Монархическата институция в библейско осветление

йеродякон Петър Граматиков

"Твое е, Господи, и величие, и сила, и слава,

и победа, и блясък; и всичко, що е на небето

и на земята, е Твое; Твое е , Господи,

царството, и Ти стоиш над всичко отгоре

като Властител." (1 Парал. 29:11)

Установяването на царското служение е засвидетелствано в Първа Книга на Царствата, когато след смъртта на Иисус Навин, липсва единство при отразяване нападенията, най-вече на филистимците – постоянна опасност за синовете Израилеви. Последният велик съдия, Самуил, ок. 1040 г. пр. Хр., в условията на голяма духовна и национална криза повежда еврейския народ към национално единство посредством установяването на царската институция. Псалом 98 и Книгата на пророк Исаия (гл. 15) илюстрират библейско-историческия факт, че Самуил е призован за втори Моисей, контролна личност, въвела царското управление. След поражението в Масифа еврейският народ пожелал пред Самуил силна царска власт за вътрешно спокойствие и външна сила: "Постави лица кой да ни съди, както е у всички други народи". Самуил изразил неодобрение, понеже считал, че така заглъхват някакси повелите на Закона Моисеев или на единствения Върховен Управител, а и представата за монархия бивала помрачавана от практиките на езическите царе (1 Цар. 12 гл.). Блажени Теофилакт обяснява защо Самуил скърбял – защото тази просба била противна на Божествения закон, а пророк Самуил бил, като подчинен на Бога, началник на своя народ. Царското служение било предречено като непременно задължително. Примирителят (древ.-евр. "Шило") или Месия ще дойде в края на царското служение в Стария завет, като се визира Ирод Велики, управлявал на водораздела през междузаветната епоха. Основоположното събитие, каквото е установяването на царската институция е обявено 13 века пр. Хр. във Второзаконие 17:14-15: "Не бива да поставяш за цар чужденец, който не е твой брат".

В Стария завет понятието "цар" (древ.-евр. "мелех") е еднозначно с гръцкия глагол "василео" и лат. "рего". В арабския, етиопския и западно-семитските езици коренът "малах" носи идеята за "владея, цар съм, управлявам", Понятието се среща в Стария завет 2526 пъти, на четвърто място след "Иахве", "Елохим" и "бен", и преди думата "Исраел". Деривати от него са "малха" (царица) и "малуха" (царска власт, царство, царско управление). Негов синоним е "рош" (началник, главатар), който по семантика се доближава до "мелех". Срещаме го също в различни словосъчетания, като напр., благоговейното обръщение "моят господар, царят".

Царят е Помазаник (древ.-евр. Машиях) на Иахве, т.е. харизматична личност, избрана и поставена от самия Господ, затова Пс. 104 и 1 Цар. 24:7 описват царя като неприкосновена персона, сакрална личност, но само Иахве е Цар и пълновластен гоподар в абсолютния смисъл, което е в основата на теократичния принцип. Старозаветният цар е земен наместник на Иахве, избиран, помазван, наказван от Бога. За разлика от монархическата традиция за обожествяване на царя в извънбиблейска среда (Египет, Персия и др. близкоизточни страни), библейската традиция е коренно противоположна. Избраникът се превръща "в друг човек" чрез елея на помазание, надарен бива с "дух Божи" (древ.-евр. "руах Елохим") или "дух Господен" (древ.-евр. "руах Иахве"). Още първият еврейски цар Саул, син на Кис от Венияминовото коляно, показал ефективността на царската институция, бил сам екстатик и когато среща лик пророци (срв. 1 Цар. 10:10) "дух Божи слезе върху него и той пророчестваше между тях". Царският авторитет на Давидовата династия има месиански предобразователен характер, като сам Давид вещае: "Дух Господен говори с мен". Ритуалът за възшествието на царя, описан в Библията, е следният: 1) маша – помазание; 2) осиновяване като син Божи (срв. Пс. 2); 3) удостояване с титли и име, които изразяват почит, царски протоколи и юбилейни записи; 4) интронизация като владетел по Божия милост; 5) приемане регалии (инсигнии), т.е. отличия на царската власт.

В Книга Псалтир (древ.-евр. "Сефер техилим") намираме група царски псалми (2, 19, 20, 44, 71, 88, 101, 109, 131, 143:1-11), които са възникнали преди Вавилонския плен и имат своето отражение в монархическата традиция на християнските народи. Царят има мисията на Вожд на своя народ, като харизматична личност. В Псалом 71 е отразена надеждата, че ще се сбъднат обещанията от Господа, дадени на Давид – вековечност на царското служение и многобройно потомство, но само "ако твоите синове спазват Моите откровения". Също пророк Натан предсказал на св. Цар и пророк Давид вечна династия, което бива изпълнено до йота с идването в плът и кръв на Сина Божий, Иисус Христос, който е от Давидовото коляно и по този начин става и земен, и небесен цар. Образът на земния цар преминава в образа на Небесния Цар с подчертано космически надвременни измерения. Древната антиномия между абсолютното господство на Бога и подчинеността на земния цар намира компромисно решение в Личността на Богочовека - именно Иисус Христос е обещаният Цар-Спасител от Давидовия род по плът и дух - "По присъда от Светиите е отредено, да знаят живите, че Всевишният владичества над човешкото царство и го дава комуто си иска, и поставя над него унизения между людете." (Дан. 4:14)

Първото обоснование на религиозния характер на монархията се намира в Библията, в разказа за установяването на царството в Израил. Починът излязъл от старейшините на народа, които се обърнали към пр. Самуил, виждайки в него посредник пред Бога. Пророкът предупредил народа за теготите, които ще трябва да приеме, ако настоява за изпълняване на желанието си. Но, когато старейшините заявили, че трудностите не биха ги спряли, Самуил по Божие повеление, помазал за цар Саул, а Господ му разкрил за Саул следното: "Той ще спаси Моя народ от ръцете на филистимяните, тъй като неговият вопъл достигна до Мене" (1 Цар. 9:16). В този разказ не може да не се отбележат два момента: първо, народът моли за установяване на царската институция и съзнателно приема върху себе си свързаната с това отговорност; и, второ, при такива условия молбата на народа се признава за сериозна. Царската власт не се налага на народа отгоре, но получава Божието благословение, когато се приема от народа с пълно съзнание за произтичащите от това задължения. Така царската власт получава характер на свещено служение и носителят й става помазаник Божий. "Народната воля" е момент, който обяснява историческия произход на формата на монархическата форма на управление, но не е източник за санкциониране (узаконяване) на тази форма: царят се посвещава на своето служение от Божии служители и царства по Божия милост, а не по воля на народа, както отбелязва и княз Григорий Трубецкой ("Спор о монархии", - "Путь", кн. 4, Париж, 1926): "Монархът е изразител на съвестта на народа в историческата приемственост на неговото развитие; царската власт се явява живо звено между миналите и бъдещите поколения, извисява се над преходните страсти, партии и класи. Доброволно приетите конституция и законодателство запазват за монарха, така както и за народа, характера на свещено задължение, но никакви външни норми не могат да изчерпят органическата и морална природа на царското служение и отговорността на монарха пред Бога." Също старозаветните стихове: "Чрез Мене царе царуват, и заповедници правда узаконяват."- Прит. 8:15; "Сърцето на царя е в ръката на Господа, както потоците водни; Той го насочва, накъдето си поиска." - Прит.21:1; "Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда; за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда; и да съди бедните от народа, да спаси синовете на сиромаха и да сломи подтисника." - Пс. 71:1-2,4. Подобна идея намираме още в социално-философския трактат "Монархия", на Данте Алегиери, представляващ политико-утопически модел за обществено устройство.

Разбира се може да има и недостойни носители на властта, никакъв свещен сан не ги запазва от греха, но ние различаваме идеята за царското служение и личността на нейния носител. Църквата, от своя страна, има за своя област вечното, безусловното "царство не от този свят", където е и границата между Църква и Държава. Нито една от политическите форми на управление няма толкова тясна – историческа и идейна – връзка с религията, както политическата форма на монархията. Народът, сред който излиза Христос, живее с пламенна вяра в царя от Давидовото коляно и трепетно очаква Месия, именно като цар. Когато сред този народ се явява някой, чийто дела и слова правят неотразимо впечатление на очевидците, се разиграва най-великата историческа трагедия: свидетелите на чудесното идване на Христа и проповедта Му за царството небесно Го приемат за земен владика, призован да спаси света като земен цар. Принципно християнството може да приеме и освети само тази власт, която не е господарска власт, но власт на общественото и социално служение. Християнството, следователно, казва Н. Алексиев ("Християнство и идея о монархии", - "Путь", кн. 6, Париж, 1927), не може да приеме тиранията, независимо дали тя се покрива с религиозен авторитет, дали се явява монархческа или републиканска. Християнството не учи на бунт против държавата, но то не може да счита за свещена властта на източния деспот, утвърждаващ своята пълна богоподобност. В същото време християнството не може да не съчувства на всяка държавна форма, в която властта съществува не заради самата себе си, но за изпълнение на висши нравствени цели. Според Дионисий Велики първите християни възприели от езическата мъдрост възгледа за света, като велика монархия, само че за християните принципиално недопустимо било уподобяването на земния цар на Бога, понеже царя е поставен не да бъде обожаван, а за да му се въздават законни почести. Както пише великият руски светител митрополит Филарет Московски ("Христианское учение о царской власти", Москва, 1901, сс. 15-16): "Бог, по образа на Своето небесно единоначалие, е устроил на земята царя, по образа на Своето вседържителство, по образа на Своето непрехгодно царстване – наследствения цар, О, ако земните царе докрай разбираха своето небесно достойнство и прибавяха към него нужната богоподобна правда и благост, чистота на мисълта и святост на намеренията и делата! О, ако и народите достатъчно разбираха небесното достойнство на царя и постоянно засвидетелстваха своето благоволение и любов към него. Всички земни царства биха били предверия към Царството небесно."

Варварските пратеници във византийския двор, бивайки приемани от императора, се учудвали най-много от факта, че на централния трон на византийския монарх седял не земния самодържец, а се поставяла икона на Иисус Христос или напрестолно св. Евангелие, за да се посочи откъде произхожда царската институция. По-късно, царствената повелителница на Англия на въпроса на един негърски владетел, пожелал да узнае причината за величието на Британската империя, му изпратила Библия с надпис: "Словото Божие съставлява тайната за величието на Англия." Но Словото Божие не трябва да остава мъртва буква, безжизнени писмена. Буквата умъртвява, духът животвори. Както растението не трябва да се отделя от почвата, за да не се лиши от жизнените сокове, тъй и Словото Божие не бива да се отделя от вселенското предание, на чиято почва единствено може да произведе плодоносна нива. Само наша е вината, че като стоим край бистрия извор на неповредената апостолска вяра, не напояваме с нея достатъчно жадуващата за жива душа народна душа, а даже я превръщаме в безводна пустиня. И, ако ни попитат в какво е залога за бъдещото величие на нашата Родина, нима можем да посочим с непреклонно убеждение нещо друго освен нашата православна вяра!?

Свещените основи на царската власт

"Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане." (Римл. 13:1-2)

Две сили са съхранявали България – православната вяра и обединението на българите около своя български цар. Величието на православието се доказва от историческия опит. И ако някой не може да се съгласи с това под въздействието на непосредственото чувство за божествената красотан на православието, то поне нека да достигне до тази истина чрез историческия си нюх, стига да го притежава. Православният българин е бил спокоен за съдбините си, виждайки православната си вяра, това наше свещено наследие от древността, да сияе като най-скъпоценен камък в короната на българските царе. Увенчавайки с кръста своята корона, възлагайки заедно с порфирата на своите царствени рамене бремето на грижите да бъде пазител на Божието достояние на земята, българският венценосен монарх Помазаник Божий, верен на завета с Господа,д ействително и преди всичко останало заставал на стража в опазването на главното съкровище в народната душа – нейната жива, творяща и ползотворяща православна вяра.

Чули сме немалко словоблудства против отчествената ни православна църква, против кирило-методиевското ни азбуки. Даже хора, непризнаващи никаква религия превъзнасят католицизма за великата му историческа роля и да презират преавославието, понеже то не било изиграло особена роля в историята на човечеството. Попитаме ли тези хора, които открито заявяват своето неверие, изпаднали са в маловерие или изповядват своеобразни форми на кривоверие и суеверие, дали някой ги преследва от името на Православната Църква? Собствената си свобода те дължат тъкмо на тази църква и никой друг не би им позволил да волнодумстват и сквернословят. Христовата Църква е най-демократичната позната земна организация, понеже е богочовешки организъм, чужда на неправфите през последните две хиляди години. Войнстващият атеизъм у нас пет десетилетия се опитваше да освободи човека "от религиозното безумие и духовнотот робство", искайки да устрои веднъж завинаги света без Бог, без Неговата църква, но затова му пречеше властта на царя-помазаник Божий, произлизаща от богооткровеното и светоотеческото учение, от съшата тази наша православна вяра. Оттук и противостоенето от богоборците-комунисти на царската институция, провеждано с такова небивало ожесточение, с дяволска жестокост, с цената на тяхната и на техните жертви кръв в премахването всичко, което стои на техния заветен път към унищожение на царското управление. Смисълът на монархията се заключава в постоянното олицетворяване в лицето на монарха на религиозно-нравствения идеал, който живее в народа, олицетворяване на Правдата Божия. Църквата постоянно напомня на царя за това, че той е Божи служител, носи царско послушание, подобно във всичко на иноческото, че неговото служение, толкова високо и величествено, е служение църковно, за слава Божия. Историята на християнската църква ни показва какви неизброими заслуги имат християнските царе в борбата с езичеството и еретиците за тържеството на православната вяра. Ето защо св. Йоан Златоуст учи, че "царската власт е тази, която възпира пришествието на антихриста." Св. Теодор Студит пояснява значението на царската власт в нашия живот така: "Един е Господ и Законодател, както е писано: една власт и едно Богоначалие над всичко. Това единоначалие е източник на всяка премъдрост, благост и благочиние, простира се над всичко, от благостта Божия получило начало". Царят-Помазаник е отблясък на Божествената власт и слава, въплъщение на правдата и милостта Божии.
Преди християнството да стане призната, а по-късно и държавна религия, култът към императора бил официалната религия в римската империя. Най-удивителното е, че тази практика продължила дори след като самата империя станала християнска. Константин Велики запазил сред своите титли божествените предикати на своите предшественици, именувайки се dious, Numen meus, Понтифекс Максимус. Семейството му продължило да се нарича domus divina, както всичко, което го обкръжавало, се считало за свещено (двореца, например, се наричал sacrorum). Култът към императори-християни продължавал и след тяхната смърт – така били обожествени post mortem Констанций, Йовиан, Грациан и др.

Андрей Карпов ("О монархии", - "Путь", кн. 6, Париж, 1927) не разделя монархията от теокрацията, като определя два типа държавна власт: текратически и демократически. За нехристиянското съзнание държавата е самостоятелна ценност, в която властва идея, признавана за непогрешима. Такава държава е основана на вярата в непогрешимостта на човешкото творчество, на човешката гордост и нелюбовта. За християнското съзнание теокрацията е държава, влизаща в домостроителството на Църквата. В теокрацията глава на държавата е Бог. Идеята за монархията е теократична идея. В нея бремето на управлението не се снема от народа, народът не делегира своята власт на царя, не го облича с непогрешимост. Народът само смирено признава своята неспособност непогрешимо да отсъжда мирските дела, прекланя се пред правдата Божия, носител на която се явява царят, тъй като той твори, извършва волята Божия. Евсевий Кесарийски ни е оставил свидетелство, че имп. Константин в речта си, произнесена пред църковните отци на Първия вселенски събор (325 г.), се нарекъл "брат на епископите в служението на Бога". Царската власт е родствена на властта на епископа, понеже тя се синовно изпълнява волята Божия в мирските дела, т.е. в област, иззета от ведомството на църкованта йерархия, както гласи 6 правило на св. Апостоли: "Епископ, презвитер, или дякон да не приема на себе си мирски задължения, иначе да бъде низвержен от свещен чин", а несъответствено е на званието на клириците, ако се занимават с разни търговски предприятия, заемат граждански длъжности, упражняват адвокатство или пък боравят с военни занятия. Но тълкуванието на канона визира практикуване на гореспоменатите професии, ако са за лична угода, така например, не можем да изключим военното свещенство. Също така заниманието с финансови и търговски начинания е допустимо, ако се вършат за обгрижване на църковните имущества и стопанства, както предвижда и приетият от VI Църковно-народен събор Устав на Българската Православна Църква на 11.12. 2008 г., в Рилската света обител, публикуван в "Църковен вестник", Извънреден брой, 09.01.2009 г., заявявайки още в чл. 2., че: "Основа на устройството и управлението на Българската православна църква – Българска Патриаршия са: Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори, учението на светите Отци", с допълването на нов член по повод на цитирното апостолско 6 правило в Глава 11 (за енориите и свещенослужителите), Раздел ІІ (за правомощията на свещенослужителите), а именно чл. 139:

"(1) На клирици и монашестващи е забранено да заемат длъжности и да поемат задължения в държавни и местни органи на власт, да участват в партийна дейност и предизборна кампания, както и да се кандидатират за органи на европейско, държавно и местно ниво.

(2) На клирици и монашестващи е забранено да имат държание, несъвместимо с техния сан и подронващо авторитета на Църквата.

(3) На клирици и монашестващи е забранено да се регистрират като еднолични търговци, да бъдат съдружници в персонални търговски дружества, еднолични собственици на капитала в дружества с ограничена отговорност и акционерни дружества, както и прокуристи, управители и членове на съветите на директорите, управителните и надзорните съвети на търговски дружества, в които Българската православна църква – Българска Патриаршия и нейните местни поделения не са еднолични собственици на капитали на търговски дружества или не притежават 50 на сто от капитала на дружеството."

Властта на царя не изисква към себе си робско подчинение, а подчинение синовно, основано на любовта към Бога, чиято воля тази власт изпълнява. Тежък подвиг приема царят-помазаник Божий, защото отговаря за своите действия пред Бога. Властта, упражнявана в Божие име, не нарушава свободата на народа, а възпитава народа, облекчава пътя му към освобождаващата истина. При девиациите от царската институция, напр., при абсолютната монархия, деспотията, където върховната власт се носи от едно лице, осъществяващо своята собствена воля, признавана за неоспорима истина и поради това изискващо робско подчинение – това е едно от най-ярките проявления на богоборческа гордост и безрасъдство. Когато царят поисквал да получи и Божието многочислените мъченици от раннохристиянската древност доказали с кръвта си своето убеждение в евангелската истина: "Давайте кесаревото кесарю и Божието богу" (Мат. 22:16:22; Марк. 12:13-17; Лука. 20:20-26). Непосредствената теокрация ще се осъществи едва в Новия Иерусалим, когато ще има ново небе и нова земя, когато бъде достигнато непосредственото съзерцание на Бога и храм няма повече да има, тъй като храм ще бъде Господ Бог Вседържител. Новият Иерусалим ще се освети със славата Божия и "спасените народи ще ходят в неговата светлина, и земните царе ще донесат в него своята слава и чест" (Откр. 21:24).

Останалите типове на държавност не могат да бъдат отнесени към теокрацията. Тях бихме могли да ги наречем народоуправства или идолокрации, основани на отрицанието на първородния грях и на вярата в човешката непогрешимост. Задачата им е създаване рай на земята, която задача християнството счита за неизпълнима. Идолокрациите, обаче, смятат, че ще изпълнят тази задача, неразбирайки, че човешкото желание е многометежно, че хората постоянно враждуват помежду си, понеже нямат съвършената любов, която единствена е способна да ги събере в едно паство с един Пастир. Действителното единство се постига само в любовта, т.е. в Бога, Който по същността Си е Любов. Идолокрацията отрича обективната Истина, т.е. Христос, и на Негово място поставя кумир – безблагодатната държава, безгрешна в своите закони.; основава действията си не на съвършената любов – волята Божия, а на несъвършена любов, на болшинството гласове на многометежния народ, а казано е: "Не си правете идоли и истукани, и не си издигайте стълбове, и не изправяйте в земята си камъни с образи, за да им се покланяте, защото Аз съм Господ, Бог ваш" (Лев. 26:1). Затова вторият тип държава противоборства активно на Църквата Христова, която е богочовешка организация с коренно различен отделен закон.

В един от най-важните тайнственодейсвени моменти на литургията, когато вярващите са длъжни да се освободят от "всякое житейское попечение", когато величието на извършваната тайна неволно налага върху нашите уста печата на благоговейното мълчание, и когато самата Църква пее: "да молчит всякая плот человеча и да стоит со страхом и трепетом и ничтоже земное в себе да помишляет: Цар бо царствующих и Господ господствующих приходит закалается", - в тези свещени минути, възвеждащи нашия ум във висините, олтарният служител от лицето на Църквата се моли Богу: "Помяни, Господи, благовернаго и христолюбиваго Царя нашего /името/, его-же оправдал еси царствовати на земли: оружием истини, оружием благоволения венчай его; осени над главою его в ден брани, укрепи его мишцу, возвиси его десницу, удежави его царство, покори еми вся варварския язики, брани хотящия; даруй еми глубокий и неотъемлемий мир; возглаголи в сердце его благая о Церкви Твоей и всех людех Твоих, да втишине его тихое и безмолвное житие поживем во всяком благочестии и чистоте." Знаменателна е тази тайнствена молитва за земния цар, изричана пред престола на небесния Цар в най-свещената минута от тайнодействието, когато вярващата мисъл, освободена от житейските грижи, трябва особено да се окрили и откъснала се от земята да възходи във висините на небето. Посредством тази молитва се установява свещената, мистическата връзка между земната власт и властта небесна; своеобрано обручениена земната власт със заветите на царството небесно. В нея се посочва действителния източник на държаван мощ и сила, който задвижва завинаги самата идея за държавно строителство, задачите и целите на което, във всеки случай не се изчерпват единствено с грижите за битието. Такива чувства и настроения изразява Светата Църква в свещения момент на литургичното тайнодействие, молейки се за царя и за неговата държава. Очевидно идейният замисъл на държавната власт е по-високо и е по-разширен, отколкото материалната цивилизация, стремежът към която движи и направлява политическия живот на съвременните народи. Езическият народ въодушевава своя политически живот, като тръби за своята гражданска доблести чест, световното владичество за него е единствен и краен преде,а главна негова цел си остава победата над враговете му. Тези задачи, сами по себе си, не покриват държавната идеология на една християнска държава. Християнският народ трябва даже в основата на политическия си живот да полага други начала: длъжен е да помни, че сме призовани на земята да утвърждаваме не своята, но Божията слава и че само в ореола на тази лъчезарна божествена слава "праведник яко финикс процветает и яко кедр в Ливане умножится." Всеки от нас грее със свой собствен пламък и заема отредено специално за него място в Божия домостроителен план. В безграничния океан на Божията слава няма да се изгуби, не ще потъне нито едно име, ни една капка от човешкото битие, стига върху нея да се отразява тази слава.

Тази молитва не само освещава царската власт, но разкрива нейните начала, които следва да търсим не в източниците на народовластието долу на земята, но по-високо, на върха при Онзи Цар на царете, Който владее човешкото царство, както пише св. пророк Даниил (4:14,22,29) и чрез Който царете царстват и раздават справедливост (Прем. 6:3; Прит. 8:15).

Краят на "Третия Рим" в православна перспектива

 

В своето произведение "На пира на боговете (Съвременни диалози)" от 1918 година Сергей Булгаков (вж. Сочинения в двух томах, т. 2: Избранные статьи, Москва, 1993) чрез своите герои размишлява за отклонението на Русия от нейния исторически дълг и последвалото я духовно отравяне. Това изменение той вижда дори във външния вид на хората, на войниците-звероподобни. Даже "другарите" му се виждат понякога като същества, лишени от дух и обладаващи сами низши душевни способности, пособена разновидност на дарвиновата маймуна – homo socialisticus, хомо социалистикус. Няма друго обяснение защо народът, православният доскоро народ, е започнал да почита червения парцал и златния телец, по-точно неговият хартиен сурогат. Философът се вълнува от въпроса – адекватно ли е на едната, съборна, света и апостолска църква съвременното гръко-руско православие? Изказва мнението, че е премината границата на историческото православие и в историята на църквата е започнала нова епоха, толкова различна, колкото е била константиновата епоха от предшестващата я. Константиновата ера завършва за Византия в 1453 г., а за цялата православна църква на 2 март 1917 г., защото падането на руската монархия е граничен дял в църковната история. Между двете епохи има не само външна, но и вътрешна, мистична връзка, която съответства на православното съзнание от св. цар Константин до наши дни. Църквата съсредоточава особена любов към своя помазаник, отомък на св. цар и ппророк Давид, като към възлюбен църковен жених. Ако се взре човек в литургиката, покрай богослужебния устав и придворния етикет ще усети и тази мистическа любов. Църквата е съзнавала, че в лицето на "външния епископ", "викария на Бога на земята" тя се е сдобила с архитекта на града Божий, блюстител на църковния живот. Когато пада Византия Московията се осъзнава като трети Рим". В Неделята на Православието се чете чин на анатемите, в които се изброяват всички главни догматически ереси, смутили и разтърсили Църквата Христова: ариевата, македониевата, несториевата и др. В тяхния списък под номер 11 стои следното: "На помислилия, че православните владетели се възвеждат на престола не по особеното за тях Божие благоволение и при помазването дарованията на Св. Дух за поемането на това велико звание не се изливат, и на дръзналия против тях на бунт и измяна – анатема!"