СПЕЦИФИЧНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ЦЪРКВАТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА

Йеродякон Петър Граматиков

СПЕЦИФИЧНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ЦЪРКВАТА

ПО ОТНОШЕНИЕ НА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА

(православна перспектива)

Третата Всеправославна Предсъборна Конференция, проведена в Шамбези – Женева през 1986 г., в своето възвание относно приноса на религията "за установяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, както и за премахване на расовата и всяка друга дискриминация" призова всички православни църкви "да внесат своя принос за съработничество между религиите и по този начин за спирането на всеки фанатизъм, като посредством това те ще се отворят към помирението на народите и триумфа на свободата и мира в света, в служение на съвременния човек, независим от раси и религии". Единствено чрез уважение към принципите на спокойствието и мира може да се постигне в практически план толерантност и установено сътрудничеството в социалния живот при едновременно съхраняване на свободата на всяка религия в нейните богословие и космология.

"Никога досега Европа не е била толкова обединена не само по причина на разширяването на Европейския съюз, но и заради съзнанието на Европа за своето единство", - заяви пастор Кейт Клемънтс, генерален секретар на Конференцията на Европейските църкви (КЕЦ), в рамките на срещата на Комисията на епископата на европейските църкви и Комисията "Църква и общество" на КЕЦ (3-6 февр. 2005 г. в Шартър, Франция), на която се дадоха разяснения за перспективите по прилагане на член 52 от Европейския конституционен договор, който признава приноса на Църквата като цяло в европейския обществен дебат и предвижда "един открит диалог, прозрачен и регулярен" с църквите и останалите религиозни обюности." "Този член от бъдещата европейскат конституция е плод на икуменизма", - уточни монс. Алдо Джордано, генерален секретар на Съвета на европейските епископски конференции.

Какво представляват правата на човека съгласно учението на православната църква сравнени с основните човешки права и свободи? Човекът е център не само на всяко понятие за фундаментални права, но и на духовната мисия на Църквата в света. Църквата е в основата на пораждането и разпространението на понятието за човешки права (основен елемент на християнската антропология) и никога не е преставала да свидетелства правото на живот, на свободата, справедливостта, образованието, съвестта, мисълта и религията, - целия свод от основни човешки права. Това свидетелство произлиза от нейното антропологическо учение, което поставя ударение на христоцентричната онтология на високото достойнство на човешката личност.

Църквата обаче не може да отхвърли факта, че съвременния човек не би могъл да осъди тотално културата на своята епоха, която е и източника на новата структура на обществото. Човекът е сътворен от Бога в света и Църквата трябва да издири в изворите на християнската вяра главната свръзка между Евангелското благовестие и човека в своята култура, което означава ангажиране на Църквата в социален план и налагане на нейното послание в модерното общество и международния диалог. Подобно отваряне на Църквата е необходимо за намиране нови пътища за по-ефикасна работа на църковното ведомство в служба на човешките права и свободи. Това е разтълкувано по великолепен начин в заключението на декларацията на III-та Всеправославна Предсъборна Конференция върху приноса на православните сестри-църкви за установяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите: "Ние, православните християни, изхождайки от факта, че имаме достъп до спасението, имаме и задължението да се борим за облекчаване болестите, нещастията и скръбта; след като сме почувствали мира, ние не можем да останем индиферентни пред липсата му в модерното обществол след като сме получили справедливостта Божия, ние се борим за още по-пълна справедливост в света и за изличаване на всяко подтисничество; след като всеки ден получаваме Божествената милост, ние се борим против всяка проява на фанатизъм и нетолерантност между човеците и между народите; след като безспирно прокламираме въплъщението на Бога и обожествяването на човека, ние защитаваме човешките правата на всяка личност и всеки народ; след като се ползваме от божествения дар на свободата благодарение на изкупителното дело на Христос, ние можем да обявим в по-голяма пълнота и широта високата стойност на свободата на всеки човек и народ; след като сме приели Тялото и Кръвта Господни в св. Евхаристия, ние изпитваме необходимост да споделим Божиите дарове със своите братя, ние разбираме по-добре глада и лишенията и се борим за тяхното премахване; след като очакваме нова земя и ново небе, където ще царува абсолютна справедливост, ние воюваме тук и сега за обновяване и възраждане на човека и обществото."

Още I-та Асамблея на Световния съвет на църквите (ССЦ) през 1948 година в Амстердам в специалния си "Доклад върху Църквата и международния безпорядък" заяви, че "съществено важно е за църквите е да съблюдават спазването на основните човешки права в живота си, давайки на другите пример за това какво означава сбодата на практика." Църквите-членки на учредения през същата година в Женева Световен съвет на църквите категорично заявяват в Амстердам: "Ние се противопоставяме на всяка Църква, която се опитва да използва властта на държавата за налагане на религиозен конформизъм."

По-късно III-та Асамблея на ССЦ (Ню Делхи, 1961 г.) обявява: "Присъщо е на църквите, както в проповедта, тъй и в живота, да изпълнят ролята си в прокарването на достъп до религиозната свобода на всички люде." А в "Доклад върху християнското свидетелство, прозелитизма и религиозната свобода", изготвен също в Ню Делхи на съшата асамблея, пише: "/Религиозното/ свидетелство със слово и дело е главна мисия за всеки християнин и всяка църква... Всяка църква не само може, но е и задължена да свидетелства на света за своята вяра, свободно и открито."

Подобни осноположни заявления в икуменическото движение дават също и Централния комитет на ССЦ (Чичестър, 1961 г.), и Конференцията на европейските протестантски църкви (Шамбон-сюр-Линьон, 1958 г.).

Християнската традиция за отношенията между политическата власт и църковната власт води началото си от древнохристиянската епоха. Двете власти, имайки аналогична мисия в човешкото общество, са длъжни да си сътрудничат в интерес и за благоденствието на човешкия род. Този исторически опит е основата на системата от канонически ограничения за каквото и да било ангажиране на Църквата в политическия живот. Още на Световната конференция върху Църквата, обществото и държавата (Оксфорд, 1937 г.) е декларирано: "Всички църкви трябва да отхвърлят използването на държавната власт в религиозните дела."

Старозаветните пророци и билейски автори посочват три основни гряха. Те са идолопоклонството, прелюбодеянието и безразличието към бедните и нуждаещите се. На първо място между нуждаещите се е поставяно сирачето, на второ – вдовицата, а на трето място - чужденецът.

За кой чужденец (или, както е наречен в Моисеевия закон, пришълец) става дума? За онзи, който в момента е гост на собствената ни земя. Отношението към него заслужава специално внимание, тъй като е между нас и в голяма част зависим от нас. Случва се съдбата да доведе при нас представител на някой далечен народ, тогава отношението ни към чужденеца, към отделния човек, бил той бежанец, мигрант или прокуден, се свързва с изпълняването и неизпълнението на Божиите указания. Трите главни "Ф" са различните по трудност степени на длъжностите на всеки християнин: филаделфия – любовта към братята ни, ближните; филоксения – любовта към странниците, чужденците, подобно на описаната среща със Старозаветната Света Троица в Гостеприимство Авраамово; филантропия – любовта към човешкия род изобщо, към човека като образ и подобие Божие.

Защо се посочва чужденецът като обект на задължителни грижи от страна на вярващите" Защото той е в по-слаба позиция от нас, понеже е на чужда територия. Той, в някакъв смисъл гостува в нашия дом. Ние му дължим гсотоприемство. Този наш дом, който е част от земята, от творението, всъщност принадлежи на Бога и ни е даден да го обитаваме. Нищо на този свят не наша вечна собственост и нищо не отнасяме със себе си в отвъдното. Колко държави са изчезнали, колко имоти са изгубени през хилядолетията?! Трябва да сме гостоприемни към чужденците. Нямаме право да ги гоним и да затваряме врата на дома си за тях, защото така иска Стопанинът и Бащата на цялата земя и на всички люде, Който обича всички човешки създания. Нека чуем, когато потропа на нашата врата самият Господ в образ на пришълец и, ако не я разтворим широко, то нека поне да я открехнем; да му отговорим, когато ни попита нещо, а не да го отминем с невиждащи очи. Чужденецът е поставен от Бога в списъка на слабите хора, които сме длъжни да подкрепим. Вижте Господнята логика: "Кога даваш обяд или вечеря, не кани приятелите си, нито братята си, нито роднините си, нито богати съседи, да не би да не те поканят и те някога, и да получиш отплата. Но кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи, и ще бъдеш блажен, задето те не могат да ти се отплатят, понеже ще ти бъде отплатено, когато възкръснат праведните." Обикновено бежанецът няма с какво да ни се отплати или може, но не равностойно, тъй като домът му не е тука, а другаде – затова трябва да сме сигурни, че вършим добро дело катому помагаме. Той е дошъл при нас воден от някаква голяма грижа, иначе не би напуснал своята страна. Дошъл е с някаква надежда и вяра в нас, би се задоволил и с най-малкото внимание и помощ от наша страна. Господ не освобождава и нищите от това общо задължение- ако си беден, покани у дома някой по-беден от себе си. Фатално за душата е безразличието към нуждаещите се, това отсъствие на грижа към странника, омразата към чужденците (ксенофобията, расизма, ултранационализма), защото каквото правим на тях, на Господа го причиняваме.