понеделник, 22 февруари 2010 г.

ДА НЕ ОСТАНЕМ СЛЕПИ ЗА КРАСОТАТА НА ЧУЖДАТА ДУША

Йеродякон Петър Граматиков

ДА НЕ ОСТАНЕМ СЛЕПИ ЗА КРАСОТАТА НА ЧУЖДАТА ДУША...

(ХРИСТИЯНСКОТО СВИДЕТЕЛСТВО СРЕД ХОРАТА НА ЖИВИТЕ РЕЛИГИИ)



Християните са длъжни да предадат посланието за Божието спасение в Иисуса Христа на всеки човек и на всеки народ. Те свидетелстват в контекста на своите съседи, които живеят според други религиозни убеждения и идеологически виждания. Истинското свидетелство следва Христа в уважаване и признаване уникалността и свободата на другите. Трябва да признаем, че като християни често сме търсели най-лошото в другите и сме присъждали негативна оценка за тяхните религии. Дано като християни да се научим да свидетелстваме на своите съседи в дух на смирение и радост.

Словото работи във всяко човешко същество. В Иисус от Назарет Словото стана човек. Чудото на Неговото служение на любовта окуражава християните да засвидетелстват неуморно нa хората от всички религии и на тези с нерелигиозни убеждения за това велико присъствие на Бога в Христа. В Него е нашето спасение. Сред християните все още има разногласия в разбирането как това спасение в Христос е валидно за всички хора с различни религиозни убеждения. Но всички са единодушни, че на всекиго трябва да се свидетелства.

Християните имт вменена длъжност при всяка възможност да подадат ръка на своите съседи, да заработят заедно в изграждане на общности на совбода, мир и взаимно уважение. Някъде, държавното законодателство подтиска свободата на съвестта и истинското упражняване на релгиозната свобода. Там, християнските църкви трябва да намерят пътища за влизане в диалог с гражданските власти за постигане обща дефиниция на понятието за религиозна свобода. С тази свобода идва и отговорността да се защитават с общи сили всички човешки права в тези общества. Животът с хора от други вероизповедания и идеологии е среща на обетования. Това е също така време в което, в дух на откровеност и доверие, християните са в състояние да изразят автентичното си свидетелство за Христос, Който е призовал всички хора при Себе Си.

Бог ни завеща земята, даде ни отговорности и задължения, без никого да изключи от Своя промислителен план. Христос забрани враждата и премахна привилегиите и различията, ето защо омразата към хората от други етноси и религиозни системи е чужда на християнството и възникнат ли проблеми помежду ни, то следва да ги решим с молитва и добро. Християнинът никого не мрази и с никого не воюва. Дали друговерците ще отпаднат при Божия съд? Да отсъждаме не е наше, а Божие право. Кои сме ние, та да предречем вечно наказание за милиони хора? Нека оставим решението на Бога, макар да знаем, че истината е само една и тя е в Христовото учение. Бог допуска съществуването на други вери, а причините за нас са неизвестни. Един будист или мюсюлманин израства в своята верска среда, без да получи възможност за избор. Самият му стремеж обаче към надземното, мистичното, божественото е духовна заслуга. Вярата на другия, както и националните му традиции са духовни ценности, каквито и възражения да имаме към тях. Те са опорите на личността му, върху тях гради живота си. Разбрали ли сме го добре? С какво право ще го обиждаме и хулим? По-добре да му покажем правотата на нашата вяра чрез делата си. Най-жестоките и противоестествени събития в историята, когато викът на болка и негодувание е стигнал до небесата, са насилствените промени на вярата или народността, както и на имената. Насилието върху душата е много по-страшно от насилието върху тялото. Тези дела от световната история са позор за човечеството и нямат нищо общо с личността и учението на Иисус Христос.

Хората от различни народности и религии могат да живеят в мир. Първо се постига разбирателство на чисто човешка основа, после се решават проблемите. Така действа християнинът. В разбирателството и симпатията между хора от различни националности и верски общности има винаги някакъв божествен елемент, чувство за мир, идещ отгоре. Всеки диалог между хора с различна вяра би могъл да се развие върху една добра основа – сходните изисквания за почтеност и коректност, които срещаме в отделните религии. Това би създало доверие и търпимост. И в основата на будизма стоят добри норми за човешко поведение: въздържане от лоши желания и насилие, да не се лъже, ругае и празнослови. Еврейската религия забранява убийството, прелюбодейството, кражбата, лъжата – в областта на морала юдаизмът и християнството черпят от една съкровищница – Старият завет. Според исляма всеки трябва да прави добро, да бъде честен, възхваляват се любовта към истината, необходимостта от единство между хората, взаимната прошка и даването на милостиня. Бог не желае зло на хората, които наричаме нехристияни, и те са му скъпи - щом вършат добро, това доказва, че Бог ръководи тяхната съвест. Така нашето задължение се състои в това: с никого да не воюваме, да се молим и за приятели, и за врагове, за да не останем слепи за красотата на чуждата душа. Един от методите на съвременното търсене на църковно единство е “йерархията на истините”. Този израз се появява в резултат на Втория Ватикански събор и намира своето място в пар. 11 на основния документ относно икуменизма – “Unitatis Redintegratio” (1964), който звучи така: “В икуменическия диалог, когато католическите богослови участват заедно с отделените братя в общо проучване на божествените тайни, придържайки се здраво в учението на Църквата, те трябва да осъществяват задачата с любов към истината, яснота и скромнсот. Като сравняват ученията и възгледите, следва да помнят, че съществува ред или “йерархия” на истините в Католическото учение, доколкото те варират в тяхното отношение на близост към основата на християнската вяра. Така ще с еоткрие пътят, чрез който този вид “братско съревнование” ще възбуди по-дълбоко съзнание и по-ясно изразяване на неизмеримите и неизследими братства на Христа (срв. Ефес. 3:8).” Икуменическата интерпретация и богословско изследване на това понятие се изготви през 1985 г. в Смесената Работна Група (СРГ) между ССЦ и Римокатолическата църква. Представителите на Православните групи отначало го възприемаха като ново понятие, което би могло да доведе до доктринален компромси и което е чуждо на правослания богословски подход, понеже истината не може да бъде разделена и разграничена “в различни степени на валидност.” В Свещеното Писание, върху което се основава единството на Църквата, не се прави разлика между главни и второстепенни истини, съществени и несъществени учения. Иисус Христос е “пътят, истината и животът.” Разбирането на истината е резултат от благодатта на Св. Дух на истината (Йоан 16:13), Който ни ръководи към пълнотата на тази истина и свидетелства за Иисус като Господ (1 Кор. 12:3). Православната съвещателна група към Световния съвет на църквите поясни, че тази критична позиция не означава, че в православните богословски обсъждания и формулировки няма разграничение или различаване. Православните богослови считат, че понятието “йерархия на истините” би могло да спомогне за разпознаване и признание на постоянни и общи учения на вярата, като седемте Вселенски събора и др. изложения християнската вяра. Твърдението за “йерархия на истините” почива на убеждението, че наистина съществува разлика в близостта” на всяка отделна истина спрямо основата на вярата, а център и основа е личността на Иисус Христос, нашият Господ и Спасител, към Когото е ориентирана вярата и животът ни.

Вече близо век Православната Църква участва в икуменическото движение, в различни международни християнски форуми, в двустранни и многостранни диалози. Икуменизмът е многопластово понятие. Първоначално с него се обозначавал стремежа за сближаване между християните. Необходимо в да се разграничат ясно понятията “икуменизъм”, “икуменическо движение”, от една страна, и “икуменически контакти на Православната Църква” или “православно участие в икуменическото движение” – от друга. Най-важната цел на православното участие в икуменическото движение винаги е била и следва да бъде и занапред свидетелстването за вероучението и католичността (вселенския характер) на Църковното Предание, и, най-вече, на истината за единството на Църквата както то се е осъществявало в живота на поместните православни църкви. Участието в икуменческото движение не означава признаване равноценността или равнозначността с останалите участници в това движение. Членството в Световния съвет на църквите (ССЦ) не означава признаването му на църковна реалност от по-всеобемащ порядък, отколкото има самата Православната Църква, доколкото тя е едната, света, съборна и апостолска Църква. Духовната ценност на ССЦ се обуславя от готовността и стремежа на църквите-членки да слушат и отговарят на свидетелството за вселенската истина. “Икумената” или вселената през ранните векове на християнството обозначавала обитаемата земя, съвкупността от страните на гръко-римската култура, страните от Средиземноморския басейн или територията на Римската империя. Прилагателното “икуменикос” става определение на Византийската империя като “вселенска империя”, понеже границите на империята към тази епоха повече или по-малко съвпадали с териториите, на които било разпространена Църквата Христова.

Икуменическото движение възниква в недрата на протестантизма на границата между 19 и 20 век. Възникването му се свързва с пробуждането на “волята за единство” в разделеното християнско общество. Освен това изходни мотиви и импулси за икуменизма става и потребността от международна християнска кооперация (сътрудничество) и стремлението за преодоляване пораженията от мисията на деноминационализма. Характерен признак за края на деветнадесети век става появата на конфесионални съюзи, обединения и алианси. В първата третина на 20 в. икуменическото движение не е енещо единно, а съвкупност от редица междупротестантски движения. Фактически от самото начало неговите инициатори търсят начин за създаване на единен орган на икуменическото движение, което се постига през 1948 г. с учредяването на Световния съвет на църквите в Женева – схващан като най-зримия занк на християнското единство за координация на междуденоминационното сближаване. На основата на принципа “догмата разединява, животът обединява” без да се чака достигане на доктринален консенсус се пристъпва към осъществяване единство в практически аспект – мисия, служение на нуждаещите се.

Няма коментари:

Публикуване на коментар