Основи на мюсюлманското право изобщо и на международното мюсюлманско право в Отоманската империя в частност

Йеродякон Петър Граматиков

Съучредител и член на УС на

Центъра за икуменически диалог

"Св. Ап. Ерм" - Пловдив

Основи на мюсюлманското право изобщо и на международното мюсюлманско право в Отоманската империя в частност

 

Мюсюлманското право има за своя база единствено истината на откровението: Бог е предал и неговият пророк е преподал законодателството на хората. С други думи, религия, морал и право са идентични идеи у мюсюлманите. Изворите на правото у народите на исляма са общо четири: 1) Словото Божие, съдържащо се в Корана; 2) поведението, зададено от Божия пратеник, сунна; 3) единодушното мнение на вярващия народ, изразено в съборно събрание, иджма; 4) законовата аналогия, тълкуванието, кийа. Първите два са основополагащите извори, понеже произхождат от самия Бог. Следващите два са също фундаментални извори, но произтичат от предходните и са облягат на тях (срв. Savas-Pacha, Etude sur la theorie du droit musulman, Paris, 1892). Отидем ли до първоизворите на мюсюлманското право, ще установим, че множество пасажи са най-малкото нетолерантни. Сравнени с църковното учение тези текстове наставляват не по-малко една всеобхватна толерантност. Ето някои от тях в превод на новобългарски по "Свещен Коран" (прев. х. проф. д-р Недим Генджев, изд. Мюсюлмански Духовен Съюз, София, 1997):

1) "Ние най-добре знаем какво говорят. Ти не си насилник над тях. Учи Корана на тези, които се боят от Моето предупреждение!" (Сура 50, ает/стих 45) Бел.: Петдесетата сура на Свещения Коран сенарича "Каф", понеже започва с буквата "Каф" и се състои от 45 стиха.

2) "Кажи: "Ако Милосърдният имаше дете, аз пръв щях да бъда сред кланящите се." (Сура 43, ает/стих 81) Бел.: 43-та сура на Свещения Коран "Ал Зухруф" (= Скъпоценностите)и се състои от 89 стиха. Сурата е наименована така, поради това, че в нея се говори за златни и сребърни украшения, но не в буквален смсъл, а за украшенията, които Милостивият и Милосърден Аллах цени най-много, а именно добродетелите у човека, които украсяват живота на правоверните и ги приближават към Всемогъщия Аллах.

3) "И затова ти ги (Бел.: евреите и християните) призовавай към Него и стой твърдо така, както ти е заповядано – не следвай техните страсти, кажи: "Аз повярвах в това. Което Аллах спусна с Книгата и на мен ми е позволено да бъда справеднв между вас! Аллах е нашият Господар и вашият Господар. На нас приндлежат нашите дела, на вас – вашите дела. Между нас няма причина за спор. Аллах ще ни събере и ние ще бъдем възвърнати при Него." (Сура 42, ает/стих 15) Бел.: 42-та сура на Свещения Коран "Ел Шура" (= Съветът) се състои от 53 аета.

4) "Наистина, за тези, които повярваха и тези, които са Евреи, Християни и Сабияни, и които вярват в Аллах, и в Съдния ден, и вършат добри дела, за тях е наградата на техния Господар, за тях няма да има страх, нито ще бъдат опечалени." (Сура 2, ает/стих 62) Бел.: Втора сура е най-дългата в Свещения Коран. Нарича се "Бакара" (Кравата). Състои се от 286 аета (=стиха). Името си носи от аетите 67-71,в които се говори за кравата. От тази сура са извлечени основите на мюсюлманското право.

5) "В религията няма принуда..." (Сура 2, ает/стих 256а)

6)"Не е твое задължение да ги вкарваш в Правия път. Аллах сочи Правия път на когото пожелае..." (Сура 2, ает/стих 272а)

7)"Наистина, сред притежателите на книгата има такива, които вярват в Аллах и в това, което е спуснато на вас и в това, което е спуснато на тях, смирени са пред Аллах; и те не продават знаменията на Аллах на нищожни цени. За тях наградата е при техния Господар. Наистина, Аллах е бърз във въздаването." (Сура 3, ает/стих 199) Бел.: Третата сура на Свещения Коран "Семейството на Имран" се състои от 200 аета. Наречена е така, понеже четири стиха от нея са посветени на Имран и семейството му, в което е родена Мерием, на която Аллах сътворява чудо и тя ражда Иса, когото Бог надарява с мъдрост и пророчество.

Видно е, че в Корана се проповядва толерантност в най-широкия смисъл на думата. Религиозният синкретизъм спомага за тази религиозна толерантност. Орденът Бекташийя
не бил доктринално преследван от османската държава, тъй като се представял за сунитски. Поради силно открояващия се религиозен синкретизъм Бекташийя станал необходимият инструмент за безболезненото ислямизиране и интегриране на довчерашните християнски момчета, много от които били във възраст, позволяваща им да запазят трайни спомени от своето минало. Бекташийя е един от най-големите мистични ордени, основан към средата на 13 в. Той носи името на хаджи Бекташ Вели, считан за потомък на седмия шиитски имам Муса ал-Казим. За ордена са характерни синкретични и еклектични практики с християнски и източни паганистични елементи и правоверните мюсюлмани-сунити понякога считали последователите му за еретици. Орденът претендира да е сунитски, макар че е твърде неортодоксален и стои по-близо до шиитския ислям тъй като почита Дома на Али... Бекташийя
бил дълбоко свързан с еничарския корпус, а Хаджи Бекташ – считан за негов патрон. Самите еничари били понякога наричани "синове на Бекташ" и "рицари на Бекташ", а духовните водачи на ордена придружавали еничарите като военно-полеви свещеници. На Балканите и особено в българските земи, бекташийските братства се свързват и с хетеродоксалните накшибенди и алеви (само в България те се наричат алиани) и когато през 1826 г. султан Махмуд II ликвидирал еничерския корпус и разпуснал свързания с него орден Бекташийя, неговите манастири (текета) станали собственост именно на накшибенди и алиани (срв. Цвета Райчевска, Амулет, свързан с Ордена Бекташийя в България, Известия на Национален Исторически Музей – София, том XVII, 2006, сс. 41-44).

При мюсюлманите няма аналог на това, което в Църквата наричаме клир, свещенослужител; нищо не отличава духовните служители от сонма на вярващите – нито посвещение, нито ръкоположение, няма и иерархия. Пророкът не е създал тайнства за въвеждане в свещен сан и последователите му не познават клир (духовенство) във вида, какъвто му придават християните. Всеки правоверен е призован да служи на Бога, което ни навява алюзия с ранно-християнското разбиране за царското свещенство, развито от бащите на Реформацията. В османската империя е била съхранена концепцията за Халифа като наместник на Мохамед на земята, докато поста на Шейх-юл-исляма е само една сановническа служба. Естествено имаме и улеми (учени), които обаче нямат никаква сацердортална власт. Те са едновременно учители, юристи и съдии, или doctores utriusque juris по каноническо (религиозно) и римско (гражданско) право. Тъкмо улемите опорочават хуманния и толерантен дух на исляма, водейки до противопоставяне на общоприетите цивилизационни стандарти, норми и практики. Това довежда до насаждане на омраза у мохамеданите против всеки, който не изповядва тяхната религия и до узаконяване на насилието и подтисничеството в Отоманската империя. Неща, познати ни до болка и свързани с национално-освободителното движение през нашето Възраждане. Светът бива с лека ръка разделен на две части: тази на исляма (дар-ул-Ислам) и тази на войната (дар-ул-харп). Свещената война (джихад), наричана така, защото има за цел триумфа на истинската религия – исляма, е една политическа институция и е единствен фундамент за международното право в мюсюлманския свят – свещената война срещу неверниците. Това се засилва в по-късно време при неортодаксалния пост-османски арабски и персийски ислям, напр., имамизма и исмаилизма при шиитите. Наистина, Коранът различава по категоричен начин народите на две групи: меджу (идолопоклонниците) и киттаб (онези, които са получили свещените писания, в т. ч. евреи и християни). Състоянието на война против последните може да се прекртати с подписването на мирен договор и заплащането на налог, за да се включи тяхната страна в лоното на ислямската държава. От самото си основаване ислямът обявява за своя главна мисия основаването на политико-религиозна система, предназначена да управлява едно ново глобално (световно) съобщество. Мюсюлманинът толерира религията на монотеистичния евреин или християнин в новозавладяна държава, при условие, че му се плаща поголовен данък (джизие), даващ право за съхраняване на религията в страната анексирана от исляма. Немалка част от християнското население на Блаканите приема мохамеданството. Жителите на покорените от османските турци страни, които запазват вярата си и религиозната (а дори и гражданската) си автономия, са задължени да плащат данък на глава, наречен по-късно харач. Юстиниановото право било съхранено в Константинополската Църква. Даже са създадени християнски държави в Държавата (Турската империя), за което най-ясна илюстрация е малката монашеска република – Света Гора на Халкидическия полуостров, където православните народи (българи, гърци, сърби, румънци, руснаци, грузинци) запазват един кристализирал начин на живот от епохата на Византия и до ден днешен живеят като братя во Христа. Тази монашеска държавица е припозната с определена независимост и от Високата Порта (султанското правителство) като място за поклонение и святост за православните християни. Благодарение на горното тука са запазени спомените и културно-историческото наследие на заличените от османското нашествие християнски държави. Светогорските иноци не се задоволяват само ссъс съзерцателен молитвен живот, но изпълняват през вековете уникален апостолат, да разпространяват като апостоли живата вяра сред поробените християнски народи. Непосредствено свързаните с българската църковна история Охридска архиепископия и Българската Екзархия са доказателство на гореказаното. Духовната канонична власт е живата връзка на правослания народ със светската власт в Цариград и по места – в пълно съответствие със свещените канони, забраняващи на свещенослужителите да се обръщат към държавната власт без позволение от църковното началство. 11-то правило на Сардикийския Събор гласи: "Ако някой епископ, или презвитер или изобщо кой и да е от клира, дръзне да отиде при царя без съгласие и без писмо от епископите на областта, а най-вече от епископа на митрополията, такъв нека бъде изключен и лишен не само от общение, а и от достойнството си… А ако необходима нужда накара някого да отиде при царя, нека стори това със знанието и съгласието на епископа на митрополията и на останалите от тая област епископи, снабден с препоръчани писма от тях". (Бел.: Текстът на правилата се привежда по книгата "Правила на св. Православна Църква" София, 1936).

По-късни примери са васалните молдовски и влашки княжества, Източна Румелия, както и Княжество България до едностранното обявяване на българската независимост през 1908 година.

Първите отомански султани не сключвали мирни договори, а само примирия. И определено не били единствените в тази практика. Християнска Европа отвръща на турците с не по-малък религиозен фанатизъм, като учените християнски юристи изготвят детайлни тълкувание дали въобще може да бъде подписан договор с неверниците-нехристияни, и ако може, то има ли той каквато и да било юридическа стойност, за да бъде валиден. Мюсюлмани и християни се считат взаимно във военно положение от времето на кръстоносните походи. Политически съображения довеждат до сближаване между заклетите отколешни врагове. Макар осмалиите да копнеят завладяването на целия свят, те все пак поемат ангажименти с цел запазването на вече завзетите територии. Първият мирен и съюзен договор, който Турция подписва, бележи и първата стъпка към залеза на същата. Колкото повече Османската империя се разширява, толкова повече отслабва. От християнска страна, Франсоа Първи, загрижен как да отслаби Хабсбургите, имал нужда от съюзници и макар да бил благочестив католик, малко гобило грижа дали те са протестанти или мюсюлмани. Това довежда до фамозния съюз между Сюлейман и Франсоа през 1537 г., скандализирал и католическия, и мюсюлманския свят. През 17 век договорите с Турция зачестяват. В тези договори с християнските си съседи или съюзници, Диванът прави чисто религиозни концесии. Франция е първата държава, получила от султана най-напред за своите поданици, а после, своего рода, религиозен протекторат за всички католици в Османската империя. През 1740 г. различните концесии, предоставени на Франция през годините, биват разширени, като на същата се дава едно върховно поредставителство, прието и от останалите европейски правителства. Да си припомним и поговорката у българския народ "Гаранция – Франция", чието възникване можем да отнесем към времето на унията на Иосиф Соколски от 1861 г., когато за пръв път българския народ се сдобива със своя институция – Българска Архиепископия и закрила от католическата църква и френската държава. Така западно-европейците в Ориента получават и едно общо нарицателно – франки, а през Възраждането всеки нюанс на европейската мода получава народното наименование ала франга.

В чл. 13 на Карловацкия мирен договор от 26 януари 1699 година, се дава право на Австрия на намеса по въпроси на вярата в светите места. Нейните прерогативи били преподтвърдени и разширени от последващи астрийско-турски договори. Договорите от Пазаровац (1718 год.) и от Белград (1739 год.) дават на Австрия правото да закриля католиците в Босна и Херцеговина, България и дунавските провинции.

Подписаният на 5 ноември 1720 г. в Цариград мирен договор с Русия дават на последната маловажни привилегии. Едва с договора от Кючюк-Кайнарджа (1774 г.) Турция признава на Русия един протекторат за руските поданици и православното население в самата турска империя, подобно протектората за Франция над католиците. Седмият член от същия договор предвижда обещание от Високата Порта да закриля християнската религия и нейните църкви. Министрите на императорска Русия получават правото при всички случаи да се намесват в полза на Цариградската църква и онези, които служат в нея. Именно на тази клауза от Кючюк-Кайнарджийския договор основала Русия през 1853 година интервенцията си в полз на правосланите султански поданици. Букурещския мирен договор от 1812 г. (чл. 3) потвърждава условията, предвидени в предхождащи договори, като се дават особени привилегии за сърбите, които тогава са в разгара на своята национална революция.

Двете протестантски западни сили, Англия и Прусия, интервенират сравнително късно, около 1840 година. Един делегиран от двете държави англикански епископ е настанен в Светия Град през 1840 г. В Иерусалим през 1845 г. е построена и протестанска църква, като на християните от протестантските деноминации се дават същите привилегии, на каквито се радват останалите църкви по светите места. Приелите протестантизма поданици на Османската империя се поставяли под закрилата на двете западно-европейски протестантски велики сили.