Веднъж като си пасял на морския бряг си размишлявал: ето, от едната страна има море, а от другата суша; откъм сушата могат да дойдат ловци, тъй че здравото ми око ще трябва да е от тази страна, а откъм морето няма от какво да се страхувам и към него ще с е обърна със сляпото си око; но точно тогава минали лодките на едни рибари, хвърлили копие и убили елена…

Тази повест означава, че аз чакам едно, а ме застига друго, страхувам се от естествена, но идва внезапна смърт.

Ако съм благоразумен човек и вярващ християнин какво съм длъжен да сторя? - Да се застраховам от неочакваност.

С какво? - С изповедта.

Кога? - Възможно най-скоро.

Мисли за Завистта

Веднъж попитали един мъдрец: кои очи виждат най-добре, черните или сините, мъките или женските, човешките или животинските? Той отговорил: най-добре виждат очите на завистливите хора. Те виждат всичко, и наблизо дори най-дребното нещо, и надалеко, а единственото което те не виждат е доброто, а даже и да го видят, очите им се насълзяват и се стараят да го заобиколят. Завистникът има все едно бинокъл, чрез който вижда надалеч. Къде би могло да се намери човек, и най-добродетелния, у когото да не се открие някакъв недостатък? Единствен Бог е без грях и чист от сквернота. Очите на завистливия съглеждат у хората и най-малките пороци, дори такива, каквито у тях никога не е имало. Порицаващата завист, завистта, която разгневява, завистта, която осъжда ближния трябва да бъде чужда на християнските среди. Който е обзет от тази страст, той даже е недостоен да се нарича човек, а да не говорим, че няма право се назове християнин.


Мисли за Молитвата

В ранно-християнско време Бог изпратил на едного християнина особен дар на Св. Дух, който се наричал „дух на молитва” Просвещаваният от Него се молил за това, което наистина би било полезно и прилично, и във всичките си молитви бил чуван от Господа Бога. Негов образ в църковното богослужение е дяконът, който в храмовите последования принася на Бога молитвата на народа. Ние не знаем кое е полезно, защото човешката воля по природа е неустойчива и лекопреклонна: сега й се иска едно, после друго, и никога не се удовлетворява. Тя е сляпа, на лошото гледа като на добро, не различава полезното от вредното… Желанията и вкусовете на хората са много различни и странни. Един иска едно, друг съвършено друго и даже противното. Войникът иска война, търговецът иска мир, мореплавателите искат морски вятър, но един иска западен, а друг – източен вятър. Ако Бог пожелае да изпълни желанието на всекиго, в какво би се превърнал нашия свят, живот, общество?.. В смешение, бездна, хаос. Така че нека и занапред Бог да върши делата на вселената според изкуството на безпределната Своя мъдрост, а не по мнението на нашия разсъдък.

Мисли за Рая

В състояние ли сте да ми отговорите защо плаче младенецът при своето раждане? Един ще го обясни с едно, друг с друго. Но най-естественото изяснение на този факт е, че той излиза от майчината утроба. Там му се е струвало, че това е неговия свят, неговия живот, неговия покой. Ако бебето би могло да избира, то би отговорило, че желае завинаги да си остане в майчината утроба и никога да не излиза от нея. А защо? Защото в природата ни е да искаме това, което виждаме и имаме сега и днес. Когато младенецът се ражда, на него му се струва, че губи своя свят и поради това плаче, страда и се противи. По тази причина и ние, когато умираме страдаме, понеже губим досегашния си свят, считайки, че няма друг живот освен сегашния ни на земята. И ако беше в наша власт, то бихме желали да не напускаме този свят. А защо? Защото желаем това, което виждаме. И когато човек умира, му се струва, че губи абсолютно всичко, поради което пролива сълзи. Така постъпват не разумните хора, а глупавите и безрасъдните. Каква е разликата между майчината утроба и този свят, този мрак и тази светлина, тясната тъмница, каквато представлява едното и широкия простор на второто? Ето, каква е разликата между живота, който водим в течение на девет месеца след зачатието и настоящия ни живот, който живеем в продължение на много десетки години – каквато е разликата, и даже несравнено по-голяма, между земния мрак и светлината на небесния Иерусалим, между този мизерен живот, който ние, нещастните, прекарваме на земята в постоянни страдания в продължение на 50 или 60 години и дори по-малко, и онзи живот, преблажения, какъвто ще имаме в Рая за вечни времена. Животът е безсмъртен.. Представи си, християнино, щастието в този свят, голямо или малко, пълно или частично. Например, бил си цар, монарх на целия свят, властвал си над цялата земя и царства, и народи, без врагове, без печал, прекрасен, богат и славен. Това е земното щастие. Но това въобще щастие ли е? Колкото и години да преживееш по описания начин, все някога ще трябва да умреш. Всеки ден и час ти трябва да се страхуваш от идването на смъртта, а това ще те прави нещастен. Но дори и да е безсмъртен човек тук на земята, обаче да не му стига нещо, пак няма да е спокойна душата му, защото и да е щастлив, ще му се иска по-голямо щастие. Следователно, с най-голямото възможно щастие на земята човек е нещастен, при положение, че смъртен, а с малко щастие – щастлив, ако страхът от смъртта не опечалява неговото сърце.

Какъв хубав живот би бил този, ако имахме своето лелеяно щастие, безсмъртен страх да опечаляваше сърцата ни. Винаги да си щастлив, без да се страхуваш да загубиш това щастие, да си богат без да се страхуваш да обеднееш, да си здрав без да се опасяваш, че ще се разболееш. Да не те тревожи завист, да не те поразява страст, да не те похити смърт. Винаги да бъдеш блажен, вечно жив, т.е. да имаш всички блага и освен това да си безсмъртен. Това е райския живот. Безкрайна радост. Това е съвършената, безконечна и безпределна радост, „цялата на едно място събрана”, както говорят за вечността богословите: каквато е радостта – велика по своята необятност и силна по своята вечност, такава е и цялата наедно, във всеки миг от вечността. Както си блажен в целия този живот, тъй си блажен във всяка минута от вечността.

Няма коментари:

Публикуване на коментар