Синове, слуги или роби – Страхът Божий и трите пътя към Бога

о. Георгий Чистяков*

Синове, слуги или роби –

Страхът Божий и трите пътя към Бога

Отец Георгий Чистяков е богослов, филолог и историк. Енорийски свещеник в московския храм „Св. Козма и Дамян” и предстоятел на храма "Покров Богородичен" в Детската републиканска клиническа болницa. Член на управителния съвет на Руското библейско общество и на международната асоциация за изучаване на Отците на Църквата, ректор на Общодостъпния свободен университет, основан от o. Александър Мен, завеждащ катедра по история на културата в Московския физико-технологичен институт. От 1995 г. чете лекции по история на християнството и богословската мисъл.

Авторизиран превод: йерод. Петър ГРАМАТИКОВ

(*„Духовные пути” - сп. „Русская мысль”, Париж, 1996 г.)

Публикувано: “Църковен вестник”, Синодално издателство, 2002, бр. 11/102.

http://synpress-classic.dveri.bg/11-2002/strahboji1.htm

В религиозността на много хора днес централно място заема страхът от наказание. Във времената на държавен атеизъм битуваше мнението, че вярващите изповядват Бога единствено за да избегнат мъченията в ада. Именно като страх от адските мъки, приготвени за грешниците в задгробния живот, биваше представяна православната вяра от атеистическата пропаганда, на която трябва да признаем високия професионализъм в това направление.

Освобождаване от страха

Без съмнение, страхът пред смъртта и пред въздаянието, което следва в живота след нея, е своеобразна форма на вяра, но чисто средновековна по характера си. Зографите тогава изобразявали в картини Страшния съд, адските пламъци, дяволите, които измъчват грешниците и ги отвличат със сатанински кикот в преизподнята.

В средните векове религията на мнозинството (не на светите отци на Църквата) се основавала на страха пред послесмъртното и даже прижизненото наказание. „Страхът е създал боговете” - възкликва един римски поет и е бил прав по своему, защото е имал предвид не Бога, а езическите божества. От езичниците този страх наследили християните, особено тия, чиято вяра не се уповавала на Евангелието Христово, а на естественото за човеците стремление да се застраховат пред лицето на непонятния и по принцип враждебен свят, където всеки на всяка крачка е заплашен от някаква неприятност и опасност.

През ХVIII-ХIХ век под влиянието на бурно развиващите се естествени религии и в резултат от осъзнаването на людете относно човешките им права и потребността им да отхвърлят робското си положение в социален аспект, този страх започнал да затихва. Така човекът, освободил се вече от страха (което е радостно, понеже страхът е робство, потиснатост и затвореност, а нашият Господ ни призовава към свобода), едновременно започва да губи своята вяра (което е и бедата!), точно по причина, че тази вяра е била примесена с чисто езическия по природата си страх. Страхът, който още в IV век внесли в храмовете ония номинални християни, за които говори блаж. Августин, хора, покръстили се и приели външния облик на християни, но останали езичници в съкровената си същност.

Оттук на Запад се появява френският атеизъм от епохата на Волтер, Дидро и Даламбер, а на Изток - руският на Писарев, Добролюбов и др.

Човеци, почувствали се свободни от страха пред наказание и изгонили от живота си Бога. Трагедията на хората от това време, в числото на които имало блестящи мислители, учени и поети, се състои в това, че те се отказали от Бога в момента, в който са имали удивителната възможност да Го почувстват, да Го преоткрият за себе си и за бъдещето. Заедно със средновековните предразсъдъци, които неминуемо е следвало да се изоставят (и слава Богу, в по-голямата си част са преодолени вече), човечеството загубило вярата си в Бога. Станало като в поговорката: „Заедно с водата от коритото изхвърлили и детето” - само че това дете се оказал Младенецът, роден във Витлеем.

Когато децата се възпитават в боязън от Бога (в смисъл, че Той ще ги накаже, ако съгрешават), все в някой период от живота си ще преживеят същото, което станало по времето на Д. Дидро с цялата ни цивилизация. Те ще престанат да се боят, ще станат безбожници и ще се откажат от всяка нравственост. Ж.-П. Сартр описва как в детството си, играейки си с кибрит, прогорил един килим. Отначало чакал Всевиждащият Бог да го накаже, а после, когато не последвало наказание, разбрал, че не е нужно да се бои от Бога, значи - „всичко е позволено”. Така в сърцето на бъдещия философ-екзистенциалист покълнало за пръв път неверието.

Три пътя към Бога

Още древните отци казват, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника и на сина. Когато човек се въздържа от грехове само поради страх от адските мъки, това е пътят на роба, който се ръководи от страх пред наказание. Пътят на наемника е свързан с желанието да заработи някаква награда.

Ако някой извърши даже подвизи заради желанието да се сподоби с Царството небесно, то светите отци наричат делото му наемническо. Бог иска от нас да поемем по пътя на синовството, т. е. от любов и усърдие към Него да постъпваме честно и да се наслаждаваме на спасителното съединение с Него в душата и сърцето си. В миналото към Бога вероятно водели и трите пътя, но в края на ХХ век стана очевидно, че първият и вторият са пътища без изход, тъй като, ходейки по тях, стигаме единствено до нервен срив, погубвайки и себе си, и множество хора около нас.

Все още обаче, самите ние се плашим един другиго, че Бог за нещо ще ни накаже. „Бог го наказа” - казваме за някого, комуто нещо се е случило, когато считаме, че той е заслужавал наказание за нещо. Всъщност ние се страхуваме от Бога както елините - от Зевс, египтяните - от Амон, а римляните - от Юпитер. При това въобще и не забелязваме как сами ставаме езичници.

И все пак, не може без страх Божий! Този израз се среща многократно в Библията, което съвсем не е случайно. Само е нужно да разберем какво представлява този страх, който ни учи на мъдрост (Притч. 15:33), предпазва ни от зло (Притч. 16:6) и ни води към живот (Притч. 19:23); той е чист (Пс. 18:10) и освен всичко останало, се заключава в това, да ненавиждаме злото (Притч. 8:13). Това не е ужас пред Бога и не е страх от евентуално наказание. Бог не ни преследва, но ние бихме могли твърде лесно да Му причиним болка с нашето непослушание.

Някое дете се страхува от майка си да не му се скара, но друго се бои да не би да я огорчи или разстрои. Ето къде е разликата между човешките страхове пред нещо опасно и страха Божий, който за нас е най-драгоценното от всички съкровища.

От 90-те години на ХХ в. наблюдаваме едни сърдити православни млади хора, за които религията е свързана преди всичко със страха пред Типика, Устава - да не би да нарушат поста или да сторят някакъв грях, мрачни, сурови, дори външното поведение на които е иноческо. Боим се те да не са избрали за себе си пътя на роба. Разбираемо е защо - през тоталитарния режим дълго бяхме роби и сега е трудно, даже почти невъзможно, да се избавим от робската психология. Но е необходимо, та да не би да изгубим един ден вярата си, подобно на нашите прадеди и деди, които се отказали от Бога, понеже виждали в Бога несвобода. Отказвайки се от Бога посредством ума си, те простирали към Него сърцата си; отхвърляйки несвободата, те се стремели тъкмо към Бога, само дето не знаели, че Този, Който им е толкова нужен, Който не им достига, е именно Той, а не някой друг.

Раби Божии

Смятайки, че ние ходим на църква само заради страха от наказание, невярващите мислят, че религиозността унижава човека, потиска неговото „аз” и въобще ни прави роби. Това е наистина така, ако виждаме в страха Божий единствено и само страх от наказание или възмездие. Тия, които разбират нашата вяра по този начин, се помрачават и се превръщат в роби на религията. Когато проумеем истинската същност на страха Господен, нашата вяра ни окрилява, открива пред нас нови възможности и нови хоризонти, дава ни нови сили. Именно в християнството невъзможното става възможно. По думите на Иисус Спасителя „за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно” (Марк. 10:27).

Във връзка с горното е уместно да си припомним значението на староеврейската дума за „раб Господен” (евед Иахве). „Евед” означава служител или съработник Божий и едновременно с това отрок, т. е. чедо, което е пораснало, но не съвсем. Към него може да се отнасяме като към възрастен, макар все още да трябва да го наглеждаме и полагаме грижи за него - ето що е „раб Божий”!

Християнството започва с коленопреклонението! Тези думи, колкото и важен, и верен тезис да стои зад тях в очите на православния християнин, будят недоумение у хора, които не знаят нищо за християнството, богослужението, мистическия опит в Православието. За човек, който нищичко не знае извътре за християнството, а само външно, тази фраза изобразява смазан от религиозните догми човек или робски застанал на колене пред иконата в тъмния храм.

Да, по този начин се разбира коленопреклонението на християнина, гледано отстрани. На дело, в него се изразява не робска зависимост, покорност или страх, а коренно различно чувство - възторг: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро” (Пс. 103:24). Същото чувство е удивително точно изразено и в прокимена на вечернята в събота: „Господ се възцари, в красота се облече” и други богослужебни текстове.

Това чувство е преживяно от всеки лекар, видял безнадеждно болно дете да оздравява; от всяка майка, посрещнала сина си жив от война; а в края на краищата и от всяко дете, намерило в утрото на рождения си ден играчка или подарък, за който дълго е мечтало. И любов, и благодарност, и щастие, и усещане за Неговото присъствие до нас, изобщо - пълнота, това е то, нашето коленопреклонение, нищо друго; във всеки случай не и страх. „Ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това... В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха” (1 Йоан. 4:16-18).

Богословие на страха

Обаче религията, основана на страха, е все още привлекателна за някои. Днес безразборно се преиздават стари книги, проводници на това богословие на страха. Нормално би било да предположим, че заинтересовани групи и сили дават указания за фототипни издания на подобни книги с цел да се насажда в православния народ атмосфера на страх, робско послушание, покорство, като едновременно с това целят да отслабят влиянието на Църквата сред народа, да я дискредитират в очите на населението и т. н. Често тези издания са плод на усилията на честни хора, без каквито и да било злоумишлени намерения - бедата е, че издателите им, както и ние понякога, сами предпочитаме положението на раби, вместо богосиновството.

Използването на религията в качеството на инструмент се превръща в трагедия за всички. И за народа, и за онези, които го използват, и за самата религия. Това довежда най-напред до култивирането на абсолютна религиозна индиферентност, после до взрив на безбожие и накрая до появата на нови изповедания и нови религии. По такъв начин нова религия в края на ХХ век стана марксизмът, който зае в сърцата на много хора, без значение добри или лоши, мястото на Бога, изгонен оттам чрез задължителността на постите, изповедта и атмосферата на страх, нагнетявана от някои до ден днешен.

Повечето от нас са израснали в епохата на робството и от пелените сме били роби, като още на 3-4-годишна възраст сме осъзнали общозадължителността на този факт. До такава степен сме привикнали с робската си роля, че на пътя към Бога също избираме да сме роби (вместо раби).

Евреите в пустинята видели в Моисей враг именно защото той ги освободил от робство (Изх. 16:2-3). Ние също считаме за враг оня, който ни напомня, че сме призвани към свобода (Гал. 5:13), само защото сме свикнали с несвободата и тя ни е психологически по-близка. Точно тази несвобода, сковаваща нашите сърца, ни пречи да почувстваме Иисус, а в Църквата да виждаме само заповеди, установления, забрани и да не усещаме Неговото изгарящо присъствие и радостта, за която са ни оставили свидетелства от опита си църковните писатели.

В съветските времена в училищата на децата се преподаваха знания, ориентираха ги към фактологията, развиваха паметта им. Учеха ги на бързо четене, а трябваше да ги учат на бавно, но задълбочено. Никой не развиваше техните чувства. И днес, идвайки в Църквата, те отново искат да научат всичко за Бога, за истината, за православната вяра. И не разбират, че в тази област главното са не толкова знанията, а чувствата. Ориентацията към знанията ни прави неживи, а съчетана с робската психика ни превръща и в роби на собствения ум и неговите ограничени възможности, поради което не сме в състояние да се потопим в Бога като в океан, както е описано от светите отци.

Постоянно и навсякъде търсим врагове, проверяваме вярата си по каноните като ученици, сверяващи отговорите на задачите в учебника; заплашваме се един друг с Бога, виждайки в Него, може би и добър, но робовладелец, а себе си - роби. Струва ни се, че всичко около нас е лошо и ужасно, толкова лошо, както никога досега. Затова и до днес още нямаме сили да възкликнем заедно с архиепископ Йоан (Шаховский): „Земята е загърната като в слънчев прах от любовта Господня.” А това си е напълно вярно.

ВРЕМЕНА НА ПОДЕМ И УПАДЪК НА РЕЛИГИЯТА И НРАВСТВЕНОСТТА

Автор: Б. Титлинов*

 

Авторизиран превод от руски:

йеродякон Петър Граматиков

(*Журнал "Странник", Год XLII, т. I, Петроград, 1901, сс. 42-71)
Източник на публикацията:
сп. "Сияние", http://sianie.net/?p=3225.

В хода на историческия живот на човечеството не е трудно да се забележат периоди, когато пулса на живота като че ли започва да бие по-силно, във всички части на човешката дейност започва оживление, енергията се повишава, производителността се усилва, въобще цялостният човешки организъм се пробужда и човечеството тръгва с бързи стъпки по пътя на прогреса. От друга страна, с тия светли епохи срещаме и други епохи, които като тъмни ленти стоят на фона на историята. Това са периодите на упадък, застой и мрак. В тях няма ни славни имена, ни велики събития, нито безсмъртни произведения на изкуството и създания на творческата мисъл, нито пък сияния на гений или поне слаби отблясъци на талант. Хората, като че ли са изчерпали своите сили, изразходвали са духовните съкровища и, обезсилени и уморени, са потънали в апатия.

Историята на религиозното съзнание на човечеството ни показва същата картина. И в нея виждаме периоди на упадък и периоди на подем, и тук ясно личи това редуване на понижение и повишение, както и в общото русло на живота на човешкия род. В определени моменти от историята религиозното чувство отслабва и заглъхва, олтарите не виждат жреците, храмовете пустеят, религията изгубва своята ръководна роля в живота, и хората поемат по своя си път, сякаш нямайки нужда от небето и все едно са забравили за него. Цялото им внимание се съсредоточава тогава върху непоредствената материална действителност; и обикновено в областта на външната култура в подобни периоди човечеството достига забележителни успехи. Заедно с тия успехи се отбелязва засилване и на умствената деятелност, развитие на науките и философската мисъл. Тези бързи успехи играят не малка роля за упадъка на религията, с който се характеризират подобни векове. Опиянено от горделивото съзнание за своята мощ, човечеството изживява своята лекомислена младост с нейните мечти и идеали, с нейната самоувереност и упование на собствените сили, с отхвърлянето авторитета и преданията. Разумът, увлечен от победите в областта на знанието, смело взима ролята на вездесъщ по всички въпроси и обещава на човека без висша помощ, разчитайки само на собствените си сили да проникне в тайните на битието. А могъщата вяра на човека в сания себе си, при това твърде преувеличена вяра, неволо поражда онзи индеферентизъм и скептицизъм, който ледено сковава религиозното чувство.

Но има и други епохи, които можем да наречем векове на човешката вяра. В по-голямата си част те идват след вековете на упадък на религията и с атяхната противоположност. Бързо преминава юношеството на човека и лекомислието се замества от мъдра опитност. Бързопреходна е младостта на човечеството и мимолетни са увлеченията и грешките на отминалите дни. Животът не е изпълнил своите обещания; науката и философията безсилно стоят пред загадките на съществуването, без да са в състояние на проникнат отвъд съдбовната двер. Тогава се и разкрива с все сила винаги живата в човешката душа потребност от молитва и вяра, потребност, която може да отлсабне, но не да изчезне; която може да се приглуши, но не да се изличи. "Вечните въпроси" търсят своято разрешаване с особена настойчивост, и жаждата да се намери отговор на тях достига своя апогей. Неудовлетвореността, недоволството от настоящето изникват с небивала сила, и понеже няма надежда за бъдещето, има един единствен изход – отчаянието, или връщането към вярата. И безпомощното човечество се обръща с молба към забравеното небе. Религията, до момента унищожавана, се радва вече на най-жив интерес, и подем на религиозното чувство се усеща във всички сфери на живота. Никога вярата не е била по-горща и настойчива. Никога човекът с по-голямо упование не е обръщал взорите си в отвъдния свят, никога с по-голяма самоотверженост не е предавал себе си в ръцете на Провидението. Индеферентността и скептичността отстъпват място на религиозното пробуждане и задълго изгубват всякакво значение в очите на людете.

Историята на човешкия род възхожда към първобитните времена на човечеството. Там трябва да се обърнем и ние, ако желаем да проследим от самото начало фазисите в развитието, през които е преминал религиозният живот, периодите на неговия упадък и подем. От тези далечни времена не са останали исторически паметници, и единствена ръководителка, която имаме е Библията, макар съобщаваните в нея сведения да са твърде кратки и непълни. Въпреки това, и без да е възможно в ддения случай точно изследване, ни и предадените в Библията факти говорят, че колебанията на религиозното чувство не са били чужди на най-ранните времена от историята (библейската). Именно, Библията ни съобщава за всеобщото забравяне на Бога преди потопа. Според нейното повествование, това била епоха на крайно нечестие, когато всеки човек замислял зло през всичките си дни. Религиозното чувство, потребността от молитва и помощта свише видимо отслабнали, до степен, че хората не искали да си спомнят дори за небето, независимо от всички предупреждения, като напразно гърмял сред тях гласа на проповедника на покаянието. Само вълните на потопа можели да отмият от лицето на земята нечестието, а заедно с него и развратеното човечество, забравило своя Творец.

В последващия исторически ход пред нас се явява избрания народ Божий – Израил. Макар да не му било съдено да играе значителна историческа роля, макар да бил един от най-малките народи на Азия, но в религиозно отношение той оказал такова влияние на всички по-късни векове, че историята на неговия религиозен живот не може да бъде премълчана. Въпреки високоразвитото религиозно съзнание у Израил, не може да не се отбележи колебанието на неговото религиозно чувство. Наистина, в израилския народ нямало място за скептицизъм и неверие; но затова пък целият му живот представлява история на отстъпление от Иехова и връщане към Него, а тези отстъпления и възвръщания свидетелствуват за упадъка или подема на религиозните влечения. При това е забележително, че наблюдаваното в по-късните етапи от живота на човечеството, се вижда и в дадения случай. Успехите на външния материален живот, външното благосъстояние съвпадат с религиозния упадък. Достатъчно е да си припомним периода на съдиите. Победени са външните врагове, настъпва спокойствие в страната – Иехова е забравен и се пали тамян пред езически божества. Когато дойдат притеснения от съседните народи, а Израил стене под игото на робството, - отново свещениците се събират пред олтаря, отново се стича Израил при светилището да моли за помощ и избавление. Особено силен подем на религиозния живот се отбелязва след вавилонския плен. Чуждоземното господство и разрушението на Иерусалим, сякаш разбивали всички национални очаквания на еврейския народ, и в това бедствено положение религията била едничкото утешение. На бреговете на могъщия Ефрат, далече от родината, се пробудила у евреите цялата сила на религиозното чувство. С него живял народът в последващия период от своето съществуване.

Първата криза в религиозния живот на историческото човечество, който заслужава сериозно внимание, с еотнася към последните векове на до-християнската ера. Това е епоха, която няма подобна на себе си в по-късните векове. Даже, когато по-после имало периоди на упадък на религията и отслабване на религиозното чувство, никога антирелигиозно движение не е засягало дълбоко самите народни маси, а по-скоро е увличало, в по-голямата си част, висшите класи.

Не бива да разглеждаме даденото явление като внезапно, несвързано с предшестващия ход на развитие. Напротив, то се подготвяло цели векове, като в последните времена преди Рождество Христово религиозният скептицизъм се проявил с особена сила. Началото му можем да потърсим в Гърция пет века преди нашата ера, и, единствено проследявайки го до този източник, е възможно да се разбере състоянието на света в разглеждания период. Гърция, както е известно, е родината на философията и науката; тук първо (след Индия) се пробудила философската мисъл. На Гърция светът дължи грандиозните творения на разума, най-прекрасните произведения на изкуството, но на нея също, за съжаление, се дължи и вечната болест на човечеството, болестта на неговия духовен организъм – религиозният скептицизъм. "Когато духът веднъж е достигнал самия себе си, когато силата на мисълта е вече освободена от авторитета и вседостоверната опора, и по пътя на свободното убеждение да се доведе ума към идеалното, благото и божественото, като към такова, което напълно се одобрява от разума; тогава трябва да се възбуди търсещата мисъл против всякакви предрасъдъци и обикновено само на вяра да се премат мнения, докато всеки със своя собствен ум да поражда и привежда в себе си съзнанието за всеобщата истина" (Каррьер, Исскуство в связи с общим развитием културы, т.II, сс. 167-168). Такава и задача си поставила гръцката философия, - да построи върху началата на разума цялостно миросъзерцание, свободно от всякакво влияние на авторитета. Поставяйки си така цел, тя естествено вслезла в разрез с религиозните вярвания. Колкото и разнообразни да били философските школи на Гърция, всички те си приличали в едно – в разрушителното влияние върху религията. Свободното развитие на мисълта изисквало преди всичко останало свобода в религиозната сфера. Тогава човекът бил изпълнен с вяра в себе си. Той карал своята юношеска възраст, горд със съзнанието за собствените си сили, отскубнал се от оковите на авторитета. Той се надявал, действително, в самия разум да намери своята опора, той се надявал изцяло да достигне истината. Колко голяма била самонадеяната гордост на елина, става ясно от това, че Елада обоготворила човека. Поразена от неговат красота, първо физическата, после и духовната, тя се поклонила пред тази красота, и от това време човекът станал истинското божество на Елада. Обаче такова самообежествяване не би могло да се нарече религия. То удовлетворявало по-скоро естетическите, отколкото религиозните потребности на човешкия дух. Някакъв стихиен индеферентизъм съставял основната характеристика на гръцкия живот от онова време. Гръкът, сякаш не се нуждаел от божество, изцяло потопил се в света на поезията и красотата. В началото все още наблюдаваме стремеж да се поддържа сриващата се религия и една от жертвите на този стремеж бил Сократ, Но само век след това същият този атински народ видимо изцяло изгубил религиозното си чувство.

Когато Димитър Полиоркет се настанил в храма на Атина Палада, народът му запял химн, като на едното истинско божество с думите:

"О син на всевишния бог, син на Посейдона

И Афродита!

Нима другите богове са без уши

Или пък са твърде далеч,

Дали въобще съществуват, но в крайна сметка

Те не са загрижени за нас...

Тук виждаме твоето лице...

Така че на тебе ние се молим!"

В тия думи се забеязва не просто индеферентност, а насмешка на д религията, насмешката на безгрижното лекомислие, свидетелстващо за пълния упадък на религиозното влечение сред народа, съчинил подобни химни. От Гърция вълната на неверието се разпространила и в други страни, повличайки все повече и все по-обширни кръгове на обществото. Философията, завършвайки разрушителното си дело в родината, придобивала все нови и нови прозелити извън нея. Рим, господарят на тогавашния свят, както е известно, съвършено попаднал под духовното влияние на покорената Елада.

Две философски школи на Гърция привлякли към себе си най-много последователи из средите на римското общество, при това и двете, макар да се разминавали в своите основни начала, съвместно работели за разрушаването на религиозните устои на живота. Тия две школи били епикурейската и стоическата.

Епикурейството представлява система с абсолютно материалистически характер. За философоите на това направление светът представлявал сбор от атоми, безкрайно малки неделими частици, различните съчетания от които обясняват всички явления на живота. Човекът изцяло се въртял в този кръговрат на метерията; и тялото, и душата му не са ни повече, ни по-малко агрегати на веществените частици, чиято крайна съдба била разрушението, разлагането на техните съставни елементи. Върховна цел в този живот било наслаждението, хармоническото наслаждение на света, на което възлагал цялото си щастие епикуреецът. Разбираемо е, в какво отношение към религията стояло подобно учение, За божеството няма място в този свят, щом последният се свежда до прост конгломерат от материя. "Всичко е лъжа, което ни говорят обикновено боговете, - пише Епикур в едно от своите псима, - и няма нищо справеливо нито в наказанията, които уж били изпращани на злите, нито в наградите, предвидени за добрите." Учениците били верни на своя учител. Насмешливо-презрителното отношение към религиозните вярвания било завинаги отличителна черта на епикурейците. Лукреций се подиграва над вярата в рповидението. Небето е безсилно пред съдбата и законите на природата. Няма божество, няма задгробен живот, няма страх от наказание. Природата е единственото божество, достойно за почитание, и само нейната свята хармония е достойна за поклонение, тъй като природата е източник на всеки живот, тя всичко твори и развива по собсвените си закони. Това божество на епикурейската философия не се нуждаело ни от жертви, ни от поклонение, ни от молитви. Напразни биха били тука сълзите – вселената е вечно безмълвна и няма, понеже атомите са равнодушни към човешката мъка. Впрочем, това обстоятелство ни най-малко не смущавало последователите на Епикур. На тях им се струвало, че не е необходимо живо божество, понеже в душите им почти угаснала самата потребност от религиозно чувство. Обратното, даже самата мисъл за някакво същество, намиращо се над природата и извън нея, им се струвала неприятна и противна, защото смущавала ясното и светло състояние на духа им, нарушавала неговото щастливо спокойствие.

Философията на стоиците намерила най-широкото си разпространение в древния свят на границата между Стария и Новия завети. Но нейното влияние е не по-малко антирелигиозно, отколкото и влиянието на Епикур. И ако последното било материализъм в най-чист вид, то първата въплътила пантеистическия светоглед. Там светът се разглежда като сбор от атоми, тук произлизал от божеството, развивайки се от него по опрделени закони, както от зърното израства растение. Там божеството било изгонено от света, като мястото му заемала вселената; тук то се сливало с вселената, и, следователно, в края на краищата отново оставала една безжизнена, мъртва природа. По такъв начин, две различни учения се сливали в своите крайни изводи, и ако при епикурейците се потушавали всякакви религиозни влечения, същото действие върху стоиците оказвала тяхната доктрина.

Това става още по-ясно и понятно, когато се занимаем с нравственото учение на стоицизма, което несъмнено е оказало най-силно влияние, сравнено с неговите теоретически положения. Стоицизмът си създава будаистическия идеал за безметежно-спокойния мъдрец, равнодушно наблюдаващ сцената на живота, и в този идеал търсел щастие и удовлетворение. Мъдрият прави необходимото, постъпвайки както повелява познаването на доброто; убеждението му е непоколебимо-твърдо; равнодушен, спокоен, щастлив вътрешно, той е господар на своите желания и съвършено независим от външните фактори; единствено той е свободен, защото достига своята цел със спокойна душа; той е истинския богаташ, тъй като от нищо не се нуждае и от всичко може да се ползва както се следва; той истински цар, комуто всичко се подчинява, истински поет и единствен жрец, понеже възвестява словото на истината и почита Бога с благочестиви постъпки; в него се осъществява разумът, той витае като Бог сред смъртните, уподобявайки се на Зевс в блаженото житие. Не можем да не се съгласим, че идеалният стоически мъдрец неволно ни привлича с чистотата на своя дух. Но не можем да отречем и това, че тъкмо тази ясност, тази самоудовлетвореност всецяло съсредоточават вниманието върху външното и препятстват духа в неговите възвишени пориви към небето, сковава неговите най-добри стремления – да вярва и да се моли. Гордият мъдрец не може да преклони колена, не би могъл да се отдаде на възторга на самоунижението – той самият е бог, той безусловно се осланя на своята нравствена сила и се ръководи от внушенията на собствения си разум. Пък и смешно би било да се моли за нещо бездушната вселена или пред природата да се изливат чувствата на вярващата душа.

Виждаме, че влиянието на гръцката философия е било пагубно за религиозното чувство на човечеството. Епикурейството го погубвал със своите материалистичеки възгледи и подигравателна индиферентност, стоицизмът – със своята горда доктрина от пантеистически характер; докато накрая, съществуващата редом с тези школи скептическа школа или нова академия, проповядвайки невъзможността за познание, заразява с неизцелимия си скептицизъм. И, на дело, под въздействието на всички тия влияния вярата като да изоставила човечеството. И не само образованите слоеве на обществото били индиферентни, а и народните маси били проникнати от скептицизъм както по отношение на националната религия, така и по отношение на религията изобщо.

Пагубният пример, коойто давали висшите класи, не могъл да не даде последствия, още повече, че самата литература и наука – тия двигатели на общественото мнение – били проводници на антирелигиозни тенденции. За Цицерон, Сцевола, Варон и други религията е просто полезно държавно учреждение, и изпълняването на религиозните обреди е необходимо не като потребност на вътрешното чувство, а като задължение за признаване на държавната власт. Плиний Старши смята за безумие вярата в боговете, в безсмъртието на душата. Мъдрият не се нуждае от положителна религия, тя е необходима само на необразованата тълпа. "Несправедливо би било да се разграничава народното мнение от мнението на просветените хора. Същите тези писатели са били едновременно и наставници, всенародно преподаващи своето учение, и жреци, изпълняващи религиозни обреди; при това те били славата на своя век не само по ум, но и по душевно благородство. Те изразявали общото убеждение и нито един глас не ги осъждал, нито един не им противоречал. Въобще малка била разликата между така наричаната тълпа и така наричаните мислители. В невежественото безстрастие на орача безсъзнателно се крие също толкова неверие, колкото се изказва в красноречието на книжовника. При всяко положение, онова, което се пише от всички, се мисли от всички непишещи, ако не днес, то утре" (Хомяков, Сочинения, т. IV, сс. 405).

Разбира се философските виждания не могли да бъдат съзнателно усовоени в простата, неграмотна тълпа. В нея смътно достигали като ехо ученията, вълнуващи обществото: научни понятия за божеството, обоготворяването на природата, вяра в съдбата и др. под. Мнозинството, явно, не могло да си даде сметка за тия понятия, ако би му била поискана такава; но това обстоятелство никак не му пречило да се надсмива над боговете и религията ведно с философите и учените. Работата била в това, че не всяка научна теория достигала до низшите слоеве, обаче до тях намирала достъп всяка одигравка, всяка насмешка над старите вярвания. Резултатът бил един и същ: едни не вярвали по убеждение, други ставали скептици от лекомислено подражание. "Никой не вярва, че боговете са богове, - казва Петроний,- никой и косъм не дава за Юпитер: ние въобще не сме религиозни." Храмовете запустели, отбелязва Ювенал, или били посещавани единствено като място за разврат: "Смях получавал простака, утвърждаващ, че божеството живее в храмовете и на олтарите, обагрени с жертвена кръв." По свидетелството на Проперций, науките омотали с паяжината си светинята и олтарите обрасли с трева.

Крушението на религията в културното човечество в края на до-християнската епоха и в началото на нашата ера било пълно. Религиозното чувство като че да било умряло. Единствено болезненият мистицизъм, който се разпространявал по това време, свидетелствал, че религиозната потребност още не била чужда на човешката душа, че просто е заглушена под студените веяния на скептицизма. Такова съсътояние не можело дълго да продължи. Философията, която планирала да замени човешката вяра, не удържала своите обещания. Нейните мечти да построи мироглед върху началата на разума, да отговори на всички въпроси и да разреши всички проблеми, които тревожели човечеството, се оказали неосъществени. В областта на знанието разочарованието настъпило отдавна. Най-ранните философски опити вече приключили със скепсис, оттогава и скептическото направление като червена нишка преминава през цялата история на философията. Но това разочарование в началото нямало мрачен характер. Още била жива вярата в човека, вярата в нравствения идеал; жива била надеждата да се намери пълно удолетворение в създадения от разума тип естествена мъдрост. Чак, когато се разбил и този идеал, угаснала и тази надежда, - едва тогава разбрало човечеството пълното си разочарование. Вярата в себе си се оказала преувеличение, идеалният мъдрец се оказало, че съществува само във въображението. Гордостта на волята се предала. Гордостта на разума се предала още по-рано. "Добродетел, ти си празна дума - казал римският свят чрез устата на Брут. "Какво е истина?" – чрез устата на Пилат питал той и задавал въпроса си без надежда да получи отговор. "Няма нито красота на волята – добродетелта, нито красота на знанието – истината; светът останал без божества."

Оттука започва обрат в религиозния живот на човечеството. Епохата на упадък приключила; не могло да се продължи по-нататъка. Горчивото чувство за измамени очаквания заставило хората да се замислят и отново ги довело към вярата. Започнало движение, диаметрално противоположно на предишното. При това наблюдаваме, че кризиса приближава с извънредно бързи стъпки. Религиозното чувство, така задълго подавяно, избликнало на повърхността, като породеното от него въодушевление обхващало все по-широки части на света. А през това време се извършило в света най-великото историческо събитие – появило се християнството.

За да стане още по-понятно състоянието на човечеството в следващата епоха, представляваща характерно явление по забележителния подем на религиозното чувство, доста полезно би било да спрем вниманието си на преходната степен, свързваща епохата на вяра с предшествуващия период. Неопределеното блуждаене по пътеките на философските школи, мъчителното напрежение на духа, изтерзаван от "вечните въпроси", горещо жадуваното разрешаване на тези въпроси и проихождащото оттук страстно търсене на истината – това са отличителните черти на преходния период. Отражение на вътрешното състояние на хората от това време намираме в едно произведение от II в. сл. Хр. – "Климентини". Неговият герой, Климент, разкрива по следния начин състоянието на своя дух: "От най-ранна възраст ме обземаха съмнения, и сам не знам как попаднали в душата ми. Ще приключи ли със смъртта моето съществуване и не ще ли изчезне споменът за мене, както безкрайното време покрива в забвение всички човешки деяния? Но, в такъв случай, имало ли е смисъл да се родя на този свят? Кога е сътворен света и какво е било до неговото сътворение? Ако светът е съществувал от века, то следва ли той да съществува вечно; а ако светът има начало, то би трябвало да има и край. Какво ще стане при края на света, ако не мълчание и смъртен покой? Или може би ще се случи нещо, за което сега е невъзможно и да се мисли? Носейки в себе си непрестанно тези въпроси, породили се от самосебе си, аз силно страдах, пребледнях, изнемощях; и най-ужасно беше, че когато исках да се освободя от подобни мисли, като безполезни и ненужни, те с нова сила се вкопчваха в душата ми и ми причиняваха нови мъчения... Обладан от подобни мисли, аз се обърнах към школите на философите, за да получа там някакво разрешение на съмненията, но не намерих там нищо друго, освен построяване и разрушаване на известни философски положения, вечни спорове, в които, например, печелеше връх ту мнението, че душата е безсмъртна, ту наопъки, че тя е подвластна на смъртта. Побеждаваше първото мнение – и аз се радвах, тържествуваше другото – и аз отново изпадах в униние. Така ме повеждаха ту в една, ту в друга посока различните въгледи, и аз трябваше да призная, че нещата се представят не такива, каквито са в действителност, но във вида както си ги представя една или друга гледна точка. И отново ми се замая главата и страдах от цялата си душа."

Очевидно не единствено Климент се мъчил и страдал под гнета на неразрешимите съмнения. Тъй страдали и хората от неговото време, в търсене на успокоение за блуждаещата си душа. Всеобщата пробудила се духовна жажда оказала влияние и на философията. Последната, отстъпвайки пред изискванията на религиозното чувство, искала да поправи своята предишна грешка и се заела да въдигне същото здание, над разрушаването на което тъй дълго се трудила. Философите станали творци на релгиозни системи. На сцената излязли вярванията на Халдея, Персия, даже далечна Индия. От всички религии на света философите поискали да създадат нова световна религия и в резултат на тези усилия се появили александрийската теософия и неоплатонизма. Но всички тези опити се оказали безплодни; философията изгубила своя кредит на доверие. На света се възнесла нова звезда – християнството, и в тази религия на любовта и всеопрощението намерило изход за себе си религиозното чувство на човечеството.

Християнската религия припоявяването си заварила религиозното чувство на хората в криза. Тя дала силен тласък на това съзнание, и предизвикала реакция със забележителна сила. Изморената от предходните блуждаения и безплодни опити, измъчена от скептицизма и съмнението, човешка мисъл жадувала успокоение и накрая го намерила там, където и досега намират пристанище всички трудещи се и обременнеи. Духовните сили на човека намерили поприще за най-широко развитие, и светът като че ли празнувал своето тържество и своето спасение чрез мощния порив на религиозното въодушевление. Не е необходимо пространно да се обяснява как се проявявал този порив навред, където прониквала светлината на Евангелието и достигало словото на изкуплението. Разпити, меч, тъмнични окови, всичките мъки, каквито можела да измисли човешката злоба, не можели да поколебаят силата на вярата. Спокойно, като че ли на пиршество, хората отивали на заколение, и заревото на огньовете само осветявало с пламъка на религиозното чувство горящите лица. Този пламък се разпространявал все по-далече, обемайки остарялия свят и вливайки нов живот в жилите на човечеството. Наистина, първоначалното одушевление отшумяло сравнително скоро, но подемът на религиозния живот продължил цяло хилядолетие.

Много обвинения се издигат срещу средните векове и много мрачни страни се посочват в живота на тези времена. Това са векове на мрак, невежество и суеверия, когато светът бил считан за населен от нечисти духове, вещици и др. под., когато човек не могъл да си даде отчет за най-обикновените природни явления, и се задоволявал с грубите им олицетворения. Тогава мисълта заспала дълбок сън, скована от авторитета. Тогава свободата се погазвала беззаконно, човешкото достойнство се унижавало безнаказано. Тогава господствала инквизицията с нейните ужаси, тогава горели нейните огньове, заглушаващи стоновете на мъчещите се на тях човешки същества. Историкът с отвращение се спира пред тези явления и се старае веднага да подмине тази печална епоха, като не признава на същата никакво значение за прогреса и виждайки в нея просто десетвековно преустановяване на човешкото развитие.

Никой не ще се заеме да оправдава тъмните страни на средновевния живот и да идеализира този период от историята. За историка, като такъв, той никога не ще получи розова окраска. Но не в такова положение се оказва онзи, който желае да изследва хода на религиозния живот на човечеството. Той се интересува неот гледната точка на обейтивния наблюдател на мащабите на измерваното събитие, а от гледната точка на психолога, която придава на въпроса абсолютно различен вид. Средновековната история рисува пред нас грандиозната картина на царството на Църквата, вярата и религията. Неволно се набива в очите контраста мжду тези векове и предишното състояние на обществото.

Дохристиянският свят завършил със скепсис, индиферентизъм и апатия; християнският свят започнал своя живот с възобновление на религиозното движение. Много събития от историята за нас биха били съвършено непонятни, ако не отчетем главния двигател на живота през този период, главния жизнен импулс на човешката дейност – религиозното чувство. Да вземем, например, догматическите богословски спорове, всички вълнения по повод на ересите, разколите и пр. На пръв поглед ни се струва доста странно, че богословските, понякога твърде деликатни, въпроси могат така да завладеят обществото, че за тях да спорят по улиците и площадите, да търпят заради тях изгнание, лишаване от имущество, обществено положение и други несгоди. Всяка странност изчезва, когато си спомним за тогавашните настроения на хората. Религията не била за тях нещо отвлечено, религиозните истини не били само умствени упражнения, които не излизат извън областта на мисловната дейност. Напротив, религията била за тях дело на живот и убеждения, имала най-жизнен интерес, и нямало област на човешки отношения, където да не било проникнало нейното влияние. Човекът беззаветно се предавал на волята на Провидението, в безаветно чувство на преданост заставал ничком пред олтара и на Църквата възлагал едничкото си благо. Оттука всички области на бита получавали религиозен отпечатък. Държавата и Църквата сключили между себе си неразривен съюз, че даже било трудно да се определи къде свършва едната и къде започва другата: дотолкова се преплитали функциите на държавния и църковния живот. Самата идея за теокрацията, осъществяването на която съставлявало и съставлява pium desiderium на папството, могла да възникне и съществува, та дори и отчасти да се осъществи, единствено в средните векове. Световното владичество на папите, техните стремления към безусловен авторитет и сляпо подчинение се обясняват с чисто психологическо-духовното състояние на Европа. В това състояние намира обяснението си едно от най-забележителните събития в историята – кръстоносните походи. Кое е можело да накара огромни маси хора да оставят дома си, родината, даже семейството и да потеглят в неизвестна далечна страна, където някога е бил Спасителя на света? В течение на няколко поколения хората с неудържима сила се устремили на изток; това станало като ново преселение на народите. Има писатели (Ребертсон), които виждат в това не повече от най-големия паметник на човешката глупост. Но подобно строго осъждане не може да се приеме за справедливо. Не паметник на човешката глупост представляват кръстоносните походи, а най-значим паметник на религиозното чувство. Именно този стимул движел огромните тълпи и само простичките думи: "Така иска Бог" сбирали под знамето на кръста стотици хиляди храбри воини, запалвайки пред тях блестящата звезда в грохота на битката с луната на Мохамед. И онзи историк, който в това грандиозно явление не иска да види нищо друго освен глупост, се разкрива като изключително лош психолог и просто не обръща внимание на ръководното начало на целия средновековен живот на човека, обуславящ всичките му действия – велики и малки.

Краят на средните векове бил същевремнно и край на епохата на вярата. Човечеството встъпило в нова фаза от своето развитие; в религиозно отношение в съзнанието настъпил поврат. Човешката мисъл се събудила от дългия сън и човекът като че да се роддил за нов живот, навлязъл в ново юношество. Италия, покрита от ореола на славното минало, застанала и сега начело на възникналото движение. Започнала знаменитата епоха, известна с названието епоха на възраждането на науките и изкуствата. Античният мир сякаш възкръснал от пепелта на вековете, и мощният гений на Фидий и Апелес, на Платон и Аристотел като че ли отново дарил света с най-прекрасните произведения на изкуството и творческата мисъл.

Обикновено разглеждат периода на разцвет на класическите науки в Италия само на отражението на блясъка на най-благородните им изяви. Не бива да се забравят и тъмните страни на италиaнския хуманизъм. А в това число най-тъмната е тъмо това лекомислено отношение към Църквата и религията, което характеризирало обществото по това време. Заедно с науките и изкуствата явно възкръснал и скептицизма, погребан преди повече от хилядолетие. В Италия се разпространило неверието, което в средите на образованото общество се изявявало като философско неверие, а между низшите слоеве на народа се проявявало като съвършено равнодушие. Разсадниците му били университетите и научните академии; така университета в Падуа обвинявали, че дълго време бил средоточие на атеизма, а научните академии в Модена и Венеция няколко пъти били закривани за ерес (срв. Дрепер, История умственнаго развития Европы, т. II, с. 185).

Платоническата академия във Флоренция на мястото на християнството поставила Платоноата философия. Против езическата безнравственост и езическото неверие, които били практикувани даже сред най-висшите прелати, ревностно се бори Савонарола. "Ето единият говори на другия: Какво мислиш за нашата хритиянска вяра? Как гледаш на нея? И последният отговаря: вярата, по моему, е само мечта, предмет за чувствителните жени и монасите." Така гледали на практика не само проповедниците на покаянието, но и Макиавели открито говори: "Ние, италианците, сме преимуществено безрелигиозни и зли." И към това прибавя: "защото Църквата, в лицето на своите представители, дава най-лошия пример." Заедно с древноезическото образование се възобновили и древноезическото неверие, и древноезическите пороци. В какво положение се намирало тогавашното духовенство не е възможно да бъде описано. Даже папските сановници, като Гуичардини, се изказват по този повод с най-остри думи. В римския двор много се грижели за изяшните изкуства, но съвсем малко за богословието и християнството. Стигнало се дотам, че на главата на западното християнство приписвали изречението: "колко полза ни е донесла приказката за Христос, е достатъчно известно на всекиго", а също и друг израз, че е "по-добре въобще да не се вярва в безсмъртието на душата" (цит. по Лютард, Апология християнства, с. 8).

От Италия духът на хуманизма се разпространил и в други страни на Европа, като заедно с това отчасти започнал да се разпространява и религиозният скептицизъм. Впрочем, възникналата реформация със своята сериозна ориентираност го овладяла още в самото начало. За Европа отново настъпило за определен период време на вяра с религиозно въодушевление и богословски спорове. Това настроение не било устойчиво. Скеприческият рационализъм не изчезнал и продължил своята разрушителна работа. Последиците не закъсняли.

От втората половина на XVIII век започнал забележим упадък на религиозното чувство в еропейското общество и при това в определено по-широки размери, отколкото в епохата на италианското възраждане. Антирелигиозното движение започнало в Англия с деизма, който възнамерявал да подмени християнството с естествената религия, но пълното си развитие достигнало във Гранция. Тук деизмът се превърнал в съвършено отрицание на Божеството. Волтер, идолът на своето време, си поставил за най-главна задача на живота борбата против Църквата и откровението. Християнството му се струвало недопускаемо суеверие и любим израз му бил: "унищожете нечестието". Той питаел надеждата, че до няколко десетилетия неговото желание ще се осъществи напълно.

Идеите на този век намират израз в знаменитата енциклопедия на Дидро и Даламбер, която дълго време господствала над умовете. Запознанството с някои мисли от това произведение, както и от други бележити писатели от онова време, ни разкриват общото настроение на европейската мисъл. Как се гледало тогава на откровената религия, разбираме от следните думи на Дидро, с които той се опитва да докаже, че на човек му стига натуралната религия: "Зконът на откровението не съдържа в себе си никакви нравствени правила, които да не са били предписани и да не са изпълнявани на практика под влиянието на природните закони, така че той не ни учи на нещо ново относно нравствеността. Законът на откровението не ни запознава с някакви нови истини, понеже истината не е нещо друго освен определение на някакъв предмет, изразяващо такива идеи, които на мене са ми ясни и връзката между които е също понятна. Но откровената религия не ни дава такива определения. Всичко, което тя е добавила към натуралния закон, се съдържа в тет или шест положения, които за мен са така непонятни, като да са написани на древно картагенско наречие, та за мене са неразбираеми и идеите, изказани чрез тези положения, и взаимовръзката между самите идеи" (О достаточности натуральной религии, пар. 5).

"Католическата религия, пише той в едно от писмата си, - представлява за мен най-нелепата и най-жестоката в своите догмати, най-неразбираемата и неясната, най-метафизичната, най-обърканата и заради това водеща към раздори, към възникване на секти, разколи и еретически учения, най-вредна з аобщественото спокойствие, най-опасната за монарсите, вследствие на своето йерархическо устройство, своите задачи и своята дисциплина; най-безвкусната, най-мрачната, най-готическата и най-непривекателната в своите църковни обреди, най-дребнавата и необщителната по своите нравствени правила, които нямат нищо общо с господстващите навсякъде правила на нравствеността, а представляват само на нея принаделжащата евангелическа, апостолска и католическа нравственост – от всички най-склонна към нетърпимост. Отстранила някои нелепости лютеранската вяра е по-добра от католическата, социанизмът е по-добър от протестантството, а деизмът с храмовете и църковните ритуали е по-добър от социнианството. Ако човек, склонен по природа на суеверие, има нужда от някакаъв идол, то за предпочитане е този идол да бъде най-обикновения и безвреден" (Объяснение природы, пар. 56).

Така изглеждат мислите на един от най-знаменитите водачи на общественото мнение. Можем да си представим какво въздействие на религиозното съзнание са оказвали такива мисли идеи, с които е пропита и знаменитата енциклопедия, макар в последната да се оказва някакво уважение към религията. Просветителното движение се гордеело с издигнатите от него идеи за хуманност, търпимост на свободата на личността и прочие, и тази гордост на човешкия разум играела немалка роля за поддържане на антирелигиозните тенденции. Докъде стигнало това самопревъзнасяне на човека е видно у споменатия Дидро в заключението на тракатата му "Изтълкуването на природата": "Аз започнах с природата, която наричат Твое създание, и ще завърша с Тебе, чието име на земята е Бог. О, Боже, не знам дали съществуваш, но мисля, сякаш Ти би могъл да видиш душата ми ище действам така, като че ли съм застанал пред Тебе. Аз не Те моля за нищо в този свят, защото хода на събитията следва сам себе си, при положение, че Ти не съществуваш, или по Твоята воля, ако Ти съществуваш. Надявам се да получа от Тебе награда в другия свят, ако той съществува; макар всичко, що правя на този свят, го правя единствено за самия себе си. И ако правя добро, то е без всяка мисъл дори за Тебе. Такъв съм аз, необходима организирана частица от вечната и необходима материя, или, може би, Твое създание."

Горните думи откриват пред вас истинското настроение на философа и неговото време. Той бил материалист, както и другите от тогавашния век. Що се отнася до изразите относно условното съществуване на Божеството, то те са използвани по-скоро за приличие, тъй като съвсем не са в унисон с материализма. Безспорният материализъм на възгледните на Дидро се доказва и от следният откъс от "съня на Даламбер": "Има само една субстанция в света. Мраморът на статуята може да бъде превърнат в човешко тяло и обратното. Превърнете парчето мрамор в ситен прах, смесете го с чернозем или друга земя, годна за отглеждане на растителност; хубаво ги смесете, полейте тази смес с вода и я оставете да гние година, две години, цял век, - тук времето няма никакво значение. Оттука ще поникне растение, което ще храни човека и по такъв начин ще се получи претворяване на мрамора в човешко тяло и т. нат."

Впрочем, у Дидро материализмът не получил пълно развитие. Изразителка на това направление била "Системата на природата" на Холбах, - книга, вдигнала голям шум на времето си и превърнала се в догматика за своите последователи. Няма нищо удивително, че осемнадесетия век в крайна сметка стига до материализма; това бил естествен резултат от цялото антирелигиозно направление в периода на просвещението. Щом мисълта се отклонила от християнския мироглед, то не оставало нищо друго, освен да се потопи в материята. Новото божество на човечеството – разумът, сам решил, че няма Бог, че вселената не е нищо друго освен движеща се материя и че онова, което хората наричат душа, умира заедно с тялото, подобно на това, когато спира музиката, щом се скъсат струните.

Всички тия идеи били систематически развити в "Система на природата". Съществува единствено вечната материя, от само себе си получила движение, понеже тя е голямо цяло, обемащо всичко. Цялата природа се намира в движение и всичките нейни явления са само комбинация на същата тази материя. Започвайки с камъка в недрата на земята и завършвайки със слънцето, започвайки с вкаменената раковина и завършвайки с човека, - всичко представлява непрекъснато движение, безкрайна верига от движения, от които възникват същества, отличаващи се едно от друго само по разнообразието и размерите на първоначалните елементи. Душата е сбор от телесни функции, мисленето и волята – химически процеси в мозъка, няма нито свобода, нито безсмъртие, нито добродетели и съвест; егоизмът е единствен принцип на човешките действия. Всичко е сетивност, несетивен опит няма; вярата в Бога се основава на лъжливото различие между дух и материя. "Нека човек престане, - говори авторът на "Системата", - търсенията си извън този свят, в който той живее, на такива същества, които биха му доставили онова благополучие, което не му дава природата; нека той изучава тази природа, да се запознава с нейните закони и да вниква в енергията и неизменяемото постоянство, с които тя действа; нека той се ползва от своите открития за своето собствено благополучие и мълчаливо да се подчинява на законите, от действието на които нищо не може да го избави; нека той се примири с мисълта, че нему завинаги ще останат неизвестни причините за това, което е, тъй като за него те са забулени с непроницаем покров; нека безропотно се подчинява на заповедите на всеобемащата сила."

Просветителското движение през 18 в. дало началото на три направления, които господствали през 19 век. Теи три направления са рационализма, пантеизма и материализма. Неверието на миналото столетие, завършило с поклонение през Разума, преминало и в нашия 19 в., като всичките три течения в духовния живот носят антирелигиозен харайтер. Религиозното чувство все повече се изгубвало сред общестото. Рационализмът в началото на века господствал даже на университетските и църковните катедри. Наистина, той все още признавал Бога, но Го изтиквал от света, отдалечавал Го в далечна и неведома област, откъдето Той само като спокоен зрител наблюдава сцената на световния живот. Пантеизмът отива още по-далече и слива Бога с вселената. Свят и Бог са двете страни на един и същ предмет, понеже светът е проявление на божеството, а божеството е космически мирови живот, всеобщ разум на нещата. По този начин, системата на най-новия пантеизъм просто повтаря онова, което учили още стоиците. Същото отношение има той и към религията: към безличното божество не може да има никаква вяра, никаква любов, никаква молитва, никаква надежда. "Бог не е личност, - твърди Щраус, - стояща редм и по-високо от другите личности; Той е вечно движение на всемирното, субективизиращо само себе си. Вместо това, да се олицетворява, следва да се научим да Го разбираме, като безкрайно олицетворяващо се." Оттука той стига до извода, че "свръхестественият свят е именно единствения, но в своята форма на бъдещето последният враг, с който е длъжна да се бори умозрителната критика и където е възможно да го побеждава." Пантеизмът е сменен от материализма със същите идеи, както в епохата на просвещението. Във философията на Фойербах е изразено впълнота становището, което заело това направление по отношение на християнството и религията въобще. В своята "Същност на християнството" този философ доказва, че за спасението на света трябва да се отречем не само от християнството, но и от всяка религия, признаваща Бог за по-висше от човешкото съзнание. Всяка религия е илюзия, заради която човек своите собствени свойства в преувеличен мащаб приписва на същество, различно от него самия. Бог е просто човек в идеален вид. "Човекът е създал Бога по свой образ". Така материалистите поставят на мястото на Бога човека – в неговата сетивна действителност, а на мястото на християнското богопочитание въздигат култ към човечеството.

Оттук целият живот на европейското общество от средата на изминалото столетие получава материалистически колорит. Необикновените успехи на външната култура до голяма степен поддържали това настроение. Нито един век не е виждал подобно тържество на човека над природата, каквото имаме през деветнадесети век. Парата и електричеството извършват съвършен обрат в способите на взаимоотношения на хората, като заедно с това се изменя и целия порядък на външния живот, възраждат се всички отрасли на човешката дейност. Науката също прави гигантски крачки по пътя на прогреса, че ежегодно природта разкрива пред човека нови тайни, а пред човешката мисъл необятни хоризонти за нови изследвания. Една след друга се рушаха преградите пред пътищата на знанието, сякаш няма ъгълче от вселената, къдто рано или късно да не може да проникне изучаващия взор на човека.

Под влияние на такива бързи успехи като че ли заглъхват и отиват на заден план висшите и благородни потребности на човешкия дух. Науката, горда със своя прогрес предявява претенции за безусловно господство над човечеството, на господство и в тази заветна област, която исконно принадлежи на вярата. Позитивизмът, превърнал се в модно направление, изгонва напълно религията от живота на бъдещия човек и предлага преклонение пред ново божество – бога на науката. Стремлението да се раедини обществения живот от християнския светоглед стига дотам, че неразумните поборници на науката понякога отправят срещу християнството несправедливи обвинения във възпреппятстване на прогреса и културата. Духът на времето не би и могъл да се съгласи с християнството, понеже е основан на принципа за световен демократизъм, за който религията и Църквата са консервативни. Поради това християнството и духа на времето застават един против друг не като две противоположни мнения или въгледа, а като два противоположни принципа. Всичко, което препятства прогресивния ход на историята, трябва да бъде безжалостно отстранено, дори ако пътят минава през развалини и мъртви тела (срв. Швейцеръ, Дух времени и християнства).

Различните направления на мисълта на запад не остава без отражение и нашето общество. Още просветителското движение през 18 век намира отклик в Русия, при което религиозният живот на руското общество е подложен на същите колебания, както и живота на останалата част от Европа. Повява хладът на скептицизма и индеферентизма. Но сме длъжни да отбележим, че антирелигиозното движение в нашето общество се различава коренно от онова в другите страни на Европа. Там това явление е самобитно, израсло на определена почва и имащо за себе си тези или онези основания в предходния исторически ход. У нас няма нищо подобно. Руският народ в своите религиозни въгледи винаги се е отличавал от останалата Европа, и неговото виждане за света има особен характер, отговарящ на потребностите на народния дух. Религиозността на руския народ има своите дълбоки основания в самата организация, самия строй на душевния живот на руския човек, и това го поставя в други отношения с религията, за разлика от народите на запада. Затова и виждаме, че макар антирелигиозните течения на европейската мисъл да проникват и в нашето съзнание сред обществото, но не са могли да пуснат тука здрави корени.

В края на миналото столетие в руското общество, наред с останалата част от Европа, се забелязва упадък на религиозното чувство. Идеите на енциклопедията намерили немалко полседователи; на Волтер се покланяли като на идол, Дидро, Даламбер и другите енциклопедисти се ползвали с не по-малко влияние. Материализмът на Холбах и неговата школа също придобили значимост. Възникнала цяла организация, която си поставила задачата да просвети нашето общество и отечество, и плода от нейната издателска дейност било значително количество книги, за които митрополит Пимен се изказва като за вредни и душепагубни. Литературните произведения с антицърковен и антихристиянски характер намирали широко разпространение и в центровете на умствения живот, а оттам прониквали и в отдалечените ъгълчета на Русия. Даже правителствените сфери не били чужди на новите веяния, като им давали своята санкция и одобрение.

Но скептицизмът и индеферентизмът на нашите образовани висши класи били нищо повече от подражание. Всеки считал за свой дълг да не изостава от духа на времето и да бъде напълно солидарен с корифеите на века.

Религиозността на истинския християнин и уважението към Църквата се считали за признак на изостаналост, недостойни за синовете на епохата на просвещението. Щом великият Волтер смятал, че християнството е недозволително суеверие, нима може да бъде другояче? И нашите дворяни, отправяйки се зад граница, считали за необходимо предварително да се отърсят от вярата, а при завръщането си оттам насмешливо да се усмихват при споменаването на религията.

Само че, когато на запад се чува грохота на революцията и трясъка от разрушаващите се устои на живота, обществото навреме се осъзнава и започва да се отърсва от чуждата модна дрешка, понеже схваща, че по-нататъшната лекомисленост не е безопасна. В тежката година на наполеоновската война и полседвалото я време религиозното чувство значително укрепнало, макар да приело на въоръжение донякъде ненормалната форма на мистицизма. После отново започнало увлечение по западните идеали с всичките произтичащи последствия. Упоменатите по-горе три господстващи мирогледа на деветнадесетия век оказали своето въздействие и на умовете на нашия народ. Рационализмът със своето гордо превъзнасяне на разума, като единствен ръководител на живота, пантеизмът със своето безлично божество и унищожение на историческото християнство, материализмът с неговото всецялостно потапяне в материалните интереси – всичко това се възприемало от подражаващия ум на руския човек. Ренан, Щраус, Дарвин се четат с небивал интерес; техните съчинения за мнозина заменят Евангелието и Библията. Огюст Конт бил считан едва ли не за новия Месия, посочващ на човека истинския път за неговото развитие. Въобще позитивизмът и еволюционизмът привличат особено много поклонници, като подлъгват човека с примамливи перспективи. Положителното знание, изгонвайки религията, обещало да удовлетвори всички потребности: и страстното търсене на истината, и жаждата да се проникне в тайните на битието, и стремежа към щастие.

Шестедесетте и седемдесетте години бяха време на най-силно разпространение на материализма и антихристиянския дух в нашето общество. И тук оказват влияние природните особености на руския човек. Той се увлича в по-голямата част не от чувствения материализъм в грубия му вид, а, така да се каже, от идеалистическия материализъм. Младото поколение с възторг приветствало обещаваната от науката нова ера на човечеството, която ще повтори златния век. Действителността, видимо, подтвърждавала светлите мечти. Под обаянието им религията и Църквата са забравени. Така наричаните образовани хора се хвалели със своя скептицизъм и индеферентност и ако въобще спазвали понякога църковните обряди, то го правели по навик по-скоро, отколкото по вътрешно убеждение. Религията станала за обществото нещо от рода на професия, представляваща специалността на духовенството, а големите въпроси, с чието разрешаване се занимавала тя, били обявени за празни мечтания, недопустими за образования човек.

За повърхностния поглед изглежда, че ориентацията на умовете и в наше време не се е променила в сравнение с 60-те години. Но по-внимателният наблюдател на умствения живот през съвремието открива нещо друго. От средата на 80-те години все по-ясно се открива поврат от предишното мировъззрение към религиозния светоглед, - разумът се връща при религията. Религиозното чувство все повече се пробужда в обществеността и религиозните потребности нарастват интензивно, подобно на преходната епоха от езичество към християнство. Предишните антирелигиозни жизнени устои са разклатени, жажда за вяра, стремеж към тайнственото и свръхестественото се усилва всекидневно както в европейското, тъй и в нашето общество, като едновременно се пробужда интереса към метафизическите въпроси. Отново се появяват на сцената както осемнадесет века назад, ученията на Персия, Халдея и Египет, магията, окултизмът, теософията, а далечният будизъм намира много прозелити и поклонници. У нас такава роля играят възникналите учения на Толстой, Пашков и други подобни религиозни сектанти, произведенията на които днес се възприемат за откровение от същите тия хора, които неотдавна просто скептически се усмихваха, като стане въпрос, подобен на същите, разглеждани в тези произведения.

Въобще, написаното от Полан още през 1891 г. е напълно валидно: "ние присъстваме в днешно време на образуването на нов дух, т.е. нова логическа система от идеи, вярвания и чувства, и този дух, който още не е получил своята окончателна форма, явно, трябва ярко да се отличава от предишния и даже, както може да се очаква, е длъжен да стане в известни отношения пълна негова противоположност. В настоящия момент елементите, от които той ще се образува вече са налице: раждат се и се разпространяват силни течения на мнения, емоции, стремежи, които ту взаимно се сливат, ту се игнорират и противоборстват едно на друго. От една страна възниква мистицизъм в сферата на познанието. Без да отхвърля науката и изследванията, той увлича някои умове в областта на тези тъмни и смущаващи явления, които образуват съвременната граница на нашите познания или даже проникат в сферата на тайните науки, очакваща своето осветление от прогреса на положителните науки. Друга форма на мистицизма се ражда от зрелището на човешките страдания: на мястото на подигравателния, буен или просто студен песимизъм застава умилителния или деятелния песимизъм; несъвършенството на социалното положение, неговите съществени недостатъци обуславят образуването на нови икономически школи , които получават все по-голямо значение и в които важно място заемат общите идеи и общите чувства. Отгоре на всичко това се забелязват още по—общи тенденции, които можем да наречем справедливо религиозна потребност или морална потребност. Тя се съдържа в настоятелното, остро желание да се прикрепиш към нещо по-висше, да се намери принцип на поведение, основа на вяра, даваща наедно единството на нашето познание и нашето деяние, свързваща доктрина, която позволява да разберем света и човека и не само да ги разберем, но и да им въздействаме в определен смисъл...Търсенето на този идеал не е само удовлетворяване на ума; то се ръководи от общите чувства, неясни и могъщи, породени от същата потребност от хармония, която в крайна сметка е основа на човешкия дух. Вероятно е също, че у много хора старите религиозни чувства са разбити, приглушени и отчасти разрушени от научния дух и съвременната философия, но отново се възраждат под различна форма" (Современный религиозный кризис на Западе, - Журнал "Вера и Разум", №2, 1891).

Пред очите ни започва кризис в религиозния живот на културните народи. Неволно възниква въпроса: какво предизвиква подобна промяна, кое дава тласък на новото движение на човешката мисъл? Причината се крие очевидно в същата тази наука, която замисляше да замести религията на човешката цивилизация. Научният светоглед изживя пълно фиаско; издигнатият от материализма кумир е разбит на късчета, и няма с какво да се замени. Науката излъга възлаганите на нея надежди и не даде на човека нито абсолютно познание, нито идеален строй на живот, нито естественото обяснение на нещата, нито латния век. "Световните загадки" останаха по-старому загадки, "вечните въпроси" си останаха въпроси както преди. Ignoramus et ignorabimus – ето суровата присъда над науката, произнесена от устата на един от най-добрите нейни представители.

"Философските или естествените науки, казва Брюнетер, ни обещаха да премахнат "тайната". Междупрочем, те не само, че не я отстраниха, но сега вече ясно виждаме, че никога ням да я разяснят. Те са безсилни, не само да я обяснят, но дори надлежно да поставят тези въпроси, отнасящи се до произхода на човека, закона за неговото поведение и неговата бъдеща съдба – тези въпроси, които единствено са важни за всички нас. Непознаваемото ни обкръжава отвсякъде; то ни обхваща от всички страни и ние не можем да извлечем от законите на физиката или постиженията на физиологията някакво средство, за да го разгадаем. Изумен съм, както никой друг, от безсмъртната работа на Дарвин, и когато влиянието на неговата доктрина бива сравнявана с влиянието от откритието на Нютон, охотно подкрепям това. Но все пак, дори и да произлизаме от маймуните, - или маймуната и ние да сме от общ прародител, - направихме ли с това крачка напред и какво знаем относно истинския въпрос за нашия произход? "В Моисеевата хипотеза за сътворението, - говори Хекел, - пред нас възникват с изумителна простота и ясност две от най-главните и основни предположения на теорията за еволюцията." Но освен това, - ще добавим ние, - Моисеевата хипотеза за сътворението ни дава отговор на въпроса: откъде произхождаме ние, а теорията за еволюцията няма да ни го даде никога. Ни антропологията, ни етнографията, ни лингвистиката някога ще ни дадат отговор на въпроса: какво сме ние? – дали ще утвърждават, че никога не са ни обещавали да ни дадат такъв отговор!? Ние можем да сме уверени, че естествените науки също няма да отговорят. Това, че ние сме като животните, те, вероятно, ще успеят да ни разяснят; но те никога не ще смогнат да ни обяснят това, че ние сме човеци! Къде е произхода на езика? Къде е произхода на обществото? Къде е произхода на нравствеността? Всички, които са се опитвали през нашия век да отговорят на тия въпроси по най-жалък начин са претърпели крушение; и винаги ще търпят неуспех, защото невъзможно е да се мисли за човека без нравствеността му, без езика или вън от сферата на обществото, така че от компетенцията на науката, от нейните методи се изплъзва онова, което е елемент на самото понятие за човека. Нужно ли е да добавям, че естествените науки още по-малко ще разрешат въпроса: къде отиваме? Какво ни съобщиха за нашата съдба анатомията или физиологията? А те ни обещаха да ни го разяснят и разкрият нашата природа, а от познанието на природата ни следвало би познанието за нашата съдба. Тъкмо съдбата на дадено същество представлява неговата истинска природа. Докато техните открития накрая доведоха единствено до това, че заслиха в нас привързаността ни към живота, което изглежда като връх на неразумието у същество, на което предстои да умре...

"Всичко това са случаи, ако не на пълен банкрут, то, най-малкото, на несъстоятелност, и лесно се проумява защо разклатиха вярата в науката. Кой е е изрекъл неблагоразумните думи, че науката добива значение дотолкова, доколкото тя може да изледва онова, за което религията поучава, че науката в действителност се е породила в онзи ден, когато разумът сериозно погледнал към себе си и казал на самия себе си: всички ме лъжат, в себе си единствено ще намеря своето спасение? На това, без съмнение, Паскал би отвърнал: "Замълчи, глупав разум!" Щом не сме в състояние да кажем какво ще бъде след сто, след хиялда, след две хиляди години, то в настоящата минута, и дълго още, разумът, очевидно, ще е безсилен не само да намери в себе си спасение, но даже и да се освободи от своите съмнения. И ако е истина, че в продължение на сто години науката се опитваше да замести религията, то в настоящия момент и дълго занапред тя е проиграла шанса си. Нито науката като цяло, нито отделните науки, - физически или естествени, физиологически или исторически, - не са способни да ни предложат дори надежда за отговор на тия единствени въпроси, що ни интересуват, поради което не могат повече да изискват господство над съвременния живот, както са правили това в течение на сто години" (Наука и Религия, - Журнал "Вера и Разум", №3, 1891). Разочарованието от научния мироглед представлява характерна черта на нашата съвременност. То послужи и като източник на най-новия подем на религиозния живот, подобно на това, както в древния свят разочарованието в силите на човешкия разум довело до същия резултат. Въобще нашата епоха по много черти напомня предхристиянската епоха, и ако можем да съдим по историческа налаогия, то в бъдещето започналия вече в наше време подем на религиозното чувство трябва да създаде нов век на човешката вяра. Човекът стои сега пред житейския океан и горестно пита сам себе си:

Кой ще ми обясни тайната отвека?

В що се състои съществото на човека?

Как той идва, къде отива той?

Кой там отгоре над звездите живей?

(Хайне)

Но житейското море само с грохота на вълните отвръща на всички тези въпроси, докато жадуващия дух изисква отговор. Ще се обърне ли човечеството там, където веднъж завинаги са решени всички проблеми и загадки, иначе казано, ще приеме ли новата ера на човечеството характернатачерта на християнската истина, или не? Ще види ли света, накрая, този истински златен век, който да обедини заедно в единно хармоническо цяло религията, науката и културата, или религиозното чувство за човечеството ще потърси за себе си лъжовния изход в мистицизма, теософията, будизма и т. н.? На всички тези въпроси ще ни отговори настъпващият век, и – дай Боже, да бъде първото.

Идеализмът на питагорейците и връзката му с тракийския орфизъм

Адаптация: йеродякон Петър Граматиков

Идеализмът на питагорейците и връзката му с тракийския орфизъм

Създател на това философско направление е Питагор от град Регия на остров Самос. В едни източници се посочва, че живее около 580 и умира 500, в други 571- 497 г. пр. Хр. Питагор е виден представител на философската и научна мисъл на древна Гърция, религиозно-етически реформатор, политически деец, ученик Анаксимандър. Неговата идейна концепция и схема за инициации е считана за повлияна от тракийския орфизъм и пренася през вековете неговите инициации /посвещения/ и мистерии като ги разпространява по целия античен свят.

Според едно свидетелство през време на 30-годишните си странствания Питагор живее около 22 години в Египет. Там работи сред жреците и изучава египетската писменост и концепцията за безсмъртието на човешката душа, която се преселва в задгробния свят след смъртта. За това свидетелствуват произведенията на древноегипетската литература “Песен на арфиста”, “Беседа на разочарования със своя дух” и на вавилонската “Беседа на господаря с роба” (П. Ганчев, Философия и цивилизация, С., 1988, с. 90). Прозвището Питагор (по древногръцки - "убеждаващ с реч") е сввързано с провежданите в Делфи общеелински музикални Питийски Игри. Историята на живота на Питагор е неотделима от легендите, в които той се счита за "основател на европейската научна традиция", а понякога и за "шаман", предводител и основоположник на екстатически култове и тайни мистерии.

Пленен от персийския владетел Камбиз, той е откаран като пленник във Вавилон, където прекарва 12 години. Запознава се с източната наука. Впоследствие се преселва в Южна Италия - Кротон. По време на метеж напуска Кротон и умира в Метапонт или е убит със свои ученици от граждани на Сиракуза.

В Кротон основава Питагорейския съюз. Съюзът е първата организационна форма на научния и философски живот в античния свят. Питагорейският съюз, е организация, достъпът до която е труден, а идеите му се разглеждат в тесен кръг. Едва с дейността на Филолай през следващото столетие идеите на питагорейците се разпространяват открито. Постъпващите в съюза дават обет да пазят тайна. В него участвуват над 200 мъже и около 20 жени. (Древногръцките материалисти, С., 1958, с. 95).

Членовете му се приемат след продължителен изпитателен срок. Три години проверовъчен срок и пет години безмълвни слушатели на съюза, без да имат право да го гледат. Едва след като техните души са пречистени посредством музиката, знанието и съответните ритуали, членовете получават разрешение да слушат и виждат учителя.

Питагорейският съюз представлява своеобразен политически клуб, религиозна община и философска школа. Съюзът ратува за ред и спазване на традицията като главно средство за постигането на хармонията и социалната справедливост в обществото. Той застава на страната на консерваторите и затова, когато демоса взема властта питагорейците са изгонени от Кротон (имал около 1900 човека "посветени").

За изходно положение при определяне на характера и целите на този политически съюз се взема религиозната догма, че божеството е определило аристокрацията да господства над демоса. Оттук и основният организационен принцип в съюза на абсолютно господство на вожда и безпрекословно подчинение на останалите. В това отношение голямо значение се придавало на личния авторитет на ръководителя на съюза, чийто указания са считани за “божествени слова”. Членовете на съюза се подчиняват на много строга дисциплина и пазят в тайна решенията и деянията на съюза. Тези положения са обвити в мистична тайнственост, тъй като един от основните принципи в живота на питагорейският съюз е най-строгото спазване и извършване на религиозните ритуалности. В Питагоризма е възможно да се отделят две големи основни съставляващи: практически [питагорейски] начин на живот и съвкупност от теоретически учения. В религията на Питагоризма най-важни са обрeдовата страна [на основа, на която на душевното състояние на адепта се задавало необходимото направление] и вярванията [с възможност за съществуване на варианти в трактовката] (срв. C. B. Силков, Пифагореизм, - ЭНЦИКЛОПЕДИЯ ИСТОРИЯ ФИЛОСОФИИ, Составитель и главный научный редактор А. А. Грицанов, Библиотека Фонда содействия развитию психической культуры (Киев), Мн.:Интерпрессервис; Книжный Дом. 2002).

История на Августите /Елагабал, 3/ - Елагабал: “Той осветил свой бог Елагабал на Палатинския хълм точно срещу Императорския дворец и му посветил един храм. Казвал, че трябва да се пренесе там култа на Евреите и Самаряните, както и християнската религия, за да притежава служението на бог Елагабал тайните на всички религии” (цит. по Ноmo L., Les Empereures Romains et le Christisnisme, Paris, 1931). При имп. Елагабал /Varius Avitus Bassianus/, в 218 г., Тримонциум получава статут на неокор и става център на култа към Аполон-богът на слънцето /Аполон Кендризийски/ (Граматиков, йеродякон Петър, “Aрианския Събор във Филипополис - 343 година”, Изд. КАМА/Френски Културен Институт, София, 2006 с. 8; срв. Граматиков, йеродякон Петър, “Проекции на доникейския традиционализъм сред умерената арианска партия през IV век [догматически и канонически аспекти], - В: “Готите. Съвременни измерения на готското наследство в България.”, Изд. БалканМедия, София, 2006). Три бронзови фигурки - на Орфей, Аполон и Дионис, бяха откупени и спасени от контрабанден износ от изпълнителния директор на фирма "Плена" Николай Колев. Статуетките са от II и началото на III век и са копия на древни статуи, според археолога Н. Овчаров. Фигурката на Орфей е намерена в подножието на тракийското светилище Татул в района на Момчилград, а другите две - в храма на Дионис в свещения тракийски град Перперикон край Кърджали, проучвани от експедицията на Николай Овчаров. Пластиките бяха върнати в историческия музей в Кърджали, където ще бъдат реставрирани и изложени за посетители. Според учените е възможно миниатюрните изображения на Аполон, Орфей и Дионис да са били част от композиция, съставена от статуетки на божества и използвана в древността като преносим олтар (срв. Грета Маринова, „Бизнесмен спаси Орфей, Аполон и Дионис”, - в-к "Новинар", 05.08.2005). Имп. Александър Север (222-235) бил религиозен еклектик. В молитвената си стая, редом с бюстовете на Аполоний Тивански (магьосникът на гръко-латинската древност, 2 в. сл. Хр.) и Орфей, стояли бюстовете на Христос и Авраам.; майка му Юлия Мамея извикала в двореца си Ориген, който е най-изявения неоплатоник в античността (срв. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, т. 2, с. 112 нат.).

В Омировия епос може да се проследи йерархията в пантеона на Олимпийските богове. Hачело на олимпийците стои Зевс, властелинът на гърма, събирачът и гонителят на облаците. Той споделя върховната власт на Олимп със своите двама братя Посейдон и Аид (Плутон). Първият властва над морето, а вторият е господар на подземния свят. Преди тази подялба на върховната власт земята, водата и небето не са отделени и всичко се намира в състояние на хаос. Впоследствие от този хаос се отделя богинята Гея - владетелка на земята и богът Уран, който властвува на небето.

През средновековието високо било ценено учението на Питагор (576-496 пр. Хр.) за числата като онтологически принципи – Питагор е изобразен на западната фасада на катедралата в Шартър като олицетворение на аритметиката (както и в Бачковския манастир – рефекториума, старата трапезария).

Питагорейците смятали мълчанието за една от най-големите човешки добродетели, поради което подлагали желаещите да постъпят в школата на петгодишно мълчание, за да изпитат самообладанието им.

Никомах от Гераза (2 в.), неопитагореец, автор на едно “Въведение в аритметиката”. Амвросий Теодосий Макробий (кр. 4 – нач. 5 в.) е философ- неоплатоник; съчинението му “Сънят на Сципион” било използвано през средновековието като един от важните източници за античния платонизъм.

Питагорейците приемат, че има три вида същества: богове, хора и богочовеци, за какъвто богочовек Питагор сам се изтъква и изисква и от другите да го считат за такъв. Хермип разказва, че Питагор си направил жилище под земята и заръчал на майка си да записва на дъсчици всички събития и да отбелязва времето, когато те са ставали. Да му пуска дъсчиците докато той не излезе. След като излиза пред събранието прочита всичко, което им се е случило. Така повярвали, че е бог.

В ролята на религиозна община те се отличават с приложението на определени норми, регламентиращи живота и дейността на членовете му. Те живеят заедно изпълняват определена дневна програма включваща- обща трапеза, разходка, симпозиуми, беседи и отчет за извършеното през деня. При обучението обръщат особено внимание на математиката, музика, физическите упражнения.

Смятат, че тялото е временна тъмница за душата, която се стреми да се освободи от нея, за да се очисти от греховете и да попадне на острова на блажените. Възприемат представите за безсмъртието и така нареченото преселение на душата. Безсмъртната душа се вселява временно в материалното тяло и след неговата смърт тя се преселва в друго тяло.

Като философска школа Питагорейският съюз има две основни насоки. Едната е акусмата. Тя представлява нравствена програма, изискваща строго спазване на определени норми. Другата е математа - включваща неговите естественонаучни и чисто философски възгледи.

Преди Питагор научните постижения в Елада са обединени под името мъдрост, а седемте мъдреци са наричани софисти. Основоположникът на Питагорейският съюз въвежда термина “философия” като любов към мъдростта и усилие за достигане на истината.

В този смисъл на въпроса на тиранина Леонт, какъв е? Отговаря “философ”. Казва му още, че животът прилича на събор, на който едни идват да се състезават, други да търгуват, а трети най- добрите- да гледат; по подобен начин и в живота едни като робите са да преследват славата и богатството, а философите- да се стремят към истината.

Подходът към третирането на натурфилософските проблеми от питагорейците, представлява уникално постижение на античната наука. Математиката се разглежда като основа на отделните клонове на знанието. Питагорейците са тези мислители, които използват термина “космос” не толкова за обозначаване на ред, строй, симетрия, а като определение на космологията за означаване на вселената, света като цяло. Те изказват идеята за отношенията и закономерностите между небесните тела.

Светът се разглежда като жив организъм и хармонично единство. Космосът е хармонично цяло, в което са налице строги закономерности и напомня живия организъм, но за разлика от него той е вечна природа. Hеговата архитектоника има следния вид: в средата е централният огън, около който се въртят девет видими небесни тела (небето или Млечния път, петте планети- Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн; Слънцето, Луната, Земята и едно невидимо тяло-антихтон-противоземя).

Земята притежава най-съвършената форма - тази на кълбо, в която не съществува начало и край и всяка точка е еднакво отдалечена от центъра му. Положителна е хипотезата, че Земята не е централно небесно тяло, а планета и се върти около централния огън. От тази представа до идеята за хелиоцентричното устройство на вселената пътят е кратък.

Движението на небесните тела зависи от разстоянието им от центъра- колкото са по-близо до центъра, толкова по- бързо се движат, и обратно. Те произвеждат звуци, съставляващи космическата хармония, достъпна единствено на Питагор. Хармонията на Сферите (музика на сферите) е представата на древногръцките мислители за музикалното звучене на планетите, слънцето, луната и техните сфери, за музикално-математическата архитектоника на космоса (Питагор първи въвежда техническия термин „космос”). Хипотезата за космическите „сфери” Платон разглежда по отношение на съответните „кръгове”, а Аристотел – по отношение звученето на самите небесни светила. В античната традиция първи питагорейците започват да уподобяват Вселената на „Хармония и Число”. Самият Питагор предполагал наличие на три нива: звездите с планетите, луната и слънцето, съответстващи с интервалите на „едното”, „квартата” и „октавата”. Считало се, че Хармонията на Сферите е музика, лекуваща душата и пораждаща състояние на катарзис, която можел да различи единствено Питагор. Отричането от суетата и вслушването в Хармонията на Сферите било главна цел на питагорейското петгодишно изпитание в мълчание, което било необходим елемент в първия етап от питагорейското ученичество (акусмат). Идеята на Хармонията на Сферите у питагорейците съдържала висок есхатологически, етически и естетически заряд, а свиренето на земна лира, като аналог на небесната, те възприемали като предварителна процедура за връщане към „астралното праотечество”, като постигане на съзвучие и съразмерност в хармонията на душата и космоса. Символиката на "Хармонията на Сферите", перспективно протранслирана в бъдeщото творчество на неопитагорейците и неоплатониците, доминирала в течение на продължително време не само в астрономията (Кеплер), но и в естетиката и изкуството на Европа от средневековието и Новото време (Гьоте, немските романтици, Шекспир и др.) [срв. А. А. Грицанов, Пифагор, - ЭНЦИКЛОПЕДИЯ ИСТОРИЯ ФИЛОСОФИИ, Составитель и главный научный редактор А.А.Грицанов, Библиотека Фонда содействия развитию психической культуры (Киев), Мн.: Интерпрессервис; Книжный Дом. 2002].

Според питагорейците начало на всичко е монадата; от нея произлиза неопределената диада като вещество, чиято причина е монадата; от тях произлизат числата, от числата- точките, от точките- линиите, от тях плоските фигури, от последните обемните, от тях сетивно- възприеманите тела, чиито четири елемента са огънят, водата, земята и въздухът.

В областта на музиката, прилагайки количествения принцип, те достигат до заключение, че отношението между тона и дължината на струната на музикалния инструмент е обратно пропорционално. Тонът зависи от дължината и дебелината на струната и степента на нейния тонус (напрежение). За питагорейците музиката е медицината на човешката душа. РИА “Новости” съобщи на 28 юни 2007 г., че според сирийски учени нотописът се е зародил на територията на съвременна Сирия 1 000 години преди гръцкия математик Питагор да измисли системата за записване на нотите, която включва седемте нотни знака, след приключване изследването на знаците, открити в древния град Угарит в северозападна Сирия през 50-те години на миналия век. Тогава археолозите намерили записани музикални символи, датирани към средата на второто хилядолетие пр. Хр. Според мнението на учените катастрофите, земетресенията и войните дълго време не са давали възможност на онези, които се интересували от този въпрос, да получат необходимите документи, за да напишат историята на музиката и пеенето в Сирия.

Питагорейската натурфилософия представлява смесица от научни схващания, гениални прозрения, позитивни определения, първобитни вярвания и методологични представи.

От гледна точка на действителната философия централната идея в учението им е за числото. Тя е съвсем ново, оригинално схващане, обобщение и вътрешен синтез на определени постижения на античната наука. Възгледът им за числото подчертава значението на количествените характеристики на действителността.

Основното разбиране за числото е, че същността на всяко отделно нещо се определя от неговите количествени характеристики, изразими чрез пространствените форми и числовите изрази, че всяко нещо е качествено определено, доколкото правилно са установени математическите му характеристики. Такова схващане набелязва пътя на отделянето на идеалното от сетивновъзприемаемото и достигане на определението на същността като такава. Естествено учението не е последователно теоретическо гледище. Главното му противоречие е в това, че съдържа две различни определения. От една страна, числата са самите неща. Те са тяхната същност.

От друга страна, числата са особени природи, формален и реален принцип, чрез който нещата са качествено определени. Това показва, че в учението на питагорейците още не се разграничава ясно математическото от физическото. Философската мисъл не познава спецификата на материалното и духовното.

В противоположност на милетските натурфилософи, които поставят в основата на всичко съществуващо безпределната материя като първоначало на света, питагорейците издигат абстрактното число за основа и същност на всичко съществуващо.

Те стигат до това по същество идеалистическо разбиране за света, като вземат една реална страна на материалния свят, в случая неговата количествена страна, която е измерима с числа, но откъсват от реалните материални количества тези числа. Абсолютизират ги като абстракции и ги превръщат в самостоятелни метафизически същности, които лежат в основата на всичко съществуващо. Такава е гносеологичната основа на питагорейският идеализъм.

Питагорейците тръгват от едно реално положение, че в материалния свят всичко се измерва в количествени отношения чрез числата, при което според материалистическото разбиране редът и големината на числата се определят от реда и големината на самите материални количества. Те обръщат обратно това отношение и представят, че от реда и големината на числата се определят редът и големината на материалните количества, т. е. в основата на материалния свят лежат числата, на тях се подчинява той. За тях всяко конкретно нещо се определя от количествените характеристики. То е качествено определено, доколкото правилно са установени количествените му характеристики и вярно числено изразени. Числото е принципът, според обективния смисъл, на който се формират и съществуват нещата и явленията в действителността.

Разработват учението за системата от числа, с които се опитват да решат въпроса за многообразието. Hа всяко число съответствуват определени етични и други явления и страни на действителността.

В тях е залегнало убеждението, че реалиите в света следва да се обясняват с количествените характеристики. Идеята за числото е целеполагащ принцип във философията. От тази гледна точка последователността на числата е формалният принцип на многообразието. Hа единицата отговаря точката, на двойката- линията, тройката дава началото на плоскостта, понеже триъгълникът е най- елементарната повърхност, която могат да образуват правите линии. Четворката е тялото, фигурата, която има три измерения.

“Движението” или “подреждането” на точките дава линията. Разгърната в пространството, линията формира плоскостта. Линиите “пораждат” фигурите, от тях- отделните природни стихии като вода, въздух, огън и земя. Така на куба отговаря земята, на пирамидата- огънят и т.н.

Hа питагорейството принадлежи и идеята за десетте основни двойки противоположности, към и спрямо които се свеждат и се характеризират отделните страни на действителността- пределно и безпределно, нечетно и четно, добро и зло, едно и много, дясно и ляво, мъжко и женско, покой и движение, право и криво, светлина и тъмнина, четириъгълно и разностранно.

В учението им противоположностите не преминават една в друга, а се примиряват една с друга. Те са от различен порядък и само при някои от тях могат да се търсят диалектически моменти. Повечето от тях имат метафизически характер, тъй като не преминават една в друга. Като се спира на тях, Хегел изтъква, че “това са сухи, лишени от процес, недиалектически, намиращи се в покой определения”.

Питагор разделя човешката душа на три части: на ум, разум и страст. Ум и страст има и в други животни, но разум притежава само човека. Властта на душата се простира от сърцето до мозъка. Частта на душата, която се намира в сърцето, представлява страстта, а тази, която е в мозъка- умът и разумът; капките от тях са нашите сетива. Разумната част е безсмъртна, а останалите части са смъртни.

Съветва учениците си, когато влизат в дома си да задават въпросите: “В какво сгреших? Какво постигнах? Какво не изпълних?”

На Питагор се приписват сентенциите:

Великата наука да живееш щастливо е да живееш само в настоящето.

Седни на жизнения пир, но не се облакътявай на него.

Hе трябва да пренебрегваш здравето на тялото, но му давай с мярка пиене, храна и гимнастически движения, които са му нужни.

Преди да действуваш обсъди, изучи, обмисли.

Прави големи неща, но не обещавай големи неща.

Hо ти върши само дела, които по- късно няма да ти нанесат вреда.

Две неща правят човек богоподобен: животът за благото на обществото и правдивостта.

Законодателството трябва да бъде отзвук на разума, а съдията- отзвук на закона.

Hикога не прави нищо, което не знаеш; но научи всичко, което трябва да знаеш и така ще преживееш щастлив живот.

Hай- несъвършен е човек, който не знае нищо и не пита нищо, за да се научи: по този начин в него се събират два порока заедно.

Множеството жертвеници искат множество жреци, а множество жреци искат множество жертви.

Hе се надявай на трайна любов на жена, която обича себе си.

Любовникът се смее в сънищата си и плаче, когато се пробуди.

Пазете сълзите на децата си, за да ги проливат над гроба ви.

Мълчи или говори това, което е по- добро от мълчанието.

Hе опитвай виното когато кипи; не съди тогава и за човека, когато е разгневен.

По следите на ленността върви бедността, а по следите на неумереността болестта.

Каквото и да мислят за теб, прави това, което считаш за правилно. Бъди еднакво равнодушен и към порицанието и към похвалата.

Живей с хората така, че приятелите да не ти станат неприятели, а неприятелите да ти станат приятели.

Hикога не допускай до очите си сладостта на съня, преди да прегледаш с разсъдъка си всичките си дневни дела.

Hе се считай за велик човек според големината на сянката си при залез слънце.

Моралисти! Постарайте се да поставите надписи на доброто и злото, та децата и народът да не ги бъркат.

Пиянството е упражнение в безумие.

Hе говорете за своето щастие на човек, по- малко щастлив от вас.

Шегата е като солта: трябва да я употребяваме с мярка.

Аз наричам мярка онова, от което няма да страдаш.