понеделник, 15 февруари 2010 г.

ХРИСТИЯНСТВОТО


Протойерей Александър Мен
 
ХРИСТИЯНСТВОТО
Авторизиран превод от руски: йеродякон Петър Граматиков

Публикувано: http://www.pravoslavie.bg/Стр-41, 20.04.08
Публикувано: 23.08.2009 - 22:30 http://www.pravmladeji.org/search/node/%D0%B9%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%BD%20%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2

(Бел. Прев.: Лекция, изнесена в московския Дом на Техниката на 8 септември, в навечерието на трагичната гибел на отец Александър Мен; публикувана по
магнетофонен запис във в-к “Литературная газета”, №51 от 19.12.1990г., с. 5)


Християнството е предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то отговаря на търсенията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е, именно, не отрицанието, а утвърждаването, всеобемането и пълнотата.

Ако будизмът е проникнат от страстното стремление към избавяне от злото, стремеж към спасение, ако Буда твърди, че подобно на солта в морските води, така и неговото учение за кармата е пропито с идеята за спасение, - то тази жажда за спасение и обещанието за спасение са присъщи на християнството.

Ако в исляма намираме абсолютната преданост на човека кум Бога, Който се явява суверенен властелин на космоса и човешките съдби, - то същото намираме и в християнството.

Ако в китайското миросъзерцание небето – Цян – представлява ориентир за човека в нещата от живота, даже и в най-дребните и маловажните, в различните отенъци на традицията, - то и това е налично в християнството.

Ако браманизмът, съвременният индуизъм, ни разкрива многообразните прояви на Божественото, - то същото прави и християнството.

Ако, накрая, пантеизмът утвърждава, че Бог е във всичко, че Той като някаква тайнствена сила прониква всеки атом от мирозданието, - то християнството и с това се съгласява, макар да не се ограничава в разбирането на въздействието Божие, единствено с това пантеистическо всеприсъствие.

Бихме изпаднали в грешка, ако сметнем християнството за някаква еклектика, която чисто и просто е събрала в себе си елементите от предшестващи я вярвания. В него се проявява колослната сила на нещо ново. И това ново е не толкова в доктрината, колкото в прорива на друг един живот в нащия незавиден живот. Великите учители на човечеството – авторите на “Упанишадите”, Лао-дзъ, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и други са възприемали истината като планински връх, на който те са се изкачвали с огромен труд. И съвсем правилно. Понеже истината не е нещо леснодостижимо, тя действително прилича на висока планина, на която се възкачваме дишайки тежко, впивайки се в издатините, често поглеждайки назад към изминатия път, усещайки предстоящия напред труден път. Никога не ще забравя думите за истината, казани от обикновения хималайски планинец, шерп по националност, Тенсинг, който се изкачи на Еверест с англичанина Хилари. Той каза, че към планините трябва да се приближаваме с благоговение. По същия начин и към Бога. Наистина планините изискват особено душевно насторение, за да се проникнем от тяхното величие и красота. Истината се скрива от тези хора, които тръгват към нея без благоговение, без готовност да продължат напред, въпреки опасностите и пропаститте. Изкачване – такава е историята на човечеството.

Вие, лесно бхте ми възразили: а колко са стъпалата, водещи надолу? Да, разбира се, на пръв поглед, стъпалата, кито водят надолу, са повече. Хората, кито са падали и спускали надолу, в бездната, са повече. Но за нас е по-важно, че човекът все пак се е изкачвал в тези надоблачно върхове. И с това е велик човек, - със способността си да се изкатери там, където по думите на Пушкин е в “съседство с Бога”, в планините на умствените и духовни съзерцания.

Човек има две родини, две отечества. Едното отечество – това е нашата земя. И онази точка на земята, където си се родил и израсъл. А второто отечество – това е съкровения свят на духа, който е невидим за окото и недоловим за ухото, но към който принадлежим по своята природа. Ние сме деца на земята и в същото време сме гости на този свят. В своите религиозни търсения човекът осъществява безкрайно повече своята висша природа, отколкото, когато воюва, оре, сее, строи. И термитите строят и са длъжни да воюват по-своему, наистина не толкова ожесточено, колкотохората. И мравките сеят,има такива видове. Но никое от живите същества, освен човека, никога не се е замисляло над смисъла на битието, никога не се е издигнало по-високо от природните физически потребности. Нито едно одушевено същество, освен човека, не е способно да отиде на риск, и дори на смъртен рисак, в името на истината, в името на онова, което е невъзможно да докоснеш с ръка. И хилядите мъченици на всички времена и народи представляват сами по себе си уникален феномен в историята на цялата ни слънчева система.

Когато се обръщаме към Евангелието, ние попадаме в друг живот. Не в този свят, който ни предлага вълнуващи търсения в порива към небето, а се оказваме пред тайната на отговора. Двадесет и пет години принц Сидхарта Гаутама, бъдещия Буда, провежда в аскетически усилия, за да достигне съзерцанието. Също толкова труд са полагали умствено, духовно и психофизически йогите, философите, подвижниците, докато Иисус Христос идва от обикновено селце, където е водил живот на обикновен човек. В Него всичко е било дадено наготово и никога не Му се е налагало да се изкачва нанякъде. Тъкмо обратното, Той снизхождал към людете. Всеки велик мъдрец е осъзнавал своето неведение. Сократ е казвал: “Аз знам, че нищо не знам”. Най-великите светии на всички времена и народи считали себе си з анай-големи грешници в много по-голяма степен, отколкото ние с вас, понеже те са били по-близо до светлината, и всяко петно върху живота и съвестта им е било по-забележимо, отколкото в нашия сив живот. У Христа няма съзнаване за нещо достигнато от Него самия, а Той идва при хората, като им носи онова, което е в Него изначално, по природа.

Длъжен съм да обърна вашето внимание към факта, че Иисус Христос не започва да проповядва християнството като някаква концепция. Това, коеот възвестявал на хората, Той нарекъл “бесора”, по гръцки “евангелион”, което се превежда с “радостна вест”, “радостна новина”. Какво представлява тази радостна вест? Човек има право да не се доверява на мирозданието. Човек има право да чувства себе си на земята в чужд и враждебен свят. Съвременни нам писатели като Албер Камю, Жан-Пол Сартр и други често говорят за страшната абсурдност на битието. Ние сме обградени от нещо опасно, нечовешко, безсмислено, абсурдно, и е невъзможно да му се доверим. Хладен, мъртъв или умъртвяващ свят. Наистина, бих желал да се застраховам, - тези писатели, романисти, драматурзи, философи изхождат от позицията на атеистическия светоглед – това е атеистическия екзистенциализъм на Сартр и Камю, и те някак си не са догледали едно нещо. Когато говорят, че светът е абсурден, тоест безсмислен, те знаят това, понеже в човека е заложено противоположното понятие, понятието за смисъл. Този, който не знае какво е смисъл, няма никога да схване що е абсурд. Никога няма да се възмути от абсурда, не ще възстане против него, ще си живее в него, като риба във вода. Именно това, че човек възстава против абсурда, против безсмислието на битието, говори в полза на съществуването на смисъл.

Древното библейско повествувание ни уверява, че можем да извършим вътрешна промяна и да кажем на битието – да, да се доверим на онова, което ни се струва страшно и грозно. И тогава през хаоса, през абсурдността, пряко чудовищността на живота, като слънце през мъглата, ще ни погледне окото Божие, Бога, Който има лично битие, и личността, отобразена във всяка човешка личност. И контактът с Него е възможен, като съюз на близки същества. Целият смисъл на човечеството е удивителната му аналогия с Този, Който е създал света. Чарлз Дарвин споделял, че макар сам да възприема света механически, като процес, все пак се замисля над неговата сложност и не мжое да разбере: наистина ли само сляпа случайност е могла да породи всичко това и не следва ли зад всичко да потърсим някакъв разум, по нещо аналогичен с нашия? Можем да добавим към горното: не просто аналогически, но безкрайно превъзхождащ нашия разум. И в старозаветната библейска религия, за която стана вече дума, възниква понятието за вяра-доверие. Не вяра като теоретическо, философско или религиозно убеждение, а вяра като акт на прорив през мъртвата, абсурдна действителност, когато човек говори на Бога: аз приемам и възприемам. Така е възникнал древния завет между Бога и човека, древния съюз. Естествено, съюзът между примитивния, стария човек иБожественото неможел да бъде окончателен и съвършен. Това е било възпитаването на човешкия род, детството на човечеството, последвало юношеството, и в 7 век пр. Хр. пророк Иеремия пише: “Така говори Господ. Ще сключа с анрода нов завет, “берит хадаша”, нов съюз, койот няма да бъде като стария, като предишния. Той ще бъде написан в сърцата.”

И 700 години след пророк Иеремия вмалка стаичка се събират дванадесет човека и извършват жертва. Обикновено жертвата била кръвна. Кръвта била символ на живота. А животът принадлежи само на Бог. И членовете на събралото се общество се поръсвали с кръвта на жертвеното животно. Такава била стародавната практика у всички народи, даже до най-първобитните времена, до палеолита. И Моисей, когато сключвал завета на народа с Бога, поръсил всички с кръвта на жертвения агнец. Но, ето, че в нощта, за която говоря, през пролетта на 30-та година от първото столетие на нашата ера, Иисус Назарянин, заобиколен от дванадесетте извършил обред за възпоменаане свободата, дарувана от Бога. Тук няма кръв, а чаша с вино и хляб. Той преломява този хляб и го раздава на всекиго с думите: “Това е Моето тяло.” Като жертвен агнец за людете. И предава чашата на учениците, казвайки: “Това е Моята кръв, която проливам за вас, Новият Завет е в Моята кръв.” По такъв начин на тази свещена трапеза, за която ние с вас говорим сега, при литургия, Бог и човек се съединяват вече не в реална физическа кръв, но в символическата кръв на земята, защото гроздовия сок, виното е кръвта на земята, а хлябът – плътта на земята, това е природата, която ни храни, това е Бог, Който отдава Себе Си на хората в жертва. И така, Иисус Назорей извършва тая жертва. И от този миг, от тази свята нощ чашата не престава да се издига и с еизвършва евхаристията. Във всички направления на християнството, във всички църкви и даже секти, навсякъде този знак присъства.

Понякога наблягат на това, че Христис е възвестил нов морал. Той е казал: “Заповед нова ви давам – да любите един другиго, както Аз възлюбих вас.” И преди е имало заповед за любов, и думите “да обичаш ближния си като самия себе си” принадлежат на Моисей. А Христос им придава особено звучене – “както Аз ви възлюбих”, защото поради тази любов Той остава с нас на омърсената, окървавена и грешна земя – само и само да бъде редом с нас. Тъй Неговата любов се превръща в любоввсеотдайна, и заради това Той казва и следното: “Който иска да върви след Мене, първо трябва да се отрече от себе си.” Имайки предвид “от своята индивидуалност”, не своята личност, личността е свята, а своето лъжовно самоутвърждаване. Да отдаде човек себе си, да вземе кръста си, т.е. своето служение и страдание с радост и тогава да тръгне след Него.

Христос призовава човека към осъществяване на Божествения идеал. Само късогледи хора могат да си въобразяват, че християнството е отминало, че то се е състояло в 13 или в 4 век, или когато и да било. Бих казал, че то е направило само първите плахи стъпки в историята на човешкия род. Много от словата на Христос са ни и до днес непостижими, понеже сме неандерталци по дух и нравственост, защото евангелската стрела е прицелена във вечността, защото историята на християнството едва сега започва и това, което сега наричаме история на християнството, - представлява наполовина неумели и неудачни опити да бъде то реализирано.

Вие ще кажете: как така, при положение, че сме имали такива велики творци, като Андрей Рубльов и т.н.! Да, разбира се, имало е и велики светци, които са били предтечи, те са вървяли на фона на черното море от нечистотии, кръв и сълзи. Очевидно, това е и най-главното, което е искал (а може би се е получило неволно) да покаже Тарковски в своя филм “Андрей Рубльов”. Само помислете, на какъв фон създава майсторът това най-нежно, феерично, Божествено видение на Троицата! Изобразеното във филма е истина. Войни, мъчения, предателства, насилие, пожари, диващина. На този фон човек, непросветен от Бога, е могъл да създаде само “Капричос”, каквито е съдал Гоя. А Рубльов е сътворил Божествено видение. Следователно, той е черпил не от действителността околонего, а от духовния свят.

Християнството не е нова етика, а нов живот. Ново житие, което води човека в непосредствено съприкосновение с Бога, - това е новия съюз, Новия Завет. Каква е тайната, как да разбираме това? Защо като магнит човечеството е привлечено от личността на Иисус Христос? И не е представил нито тайнствеността на мъдреците, нито поетическата екзотика на източната философия? Това, което е говорил е толкова просто, ясно. И даже приемрите в неговите притчи са взети от всекидневния живот. Това е тайната, която Той разкрива с кратки думи, каквито чуваме в Евангелието според Иоан. Филип казва: “Покажи ни Отец, Отца на всички.” Този, когото гърците наричали “Архи”, първоначало, къде е Той? И Иисус отговаря по начин, по който не е отговарял нито един философ на земята: “Толкова време Съм с вас, и ти не Ме познаваш, Филипе? Този, който е видял Мене, е видял и Отца.” Подобни думи Той изричал неведнъж, и много хора Му обръщали гръб и в негодуванието си тръгвали, тъй като това било винаги голямо предизвикателство. Трябвало д апроникнат в особена тайна. Никога Христос директно не е формулирал тази тайна. Той само запитвал хората: “За кого Ме мислите, за пророк, за възкръсналия Иоан Кръстител?” – “Ти Си Помазаник, Цар, Месия, Сина ан Живия Бог.” И Той задава въпросите Си до ден днешен, питайки всеки един от нас, защото тов аказва Бог с човешки уста. Иисус Христос е човешкия облик на Безкрайното, Неизяснимото, Необятното, Неизповедимото, Безименното. И прав е бил Лао-дзъ да твърди, че името, което ние произнасяме, е вечното име. Той става не само назоваем, но дори назоваван с човешко име. Този, Който носи заедно с нас тягостите на живота. Това е центъра и средоточието на християнството.

Когато преминем от Евангелието към Деяния Апостолски и Посланията сме длъжни да спрем вниманието си на втората личност на Новия Завет. Както казва един френски учен, Новият Завет е съставен от две биографии: на Иисус Христос и на Неговия последовател Павел Тарсянин, апостол Павел. Всеки от вас, преминавайки от Евангелието към Паволвите послания, сякаш пада отнебето на земята. Макар Павел в много да превъзхожда евангелистите-писатели. Той бил човек с огромен талант, духовна мощ, образование. Този човек е създал личностни произведения. Неговите послания са неща, писани с кръвта на сърцето му. Така или иначе, трудно е те да бъдат сравнявани с евангелията. Защото четрите евангелия отразяват не толкова литературната дарба на апостолите–евангелисти, колкото образеца, който те виждали пред себе си. И ако ап. Павел пред нас застава като човек, то Христос е Откровение Божие. С какво обаче е важен апостол Павел за нас? Защо Църквата го е поставила редом с Христа в Новия Завет? Защо по-голямата част от посланията – четрирнадесет – са написани от него? Защо в Деяния Апостолски неговата биография заема централно място? Заради това, че ап. Павел очевидно нокоа не е видял лицето на Иисус по време на Неговия земен живот. Има разбира се исторически хипотези, че техните пътища са могли да се пресекат в Иерусалим. Самият той е роден в първите години на християнската ера в Мала Азия, но в Иерусалим е учил, и тогава е могъл да лицезре иисус. Все пак по-достоверно е да се счита, че никога не е виждал Христос. Мисля, че тъкмо това привлича Църквата към неговата личност. Та и ние самите не сме виждали това Лице. Христос обаче се явил на Павел с такава достоверност, която значително превъзхождала всяко външно съприкосновение. Външността на Христа са виждали и враговете Му, и кножниците, и фарисеите, и Пилат. Но това не ги е спасило. Павел също бил враг, но Христос го е спрял на пътя за Дамаск и го призовал да стане апостол. Това събитие изменило не само неговата съдба, но и съдбата на цялата ранна Църква, защото Павел става един от тези, които понасят Евангелието от Сирия и Палестина по широкия свят. Нарекли го апостол на народите или апостол на езичниците.

Възпитан в юдейството, той прекрасно е знаел, че с Бога е невъзможно да се слееш, че човека на Изтока, който си мисли, че преживявайки екстаз, се слива с Абсолюта, е в заблуждение. Той само се докосва до това, понеже в недрата на Божеството кипи вечен огън, разтварящ всичко в себе си.

Меду твореца и творението лежи бездна, като бездната между абсолютното и условното, тя не може да бъде премината, преодоляна нито логически, нито битийно. Сам Павел е открил, че на пропастта има мост, понеже е видял Христос и вътрешно се съединил с Него, чрез безкрайната любов бил прикован към Него така, че му се е сторило, сякаш носел върху себе си раните Христови, че е умрял с Него на кръста и е възкръснал с Него. Затова той говори: “Вече не а зживея, но в мен живее Христос. Заедно с Него а зумрях, и заедно с Него аз се връщам към живот.” Ако с Бога е невъзможно да се слеем, то с Бого-човека това е възможно, понеже Той принадлежи едновременно на два свята – нашия и отвъдния. Върху това е построен изцяло пътя на християнските мистици от Павел до наши дни. Пътят към Отца минава през Сина. “Аз съм врата”, - казва Иисус, - “Аз съм портата, вратата към небето.”

Повтаряйки различни молитви, хриситянските подвижници биха могли да бъдат уподобени на източните, индийските, които повтарят разнимантри. Една от главните молитви на християнското подвижничество се нарича “Иисусова молитва”, в която постоянно се повтаря името на родилия се на земята, разпънатия и възкръсналия. И точно тази Христоцентричност на основната християнска молитва радикално я отличава от всички останали медитации и мантри, защото тук става среща, не просто концентрация на мисълкта, не просто съсредоточаване, не обикновено потапяне в океана или бездната на духовността, а среща на личността с Лицето на Иисус Христос, Който стои над света и в света.

Спомням си стихотворение в проза, написано от Тургенев, когато той стоял в селска църквица и изведбъж почувствал, че Христос стои до него. Когато се обърнал, видял обикновен човек край себе си. След като се отвърнал обаче, отново почувствал, че Той е там близо. Това е вярно, понеже е истина. Христовата Църква съществува и се развива, защото Той обитава вътре в нея.

Забележете, че Той не ни е оставил нито едно написано изречение, както Платон ни е оставил своите “Диалози”. Той не ни е оставил скрижали, на които да е написан Закон, както скрижалите на Моисей. Той не ни е диктувал, подобно Корана на Мохамед. Той не е сформирал ордени, подобно на Гаутама-Буда. Но Той ни е казал: “Аз оставам с вас до свършека на времената.” Когато дошло време да ни напусне, Той изрекъл вечните слова: “Аз не ще ви оставя сираци, но ще дойда при вас.” И това продължава и се случва и днес. Целият най-дълбок опит на християнството е съграден върху това, останалото са някакви повърхностни слоеве. Във всичко останало християнството се моли, както всички други религии.

Религиите в света са част от културата. Те възникват заедно с порива на човешкия дух към вечността, към непреходните ценности. Тук посоката е от небето, и за това един от богословите на нашето столетие с право казва, че “християнството не е една от религиите, а кризис на всички религии.” То се издига над всичко останало, както го определя ап. Павел, “никой не се спасява с делата на Закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа.”

В заключение съм длъжен да ви разтълкувам тази ключова фраза. Каво представляват делата на Закона? Това в системата от религиозни обреди, правила. Необходими ли са те? Да, нужни са като възпитателно средство. Те се създават от людете. Понякога в резултата на велики прозрения, понякога по силата на традицията, понякога – по заблуждение. Понякога тези закони идват по Божие откровение, както в Стария Завет. Те служат на определена фаза в умственото и духовното развитие. А какво означава – да се спасиш? Това означава – да съединиш своя ефимерен временен живот с безсмъртието и Бога. Това представлява спасението. Приобщаване към Божествения живот. Жаждата за такова приобщаване живее в нас, във всеки човек. Тя е потулена, скрита, но тъй или иначе я има в човека. Затова апостолът говори, че Законът е свят. Старозаветният Закон е свят и благ, и е даден от Бога, но приобщаване към Божествения живот е възможно единствено чрез вяра в иисус Христос.

Какво означава вяра в И. Христа? Вяра в това, че Той е живял на земята? Това не е вяра, а знание. Съвременниците Му помнели, че е живял. Евангелистите са ни оставили достоверни свидетелства. Днешните историци ще кажат, че е живял, че е имало такъв човек. Опитите на различни пропагандатори да утвърждават, че това е мит, отдавна са разобличени. Само в нашата страна, като в някакъв резерват на разни чудеса, тази концепция още се пази. Какво означава да се вярва в Него? Вяра в Иисус Христос? Това, че Той е съществувал, значи, не е вяра? Вяра в това, че Той е дошъл от други светове? И това е само една теория.

Да си спомним за тази вяра, която е декларирана в Ст. Завет: доверие в битието. Още когато Авраам казва на Бог “да”, по-скоро, не казва, а мълчешком се покорява на неговия призив, ето тогава се е родила вярата. На древноеврейски език думата “вяра” звучи като “емуна” и произлиза от думата “омен” (вярност). “Вяра” е много близко понятие до “вярност”. Бог е верен на Своето обещание, човек е верен на Бога; слаб, грешен, но въпреки всичко верен на Бога. Но на кой Бог? На съкровения, страшен като мирозданието, твърде далечен от човека, като океан. Но Христос открива друг образ ан Бога чрез Себе Си. Той не Го нарича по друг начин освен Отец. Иисус Христос почти никога не произнася думата Бог. Винаги Го нарича Отец. И в Своя земен живот Той използва за това онази нежна и ласкава дума, която децата употребяват на Изток, обръщайки се към бащата. Макар и непреводимо, но е така. Христос ни разкрива Бог като наш небесен Отец и по този начин създава братя и сестри, защото братя и сестри имаме само при общ баща.

Общият духовен Отец – това е Бог. А откритото сърце познава Иисус Христос – това е тайната на Евангелието. Всеки от нас знае колко объркан е човека, слаб, доколко в него са свили гнезда всевъзможните комплекси и грехове.

Има сила, която Христос е оставил на земята, тяни се дава даром. Тяв се нарича – благодат. Благо, коеот се дава даром. Не може да се спечели, а се дарява. Да, ние сме длъжни да полагаме усилия; да, ние сме дллъжни да се борим с греха; да, ние трябва да се стремим към самоусъвършенстване, като не забравяме, че сами да се измъкнем за косата няма да успеем. Това в само подготвителната работа. Тук е и коренното отличие на християнството от йогата, която мисли, че човек може да се добере и вмъкне в Бога, така да се каже, по собствено желание. Християнството учи – ти можеш да се самоусъвършенстваш, н одо Бога да достигнеше невъзможно, докато Той Сам не дойде при тебе. Ето, че Благодатта превъзхожда Закона. Законът е началния стадий в религията, който започва при детето. Това не бива да се прави, това може, правила, норми. Необходимо ли е това? Да, естествено. Но после идва Благодатта – по пътя на втрешния опит от срещата с Бог, тя е нов живот. И апостол Павел говори: “Ето, спорят помежду си хората. Едни са привърженици на запазването на древните обреди, старозаветните. Други, трети – против това. А, всъщност, нито едното, нито другото не е важно. Важна е само... вярата, действаща чрез любовта.” Това е истинското християнство. Всичко останало в него е просто историческа обвивка, рамка, антураж, онова, което е свързано с културата.

Говоря ви за самaта същност на християнската вяра. Безграничната ценност на човешката личност. Победата на светлината над смъртта и тлението. Новият Завет, който пораства като дърво от малко семенце. Новият Завет заквасва истоията, както квасът заквасва тестото. И даже днес това Царство Божие тайно се проявява сред людете, когато вършите добро, когато обичате, когато съзерцавате красотата, когато чувствате пълнотата на живота. Царството Божие вече ви е докоснало. То не е само в далечното бъдеще, не само във футурологическото съзерцание, то съществува тук и сега. Така ни учи Иисус Христос. Царството ще дойде, но то вече е дошло. Съдът на света ще дойде, но той вече е започнал. Започнал е, когато Христос за пръв път е прогласил Евангелието.

И Той е казал още: “А съдът се заключава в това, че светлината е дошла в света, а хората повече възлюбили тъмнината.” Този съд е започнал по време на Неговата проповед в Галилея, в Иерусалим, на Голгота, а Римската империя, в средновековна Европа и Русия, днес, в ХХ век, и през XXI век, и в цялата история на човечеството. Съдът ще продължи, защото това е християнската история, историята, когато светът върви редом със Сина Човешки.

И ако още веднъж си зададем въпроса: в какво се съдържа същността на християнството? – Трябва да отговорим: това е Богочовечеството, съединение на ограничения и временен човешки дух с безкрайното Божествено. Това е освещване на плътта от момента, в който Синът Човешки приема нашите радости и страдания, нашата любов, нашия труд, - природата, света; всичко, в което Той се е намирал, в което Той се е родил като човек и Богочовек, - не е отхвърлено, не е унищожено, а е възведено на ново ниво, осветено. В християнството имаме освещаване на света, победа над злото, над тъмнината, над греха. Но тази победа принадлежи на Бога. Тя е започнала в нощта на възкресението, и тя продължава, докато съществува света. Тук смятм да завърша...

Няма коментари:

Публикуване на коментар