ДЕКАЛОГА НА ДИАЛОГА

По материали на Световния съвет на църквите:

Йеродякон Петър Граматиков

 

 

ДЕКАЛОГА НА ДИАЛОГА

 

(Основни правила за международен диалог)

 

Диалогът е разговор за общи предмети между две или повече личности с различни възгледи, като първа задача за всеки участник е да научи от другия онова, което би могъл да промени или доразвие в диалога. Тази дефиниция на диалога представлява сама по себе си "първата основополагаща заповед" за провеждането на диалог.

В религиозно-идеологическата сфера в миналото цел за дискусиите с онези, които се отличават от нас, например между католици и протестанти, е победата над опонента, или да го изучим, за да сме в състояние по-добре и по-ефективно да се борим с него, а в най-добрия, случай да можем по-успешно да преговаряме с него. Много често през време на срещите и консултациите се развиваше конфронтация – понякога по-открита и полемическа, понякога по-дискретна, - но във всички случаи крайната цел биваше победата над другия, тъй като всички бяхме убедени, че само ние притежаваме абсолютната истина.

Но диалогът не е дебат. В диалога всеки партньор трябва да изслушва събеседника си открито и уважително, за да съумее да проникне в детайлите на другата позиция и то възможно в най-голяма степен. Разбира се, говорим за специален вид диалог – междурелигиозния, междуидеологическия диалог. За да имаме такъв диалог не би било достатъчно партньорите да обсъждат някаккъв религиозно-идеологически въпрос, напр., значението на живота и как да го живеем съобразно с този светоглед. Напротив, те идват на масата за диалог като личности, които се самоидентифицират с определена религиозна или идеологическа общност. Ако аз не съм християнин или марксист, да речем, аз не бих могъл да участвам като "партньор" в един християнско-марксистки диалог, въпреки, че мога да го следвам слушайки, да задавам въпроси за информация и даже да правя някои полезни бележки и коментари.

Явно е, че междурелигиозният диалог е нещо ново под слънцето. Как най-ефективно да се ангажираме с тази нова специфика? Има ли фундаментални правила, или "заповеди", за междурелигиозен диалог, които е необходимо да се съблюдават при провеждането на такъв тип диалози? Предлаганият "Декалог на Диалога" не съдържа скрижали, дадени "свише", а десет заповеди, извлечени от трудния опит:

 

Първа заповед:

"Първостепенна задача на диалога е да се научи, в смисъл на промяна и растеж на възприемането и разбирането на реалността, и след това да се реагира съответствено."

Неоспорим факт е, че като участници в диалога, най-малкото, ние научаваме, че нашият партньор вярва в "онова", а не в "това", от което настъпват промени в нашето отношение към него, а щом са настъпили промени впозицията ми, то има промяна и в самия мене. Встъпваме в диалог, за да научим, променим и развием (не както някои предполагат, че трябва да променим другия участник в диалога) надеждата, която се реализира в инверсна пропорция на честотата и твърдостта, с които сме влезли в дебата. От друга страна, понеже в диалога всеки партньор идва с намерението да научи повече и да промени себе си, това предполага, че ще доведе до промяна и в останалите участници - така се постига високоефективност на диалога.

 

Втора заповед:

"Междурелигиозният или междуидеологическият диалог трябва да бъде двупосочно начинание – между отделните религиозни или идеологически общности, както и вътре във всяка една от тях."

Поради "корпоративната" природа на този вид диалог и неговата първостепенна задача всеки партньор да научи повече и да промени сам себе си, е наложително участниците да встъпят в диалог не само със своя партньор отвъд линията на вярата (например, в една смесена комисия за християнско-мюсюслмански диалог може да има участници православни, лютерани, англикани от християнска страна), но и със своите събратя по вяра, за да сподели с тях плодовете, постиженията от проведения междурелигиозен диалог. Първо, съгласие трябва да се постигне между представителите на отделните християнски деноминации, за да могат те да доведат диалога с нехристияните до желания успешен завършек. Тези усилия, разговори, постигнати договорености не бива да остават затворени в тесния кръг на чисто богословски, академически или институционални доклади, публикации и пр., но се популяризират, да се сведат до знанието на обикновените вяраващи. По този начин цялата верова общност ще получи познания и може да се промени, създавайки си много по-обективен поглед към реалиите на едно бленувано мирно съвместно съществуване с различните от нас в религиозно или идеологическо отношение членове на обществото.

 

Трета заповед:

"Всеки участник трябва да встъпи в диалог с висока степен на честност и откровеност."

Необходимо е да се знае посоката на големите и малките истини на традицията, накъде може да обърне вятъра в бъдеще, и, ако е належащо, къде участникът среща трудности със своята собствена традиция. В диалога нямат място измислени или подменени фронтове или проблеми, дребнави заяждания, обструкции, саботиращи какъвто да било конструктивен диалог. От друга страна, всеки участник следва да приеме същата честност и откровеност у своите партньори. Накратко казано: без доверие няма диалог.

 

Четвърта заповед:

"В междурелигиозния диалог не трябва да сравняваме своите идеали с тези на партньорите ни."

Не само липсата на честност може да провали диалога. Неприемане предположението за честността на партньора, подозрителността, също довежда до недиалогизиране. Внимателно трябва да се следи дали, изразявайки позицията си, неволно сравняваме нашите идеали с тези на другите.

 

Пета заповед:

"Всеки участник трябва сам себе си да дефинира."

Единствено юдеинът може да дефинира какво означава юдеин. Останалите биха могли само да опишат как това изглежда и се възприема отстрани. И след като диалогът е динамичен медиум, тъй като всеки участник в него научава нещо повече, той ще промени и постоянно ще задълбочава, разширява и модифицира тази дефиниция за юдеин – като в същото време внимателно се продължава диалога между самите евреи и въобще изповядващите юдейската религия. Следователно, задача на всеки от участниците в диалог следва да остане автентичен член на своята собствена религиозна традиция. Този, който е бил разтълкуван от другия, трябва да може да разпознае себе си в тази интерпретация, тълкувание, обяснение. Това е златното правило на междурелигиозната херменевтика, както ни е завещано от "апостолът на междурелигиозния диалог", Раймундо Паниккар. За каузата на разбирателството, всеки участник в диалога, естествено, ще се опита да изрази своите мисли по отношение на заявеното от партньора по диалог. Предполага се събеседникът да може да разпознае себе си в описанията, които дават за него останалите. Защитникът на идеята за "световно богословие", Уилфрид Кантуел Смит, би добавил, че тези описания трябва да бъдат доказуеми, при това от критични наблюдатели, които не участват пряко като страни в диалога.

 

Шеста заповед:

"Всеки участник трябва да встъпи в диалога непредубеден относно точките на различия и противоречия."

 

Всеки участник би следвало не само да изслушва другите партньори с добронамереност и искреност, но и се стреми да се съгласи с тях, доколкото това е възможно и, едновременно с това, да съхрани интегритета на своята традиция – и когато открие момент, в който по никакъв начин не може да се съгласи с останалите, то тогава е открил точката на противоречие, и тя може да е различна от набелязаната преди началото на диалога.

 

Седма заповед:

"Диалогът има място само между равни."

 

Страните са поканени за участие в диалог, за да научат едни от други, - теза приета и от Вторият Ватикански събор. Така, ако, мюсюслманите смятат индуизма за по-нисша религия, или индуистите – исляма за по-нисш, няма да се стигне до никакъв диалог между тия две религии. За да се получи истински диалог между мюсюслмани и индуисти, двете страни е препоръчително да се срещнат като "равни с равни". Това правило указва, че едностранен диалог не е възможно да съществува.

 

Осма заповед:

"Диалогът се получава само на базата на взаимно доверие."

 

Макар интеррелигиозният, интеридеологическият диалог може да възникне на основата на, своего рода, "корпоративно" измерение (да речем по спусната отгоре партийна поръчка, за марксисти или маоисти), основна истина е, че само личности могат да встъпят в диалог. Диалог между личности се гради единствено на личното доверие. Затова мъдро би било да не се подхващат отначало най-щекотливите теми, а да се започне с въпросите, които най-вероятно биха осигурили обща основа за бъдещи разговори, като при това ще спомогнат и за изграждането на взаимното доверие. По-после, с постепенното задълбочаване и разрастване на човешкото доверие между участниците, и по-спорните области и въпроси могат да бъдат наченати в дискусиите. Така, като научаваме все пвече и се придвижваме от познатото към непознатото, в диалога ние ще се придвижим от общоприетите представи за другите (които често са плод на взаимното ни незнание един-другиго в резилтат на векове враждебност и взаимна омраза) към пълната картина за нашите различия и да започнем ползотворен дебат върху тях.

 

Девета заповед:

"Хората, които започват междурелигиозен диалог, трябва да бъдат поне минимално самокритични както към самите себе си, така и спрямо собствените си религиозни традиции."

Отсъствието на самокритичност би означавало, че нечия традиция притежава всички верни отговори. Такава позиция прави диалога не само безсмислен. В такива диалози ние отстояваме собствената си традиция и доктрина с убеждение и постоянство, но те сами по себе си съдържат конструктивната самокритичност, без която не е възможен старта на диалога.

 

 

Десета заповед:

"Всеки участник би трябвало опитно да почувства религията или идеологията на своите партньори "отвътре".

Споделяйки религиозния опит на отсрещния, ще се върнем по-облагородени и с по-широк кръгозор. Раймундо Паниккар заявява: "За да научим какво казва една религия, трябва да разбираме какво тя казва, а за целта трябва някакси да повярваме в онова, което тя казва". Това не е призив към философски еклектизъм или религиозен синкретизъм, към някаква форма на вероотстъпничество от собствената ни вероизповед или религиозен туризъм, а препоръка да опознаем в дълбини мировъззрението на другия, какво точно различните от нас изповядват, а не да се ръководим в оценките си от наслоени вековни предразсъдъци и учебникарски знания. В три направления или области се работи при прецизното дефиниране на диалог : 1) практическата, когато искаме да си сътрудничим с цел да помогнем на човечеството; 2) духовната, където ние искаме да почувстваме религията на останалите участници в диалога; 3) когнитивната или познавателната, в която търиме разбиране и истината. При първата фаза ние се освобождаваме от акумулираната в нас дезинформация за другите и започваме да научаваме кои сме ние наистина. Във втора фаза ние откриваме определени ценности и позитиви в традицията на другите и желаем да ги осмислим и приложим в нашата собствена традиция. Например, в будиствко-християнския диалог християните биха могли да научат много за медитативната традиция, а будистите – за пророческата традиция и концепцията за социалната справедливост у християните – ценности, традиционно силни и характеризиращи всяко изповедание, макар и не изключително запазена марка за която и да било религия. И, ако сме достатъчно сериозни, постоянни и чувствителни в провеждания диалог, можем в дадени моменти да пристъпим и към третата фаза, при която всички заедно започваме изследването на нови реалии, нови измерения на значението и истината, за които никой от нас не е подозирал преди това. Така ще се изправим предлицето на тази нова, макар още непозната, действителност на основата и благодарение на въпросите, опитите, резултатите от диалога. Даже бихме могли да заявим, че търпеливо и внимателно проведения диалог има потенциал да стане инструмент на ново "откровение", бъдещо разкриване на реалността, въз основа на което ние да заработим занапред.

Има нещо абсолютно различно при първата фаза на диалога от фази две и три. Тук ние не добавяме само "количествено" допълнителна истина или ценност от традицията на нашия партньор, но те пропорционално ще променят нашето разбиране за самите нас, докато той щебъде в същото положение, защото ние ще свидетелстваме пред него правдиво, "без петно и бръчка", онези елементи с най-дълбока ценност в нашата собствена традиция, и партньорът ни може да ги асимилира за своя полза в неговата традиция и практика. Това, направено с убеждението в целостта на нашите религиозни традиции, би донесло единствено взаимоизгодна полза. Това е нещо радикално отличаващо се от синкретизма, понеже синкретизъм означава амалгама от разнообразни елементи от различни религии в своеобразна сме без мисъл за интегритета на разглежданите религии – нещо далече от истинския диалог.