понеделник, 22 февруари 2010 г.

Една неизвестна църковна прослава на победоносната българска армия от 1912 година

Една неизвестна църковна прослава на победоносната българска армия от 1912 година

Йеродякон Петър Граматиков
В деня на Тракия и Одрин, честван ежегодно на 26-ти март, с идеята да се отдаде подобаваща почит на воините, дали живота си за свободата на Отечеството, се огласява за първи път откриването на уникална приписка отпреди деветдесет и шест години.

Приписката е открита в богослужебна книга, намираща се към днешна дата в библиотечния фонд на Пловдивската духовна семинария “Св. Св. Кирил и Методий” под сигнатура 264/С45 (ст. сигн. V289) и представлява “Служебник на славянски в превод на български език”, преведен и издаден от Струмишкия Митрополит Герасим и архимандрит Борис в Цариград през 1908 (отпечатана в Придворна Печатница – София). Библиотечният екземпляр може да се проследи до библиотеката на Цариградската семинария, тъй като е подпечатана надлежно с кръгъл печат с текст “Българската Духовна Семинария – Цариград”, обграждащ надпис на османски турски в средата, което представлява туграта на султан Абдул Хамид Втори, по време на чието царуване съшествува и семинарията.

Негово Блаженство Екзархът даже се чудел как да се отърве от един султански подарък – Негово Величество султанът през 1894 г., за да покаже особеното си благоволение изобщо към българския народ, и в частност към екзарх Йосиф, подарил в квартала Ферикьой едно място около 2-2500 кв. метра за изграждане здание за семинарията и пансиона при нея. Височайшето ираде на Негово Императорско Величество довело на 25 септември с.г. до полагане основния камък на бъдещото здание върху подареното от султана за тази цел място. Теренът обаче бил до католически девически манастир - крайно неподходящо съжителство, поради което не се продължава строежът, но не била нанесена обида и на султана.

През 1897 г Екзархията закупува парцел от няколко декара заедно с две сгради и още от началото на учебната 1897-98 г семинарията и пансионерите се настаняват там на пътя от Шишли за Кеятхане, редом с мястото, на което е построена по-късно българската болница “Евлоги Георгиев”.

Откритата приписка е на гърба на първа корица с молив и преставлява посвещение-възпоменание с датировка “11 октомврий 1912” и текст “на победоносната българска армия, която превзе Одрин през 1912”.

Следва една богослужебна прослава на българските воини с нарочно съставени две източноцърковни песнопения на втори глас (гл В).

Транскрибиран с новобългарски правопис текст на църковнославянски език (бел.: ударението предхожда ударената сричка):

Слава на глас втори

 
Да рек’ут ‘убо Европ’еи ост’авихом Болг’арию превзим’ати ‘Одрин, но да сб’удется р’еченное пр’омислом Б’ожиим да возвратятся исмаилск’ия п’олчища в Азии ид’же пр’ежде б’яху.

Амин глас тойже

Р’адуйся Макед’онию – прекр’асная Д’ево се бо с’олнце в’ечнаго блаж’енства свобод’а на тя возси’яет, р’адуйся и ти Болг’арию з’анеже меч твой разор’и агар’янскую держ’аву.

Превод на новобългарски език:
Да рекат европейците: оставихме България да превземе Одрин, за да се сбъдне предреченото от промисъла Божий, че ще се върнат исмаилските пълчища в Азия, където и преди си бяха.
Амин на същия глас

Радвай се Македонийо – прекрасна Дево, че като слънце на вечното блаженство възсия над тебе свободата, радвай се и ти Българийо, защото твоят меч разори агарянската държава.

***

Пловдивската Духовна Семинария е наследник и правоприемник на българското духовно училище в Одрин и българската семинария в Цариград, заради което и оцелелият във времена на премествания през държавни граници, военни действия и природни бедствия архивен и книжен фонд е предоставен именно на семинарската билиотека в Пловдив. Така и местонахождението на богослужебната книга с уникалната приписка от времето на Балканската война намира своето логично обяснение тъкмо тук.

Фотос от изложбата под надслов „Одрин и войните за национално обединение през фотообектива на генерал Йеротей Сирманов”, организирана от Общественият комитет за честване на 95 години от началото на Балканската война

Одрин заема първото място между останалите градове в Тракия не само по числеността на населението и местопразположението си, но и по своето политическо, военно и търговско-стопанско значение. Около Одрин и в него и неговите укрепления неведнъж се е решавала съдбата на Тракия заедно с крайбрежията на Черно, Мраморно и Егейско морета. Древният Адрианопол (дн. Едирне, Турция) е бил през вековете и център от неимоверно важно значение за хгристиянската вяра. Той е устоял на множеството езически и еретически гонения и в далечния четвърти век остава единствен гарант и бастион на чистата православна вяра в Източната Римска империя след про-арианския еретически църковен събор във Филипополис през 343 г., за което свидетелства стожерът на Св. Православие – св. Атанасий Александрийски (Велики). След завладаването на града от османците през 1360 година, той става първа европейска султанска столица, а христианският елемент бил силно редуциран (до 16 в. е него имало само няколкостотин християни). През 18 и 19 вв. чуждите пътешественици от Изток и Запад сочат за града население между 70 и 150 хиляди души.

В чисто българския квартал “Кириш-хане” църковният храм е съграден с ферман, изходатайстван от българския първенец Толю чорбаджи през 1833 година. Иконите в него са били изработени от българи-зографи с църковно-славянски надписи. Черквата и болницата в другия български квартал “Илдъръм” са въздигнати от хаджи Димитър Демироолу, който оставил за тях фонд от 120 000 гроша и едно лозе два уврата, за да се добива вино за болните. Дарители за същата цел от този квартал библи и чорбаджи Найден – 75 хил. гроша, и Кара Михал – 60 хил. гроша (вж. в-к “България, Цариград, бр. 86 от 09.11.1860 г., с. 531). Иконите в този храм били изписани от зограф Станислав от Самоков. И църквата в махалата “Балък-пазар” е построена от богатите българи-джелепи.

Българската община в Одрин активно участвала в църковните борби през втората половина на 19 век. Във в-к “Макдония” (Цариград, Год. IV, бр. 37 от 28.03.1870 г.) намираме дописка за избора на епархийско българско църковно настоятелство (на 20.03.1870 г.), в което влизали видните тогава одрински граждани: Георгаки ага, Кара-Михалев, хаджи Михаил, Х. Иванов, Янако Берков, Яковаки Табакоолу, хаджи Димитър, хаджи Иванчо, Георги хГеоргев Пентеолу, Христо Долапоолу и Н. Преподобие отец Дийчин.

Цяла Тракия, т.е. Одринският вилает в границите му след Берлинския договор, била разделена в църковно-административно отношение на 14 епархии под ведомството на Вселенската патриаршия. Въз основа на член 10 от султанския ферман за учредяването на Българската Екзархия от 1870 г. за Одрин и целия вилает се допуска един български владика (след 1885 г. не се допуска назначаването на такъв на мястото на починалия Пелагонийски Евстатий). Независимо от всичко, българите в Тракия в навечерието на Балканската война разполагат със 190 църкви и 136 параклиси и манастирски храмове, в които 238 свещенослужители сеят православната вероизповед и национално самосъзнание. Броят на българските училища в Одринския вилает през учебната 1911/12 г. достига 178, между които 161 първоначални, 15 класни и две гимназии, към които могат да се добавят и 132 забавачници за деца. Благодарение на неуморната дейност на Екзарх Йосиф, през учебната 1912-13 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители.

Нуждата от свещеници в Одрин и вилаета поставя пред Екзарха на дневен ред откриването на българско духовно училище. Така в българската махала “Каика” била наета турска двуетажна къща за 100 пансионери, за ректор бил назначен архимандрит Евтимий с двама учители – йеродякон Авксентий Големинов (бъдещ екзархийски владика в Битоля) и поп Христо. От есента на 1883 г. училището започнало своя живот с полулегално съществуване и било признато от турските власти едва през следващата 1884 година. С него се сляло и Прилепското училище, като неговите ученици се дипломирали в Одрин. В българското духовно школо във вилаетския център на Тракия са учителствали добри педагози, напр. бъдещият Търновски митрополит Антим (Кънчев), бъдещият Неврокопски митрополит Иларион (Пенчев), Преслав Савов Доброплодни, Никола Апостолов – бъдещ мнистър на просветата през 1907 г. и др. Ученическото дружество “Звезда” организирало за гражданството просветни лектории, на които говорели семинарските преподаватели, давали се забави.

Последният ректор в Одрин бил йеродякон Иларион Пенчев. От началото на учебната 1891-92 година свещеническото училище се преместило от Одрин в Цариград в квартала Фенер, при църквата “Свети Стефан”. Било преобразувано в четирикласна семинария. Цариградският период на семинарията продължава двадесет години (от 1891 до 1912), през който тя дала двадесет випуска. Българското духовно училище в имперската столица се ползвало с височайше благоволение.

През септември 1912 г. ректорът архимандрит Инокентий посреща 150-те семинаристи-пансионери. На 5/18 (стар стил/нов стил) октомври с.г. избухнала Балканската война. След около месец с ескалирането на военните действия започнала и евакуацията на семинаристите с руски кораби за Бургас и Варна, а с австрийски – за Пирея и оттам за родните им места в Македония. По-късно цариградските семинаристи довършват образованието си в Софийската семинария или в Бачковското свещеническо училище (открито през 1910 г.). Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война.

На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически, като много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. С него напуска Цариград и последният ректор на Цариградската Семинария – архимандрит Инокентий (в България се заселил във Варна, където работил като музеен работник). Като отговарящ за семинарското имущество бил оставен йеромонах Ириней (след войните същият е бил протосингел на Неврокопска митрополия, съгл. историческа справка за семинарията, изготвена от Ганчо Велев, 1993 г.).

Не би било неправилно да отнесем авторството на църковното песнопение в прослава на победоносната наша армия към архимамдрит Инокентий или йеромонах Ириней, които били единствените останали в Цариград от преподавателския колктив на семинарията, а са и духовници, следователно са използвали Служебника – книга, предназначена за ползване единствено от свещенослужители, в която намираме и изследваната приписка.

Датировка на приписката

Поставената дата “11 октомврий 1912” ни отпраща към Лозенградската операция, провела се от 9 до 11 октомври (22 до 24 октомври нов стил) 1912 г. От българска страна в нея вземат участие 3-а и части от 1-а армия. За главния удар срещу противника край Лозенград се разчита на войските, командвани от ген. Р. Димитриев (срв. Атанасов, Щ. и др., Българското военно изкуство през капитализма, София, 1959, Държавно военно издателство при МНО, с. 128). На 10 октомври (23 октомври нов стил) при Петра южно от Ериклер се стига до стълкновения, при които турците търпят поражение и се изтеглят към Лозенград. Източната турска армия е разбита, като единствено 3-ти корпус продължава съпротивата си, но на 24 октомври и той се оттегля. Лозенград пада, а българските войски са посрещнати от местното българско население като победители. На 20 ноември (2 декември нов стил) 1912 година воюващите страни подписват край Чаталджа протокол за сключване на примирие (т. нар. Чаталджанско примирие). Според него в деветдневен срок в Лондон трябва да започнат преговори за сключване на окончателния мирен договор. Блокадата на Одрин се запазва, но османската страна приема да допусне преминаването по железопътната линия през града на доставки за съюзниците. Обсадата на Одрин продължава до 13 март 1913 г. (26 март нов стил) и в нея участват 120 000 български войници от Втора Българска армия под командването на генерал Георги Вазов и 40 000-на сръбска армия на ген. Степа Степанович, като съюзниците са под общото командване на ген. Никола Иванов. На 16 януари 1913 година в Османската империя е извършен преврат, начело с младотурския лидер Енвер бей. Съгласно условията на протокола от Чаталджа, османските власти обявяват, че прекратяват примирието след четири дни и на 3 февруари 1913 година военните действия са подновени. В периода 11-13 март се провежда Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост, след което започва настъпление към Чаталджа, която се явява последната преграда пред турската столица.

Следователно, възможният период за съставянето, композирането и вероятното първо изпълняване по време на богослужение на църковната прослава, следваща приписката, е между октомври 1912 и ноември 1913 г. и то е написано или след Чаталджанското примирие от 20 ноември 1912 с перспективата за един скорошен окончателен мирен договор, или след Одринската операция от 11-13 март 1913 г. - връхната точка на Балканската война, след която турското правителство подновява преговорите за мир в Лондон. На 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. - Лондонския мирен договор. Българите обаче владеят града само 4 месеца, поради избухването на Междусъюзническата война. Последните представители на българската администрация напускат града с влак на сутринта на 22 юли 1913 г. (срв. “Другите Балкански войни, изследване на фондация “Карнеги” от 1913 г.”, Изд. Фондация “Свободна и демократична България”, София, 1994, сс.103-116).

Без да имаме доказателства, че някога песнопението е било в богослужебна употреба, то съставянето му не може да бъде отнесено по-късно от май-юли 1913 година. Неблагоприятният за България развой на следващите войни, превърнали се в национални катастрофи, покриват със забрава приписката и нейния автор, но не помътнява славата на Одринската епопея. Поради това днес, след девет и половина десетилетия, е повече от подходящо да възпеем на висок глас с думите от църковната песен тяхната саможертва в името на Майка България и нейната “прекрасна Дева – Македония”, за да пребъдат в новия век и третото хилядолетие.

Библиография

Уеблиография на картографските източници:

http://www.adiyamanli.org/MapofTurkey/turk_map.htm

Колектив, История на Българите: Военна история, Труд, София, 2007, ISBN 954-528752-7.

Димитров, Б. Войните на България за национално обединение, НИ ПЛЮС, София, 2006, ISBN 954-91652-7-2.

Крапчански, В. и др. Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г., Държавно военно издателство. София, 1961.

История на българите, том V: Военна история, Изд. "Труд", 2007, ISBN 954-528752-7.

Илиев, Величко, и Стайко Трифонов (съст.), История на българите 1878-1944 в документи, том II, изд. "Просвета", София 1996, ISBN 954-01-0756-3 (т. 2).

Войната между България и Турция през 1912-1913 год., Том VI, София 1935.

Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Карнегиева анкета) - Другите Балкански войни, Фондация "Свободна и демократична България", изд. К & М, София 1995, ISBN 954-593-006-3.

сп. Духовна култура, кн. 9 — 10, 1940


сп. „Народен страж", бр.13 и 14 от 20 юни - З юли 1936


сп. „Духовна култура", бр.1— 2,1941

Уеблиография: http://stanimer.blogspot.com/2008/07/1875-1898.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар