понеделник, 22 февруари 2010 г.

Извори на българското канонично право

Епископ Неофит Велички

Извори на българското канонично право
Публикувано: http://www.pravoslavie.bg/Стр-72
05.12.08

В началото на XX век се появяват първите трудове на български език в областта на Каноническото право с оглед преустройването на нашата народна църква в новите условия с ревизирането на Екзархийския устав и междуцърковното положение на Българската църква, както и отношенията между Църква и Държава, както в независима вече България, така и в реформиращата се Османска империя.

Едно полезно издание в тази посока е съставеното от епископ Неофит Велички “Пастирско богословие с Каноническо право”, който е бил преподавател в Софийската духовна семинария и компетентно е комбинирал научни положения и синтезирани кратки разсъждения по предмета с помощта на творенията на св. отци и пространна библиография из трудовете на видните православни канонисти проф. И. Бердников, проф. Н. Соколов, проф. А.С. Павлов, Н. Суворов и еп. Никодим (Милаш). Намери се за необходимо и актуално да се предложи на читателите едно ревизирано издание (Пловдив, 2000), като се съкрати втората част на учебника, обхващаща Пастирското богословие. Това се наложи с оглед разширения кръг от читатели и с цел да се предложи на изучаващите в Юридическите факултети дисциплината “Европейско каноническо право” едно учебно пособие.

Краят на века бе време на изпитания за Българската православна църква с обособилият се разкол (схизма) у нас след срива на тоталитарната държава и в търсене на правилната формула на взаимоотношенията и взаимното съработничество между Църква и държава и спазване на гражданските и религиозните права и свободи, затова и запознаването с тази тематика ще бъде в полза на всички, които радеят за умиротворяване на църква и общество в България. Предложената извадка е от Трета глава: Извори и паметници на каноническото право в Българската православна църква.
 
Йеродякон Петър Граматиков


***

Велички епископ Неофит

ОСНОВНОТО НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО ПРАВО

Българската православна църква е получила своето начало от вселенската съборна и апостолска църква. В своя тесен нравствен съюз с нея тя се развивала и догматично, и канонично. Своето вътрешно и външно устройство тя всякога е съобразявала с началото и устройството на Вселенската църква. Тя винаги се е старала да спазва чиста вярата, учението и преданието на тая пследната, които съставляват най-дълбокия извор на църковното право изобщо. В първите години на своето съществуване нашата църква е зависела от Цариградската и няма съмнение, че нейната уредба е ставала по номоканоните на източните църкви. Наистина, в един малък период тук са боравили и западни духовници, но от туй следи не са останали. Основното начало на българското църковно управление е турено от Цариград. Православието си е останало за вечни времена в основата на нашата църква. Тази основа била закрепена от духовните и граждански закони в първото и второто български царства. Закрепена е тя и с основния закон на благополучно развиващето се сега царство в 39 чл. на конституцията (бел. ред. - Търновската Конституция) е казано: “Българската църква да спазва единението си с Великата източна Църква във всичко, що се касае до догматите и вярата“, а тия догмати на вярата са определени и утвърдени на вселенските събори; на тия последните са съставени и правилата, по които се управлява християнската църква, за да може да се спазят догмите. Следователно, тия правила, заедно с догмите на вселенската църква, са сложени за основно начало на църковното право в българската църква, са сложени за основно начало на църковното право в българската църква още от момента на нейното основаване.

СЛАВЯНСКИЯ ПРЕВОД НА НОМОКАНОНИТЕ И КОРМЧАТА КНИГА



Достоверно е, че през втората половина на 9-то столетие на новооснованите Моравска и Българска Слвянски църкви били преведени, както номоканонът на Йоана Схоластика тъй и ония на патриарха Фотий. Под какво име са дошли тия сборници в България не се знае. Известно е обаче , че още в самото начало на съществуването на нашата църква се появил на славянски език сборникът, известен с името “Кормча кинига“. В основата на този сборник е легнал номоканонът на Йоан Схоластик, или оня на патриарха Фотий. Предполага се, че един от тия номоканони е преведен, допълнен и приспособен за славяните от техния просветител св. Методий, който му е дал името “закон –правило. или самият този сборник или препис от него се появил в България при царете Борис и Симеон. И при тая си поява той санал известен с името “Кормча книга“, или просто “Кормча“. Тази дума е превод на гръцката “Пидалион“. С нея се символизира църквата, като плаващ по житейското море кораб, който се управлява с правилата на апостолите и вселенските събори под върховното началство на Христа Спаситея. В някои тия, този сборник носи заглавие: “Книга глаголемiя кормчия, рекша правилу закону, греческим иазиком номоканон” (Възкресенски преписи в Русия).

Първият славянски превод на гръцки номоканон се предполага да е бил направен към края на 19 столетие от св. Методия на старобългарски език. Вероятно е че в тази работа са взели участие и неговите ученици, осонбено те, които по-после управляваха според този номоканон българската църква. Този превод е направен от номоканона на Йоан Схоластик (с 50–те титули на каноническите правила и 87 глави църковно–граждански постановления). Към този номоканон са поместени и разни допълнителни статии, писани неизвестно от кого тук в България. Между другото поместен е и знаменития “Закон судний Людемъ”. Тоя закон не е нищо друго, освен българска компилация, правен от сборника от законите на византийския императори Лъв Исаврянин и Константин Копроним (8 в.), известен под името “Еклога“ (“Еклога“ е съкращение на Юстинияновия сборник на законите). Най-голямата си разлика на “Еклогата“ с тоя сборник се състои в прокараното начало на равенството. ”Еклогата” заплашва с еднакви наказания престъпниците и на богатите и на бедните, и на простите, и на високопоставените, нещо каквото в Юстинияновото законодателство не се забелязва. Поместените са в тоя превод и няколко откъслеци от съчиненията на презвитера Козма (10 в.) против богомилите, както и рзличните други статии под заглавие “Заповеди и поучения на св. Отци“. Повечето от тях са правила за епитимиите и други наказания.

Вторият превод на номоканона е направен пак по това време, или някоко години по-късно, навярно от номоканона на патриарха Фотий в 14 титули. Както се знае, този номоканон е по-пълен. В него са внесени правилата на всичките вселенски църкви и поместни събори, както и оня на св. Отци. Носейки авторитетното име на знаменития патриарх, тоя номоканон влязъл в употреба в цялата източна църква. Считайки себе си неразделна част на тази последната, и българската млада църква не закъсняла да се сдобие с тоя пълен номоканон. Преводът е направен навярно пак от св. Методий, или от неговите ученици. Може да се допуща, че новият преведен номоканон е изместил до известна степен употребата на Схоластиковия такъв в новата българска църква.

Третият превод на номоканона се явил в България много по- късно. Учените канонисти мислят, че този превод от гръцки на славянски е направил сръбският архиепископ св. Сава, под заглавие“ Кормчия“. От Сърбия той бил донесен в България. Щом руският Киевски Митрополит се научил, че е направен тоя нов превод на славянски език, веднага писал на българския деспот Йаков Светослав и го помолил да му изпрати един препис от тая славянска Кормчия. Светослав на драго сърце изпълнил молбата на митрополита и му пратил искания препис, снет от оня екземпляр , който се пазил в търновската патриаршия. В своето писмо писано през 1262 г., Светослав нарича изпращаната Кормчия “Зонара“. В същност, обаче, новата славянска “Кормчия“ е била превод от каноническия синопсис с тълкуванието на Аристан. Названието “Зонара“ показва само до колко името на Зонара, като тълкувател на правилата, било известно. Трябва да се отбележи, обаче, че в тая нова Кормчия са внесени няколко Зонарови тълкувания. Въпреки съкратения вид на правилата в нея, тя, в сравнение с по-първите преводи, е много по-пълно. Изворите на църковното право в нея са увеличени. Внесени са значително число правила, които са в по-първите преводи липсват, напр. Правилата на последните два поместни цариградски събора, станали при патриарха Фотий; постановленията на цариградския патриаршески синод, повечето от които се отнасят по брачни въпроси, и новелите на императора Алексий Комнин. Освен това в нея са поместени разни канонически отговори и трактати на разни гръцки йерархически лица от 11–то до 13-то столетие.

Като получил новата Кормча книга, киевският митрополит Кирил я занесъл на архиерейския събор, който бил свикан в г. Владимир. След като бил разгледан тук, съборът я препоръчал за ръководство на епархийските архиереи. По тоя начин новата славянска Кормчия станала ръководство и за руската църква. От нея после са правили много преписи. Към някои от тях били правени добавки, а други се запасили без такива. Най-старият препис от тая Кормчия е написан през 1284 г. и запазен в г. Рязан. Поради това и преписите, които отпосле са правени от него, се наричат рязански.

СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКАТА “КОРМЧА КНИГА” И ВРЪЩАНЕТО Й ПЕЧАТНА ОТ РУСИЯ



Българската църква навярно се ръководела по последния превод на “Кормчата книга“. Това се потвърждава и от обстоятелството, че тя се пазила в Търновската патриаршия, отдето направил препис Йаков Светослав за руската църква. Дали са правени някои допълнения към нея от българските патриарси и събори, учените до сега не са открили. Съдбата на самата Кормчата книга в България не е известна. В края на 14-то столетие българското царство пада под турско иго, а българската църква - под власта на цариградската патриаршия. Скоро след това на българските епархии се настанили йерарси, чужди за народа и езика му. Самите канонически славянски сборници, ако е имало такива, са били излишни за тях, следователно и не се грижили за тяхното запазване. Напротив, по свидетелството на историята, някои от тия чужденци акуратно са унищожавали всички българо-славянски паметници. Вероятно така са премахнати всички преписи от славянската Кормчия и са били заменени с гръцки. Следователно, в течение на няколко векове православната българска църква, като била управлявана от гръцки йерарси, била ръковдена по гръцките номоканони.

Едва през 19–то столетие нашето национално съзнание, захваща да се събужда. Проводник за това пробуждане естествено се явява православната родна църква, която се бори да възвърне своята славянска книжнина. Борбата се увенчава с успех. Църквата ни се сдоби с родна висша йерархия, която почна да я урежда и управлява съобразно каноните.

Сега “Кормчата книга“ отново се връща в България, но не вече в препис, а печатна. За забелязване е фактът, че тая книга се връща след няколко столетия в България напечатана от същия препис, но с местни допълнения и прибавки. Затова, когато църковната власт решила да печати. Кормчата, спряла се именно върху тоя препис, който се пазил в Рязан. Ръководила се тя от мисълта, че тази книга трябва да съдържа само общите извори на църковното право, които да са признати от всички православни автокефални църкви. А такива именно били изворите, които се съдържали в изпратения из България препис от славянската Кормчатата книга. Печатането е почнало на 7 ноември 1649 г. в Москва, а се свършило на 1 септември 1650 г. Ала това издание се оказало погрешно и употребата му била забранена.

Подир някоя година патриарх Никон, щом заел патриаршеската катедра, наредил да се прегледа отново отпечатаната Кормчая и да се изправят грешките. Обаче “изправлението“ се ограничило само с прибавянето на няколко статии в началото и в края на Кормчата и други някои съвсем маловажни промени, които не засягали текста на отпечатаните извори. Така изправени тя веднага била отпечатана в 1200 екземпляра и разпратена по епархиите за ръководство. Впоследствие тя била препечатвана още няколко пъти и заедно с другите църковно–богослужеби книги била донесена в България. Кормчата книга и сега служи на църквата за ръководство във всички чисто канонически въпроси и наредби, издадени от компетентната власт, законни постановления.

Кормчата книга се дели на две части. За въведение служат четири разкази: за установлението независимостта на българската, руската и сръбската църкви; за покръщението на русите, за патриаршеството в Русия и два разказа за съборите на православаната църква на брой 16, т.е. 7 Вселенски и 9 поместни. Съдържанието на първата част е чисто каноническо. Тук са изложените апостолски правила, са някои извлечения из “апостолските постановления“ (8). След туй следват правилата на вселенските и поместните събори в хронологичен ред и каноническите посляния на св. Отци. Във втората част са изложени законите на византийските императори, които закони засягат външната уредба на църквата и нейното отношение към държавата. В тази час е поместен и законът под наслов “Закон судний людем”, българска компилация из византийските граждански сборници, и още няколко канонически статии. В края на книгата са поместени: статия която обяснява названието “Кормчия“; известната в историята на римската църква грамота, която уж била дадена от императора Константин Велики на папа Силвестър да владее над цяла Италия, когато сам той (Константин) се премества във Византия. В грамотата се прокарва мисълта за предимството на духовната власт пред светската; “дето свидетелската власт и християнското благочестие от небесния Цар е установена глава, там е недостойно да има власт земният цар”, - говори се в нея. Императорът уж се заклел над гроба на св. Петър да спази тия права на папата и заклева всичките царе на кназя на земята занапред да правят същото. В 15 век., обаче, е доказана фалшивостта на тая грамота. Патриарх Никон навярно е имал известна цел, като я поместил в Кормчата. Най–сетне в тая последната е поместен и разказ за разделянето на църквите.

Книга на правилата. Кормчата книга била препечатвана няколко пъти, без да са правени някакви съществени промени в нея. Най–сетне през 1939 г. Руският св. Синод е издал нов превод от сборника на правилата, които влизат в каноническия кодекс и източната църква, т. е. Синтагмата на патриарха Фотия Сборникът носи заглавие “Книга правил св. Апостол, св. Соборов вселенских и поместних и св. Отец” Преводът е направен на новия църковно-славянски език. Най напред бил издаден заедно с гръцкия текст на правилата, а после само на славянски език. Преводът е несравнено по–добър от оня на Кормчията . При все това и в него се срещат малки погрешки. Новата тази Книга на правилата се различава от цариградския Пидалион и атинската Синтагма, както и от нашата Кормчия, с туй, че няма в нея тълкуванията - нито на Аристин, нито на Зонара, нито на Валсамон. Само тук там се срещат, след текста на правилата, кратки пояснителни бележки. С издаването на тази книга руският св. Синод е имал в пред вид целта, да удовлетвори най-важната и най-настоятелната потребност на руската църковна практика, като и се даде пълен и ясен превод на каноническия кодекс на вселенската църква. С тази книга се удовлетворява нуждата от подобен сборник и в нашата църква, дето той също е въведен в употреба. Тя сакаш мълчаливо отменява първата, сиреч каноническата част на “Кормчата книга“, с която впрочем, както поради тъмнотата на превода и, тъй и поради големината на формата и трудно можем да си услужваме. В това отношение “Книгата на правилата“ представлява голяма леснота. С благословлението на руския св. Синод тя напоследък е издадена от Дружеството на любителите на духовната просвета в Русия, с тълкуванията на всичките гръцки авторитети – канонисти .

СИНОДИКЪТ НА ЦАР БОРИЛ



Паметниците от старата българска църковна книжнина са твърде редки. Още по-малко са паметниците от тогавашното църковно законодателство. Тук-там са изнамерени следи от такива, макар и неясни, но ценни за българската душа, защото ни припомнятт и ни свързват с едно велико и славно народно минало. Такива именно следи от църковно–канонически характер виждаме в “Синодика на цар Борил“. Това е един старобългарски сборник, който по съдържание и по характера на изложените в него сведения напомня българо-византийски църковен паметник. Но и този паметник от старата ни книжнина не е проучен още изцяло с подобаващо внимание. До сега са известни само остатъци от два ръкописни екземпляра от тоя синодик, запазени в софийската народна библиотека. Тия две преписи на Синдика са сходни помежду си, но дали са снети от един оригинал не се знае. Единият досега се намираше в библиотеката на М. Дринов, която подир смъртта му се пренесе в софийската народна библиотека. С проучването на единия екземпляр се бил заел професорът на одеския унивирсетит М. Г. Попруженко, а през 1899 г. го е напечатал заедно със своите научни бележки; с този си труд Попруженко е принесъл ценна услуга на славянската книжнина и на българската история. Синодикът в това печатно издание може да се проучи по-подробно. Появата на този сборник се дължи на цар Бориса, който е взел живо участие в борбата на църквата с богомилството. Щом стъпил на престола - разказва се в оригиналната част на този сборник (стр. 60-63) – цар Борил обърнал внимание на “богомерзката богомилска ерес“, която се развивала в страната на “някое тръне злое“ и била твърде вредна за народа. Подбуден от искрено желание да служи на православната църква, той свикал събор от архиереи и свещеници, в които взели участие всички боляри и много народ. Пред този събор били призовани еретиците - богомили. Заседанието станало в една от търговските църкви, тържествено председателствувано от царя. Той сам стъпил в беседа с еретиците и с “велика хитрост” ги накарал да си изложат “великата ерес”. След това царят почнал да ги изобличава. Те мълчали и стояли като поразени “в недоумение“. Като смятали, че истината възтържествувала, царят “много се зарадвал”. Много от еретиците преминали в православната вяра и избегнали наказанията и заточенията, каквито последвали за ония, които не искали да изменят своето “мъдруване“.

След това цар Борил разпоредил да се преведе от гръцки на славянски език Синодик, в който търновският събор “вписан бьст в православния съборъ”. По желание на царя, този превод трябвало да се чете на православна неделя, “както светите отци на съборната и апостолската църква изначало се предали“. Този първи в България православен събор е станал през 1211 година. Естествено е, че за един такъв подвиг за запазване на православната вяра, църквата останала вечно признателна на цар Борил. Поради това и съставител на записката за събора завършва своя разказ с думите “вечна му памят“. Цар Борил е починал през 1218 година. Вероятно тогава бил внесен в Синодика и разказът за събора.

Досега от този паметник са оцелели само 42 листа ръкописни, напечатани в 82 страници. Съдържанието му може да се разглежда като две части. Повечето в първата част е преведено от подобни гръцки синодици, а на места, дето се говори за богомилска ерес е заменено от постановленията на събора. Втората част има чисто български произход. Това са допълнения от анатемосвания на ереси и прославяване на заслужили държавни и църковни дейци, правени от разни лица и в разни времена. Тази именно част представлява голяма важност за нас, тъй като в нея може да се видят следи от българското църковно законодателство. Същността на добавленията, направени към преведения гръцки текст се състои в следните анатемосвания на Богомил и на всички наречени “Апостоли” на богомилството:

А) Анатемосване на Богомиловите ученици. Посочено е времето , когато се появила българската ерес. За това е послужило обличителното слово на презитера Козма български от 10 век. После на кратко се излага богомилското вероучение, като всяко отделно негово положение се анатемосва (стр. 32, 33, 63 ).

Б) Прославява се паметта на всички български християнски царе, като се почне от Борис, “който българския народ чрез св. Кръщение към Богоразумие приведе и свърши с Владислава, подир смъртта на когото (1018 г.) България попаднала под игото на Византия в продължение на 169 г., т.е. до 1186 г.). Прославява се тъй също паметта на славянските просветители: Кирил Философ, архиепископа Климент, Сава, Горазд и Наум, с посочване на техните главни заслуги. След това следва прославянето паметта на четиримите царе от второто българско царствои: на Йоан Асеня, който освободил българите от гръцкото робство, на брат му Теодор, наречен Петър, на другия му брат, цар Калоян и на сестриния му син, цар Борил, който свикал търновския събор и по чието нареждане се превел от гръцки Синодика. Веднага подир прославянето паметта на цар Борил, прибавено е такова и за паметта на всички епископи и свещеници и на всички боляри, които са присъствували на събора против “Триклетата ерес“. Дотук вероятно се завършвала първоначалната редакция на този паметник. След няколко години в Синодика са направено нови допълнения, вероятно вече по разпоредбата на търновските патриарси. Такива прибавки и допълнения продължавали да се внасят в него дори до падането на българското царство под турците. Освен прославянето паметта на царете и патриарсите в Синодикът са вписани и някои важни църковни събития, които са се чели на Православна неделя. Така например, преди славословието паметта на Йоан Асен II, вписана е доста подробно историята за подновяването на търновската патриаршия (1235 г.), най- голямата заслуга на този благочестив и силен цар към българската църква. При славословието на цар Йоан Александър (1361-1365 г., навярно е била вписана историята на станалите в негово време два църковни събора против адамитите и евреите, които смущавали църквата. Тъкмо на туй място листът в ръкописа е откъснат. Запазени са само няколко реда в ръкописа на М. Дринов. Вписани са били вероятно и анатемосванията на съборните против тия еретически учения, но и тия страници на Синдика не са оцелели. Обстоятелството, че в него са внесени анатемосванията против “Аркидин Варлаам и попа Прохор Кидон“ и всички свещеници, хулещи божествената таворска светлина ни уверява, че и съборните решения против адамитите и евреите са били вписани в Синодика.

Най-сетне, подир славословията на всички царе и лица от царски род, които са покровителствували църквата, в този сборник са внесени такива - на всички патриарси тъновски, на преславските, червенските, ловчанските, серските, видинските, филипополските, месемврийските и велбъждските митрополитити, на охридските архиепископи, на браничевските, белградските и нишявските епископи. С произнасянето на вечна памет на всички “иже в благоверие скончавшимся“ се завършва съдържанието на втората част на Синодика. Падането на България под турците довело и до разгрома на българската култура и книжнина. Почти всички ценни паметници били унищожени. Синодикът на цар Борил навярно е бил запазен в някой манастир, дето и било вписано “вечна памет“ за цар Шишман, неговите деца и за патриарх Евтимия. След туй, тоя ръкопис - по думите на Попруженко, дълго време минавал от едни ръце в други, вследствие на което много страници от него са изгубени, а може би и съзнателно унищожени. През време на това му странствуване, направени са, неизвестно от кого, още някои добавки в него, като се вписало “вечна памет“ за някои влашки войводи и сръбски крале. Най-накрай в Синодика са вписани няколко молитви и статии (за венчаване на царица, за поставление на кесар, за вселенските събори, за 4-ти брак и др.), които още не са изследвани научно и обстоятелно.

Синодикът на цар Борил е един ценен паметник от живота на българската църква през 13-то и 14-то столетия. Но той би бил още по-голямо значение за църковното право, ако в него бяха записани изцяло решенията на трите църковни съботи, станали последователно през това време против ересите в България. Някак си е странно да се допуща, че на тия събори не е ставало дума за църковната дисциплина и практика. Обаче в Синодика нищо не се споменава за туй. Обяснява се това с обстоятелството, че българските архипастири, които са били застанали здраво върху каноните на православната източна църква, всичката си енергия били вложили в борбата за унищожаването на упоменатите ереси, които вълнували и разстройвали църквата в България.

ПОСЛАНИЯТА НА ТЪРНОВСКИ ПАРТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Българската църква справедливо се гордее с великия архипастир, последния търновски патриарх Евтимий. Последният е бележит и като светител, и като църковен писател. Той е роден в гр. Търново през 1320 г. от благочестиви родители, произлизащи от висок род. Възпитан в дух на християнско благочестие и жива вяра, той още в юнушеската възраст приел монашеско звание. Щастието му помогнало да стане ученик на най-прочутатия подвижник в онова време преподобния Теодосий Търновски. Под ръководството на тоя свят човек, Евтимий добил иноческо съвършенството на тоя свят човек, Евтимий добил иноческо съвършенство и постепенно развил в себе си голям и свят ум. Пред вид на тия негови качества, нему било възложено управлението на Килифаревският манастир и грижата за спасението на братята. Подир смъртта на преподобния Теодосий, Евтимий се преселил в Студийския манастир, който тогава играел голяма роля в развоя на славянската писменост. Пребиваването му тук се съпровождало с усърдни книжовни занаятия. Като посещавал оттук Цариград, той отблизо се запознал и с най-новите произведения на гръцки учени. След някое време той заминал за Света Гора и се установил на лаврата на св. Атанасий, която по онова време тъй също се считала разсадник на духовната наука. Не след дълго време той се поместил в Зографския манастир, дето се прославил с благочестиви подвизи и добродетелен живот. От тук се върнал обратно в Цариград, а от Цариград в България, около 1370 г. Обогатен с дълбоки богословски познания, той отново се заселил в един от търновските манастири (Св. Троица) и се заловил за изправата на църковно богослужебните книги. През 1375 г. той бил избран за търновски патриарх.

Високообразован, с природно – светъл и велик ум, патриарх Евтимий се явява самоотвержен духовен вожд. Неговата църковно–обществена дейност е велика, колосална. Той е писал много жития, похвални слова, молитви, служби; но най–важни за нашия предмет са неговите четири послания. Едното от тия последните е изпратено на монаха Киприян в Св. Гора, другото – до угровлахийския митрополит Антима, а останалите две - до Никодим Тисменски в Румъния. И другите му писменни трудове, като паметници от миналия ни църковно–религиозен живот, са важни, обаче, до известна степен каноническото занчение имат упоменатите послания, тъй като с тях се решават някои въпроси от църковната практика.

Предполага се че посланието до монаха Киприян е било писано през 1376 г. То било отговор на едно писмо от тоя подвижник, с което молил патриарха Евтимий да му разясни някои въпроси от църковната практика, а именно: а) дали бива да се коленопрекланя през св. Петдесетица и през 12–те дни подир Рождество Христово; б) дали бива монасите в нужда сами , без свещеник, да се приобщават със сухо св. Причастие. На тия въпроси патрирх Евтимий отговаря с порактиката на вселенската църква, по каноните на която се управлява и българската. Трябва да се гледа, - казва той, - истинското предание и устава на св. Богоносни отци. През всички дни на Петдесетицата, ние като се молим прави, възнасяме ума си от земното към небесното. Вярващите през това време не бива да правят коленопреклонения. С коленопреклонението ние си припомняме нашата греховност, а стоянието прави изобразява нашето избавление от греха, чрез въскресението на Спасителя. Затова 20-то правило на 1–я вселенски събор постановлява: от Възкресение до Петдесятица да се молим прави, без поклони, а 90-то правило на 6-я вселенски събор предписва да се молим така и в неделните дни. Йоан Постник казва: във всички съботи, недели, господни празници, 12–те дни след Р. Хр. и дните след Пасхата, дори до неделя Всех Светих във време на молитва да не се коленопрекланя – Колкото се отнася до втория въпрос, патриарха отговаря с думите на Василий Велики: “ Всички които се подвизават в пустините, дето няма свещеник, държат при себе си честно и запазено св. Причастие и се причащават сами ...”

Посланието до угровлахайския митрополит Антим било написано около 1380 или 1389 г. То разяснява въпроса за позволените от каноните бракове. Митрополит Антим узнал, че патриарх Евтимий не позволява венчаването на второ и третобрачни. Поради това, чрез особен пратеник, молил патриарха да му разясни, дали е вярно туй запрещение. И патриархът му пише послание за това; “не са верни тия слухове, - казва той. – Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свешените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала църквата. Само първият брак е непорочен, чист и несквернен ... Вторият брак не е по закона, а по нужда; допуща се за онези, които не могат да се въздържат.... Но и те трябва да изпълнят положената за такива случаи епитимия..“ Обаче патриархът настръхва от известието, че в Румъния допущали трибрачие и многобрачие. “Ужасное, о небо! ...Истината стана безаконие! Светлината стана тъмнина от това пренебрегване на правилата. Свещениците сега ще трябва да венчават не само двубрачните и троебрачните, но и блудниците.”

Посланията на патриарха Евтимий до Йеромонах Никодим Тиаменски в Румъния са били отговор на едно писмо от този последния. В едното послание патриархът отговаря на ученолюбивия йеромонах по чито богословски въпроси (за ангелите). От другото се е запазила само една част. Тя тъй също представлява отговор на зададения от йеромонаха въпрос: “могат ли да бъдат ръкополагами за свещеници такива лица "които в младите си години са вършили скотоложството и мъжеложството?“ Навярно Никодим е бил изповедник и му се представлявали подобни случаи при изповед. Като не е занел как да ги разреши, той се обърнал към авторитета патриарха Евтимий. Последният му отговаря: Църковните правила не позволяват на скотоложниците и мъжеложниците да се ръкополагат за свещеници. Свещеникът се нарича ангел Господен, затова трябва да бъде чист и да има ангелски живот, да възбужда умиление... Поради това ония, които желаят да станат свещеници, трябва грижливо да пазят своята телесна чистота... Трябва да се гледа не на годините на младежите, които са вършили престъплението, а на желанието, което било в тях..

Както в Синодика на цар Борил, така и в посланията на патриарха Евтимий изпъква факта, че българската църква в своята практика строго се е придържала по каноните и практиката на вселенската църква. Нещо повече, българската църква се явява и проводник на тия канони в околните църкви, дори и на Атон (Света Гора). Като се бои да не наруши нещо от правилата и практиката на църквата, патриарх Евтимий с усърдие ги пази непокътнати: “съветва същото и всички онез, които се обръщат към него за наставления и упътвания“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар