понеделник, 15 февруари 2010 г.

Пророческите корени на исляма и фетвите

Йеродякон Петър Граматиков



Пророческите корени на исляма и фетвите

 

“Преди в този свят да се появи градина,
лоза и грозде, нашите думи са били вече
опиянени от виното на безсмъртието”
Джалал ад-дин Руми



В световните медии често се повдига въпроса за редица противоречиви и противоречащи си фетви и тяхната общовалидност в ислямския свят. Това нови пророчества ли са? Доколко валидни са те за редовите мюсюлмани? Има дълбоко неразбиране на самта природа в традицията на издаване на фетви (араб. “мнение”), с който въпрос се занимават водещи мюсюлмански богослови и изследователи на исляма. Ислямът представлява ярко изразена религия на откровението, макар с това да не се изчерпва неговата специфика. Той е профетическа религия, т.е религия, създадена от пророк – човек, убеден, че проповядва по внушение свише, че с неговите уста говори самият Бог, чийто посланник (расул) се явява той в частност. Днес, фетвите се издават не от пророка Мохамед, а от частни лица, “молави” или имами в различни джамии. В исляма няма концепт за свещенство, както в християнската църква. Следователно, няма власт, която да претендира за последната дума по който и да било въпрос и да обвързва със своето виждане всички мюсюлмани. И така излиза, че няма фетва, издадена от която и да било бележита духовна власт, да задължава и принуждава когото и да било да било да я изпълнява, даже и онзи, който я е писал. Напълно погрешна концепция е мнението, че щом една фетва е вече издадена, то всички мохамедани да длъжни да я спазват. Основаната от Мохамед монотеистична религия има в генезиса си за характерна черта пророчествата. Самото име на пророка “Мухаммад” се превежда като “печат на пророците”. Той учил, че Бог (араб. “Аллах”) пращал много пророци, за да съобщи на хората своята вечна и неизменна воля – Ибрахим (Авраам), Муса (Моисей), Дауд (Давид), Сюлейман (Соломон) и Иса (Иисус), само че тия послания били опорочени от хората и поради това Бог изпратил последния пророк от рода на корейшитите от племето хашим – тъкмо той трябвало да възстанови чистотата на първоначалното откровение и да установи истинската религия, исляма, базирана на пет фундаментални основи, които са единствените задължителни за всички мохамедани: 1. усул-ад-дин, т.е. вяра в единия и единствен Бог и в неговия пророк и посланник; 2. ежедневното извършване на петкратната молитва; 3. ежегоден месечен пост; 4. раздаване на милостиня; и 5. поклонение (хадж) в свещения град. Това откровение е зафиксирано в Корана или Книгата (араб. “Ал-Китаб”), който за изповядващите исляма е вечното и несътворено по своята природа свещено писание.

Има множество доктринални различия между ортодоксално изповядващите и хетеродоксалния (сектантския) исялм. Така сред сунитския ислям има запазени четири школи на юристпруденция (шариа): Ханафи, Малики, Шафии и Ханбали. А за мюсюлманите-шиити най-авторитетни са школите: Джафари, Исмаили и Задийа. В самите школи съществуват вътрешни раличия по редица въпроси и търлкуванията им. Когато се издаде една фетва, това се прави съобразно възгледите на определена школа.

Ако една авторитетна институция като Даул Улум Деобанд издаде фетви, то това се прави на база позицията по съответните теми и предмети на шериатската школа Ханафи. Основателите на тия школи никога не са претендирали да разполагат с абсолютната истина в собствените си заявления-фетви. Сам имам Ибн Ханбал, основател на школата Ханбали, отказал на Абасидския халиф да въведе през своето управление в държавата именно неговия “маслак” (т.е. шариатското право съгласно собствените му формулировки). Имам Абу Ханифа често казвал: ако моите двама ученици се различават в мненията си от мене, слушайте ги, понеже те са двама, а аз съм сам.” Немислимо е било за най-видните ислямски законоведци да ограничат хората от свободата да следват различни от техните виждания.

Според най-новите изследвания на Центъра за изучаване на обществото и секуларизма в Бомбай, днешните индийски мюфтии, които издават фетви, следват механически своите шериатски школи. Просто се консултират с правилата от книгите и произнасят фетва по определен въпрос. Не изследват в дълбочина всеки чстен случай. Повечето хора, които се обръщат за мнението на алимите (учените) са бедни и необразовани, произхождащи от селски или полу-градски райони. За тия хорица религията е единствен лукс в жоивота им, пълен с борба за оцеляване. Затова в интерес на обективността да признаем, че за тях практиката с издаването на фетви е полезна, стига да не се злоупотребява с нея. Великите имами, когато произнасяли фетва по какъвто и да било проблем или повод, са отделяли предварително достатъчно време, за да го изследват в детайли. Разбира се, те са извличали изводите си от Корана и от хадитите, но никога не са пренебрегвали локалната социална ситуация. Днес механическото консултиране с устава на някоя шериатска школа не взима предвид съвременната действителност. Тези, които издават писмените мнения (фетви) задължително трябва да имат социална визия и разбиране за модерното общество. Алама Икбал предлага в книгата си “Реконструкция на религиозната мисъл в исляма”, че всяко поколение мюсюлмани трябва да пре-моделира и преосмисли възгледите си и да законотвори и законодейства в името на своите собствени нужди от съвремието.

Прием за безрасъдно издадена фетва е, например, разпоредбата жена,ако иска да участва в избори, да носи “пурда”. Хиджабът сам по себе си не може да бъде самоцел, а по-скоро запазването целомъдрието на жената е, върху което подобава да се насочва вниманието и усилията. Не може средството да подмени изцяло крайната цел. Ако една жена не носи хиджаб, това не означава, че тя е нецеломъдрена или имаща наклонност да стане морално пропаднала. Целомъдрието на жената зависи от нейната вътрешна детерминация и морални устои. В средновековното общество хиджабът се се считал за единствено средство за опазване женското целомъдрие, но тогава жените били лишени от образование и социален живот. А в Европа на 19 век популярна шега разказвал един от световните монарси, че за жената има само три области на изява, или трите “К”: Кирхе (църквата), Киндер (децата), Кюхе (кухнята). Съвременните жени участват пълноценно в обществения живот. Има такива прецеденти и в света на шериата. В мюсюлмански страни като Пакистан и Бангладеш жени са достигали до министър-председатеския пост. В Саудитска Арабия на жена бе разрешено да стане пилот на самолет (естествено, че тя не би могла да излпълнява задълженията си в пилотската кабина, носейки хиджаб).

Мюфтия от Хайдарабад издаде фетва, постановяваща, че един мъж може да се ожени за две жени едновременно, на основата на разрешението в Коранът един мъж да е женен едновременно за четири жени. Повод за издаването на тази фетва е желанието на един арабин на средна възраст да се ожени за две непълнолетни момичета. Такива фетви, даже и ислямски учени признават това, са позор за исляма. Коранът наистина е позволил женитбата с повече от една жена, но поради социално-демографската криза след битката на Ухуд, в която десет процента от мъжкото население било убито и някой трябвало да се погрижи за огромния брой вдовици и сираци. И дори при тези обстоятелства дадено, се дават и ред предупреждения към мюсюлманите, че те не биха могли да окажат справедливост на всяка от жените си, даже и с анй-добри намерения, както и никога да не изоставят своята първа жена. Така, че този съвременен мюфтия причинява със своята фетва повреда на истинския дух на Корана. По този начин не само се извращава действителното внушение на Корана (а то е в полза на моногамията при обичайни обстоятелства, срв. Сура 4:129), но също се редуцира исляма в лицензиране за сексуални радости с жени на богати араби, даващи подкуп за издаването на такива фетви с цел да си набавят непълнолетни и малолетни момичета от бедни семейства.

Либералният или прогресивният ислям днес застава срещу тази порочна практика и води вътрешен дебат с различни мюсюлмански течения и школи за преодоляване на девиациите и злоупотребите.

Едно пророческо и мистическо течение в исляма е суфизмът. Началото на първо-суфизма във форма на пиетизъм, подчертано благочестие и аскетизъм, е още през 8 в. В течение на вековете била изградена стройна система на суфийската психотехниказ за достигане на преживяно единение с Бога и към висша форма на богопознание. Типична за суфите била веротърпимостта. Дух на веротърпимост, съединен с търсене на възторг от познаване на истината – това е истинския дух на суфизма. За суфизма е характерно разбирането за приоритета на психотехническия религиозен опит по отношение на описанието и изразяването му с думи и понятия. Именно на ниво изразяване на религиозния опит най-често възникват непреодолимите различия между религиите. Имаме паралели в тази посока с изповядвания от хетеродоксалното население (бекташи и алеви, т.е. къзълбаши) ислямски култ в България, интересен като материален изказ на вярвания с много древен, макар и вече забравен, корен. В началото на 16 в. духовен водач на ордена Бекташийя станал Балъм султан. За да се утвърди като върховен водач на ордена, Балъм султан се обявил за потомък на самия хаджи Бекташ Вели. “По-важното е, че той е известен като реформатор на ордена – две от неговите нововъведения се отнасят до уплътняване на практиките в култа към Дванадесетте имама чрез въвеждане на тадж от 12 елемента и 12-лъчевия Камък на Бекташ. Персийската дума тадж تاج означава “венец, корона” и има очевидно вторично напластяване със значение на “плъстена дервишка шапка”. Таджът е един от емблематичните образи в изкуството на алиани и бекташи и като всички останали изображения е осмислен символно.... Седем-елементен тадж е скулптиран върху надгробната колона на гроба на Осман баба, бекташийски светец и ученик на хаджи Бекташ, дошъл по нашите земи от Хорасан в края на 14 в. и починал в 1478 г. Осман баба бил погребан в основаното от него теке, намиращо се на 16 км от Хасково, в първите гънки на Източните Родопи” ( Цвета Райчевска, Амулет, свързан с Ордена Бекташийя в България, Известия на Национален Исторически Музей – София, том XVII, 2006, сс. 41-44).

В стиховете на Джалал ад-дин Руми има една притча, която прекрасно илюстрира това мировъззрение: “Веднъж четрирма приятели (грък, персиец, турчини арабин) намерили монета и решили да си купат нещо, което ще се хареса на всекиго от тях. Мненията им не съвпаднали: гръкът поискал да купят “стафил”, персиецът – “енгур”, арабинът – “ейнаб”, а турчинът – “узюм”, заради което се изпокарали. Тогава един непознат предложил да купи нещо, което ще се хареса на всички. Те се съгласили и получили по чепка грозде – това било и стафил, и ейнаб, и енгур, и узюм. Такава е истината, до която достигат светиите на всички религии и която различчните народи наричат по разному и което, заради неразбиране, води до вражди и войни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар