Синове, слуги или роби – Страхът Божий и трите пътя към Бога

о. Георгий Чистяков*

Синове, слуги или роби –

Страхът Божий и трите пътя към Бога

Отец Георгий Чистяков е богослов, филолог и историк. Енорийски свещеник в московския храм „Св. Козма и Дамян” и предстоятел на храма "Покров Богородичен" в Детската републиканска клиническа болницa. Член на управителния съвет на Руското библейско общество и на международната асоциация за изучаване на Отците на Църквата, ректор на Общодостъпния свободен университет, основан от o. Александър Мен, завеждащ катедра по история на културата в Московския физико-технологичен институт. От 1995 г. чете лекции по история на християнството и богословската мисъл.

Авторизиран превод: йерод. Петър ГРАМАТИКОВ

(*„Духовные пути” - сп. „Русская мысль”, Париж, 1996 г.)

Публикувано: “Църковен вестник”, Синодално издателство, 2002, бр. 11/102.

http://synpress-classic.dveri.bg/11-2002/strahboji1.htm

В религиозността на много хора днес централно място заема страхът от наказание. Във времената на държавен атеизъм битуваше мнението, че вярващите изповядват Бога единствено за да избегнат мъченията в ада. Именно като страх от адските мъки, приготвени за грешниците в задгробния живот, биваше представяна православната вяра от атеистическата пропаганда, на която трябва да признаем високия професионализъм в това направление.

Освобождаване от страха

Без съмнение, страхът пред смъртта и пред въздаянието, което следва в живота след нея, е своеобразна форма на вяра, но чисто средновековна по характера си. Зографите тогава изобразявали в картини Страшния съд, адските пламъци, дяволите, които измъчват грешниците и ги отвличат със сатанински кикот в преизподнята.

В средните векове религията на мнозинството (не на светите отци на Църквата) се основавала на страха пред послесмъртното и даже прижизненото наказание. „Страхът е създал боговете” - възкликва един римски поет и е бил прав по своему, защото е имал предвид не Бога, а езическите божества. От езичниците този страх наследили християните, особено тия, чиято вяра не се уповавала на Евангелието Христово, а на естественото за човеците стремление да се застраховат пред лицето на непонятния и по принцип враждебен свят, където всеки на всяка крачка е заплашен от някаква неприятност и опасност.

През ХVIII-ХIХ век под влиянието на бурно развиващите се естествени религии и в резултат от осъзнаването на людете относно човешките им права и потребността им да отхвърлят робското си положение в социален аспект, този страх започнал да затихва. Така човекът, освободил се вече от страха (което е радостно, понеже страхът е робство, потиснатост и затвореност, а нашият Господ ни призовава към свобода), едновременно започва да губи своята вяра (което е и бедата!), точно по причина, че тази вяра е била примесена с чисто езическия по природата си страх. Страхът, който още в IV век внесли в храмовете ония номинални християни, за които говори блаж. Августин, хора, покръстили се и приели външния облик на християни, но останали езичници в съкровената си същност.

Оттук на Запад се появява френският атеизъм от епохата на Волтер, Дидро и Даламбер, а на Изток - руският на Писарев, Добролюбов и др.

Човеци, почувствали се свободни от страха пред наказание и изгонили от живота си Бога. Трагедията на хората от това време, в числото на които имало блестящи мислители, учени и поети, се състои в това, че те се отказали от Бога в момента, в който са имали удивителната възможност да Го почувстват, да Го преоткрият за себе си и за бъдещето. Заедно със средновековните предразсъдъци, които неминуемо е следвало да се изоставят (и слава Богу, в по-голямата си част са преодолени вече), човечеството загубило вярата си в Бога. Станало като в поговорката: „Заедно с водата от коритото изхвърлили и детето” - само че това дете се оказал Младенецът, роден във Витлеем.

Когато децата се възпитават в боязън от Бога (в смисъл, че Той ще ги накаже, ако съгрешават), все в някой период от живота си ще преживеят същото, което станало по времето на Д. Дидро с цялата ни цивилизация. Те ще престанат да се боят, ще станат безбожници и ще се откажат от всяка нравственост. Ж.-П. Сартр описва как в детството си, играейки си с кибрит, прогорил един килим. Отначало чакал Всевиждащият Бог да го накаже, а после, когато не последвало наказание, разбрал, че не е нужно да се бои от Бога, значи - „всичко е позволено”. Така в сърцето на бъдещия философ-екзистенциалист покълнало за пръв път неверието.

Три пътя към Бога

Още древните отци казват, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника и на сина. Когато човек се въздържа от грехове само поради страх от адските мъки, това е пътят на роба, който се ръководи от страх пред наказание. Пътят на наемника е свързан с желанието да заработи някаква награда.

Ако някой извърши даже подвизи заради желанието да се сподоби с Царството небесно, то светите отци наричат делото му наемническо. Бог иска от нас да поемем по пътя на синовството, т. е. от любов и усърдие към Него да постъпваме честно и да се наслаждаваме на спасителното съединение с Него в душата и сърцето си. В миналото към Бога вероятно водели и трите пътя, но в края на ХХ век стана очевидно, че първият и вторият са пътища без изход, тъй като, ходейки по тях, стигаме единствено до нервен срив, погубвайки и себе си, и множество хора около нас.

Все още обаче, самите ние се плашим един другиго, че Бог за нещо ще ни накаже. „Бог го наказа” - казваме за някого, комуто нещо се е случило, когато считаме, че той е заслужавал наказание за нещо. Всъщност ние се страхуваме от Бога както елините - от Зевс, египтяните - от Амон, а римляните - от Юпитер. При това въобще и не забелязваме как сами ставаме езичници.

И все пак, не може без страх Божий! Този израз се среща многократно в Библията, което съвсем не е случайно. Само е нужно да разберем какво представлява този страх, който ни учи на мъдрост (Притч. 15:33), предпазва ни от зло (Притч. 16:6) и ни води към живот (Притч. 19:23); той е чист (Пс. 18:10) и освен всичко останало, се заключава в това, да ненавиждаме злото (Притч. 8:13). Това не е ужас пред Бога и не е страх от евентуално наказание. Бог не ни преследва, но ние бихме могли твърде лесно да Му причиним болка с нашето непослушание.

Някое дете се страхува от майка си да не му се скара, но друго се бои да не би да я огорчи или разстрои. Ето къде е разликата между човешките страхове пред нещо опасно и страха Божий, който за нас е най-драгоценното от всички съкровища.

От 90-те години на ХХ в. наблюдаваме едни сърдити православни млади хора, за които религията е свързана преди всичко със страха пред Типика, Устава - да не би да нарушат поста или да сторят някакъв грях, мрачни, сурови, дори външното поведение на които е иноческо. Боим се те да не са избрали за себе си пътя на роба. Разбираемо е защо - през тоталитарния режим дълго бяхме роби и сега е трудно, даже почти невъзможно, да се избавим от робската психология. Но е необходимо, та да не би да изгубим един ден вярата си, подобно на нашите прадеди и деди, които се отказали от Бога, понеже виждали в Бога несвобода. Отказвайки се от Бога посредством ума си, те простирали към Него сърцата си; отхвърляйки несвободата, те се стремели тъкмо към Бога, само дето не знаели, че Този, Който им е толкова нужен, Който не им достига, е именно Той, а не някой друг.

Раби Божии

Смятайки, че ние ходим на църква само заради страха от наказание, невярващите мислят, че религиозността унижава човека, потиска неговото „аз” и въобще ни прави роби. Това е наистина така, ако виждаме в страха Божий единствено и само страх от наказание или възмездие. Тия, които разбират нашата вяра по този начин, се помрачават и се превръщат в роби на религията. Когато проумеем истинската същност на страха Господен, нашата вяра ни окрилява, открива пред нас нови възможности и нови хоризонти, дава ни нови сили. Именно в християнството невъзможното става възможно. По думите на Иисус Спасителя „за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно” (Марк. 10:27).

Във връзка с горното е уместно да си припомним значението на староеврейската дума за „раб Господен” (евед Иахве). „Евед” означава служител или съработник Божий и едновременно с това отрок, т. е. чедо, което е пораснало, но не съвсем. Към него може да се отнасяме като към възрастен, макар все още да трябва да го наглеждаме и полагаме грижи за него - ето що е „раб Божий”!

Християнството започва с коленопреклонението! Тези думи, колкото и важен, и верен тезис да стои зад тях в очите на православния християнин, будят недоумение у хора, които не знаят нищо за християнството, богослужението, мистическия опит в Православието. За човек, който нищичко не знае извътре за християнството, а само външно, тази фраза изобразява смазан от религиозните догми човек или робски застанал на колене пред иконата в тъмния храм.

Да, по този начин се разбира коленопреклонението на християнина, гледано отстрани. На дело, в него се изразява не робска зависимост, покорност или страх, а коренно различно чувство - възторг: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро” (Пс. 103:24). Същото чувство е удивително точно изразено и в прокимена на вечернята в събота: „Господ се възцари, в красота се облече” и други богослужебни текстове.

Това чувство е преживяно от всеки лекар, видял безнадеждно болно дете да оздравява; от всяка майка, посрещнала сина си жив от война; а в края на краищата и от всяко дете, намерило в утрото на рождения си ден играчка или подарък, за който дълго е мечтало. И любов, и благодарност, и щастие, и усещане за Неговото присъствие до нас, изобщо - пълнота, това е то, нашето коленопреклонение, нищо друго; във всеки случай не и страх. „Ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това... В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха” (1 Йоан. 4:16-18).

Богословие на страха

Обаче религията, основана на страха, е все още привлекателна за някои. Днес безразборно се преиздават стари книги, проводници на това богословие на страха. Нормално би било да предположим, че заинтересовани групи и сили дават указания за фототипни издания на подобни книги с цел да се насажда в православния народ атмосфера на страх, робско послушание, покорство, като едновременно с това целят да отслабят влиянието на Църквата сред народа, да я дискредитират в очите на населението и т. н. Често тези издания са плод на усилията на честни хора, без каквито и да било злоумишлени намерения - бедата е, че издателите им, както и ние понякога, сами предпочитаме положението на раби, вместо богосиновството.

Използването на религията в качеството на инструмент се превръща в трагедия за всички. И за народа, и за онези, които го използват, и за самата религия. Това довежда най-напред до култивирането на абсолютна религиозна индиферентност, после до взрив на безбожие и накрая до появата на нови изповедания и нови религии. По такъв начин нова религия в края на ХХ век стана марксизмът, който зае в сърцата на много хора, без значение добри или лоши, мястото на Бога, изгонен оттам чрез задължителността на постите, изповедта и атмосферата на страх, нагнетявана от някои до ден днешен.

Повечето от нас са израснали в епохата на робството и от пелените сме били роби, като още на 3-4-годишна възраст сме осъзнали общозадължителността на този факт. До такава степен сме привикнали с робската си роля, че на пътя към Бога също избираме да сме роби (вместо раби).

Евреите в пустинята видели в Моисей враг именно защото той ги освободил от робство (Изх. 16:2-3). Ние също считаме за враг оня, който ни напомня, че сме призвани към свобода (Гал. 5:13), само защото сме свикнали с несвободата и тя ни е психологически по-близка. Точно тази несвобода, сковаваща нашите сърца, ни пречи да почувстваме Иисус, а в Църквата да виждаме само заповеди, установления, забрани и да не усещаме Неговото изгарящо присъствие и радостта, за която са ни оставили свидетелства от опита си църковните писатели.

В съветските времена в училищата на децата се преподаваха знания, ориентираха ги към фактологията, развиваха паметта им. Учеха ги на бързо четене, а трябваше да ги учат на бавно, но задълбочено. Никой не развиваше техните чувства. И днес, идвайки в Църквата, те отново искат да научат всичко за Бога, за истината, за православната вяра. И не разбират, че в тази област главното са не толкова знанията, а чувствата. Ориентацията към знанията ни прави неживи, а съчетана с робската психика ни превръща и в роби на собствения ум и неговите ограничени възможности, поради което не сме в състояние да се потопим в Бога като в океан, както е описано от светите отци.

Постоянно и навсякъде търсим врагове, проверяваме вярата си по каноните като ученици, сверяващи отговорите на задачите в учебника; заплашваме се един друг с Бога, виждайки в Него, може би и добър, но робовладелец, а себе си - роби. Струва ни се, че всичко около нас е лошо и ужасно, толкова лошо, както никога досега. Затова и до днес още нямаме сили да възкликнем заедно с архиепископ Йоан (Шаховский): „Земята е загърната като в слънчев прах от любовта Господня.” А това си е напълно вярно.