ВСЕЛЕНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН

Йеродякон Петър Граматиков 

ВСЕЛЕНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН

(по статията на Величко в журнал “Неделя”, 1900-1901)

При завършване Духовната Академия “Св. Климент Охридски” преди близо две десетилетия се явих на защита на дипломната ми работа на тема: “Теоретико-познавателни възгледи на Владимир Соловьов” – време, в което по силата на тоталитарния характер на комунистическата моноидеология богатата съкровищница на руската религиозна филсофия бе репресирана и заключена за широката читателска аудитория. Оттогава датират интересът ми към руската религиозна философия и, в частност, пиететът към този философ, наричан “бащата на православния икуменизъм”. Един от въпросите, които ми бяха зададени от изпитната комисия, беше: “Като православен християнин ли умира Вл. Соловьов?” Отговорът ми бе утвърдителен, което ми костваше петдесет стотни от отличната оценка на защитата на научната ми теза. На смъртния си одър в имението на князете Трубецкие, негови ученици и последователи, Соловьов помолил да повикат католически свещеник, от когото да приеме последно причастие. Влизайки в интеркомунио с инославни, участвайки в богослужения и тайнства извън православната църква, един православен християнин се самоосъжда и бива осъден от църковно-правната наука. Според мене, обаче, радетелят на църковното единство на вселенската църква с фактът, че приема католическо причастие минути преди смъртния си час и представянето си пред Върховния Съдия и Мздовъздател, иска да покаже, че не го е страх да изпита Божията присъда в задгробния живот, защото искрено вярва в правотата на своите виждания за преодоляване разделението на Христовата Църква. Още повече, че за да не всява смут в православните среди приживе, той не си е позволил да предприеме тази стъпка, а прави това едва прекрачвайки границата на земното си битие. Неговият икуменизъм (теорията за църковното единство и възсъединяване, за всеединството) е свързан с неговата гносеология (теория за познанието).

Още през 1852 година И. В. Киреевски написва малка по обем, но дълбока по замисъл и необикновено ценна статия “За възможността и необходимостта от нови начала за философията”, която заедно с пространното му писмо до граф Комаровски, безспорно става крайъгълен камък за руската национална философия. Той вместо познание на истината посредством разума и сетивата, отделени едни от други, както учели западните философи, радеел за познанието на истината чрез акта на хармонически съединените сили на човека. Религиозната вяра, така унижена от рационализма, по убежденията на Киреевски, винаги се е явявала акт на “цялостното” и пълно знание, и поради това по-висше, отколкото рационалното или което и да било друго знание. Неговата терия на познанието, толкова исконно отговаряща на нуждите на религията и предлагаща радостни перспективи на измореното в търсене на истината човечество, не била докрай разработена по причина на ранната му смърт. Мислите, изказани от него, попаднали на благодатна почва и в разнообразни форми са преповторени от по-късни мислители, сред които най-виден негов привърженик бил знаменитият професор от Санкт-Петербургската Духовна Академия В. Н. Карпов. Несъмнено привърженик на “цялостното” познание е и Владимир Сергеевич Соловьов, както ни показва създадената от него философска система, чиято задача бил всестранния синтез на богословие, рационална философия и положителна наука, т.е. същата задача, която набелязал и Киреевски.

Ето и главните положения на системата на Соловьов. В качество на абсолютно Първоначало, вместо отвлечените същности, за които говорила философията до него, при този руски религиозен философ за пръв път застава конкретен Всеединен Дух. Логическият, необходимият и абсолютно-цялостният ход на световното развитие се осмисля и, така да се каже, се оправдава с крайната цел – възстановяването на света във всеобщността на Абсолютния Дух. Последните резултати на така набелязания синтез, според словата на Соловьов, трябва да станат утвърждаването във форма на рационално познание на същите техни черти, които под формата на вяра и духовно съзерцание са били утвърждавани от великите теологически учения на Изтока: “По този начин, най-новата философия с логическото съвършенство на западната форма се стреми да съедини пълнотата на съдържанието на духовните съзерцания на Изтока – философията подава ръка на религията.”

Относно нравствената деятелност Владимир Соловьов утвърждава, че неин предмет следва да бъде нормалното общество, практически всеединно, в което всички представляват цел за дейността на всекиго и всеки за всички. Основите на желания строй не могат да бъдат нито икономическите отношения, като нравствено безразлични; нито струващата ни се като панацея правова държава, понеже правото е загрижено само с границите, а не с целта и съдържанието на човешката дейност; здрава основа на човешката дейност можем да тръсим единствено в мистическото, т.е. религиозното начало, което прави човека достоен за това име. Единството на духовната любов намира своето осъществяване и незагасващ огън в духовния съюз или църквата, определяща по себе си неизменните безусловни цели на човешкото общество. Начело на всичко трябва да стои теокрацията, по отношение на която държавната и икономическата сфера представляват естествено поле за действие и среда, въплъщаваща висшето начало. При такава една теокрация духовният и йерархическият авторитет и свещените предания не трябва да пречат на простора на мисълта и свободата на вярата. Соловьов развива идеята за вселенската църква, в която трите главни струи – католичество, православие и протестантизъм, - биха внасяли различни жизнени елементи, съвместното действие на които е необходимо. От гореказаното е видно колко необходимо за системата на Соловьов е убеждението в божествеността на Всеединното начало. Това начало, като такова, по неговите думи, се познава най-напред чрез сетивния опит и рационалното мислене. По такъв начин в основата на истинското познание следва да лежи мистическото или религиозно възприятие, което е и изискването на Киреевски.

Авторът на пространната статия за Вл. Соловьов в журнал “Неделя” от 1900-01, Величко, придава необикновено важно значение на следните фолософски трудове на бележития религиозен мислител: “Критика на отвлечените начала”, “Четения за Богочовечеството”, “Религиозните основи на живота” и “Русия и Вселенската Църква” в частта непосветена на църковната политика. В тях, според Величко, Соловьов с необичайна ясност и сила на внушение тълкува съвременното си, изстинало в религиозно отношение, общество, догматите на вярата, приемани от едни без разсъждение, от други – като метафори, от трети – като остаряли мъдрувания на древните философи, съчетани изкуствено към християнския култ, - извършил своего рода “делото на апостол Павел”. Указвайки на общите положения на системата на Соловьов, авторът на “Вселенският Християнин” набляга и на интензивността и пълнотата на вярата у самия Владимир Сергеич, които били безпримерни: това било лично, не въображаемо, а реално-осезателно отношение на човек към Бога. Почти всеки миг от живота си Соловьов бил озарен от неугасима вяра или посветен на размисли за делата на вярата. Със своята убденост, личен пример и неизменно съответствие между слово и дело мислителят запалвал в ближните си или самата вяра, или, най-малкото, жив интерес към нея, - едно “чувство, станало извънредно рядко и почти невъзможно след дългия чудовищен гнет на материалистическите учения над обществото”.

Владимир Соловьов ни дава талантлива критика на рационализма, макар че не предлага положителна гносеологическа теория, въпреки че изгражда своята система на принципа на вярата. Неговата философска дейност е значима по забележителната си дълбочина на мисълта, красота на изложението и по силата на религиозното “внушение”, талантлива популяризация на богословско-философското знание. С което, по думите на неговия изследовател Величко, в трудовете му “човек с отслабена религиозна сетивност, отделил се от основите на вярата и от разбирането на религиозния символизъм, струващ му се набор от остаряли и изветряли форми, ще намери за тях обяснение, непротиворечащо на разума, проиятно за художественото чувство и отрадно за сърцето, ако последното не е окаменяло в човека; а вярващият човек, когото интересуват въпроси на собствения или чужд разум, с радост ще намери съюзник на най-заветните помисли на своята душа и осмисляне посредством своеобразна и силна аргументация на главните основи на нашата вяра”.

Всяко живо същество, съгласно учението на Соловьов, има две основни категории: реално субективно битие и, не на второ място, идея или обективна същност, която обяснявала това битие. Но реалният субект е трояко свързан със своята идея или обективна същност: 1) чрез самото битие; 2) чрез действието, като откриване на тази вътрешна субстанция, т.е. битие; и 3) с волевия акт на наслаждение на битието и действието. Посочените три вида битие, свойствени на идеята за всяко живо същество, са неприсъщи само в чист вид на крайните същества, чието битие е условен и производен факт, под въздействие на външни ограничения и намиращ за себе си оправдание единствено в безусловното битие на Бог, началото на всички начала. Бог е безусловна субстанция, идеал и реалност на пълното битие. Затова в чист вид, в пълнота и едновременност, без ограничения, троичността е присъща само на Бога; понеже Той е всичко или абсолютното всеединство, то Той е неограничен от пространството; и, защото Той е идеал и пълнота на съвършенството, не Го ограничава и времето, обуславящо у съществата крайните степени на развитие. По този начин Лицата или Ипостасите Божии не представляват нито отделни Негови части, нито изпълнение на периоди от съществуването на Бога. Прилагайки тройствеността на крайното същество към Предвечното, логически неизбежно трябва да се признае, че втората Ипостас, непосредствено породена от първата, служи на Бога за вечно изражение или Слово (Логос); а третата, изхождаща от първата, имаща вече проявление в Логоса, я утвърждава, като изразена и наслаждаваща се на себе си Божествена воля. Такива са Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети, истинската божественост на които се крие в тяхната неразделност.

Втората Божия Ипостас, Словото, представлява източника за обединение, откривайки го в закона за световното привличане. В очите на Соловьов, историята на света представлява сама по себе си космогонически процес, който води към царството Божие. Заключителна степен се явява сърворението на човека, в който сътвореното е най-съвършено, т.е. свободно и взаимно съединяващо се с Бога. Премъдростта Божия само в човека, а не в ангелите, намира наслада, защото ограничения и условен характер на човешката свобода разрешава на човека да запази и проявява свобода на избора и да оцелее даже и след падението на помощниците Божеството... Сътрудничеството на човека е необходимо да бъде двупосочно: в отделния човек и в цялостното човечество. За да познае своето единство, човек има нужда от раличните полове, поради което е сътворена жената. А за пълното осъществяване на своята “синтетическа” световна задача, човек трябва да бъде члвн на голямото обединително човешко смеейство. Съединението на човечеството с Бога създава Богочовека, въплъщение на Логоса, т.е. Христос. Иисус Христос като единно въплъщение на богочовешката идея, представлява Творец на вечното звено между небето и земята, или Вселенската Църква.

Владимир Сергеевич Соловьов (1853–1890), не се е занимавал специално с проблемите на политиката и държавата, но вжнеговата богата на идеи философска система те са намерили своято достойно место. След известно увлечение по католицизма Соловьов се разочаровал от него. Основа на философията на Соловьова съставляло неговото учение за Богочеловека и Софийността. Човешкото общество, съгласно неговата теория, преминава три основни степени в своето развитие: икономическа ступен (която започва със семейството и в която преобладават чисто биологическите потребности на човека); степен политическа, когато се заражда духовно общение между хората; степен на собствено духовно общение на хората – църквата. Приложимо към политическата степен като цяло, към Русия в частност, Соловьов на първи план издига идеята за съборността, т. е. духовното и политическото единение на хората независимо от тяхната съсловна принадлежност, както великолепно е акцентирано в едно издание (под редакцията на Б. В. Емельянов) на своеобразното съобщество на ревнителите за руската философия, принадлежащо едновременно на Уралската школа на историците на руската философия и на Уралското философскоу общество.

Соловьов не е бил републиканец, придържайки се основно към либералните конституционни възгледи (макар и да наричал руските самодържци пазители на вярата). Наистина, неговите политически възгледи не били последователни и се изменяли в различните периоди. Но той бил безусловен противник на Александър III и Победоносцев: с горещо съчувствие се отнасял към реформите на Александър II през 60-те гг. (отмяната на крепостното право и съдебната реформа от 1864 г., довела до установяване в судилищата на института на съдебните заседатели), бил привърженик на предоставянето на всички на широки и равни конституционни права (свобода на словото, на личността, нейната неприкосновеност). За идеална големият руски философ считал държава, в която е осъществено единството (сливането) на светската и духовната власти. Той даже смятал, че тази идея може да се осъществи в световен мащтаб. Но силата и значението на Соловьов изобщо не е в собствените му политико-юридически настроения. Те се съдържат в друго – в неговото стремление да върне на политиката нейните нравствени основи, които той, естествено, виждал в християнството. Нравствеността съставлява, според бележития руски мислител, основата на личния и обществения живот във всяко нейно проявление. Тя е длъжна да лежи и в основата на всички политически актове и действия. Правото за Соловьов е «свобода, обусловена от равенство», което той също разглеждал в духа на християнството. Правото съставлява «низшия предел на нравственността». Висшият предел пък е етическото поведение на човека, в основата на което отново дълбоко лежи религиозното чувство. Соловьов пише за трите «първични (т. е. вечни)» нравствености: срам, жалост (милосърдие) и благоговение. Той даже счита, че известната фраза на Декарт «Мисля, следователно съществувам» трябва да бъде изменена (по-точно допълнена) с друга: «Аз се срамувам – следователно съществувам». Разбира се, политиката и правото, като дейност на държавата в техните реални проявления далеч не винаги съответствуват на тези «първични основи», но хората са длъжни да се стремят към тях. (срв. М. Р. Бабина, “Владимир Соловьев: политико-правовая философия”, - В: София: Рукописный журнал Общества ревнителей русской философии. № 1, Философский факультет - Уральский государственный университет /УрГУ/; Отдел электронных публикаций УРРЦИ, Екатеринбург, 2000 [2001], 61 с.).

Значимостта на философската дейност на Соловьов го превръща в предвестник на грядущата завършена руска национална философия. Разработването на теория на познанието, отговаряща на православно-християнското съзнание, остава грижа на започващият тогава XX век, като завършилият със смъртта на бележития руски философ XIX век дава ясни и точн, но общи контури на гносеологията. Той става баща-основател на православния икуменизъм – това многопластово и противоречиво понятие.

Вече близо век Православната Църква участва в икуменическото движение, в различни международни християнски форуми, в двустранни и многостранни диалози, водена от стремежа за сближаване между християните. Необходимо е да се разграничат ясно понятията “икуменизъм”, “икуменическо движение”, от една страна, и “икуменически контакти на Православната Църква” или “православно участие в икуменическото движение” – от друга. Най-важната цел на православното участие в икуменическото движение винаги е била и следва да бъде и занапред свидетелстването за вероучението и католичността (вселенския характер) на Църковното Предание, и, най-вече, на истината за единството на Църквата както то се е осъществявало в живота на поместните православни църкви. Участието в икуменческото движение не означава признаване равноценността или равнозначността с останалите участници в това движение. Членството в Световния съвет на църквите (ССЦ) не означава признаването му на църковна реалност от по-всеобемащ порядък, отколкото има самата Православната Църква, доколкото тя е едната, света, съборна и апостолска Църква. Духовната ценност на ССЦ се обуславя от готовността и стремежа на църквите-членки да слушат и отговарят на свидетелството за вселенската истина, като на основата на принципа “догмата разединява, животът обединява” без да се чака достигане на доктринален консенсус се пристъпва към осъществяване единство в практически аспект – мисия, служение на нуждаещите се.