Непознатият Данте и неговия мистичен езотеризъм

Йеродякон Петър Граматиков
Източник: сп. "СВЕТ",
пилотен брой 2009

 

Дантевата поезия изиграла огромна роля за оформянето на ренесансовия хуманизъм и в развитието на европейската културна традиция като цяло, оказвайки значително влияние върху културата не само в поетико-художествен, но във философски аспект (от лириката на Петрарка до софиологията на В. С. Соловьов). Поради това и изследването творчеството на Данте в днешно време се оформя в специален отрасъл на медиевистиката – дантология.

В сферата на философската мисъл Данте изпитва влиянието на Аристотел, схоластическия аристотелизъм и авероизма, а тчасти и на неоплатонизма, стоицизма и арабската философия. Систематически изучавал текстовете на Псевдо-Дионисий Ареопагит, Иоан Скот Ериугена, Бернар Клервоски, Алан Лилски и Сигер Брабантски. Аксиологическата система на поетиката на Данте генетично възхожда към Псевдо-Дионисий Ареопагит (заключителната част на "Божествена комедия") и перипатетизма ("Пир"). Политически идеал за Данте, сформиран в условията на перманентна гражданска война, бил единна светска държава – гарант на мира и въплътената законност, - в което ще бъдат ликвидирани сепаратизма и частната собственост на земята. Управлението на тази държава се разбира от Данте съобразно платоновския модел: решенията на монарха следва да се базират на съветите на философите ("О вие, нещастни, които управлявате днес! О вие, най-нещастни, чрез които управляват! Няма философски авторитет, който да се съчетае с вашето управление). Оптималното политическо устройство, от гледна точка на Данте, се основава, от една страна, на презумпцията за мирово единство, а от друга – предполага съхраняване на местното самоуправление и обезпечаване на свободата. Развитието на двете тенденции трябва да до "пълнотата на времената", т.е. до всеобщо благоденствие. Отричането на т. наречения "константинов дар" (или предаването навремето от имп. Константин на голяма територия от Италия под юрисдикцията на папата) предизвикало остра реакция от страна на църквата дотам, че кардинал Белтрандо дел Подисето разпоредил изгарянето на ръкописа на съчинението "монархия", а през 1329 г. призовавал за аутодафе на останките на Данте. Семантически социалния модел на Данте е открит за трактовки от позоцията на идеала за глобална цивилизация с неговата презумпция за етнически полицентризъм.

Сам Данте в своя "Ад" IX, 61-63 индикира по безспорен начин, че в неговото произведение има един скрит, таен смисъл, чито доктринален, а екстериорният смисъл е само воал и следва да се проучи от онзи, който е способен да проникне в него. "Божествената Комедия" е изледвана предимно буквално като литературно произведение, излседван е философския смисъл или по-скоро философско-теоретически, а също и политическо-социалния смисъл, но сам Данте ни указва да търсиме още един - четвърти смисъл. Това по същността си е чисто инициатическия, метафизически смисъл, придаващ езотерически характер на посланнията в това произведение. Някои изследователи поставят въпроса: Данте католик ли е бил или албигоец? Въобще християнин ли е бил или езичник? (Cf. Arturo Reghini, L'Alegoria esoterica di Dante, - Nuovo Patto, sept.-nov. 1921, pp. 541-548). Истинския езотеризъм е коренно различен от външните религии. Древните членове на инициатически общества са вземали участие във всички външни култове, следвайки обичаите , установени в страните, където са пребивавали, тъй като са намирали зад външните различия същностното доктринално и фундаментално единство между религиите, без да го превръщат в един изкуствено създаден "синкретизъм". Религиозен синкретизъм и еклектизъм намираме у мнозина римски императори. При имп. Елагабал /Varius Avitus Bassianus/, в 218 г., Тримонциум (дн. Пловдив) получава статут на град-неокор и става център на култа към Аполон Кендризийски, богът на слънцето (срв. Граматиков, йерод. Петър, "Aрианския Събор във Филипополис - 343 година", Изд. КАМА/Френски Културен Институт, София, 2006, с. 8): "Той (Елагабал) осветил свой бог Елагабал на Палатинския хълм точно срещу Императорския дворец и му посветил един храм. Казвал, че трябва да се пренесе там култа на Евреите и Самаряните, както и християнската религия, за да притежава служението на бог Елагабал тайните на всички религии"(Из: История на Августите /Елагабал, 3/, - цит. по Ноmo L., Les Empereures Romains et le Christisnisme, Paris, 1931). Имп. Александър Север (222-235) бил религиозен еклектик. В молитвената си стая, редом с бюстовете на Аполоний Тивански (магьосникът на гръко-латинската древност, 2 в. сл. Хр.) и Орфей, стояли бюстовете на Христос и Авраам.; а майка му, Юлия Мамея, извикала в двореца си Ориген, който е най-изявения неоплатоник в античността (срв. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, т. 2, с. 112 нат.).

Чистата метафизика, следователно, не е нито езическа, нито християнска, а универсална. В Средновековието е имало общества, инициатически и нерелигиозни по характер, които обаче са се базирали върху католицизма. Много е вероятно Данте да е членувал в една от тези организации и не е бил обявен за "еретик", защото повечето от тах не са създавали конфликт между езотеричното и екзотеричното направление. Има и изключения, разбира се, - някои са съдени като еретици (това е било и официалното обвинение против Ордена на Тамплиерите като претекст с политически цели). В света на исляма езотерическите школи не срещат какватоо и да е враждебност от страна на религиозните и зконническите власти, представляващи екзотеризма. Но нека направим алюзия с участта на бележития Ел-Халадж, убит в Багдад през 309 г. от Хеджира (921 г. сл. Хр.), чиято памет се почита до днес и то от потомците на онези, които са го осъдили на смърт за "оскърбителните му учения."

Елифас Леви в своето съчинение "История на магията" пише за връзката на Данте с античните мистерии: "Увеличават се коментариите и изследванията върху творбата на Данте, но никой, поне по наше знание, не е открил нейният истински характер. Произведението на великия Гибелин е една декларация за война към Папството чрез откровение на мистериите. Дантевата епопея е йоанитска (Бел.: Връзката с розенкройцерството е, че св. Йоан се асоциира като глава, началник на вътрешната Църква, и се противопоставя на св. Петър, като глава на външната Църква. В 14 век във Франция и Италия набира сили едно, свързано с рицарските ордени, тайно окултно, но не окултистко учение, по-късно разбирано като инициатическо направление на розенкройцерите с херметическо учение. Наименованието им е дадено за първи път през 1374) и гностическа; едно приложение на образите и числата от Кабалата спрямо христоянските догми; и едно тайно отрицание на всичко, що се съдържа в тези догми. Неговото пътуване в свръхестествените светове се извърша подобно на Елевзинските и Тиванските мистерии. Виргилий го придружава и закриля в кръговете на новия Тартар... Адът е пречка само за онези, които не знаят как да се завърнат..." (срв. Rene Guenon, "L'Esoterisme de Dante", Gallimard, Paris, 1957).

Мнозина от съвременните автори лесно си въобразяват, че виждат кабалистично учение във всичко, което само намирисва на езотеризъм. Трудно е приемем връзка между Кабалата и Рицарството през средните векове, понеже тя е хебраическата традиция, а нямаме податки и факти, че у Данте има еврейско влияние, макар да имаме свидетелства, че приживе Данте е поддържал дълго време лични отношения с един учен евреин и поет, Имануел бен Саломон бен Йекутиел (1270-1330). Това, че в творбата му намираме науката за числата (нумерологията) не го прави кабалист в никакъв случай. По-скоро можем да търсим съотношение с питагорейството, а Питагор не можем да обвиним в практикуване на еврейски кабализъм.

В различните традиции имаме описания на пътешествия извън границите на земята. Безсъмнено, ако Данте приема Виргилий за свой водач през първите две части на своето пътуване, причината е в Песен VI на Енеида; но трябва да отбележим, че при Виргилий имаме не само богата поетическа фантазия, но и неоспоримо инициатическо познание. Даже в Средновековието се наблюдава едно профаниране и деформиране на наследството на големия античен автор, чак до свързването му с магесничеството. От друга страна, не е трудно да се открие, кои са предшествениците на Виргилий сред древните гърци, като си припомниме пътуването на Одисей в Кимерийските страни, както и слизането на Орфей в Ада. Но не е ли това само една серия от последващи се литературни имитации? Истината е, че има директнна връзкас античните мистерии и тази една и съща реалност е отразена в различните литературни или легендарни творби: златната върба, която Еней, воден от Сибила, отива да отсече в гората (същата "selva selvaggia", където Данте ситуира началото на своята поема), е онази върба, носена от посветените в Елевзийските мистерии и напомняща акацията на модерното Масонство, в което е "символ на възкресение и безсмъртие". Даже в християнството можем да открием следи от подобен символизъм: с Празника на върбата (латинското име на този празник е Dominica in Palmis; палмата и върбата не са едно и също нещо, но палмата като символ на мъчениците има идентично значение, като описваното в случая. Народното име на този празник е "Цветница" – "Цветна Пасха", което недвусмислено индикира връзката му със самото въскресение) в повечето християнски деноминации се отпочва светата (великата) седмица, през която се припомня смъртта на Христос и Неговото слизане в Ада, последвани от възкресението, след което идва славното Му възнесение. Именно на велики понеделник започва и разказа на Данте, след като тръгнал да търси тайнствената върба и се изгубил, той намира Виргилий и започва пътешествието си през световете, което приключва в Пасхалния неделен ден, т. е. до възкресението.

Смърт и слизане в Ада от една страна, възкресение и възнесение на Небето от друга, са две противоположни и допълващи се фази, от които първата е подгтовителна за втората и които освен във всички традиционни доктрини, намираме и в описанието на "Великото Дело" на херметизма. Намираме го и в исляма, който ни предава епизода с "нощното пътуване" ("исра") на Мохамед, съдържащо низхождане в инферналните региони и възнесение в различните нива в рая или небесни сфери. Определени пасажи в това "нощно пътуване" и поемата на Данте имат фрапантни прилики. Дон Мигел Асин Паласиос (Miguel Asin Palasios, La Escatologia musulmana en la Divina Comedia, Madrid, 1919; също срв. Blochet, Les sources orientales de "La Divine Comedie", Paris, 1901) разкрива многобройните паралелни места в сюжета и във формата между "Божествената Комедия" и "Китаб ел-исра" ("Книга за нощното пътешествие") и "Футухат ел-Меккийя" ("Откровения от Мека") - написани от Мохиддин ибн Араби осемдесет години по-рано творби. Мнозина изследователи правят аналогии между поемата на Данте и литературите на други страни.

"В една адаптация на мюсюлманската легенда един вълк и един лъв препречват пътя на поклонника, както пантерата, лъва и лъвицата пресрещат и връщат от пътя Данте... Виргилий е изпратен на Данте и Гавриил (Габраел) на Мохамед от Небето; и двамата, през време на пътуването, ще задоволяват любопитството на поклонника. Адът е анонсиран и в двата случая с подобни признаци: яростна буря, огнена пещ... Архитектурата на дантевия Ад е изградена върху тази на мюсюлманския Ад: и двата са гигантски, формирани от редица етажи, степени или вити стъпала, слизащи постепенно до дъното на земята; всеки от тях приема определена категория грешници, чиято вина и наклазание се утежняват с всяко по-долно равнище. Всеки етаж от своя страна се дели на поднива, съобразно различните характеристики на грешниците.; накрая, двата Ада са ситуирани под град Иерусалим... За да се очисти на излизане от Ада и за да се възнесе към Рая, Данте се подлага на тройно обливане. Такова тройно обливане очиства душите в мюсюлманската легенда: преди влизането си в Рая те биват потапяни подред във водите на трите реки, които напояват градината на Авраам...

Архитектурата на небесните сфери през които се извършва възнесението са идентични в двете легенди; в деветте небеса са разположени блажените души, които в кая на краищата, се събират в Емпирея или последната сфера... Също, както Беатриче изчезва пред св. Бернард за да поведе Данте в последните етапи, тъй Гавриил изоставя Мохамед близо до трона на Бога, където той бива отведен от една излъчваща светлина гирлянда... Финалният апотеоз и на двете възнесения е еднакъв: двамата пътешественици, възнесени до присъствието Божие, описват Бога като интензивна светлина, оградена от девет концентрични кръга, образувани от безкрайни редове ангелски духове, разпращащи светещи лъчи; най-близкият кръг е този на херувимите; всеки кръг обгръща всежяло вътрешния му, а деветте са около божествения център... Инферналните (адовите) етапи, астроноимическите небеса, кръговете на мситическата роза, ангелските хорове около обиталището на божествената светлина, трите кръга – символ на троичността на лицата, флорентинският поет дума по дума е заимствал от Мохиддин ибн Араби." (A. Cabaton, "La Divine Comedie" et l'Islam, -La Revue de l'Histoire des Religions, P., 1920, където е резюмирано съчинението на М. Паласиос).

Подобни съвпадения в прецизните детайли ни водят към заключението, че Данте е действително вдъхновен в голяма степен от писанията на Мохиддин, но как те са стигнали до него? Възможен посредник би могъл да бъде Брунето Латини, който е пребивавал в Испания, но това е нездоволителна хипотеза. Мохиддин е роден в Мурсиа, откъдето идва и прозвището му Ел-Андалуси, но не прекарва живота си в Испания, а умира в Дамаск; неговите последователи се подвизавали из целия исламски свят, но най-вече в Сирия и Египет; по принцип творбите му не били общодостъпни, а някои сред тях изобщо не били познати. В действителност, ел-Араби не е само "поет-мистик", понеже за ислямския мистицизъм той е известен като Еш-Шейх ел-акбар, т.е. най-големия от духовните Учители, Учител пар екселанс, чиято доктрина по същността си е метафизическа, поради който факт главните инициатически ислямски ордени, вкл. най-развитите и затворените, водят началото си от него. Тези организации през 13 в. (в епохата на самият Мохиддин) са били в контакт с рицарските ордени и вероятно по тази линия е станал и обмена на идеи. Ако Данте е получил сведения за ел-Араби и съчиненията му по "профанен" път, защо не споменава сред езотерическите ислямски философи (Ад, 4, 143-144) личности като Авероес и Авицена?

Западните съвременни критици разглеждат легендата за "нощното пътуване" на Мохамед като нездължително арабска и мюсюлманска, а като поизхождаща от Персия, тъй като е наличен подобен разказ в една маздеистка книга, "Арда Вираф Намех" (срв. френ. превод: "Livre d'Arda Viraf" par M. A. Barthelemy, 1887). Други я пращат още по-надалеч, в Индия, където наистина намираме множество разнообразни символически описания на иерархически оформен строен ансамбъл на организация на Небесата и Ада, откъдето вадят заключение, че Данте е под директно индийско влияние, напр. За индийския тип на Луцифер у Данте (Angelo de Gubernatis, Dante e l'India, - le Giornale della Societa asiatica italiana, vol. III, 1889, pp. 3-19). Изложеното у Данте се намира в синхрон с индуските теории за световете и космическите цикли, но не е на лице онази прилика във формата, каквато се открива в съпоставеност с творбата на ел-Араби.

Подобно на християнството в своето историческо развитие ислямът претърпял фундаментално вътрешно разслоение – още в 7 в. той се разделил на две основни течения – сунитски и шиитски ислям. Множество религиозни ордени били сформирани.. "Доислямски вярвания се инфилтрирали в практиките на тези ордени – в резултат последователите им изповядвали един всеобхватен пантеизъм и проповядвали, че божествената същност се проявява навсякъде в природата, а човекът е едно от божествените проявления." (срв. Цвета Райчевска, "Амулет, свързан с Ордена Бекташийя в България", Известия на Национален Исторически Музей – София, том XVII, 2006, сс. 41-44).

Както пише Можейко, централен смислообраз на поетиката на Данте се явява фигурата на Беатриче (итал. beatrice – даряваща блаженство; в "Нов живот" минувачите от пръв поглед забелязвали нейната божествена красота и достойнство: "и като не знаеха как се казва, - наричаха я Беатриче"), чийто реален протообраз е дъщерята на Фалко Портинари, която била жена на банкера Симоне де'Барди, братовчедка на мащехата на Бокачо. Фактически красота Беатриче се разбира от Данте като красотата в субстенциалния смисъл на думата и причастността към нея означава морално усъвършенстване и духовен полет.

Поради това, характеризирайки красотата на Беатриче, Данте я интерпретира като импулс към божественото възхождане, аксиологически еквивалентно на откровението: "Нека въздадат на Твореца благодарение // Всички, съпричастни на нейните пътища." Това е отразено и в цветовата символика на Дантевата поетика: по време на първата среща Беатриче, деветгодишно момиче, е облечена в пурпурно-червено – цветът на грядущата страст; при втората среща Беатриче е в разцвета на своята женска красота и носи ослевпително бели одежди – символ на невинност и чистота ("Нов живот"); във времето на третата, финална среща Беатриче, царицата на света, застава пред Данте в сияещи огнени одеания ("Божествена комедия"), което в рамките на възхождащата към неоплатониците християнска символика на светлината означава мъдрост, слава Божия и съвършенство. Значителен символ у Данте е и персонификацията на "състрадателната дама", която се явява "най-достойна дъщеря на Повелителя на Вселената, която Питагор наричал Философия". Именно "Мадоната на Философията" е вдъхновителка на духовнитеи интелектуалните търсения у поета, и в този смисъл "Мадона Беатриче" и "Мадоната на Философията" се оказват семантически еквивалентни.

Бележки:

"Данте Алегиери (Dante Alighieri), 1265-1321, италиански поет от общоевропейски и световен мащаб, мислител и политически деец от късното средновековие, хуманист, основоположник на италиянския литературен език. На перото на Данте принадлежи грандиозната философска поема "Божествена комедия", която фактически представлява обзор на всички предходни културни традици; трактата "Пир" – първи прецедент на научна проза на италиянски език и първото предренесансово произведение с просветителска насоченост, посветено на въпросите на физиката, астрономията, етиката; трактата "За народното красноречие", написан на латински и разглеждащ поетиката и риториката на романските езици (предимно на италиянския и провансалския); социално-философския трактат "Монархия", представляващ политико-утопически модел за обществено устройство; лирическото поетико-прозаичнеско произведение "Нов живот"; многочислени писма, канцони, секстини, балади, еклоги и сонети, които се отличават с изискана строфика. Роден във Флоренция в римския род на Елизеите, който участвувал в основаването на Флоренция; праправнук на Качагвидо, участник в Кръстоносния поход на Конрад III, внук на знаменития гвелф Белинчоне. Ученик на Брунето Латини, юрист, писател и преводач на Аристотел, Вергилий, Овидий, Цезар, Ювенал. Принадлежал към партията на Белите гвелфи и от 1295 г. активно участва в политическия живот на Флоренция, като от 1296 г. е избран за един от шестте сави (мъдреци) и член на Съвета на Стоте (главния финансов орган на републиката), а от 1300 година става един от седмте приора на Флоренция до падането на бялата сеньория през януари 1302 г., когато с другите лидери на Белите е обвинен в злоупотреба с властта и осъден на изгнание. През 1315 г. отново е осъден на смърт от сеньорията на Флоренция заедно със синовете си. Починал в Равена, която отказала даже след обединението на Италия в 19 век да върне праха му в родната Флоренция" - срв. М. А. Можейко, Данте
Алигьери, - ЭНЦИКЛОПЕДИЯ ИСТОРИЯ ФИЛОСОФИИ, Составитель и главный научный редактор А. А. Грицанов, Книжный Дом, Москва, 2002.