понеделник, 15 февруари 2010 г.

Проекции на до-никейския традиционализъм сред умереното арианство през IV век




Проекции на до-никейския традиционализъм сред умереното арианство през IV век

Публикувано в:
"Готите (Съвременни измерения на готското наследство в България)", Изд. БалканМедия, София, 2006.

29.01.10 | Йеродякон Петър Граматиков
http://www.pravoslavie.bg/История/Проекции-на-до-никейския-традиционализъм-сред-умереното-арианство-през-IV-век



Богословски аспекти

 
Източните епископи - привърженици на полуарианската партия, повечето от които са били членове на Филипополския  събор през 343 г. с последвалите го върховни църковни форуми, изразяват именно до-никейския консерватизъм, враждебен към термина "омоусиос", нововъведение включено в Символа на вярата на І-вия Вселенски събор. Това е една от основните причини и обяснение за високия интензитет на църковни събори през ІV век по повод множеството антитринитарни кривоверия и лъжеучения, в частност учението на Арий и неговите деривати. Ересите, като че ли се мултиплицират, което на свой ред мултиплицира свикването на събори "про" и "контра" всяка една от тях.

 
Сред събралите се във Филипополис епископи немалко идват от коалицията на евсевианите. За следовниците на Евсевий Никомидийски не е имало вече проблеми на богословска почва с Арий, след като той се връща от изгнание с разрешението на имп. Константин І с цената на една вероизповед, в която били изключени най-крайните му възгледи. Основен постулат в тяхната доктрина било полуарианското мнение, че Синът има субстанция, подобна на субстанцията на Отца /омиусиос/ противоречаща на гледището на аецианите /по името на антиохийския дякон Аеций, който възродил класическото арианство/ и на евномианите /по името на Евномий епископ на Кизик в Мизия/, според които никакви новости относно въпроса за субстанциалността на Сина не могат да се приемат, понеже Синът е от напълно различна субстанция от тази на Отца /хетероусиос/ и е аномиос от Своя Отец. Акакий Кесарийски е бележит с таланта и ерудицията си представител на чистото класическо арианство. Той е известен като лидер на евсевианската партия на поредица събори: в Антиохия /341 г./, във Филипополис /343 г./, в Милано /355 г./, в Антиохия /358 г./. На синодите от 359 и 360 г., респективно в Селевкия и Константинопол, той станал родоначалник на ново сектантско разклонение - това на акацианите (срв. DTC, Fasc. II, P., 1909, col. 290). Последните проповядвали полуариански възгледи, като се придържали към термина "омиос", в смисъл на подобен, откъдето идва и другото наименование, под което са познати в църковната история "омиани". Техническият термин "омиос" означавал подобен на Отца не по същност /по субстанция/, но се отнасял до подобие във волята (срв. DTC, Fasc. II, P., 1909, col. 290-292; Lacan M.,-F., Petite Encyclopedie Religieuse, Fayard, Paris, 1973, p. 163). Предстоятелите на множество древнопросияли от апостолско време епископски центрове на територията на Тракия (6 правило на І Вселенски събор определя пет провинции в Тракия с главен град Ираклия или Хераклея, Heraclia, със собствен митрополит, а Валсамон в тълкуванието на 3 правило на ІІ Вселенски събор свидетелствува, че от старина епископа на град Византия - Византион се назначавал от Тракийския митрополит до приемането на този канон, с който бил изравнен по преимущества и чест с римския епископ) в днешна България са сред подписалите решенията на източния събор във Филипополис (един от първите ранно-християнски центрове и епископско селище не само на територията на днешна България, но и в света): еп. Евтихий Филипополски (+ ок. 347 г.), приемник на ученика на св. ап. Павел - св. ап. Ерм или Ермий /вж. Рим. 16:14/, един от 70-те Христови апостоли; еп. Демофил от Берое (дн. Стара Загора), приемник на първия епископ - ученикът на ап. Павел, Карп /срв. 2 Тим.4:13/; в Одесос (дн. Варна) и в тракийския град Хераклея пръв епископ бил апостолският ученик мъч. Амплий /срв. Римл. 16:8/, откъдето взимат участие и подписват Източната енциклика от Филипополис, еп. Теодор от Хераклея (оттам е и арианствуващия епископ Сабин Хераклийски, оставил ни ценния извор от ІV век за съборите на арианите "Синагоги на Съборите") и еп. Тимотей от Анхиало (Анкила). Трудно можем да приемем, че всички тия архиереи, приели по апостолско приемство епископските си катедри от най-ранната християнска епоха, целокупно и едновременно са отстъпили от правилното Христово учение. Те са били по-скоро силно привързани о древното вероизповедание отпреди Никейския символ на вярата и са реагирали остро на направените тогава нововъведения, както и на опитите за установяване на папското главенство на Сердикийския събор. Перспективата на решенията от Филипополис се базирала върху каноническия ред, установен от никейския вселенски събор и поместния антиохийски събор, докато решенията от Сердика са в перспективата на задължението на епископата да защитава  чистата никейска вяра.

 
Епископите от Изток били провокирани от дефинирания в Никея термин "единосъщен" (омоусиос), тъй като много от тях виждали в него едно възраждане на ереста на Сабелий. Най-вероятно е мнозина от взелите участие на Събора на източната партия във Филипополис да са участвали преди това на Събора на "Освещаването" в Антиохия през 341 г., а у Созомен намираме няколко познати имена: "Участие взели в този събор не само Евсевий, който след експулсирането на Павел, бил прехвърлен от Никомедия в Константинопол, но още....Теодор Хераклийски (Хераклия, наричана преди това Перинт)....и много други, управляващи Митрополитски Църкви или не по-малко важни". 

 
Свиканите едновременно от Констанций ІІ два събора, единият за източните йерарси в Селевкия, а другият за западните – в Римини  имали задачата да изготвят една нова формула, която да бъде приета на трети събор – в Сирмиум. По различни причини, тази формулировка задоволила двете партии, на които се били разделили арианите. Едните я приели, защото тя забранявала да се използва термина "субстанция" по адрес на Бога, като незасвидетелствана в Свещеното Писание дума; другите, понеже новата формула декларирала, че "Синът Божий е подобен на Отец във всички неща, както казва Писанието"; и едните, и другите се обединили около върховенството на Писанията. 

 
В Римини западните епископи, повечето от които православни, започват с приподписване на Никейския Символ на Вярата; осъждат всички формули след 325 г.; но под натиска на императора-арианин излизат в края на събора с изложение, забраняващо думите "ипостас" и "субстанция", и заличаване на фразата "във всички неща" след изразяване на подобността на Сина с Отца, добавяйки, че самото произнасяне на думата "единосъщен" е обидно за Господа. Те дотолкова задминали умерените ариани, които формирали болшинството членове на Събора в Селевкия, че императорът с големи усилия едва смогнал да убеди източната полуарианската партия да приеме формулата, приета от западните православни епископи. Тази формула от Римини и Селевкия е преподтвърдена от един Събор в Константинопол от 360 г., разпратена от имп. Констанций до всички провинции, нареждайки на всички епископи да я приемат, под страх от тежко наказание. Вулфила и основаната от него църква припознават арианството във формулировкта му, дефинирана от събора на омианите в Константинопол в 360 г., в който участва и сам "апостола на германските народи" (срв. Росен Милев, Вулфила, готите, Европа, София, 2004, с. 26). Като етнарх на своя народ "готският Моисей" не е имал и друга алтернатива, освен да изпълни волята на императора, който е дал убежище на неговия народ и е способствал духовно-просветните му и мисионерски трудове в крайдунавските предели на територията на Източната Римска империя. В името на единството на Църквата Христова и религиозното пацифициране на империята даже доказалият се твърд про-никеец и модератор на съборите в Никея и Сердика, Кордовския епископ Осий, вече столетник, подписва втората формула от Сирмиум през 357 г.

 
Вторият Вселенски събор още с първото си правило защитава вероизповедната формула (Символа на вярата), изработена на събора в Никея Витинска през 325 година, като подхвърля на анатема всяка ерес, древна или новопоявила се, като разветвление на арианизма (антитринитаризма) в неговите крайни или по-умерени форми. Това "програмно" най-първо правило веднъж завинаги слага край на тия притеснения и разрешава тринитарните спорове в пълния им спектър. Най-напред е осъден Македоний (родоначалник на македонианството или духоборството), който учил, че св. Дух е твар, а не Бог, и не е единосъщен с Отца и Сина. В канона тези еретици са посочени като "полуариани или духоборци", защото за Сина са имали правилно учение, но за Духа Светий учили, че той уж е сътворен и няма божествено естество. Полуариани са наречени и ония, които смятали Сина и Духа за тварни, но все пак получили битие по начин различен от останалите твари. Полуарианска е и позицията на тези, що твърдят, че Словото Божие и св. Дух не са единосъщни, а подобосъщни на Отец. Тъй отлъчване е предвидено за евномианите (от ересиарха Евномий еп. на Кизик), приемащ, че Син е във всичко неподобен на Отец, като същите еретици са наричани и евдоксиани (от споделящият евномиевото лъжеучание Константинополски патриарх Евдоксий, който и поставил Евномий на епископската катедра в Кизик). Съборът предава на анатема и савелианите (следовниците на ересоначалника Савелий Ливийски епископ на Птолемаида Пентаполска), които проповядвали смес и сливане в едно лице на трите ипостаси на едното същество и божество, т.е. приемали в Троицата едно триименно лице, като твърдяли, че Бог се преобразявал и вземал различен вид било като Отец, било като Син, а понякога и като Свети Дух. Следва безапелационното осъждане на маркелианството на лъжеучителя Маркел еп. Анкирски, който учил същото със Савелий. Савелианизмът в защитата си на божеството на Сина Божий против теорията на субординационизма стига до отричане ипостасните разлики между Отец и Син и твърдял, че Отец, Син и св. Дух съставят една ипостас без каквато и да било разлика между Лицата на св. Троица (у западните отци и учители на Църквата са наречени патрипасиани-антитринитаристи, тъй като учили, че след като Отец съставя една Ипостас-Лице със Сина, то, следователно, сам Отец е пострадал на кръста). Участвалият на І Вселенски събор еп. Маркел Анкирски се изявява като яростен противник на Арий и ревностен защитник на единосъщието на Сина с Отец. След събора избира за своя мишена полуарианите, нападайки в съчиненията си арианстващите Астерий, Павел Антиохийски, Евсевий Никомидийски, Ориген и Евсевий Кесарийски. В своята ревност той изпаднал от чистотата на вярата в савелианство и се доближил във възгледите си до Павел Самосатски (Euseb., Contra Marcellum, lib. I, cap. 4, - Migne, s.g., t.24, col. 749-773). 

 
Тъкмо против тези две еретически учения се борят решително до-никейско консервативно настроените епископи, подкрепили анти-никейската партия на полуарианите по време на Филипополския събор от 343 г., защото се опасявали нововъведенията в Символа на вярата от Никея да не възродят горните категорично богохулни учения. На Антиохийския събор от 330 г. поддръжника на св. Атанасий Велики, Евстатий еп.Антиохийски, е низложен от катедрата си по обвинения в именно в сабелианизъм. До-никейското консервативно течение не могло да не бъде задоволено с анатемосването на маркелианството, което отричало вечната ипостас на Сина и учило, че когато настъпи края на света, ще настъпи и края на Христовото царство, та дори и на самото битие на Христос. За това богоненавистно учение на Маркел свидетелствува не само Евсевий Кесарийски, но също църковни отци и учители като Атанасий Велики ( De Synodis, - Migne, s.g., t. 26, col. 725 нат.), Кирил Йерусалимски (De Secundo Christi Adventu,- Catechesis XV, num. 27,- Migne, s.g., t. 33, col. 909-912), Иларий Поатийски (Hilarii Fragm. II, n. 21,- Migne, s.g., t. 10, col. 650-651); както и авторитетни църковни историци като Сократ (Socrat., Hist. eccl. II, 19,- Migne, s.g., t. 67, col. 224-233) и Теодорит (Theodor., Haeret. fab. comp., lib. II, n. 10,- Migne, s.g., t. 83, col. 396-397). Оправдаването на Маркел заедно с Атанасий Александрийски на събора в Рим от 340 г. и защитата му от римския епископ Юлий І на събора в Сердика през 343 г. било разбирано от някои по-консервативни епископи като признаване на учението му за ортодоксално. Подобни опасения са окончателно разсеяни от съборните отци на ІІ Вселенски събор с допълването, тъкмо поради тази ерес, отричаща вечността на Христовото царство, в Никейския символ на вярата на фразата: "и царството Му не ще има край".

 
Накрая канонът завършва с предаване на анатема на фотинианството и аполинарианството (Аполинариевото учение за човечеството на Христос е осъдено още от събора в Антиохия през 362 год.). / Бел.: думата "анатема" в Новия завет се използва най-често от св. ап. Павел (срв. 1 Кор. 16:22; Римл. 9:3; Гал. 1-8) в смисъл на: 1. пълно отстранение (exsecratio, separation, abalienatio) и 2. вечна погибел (aeternum exitium) /. Атанасий Вeлики тълкува по следния начин думите на апостола: "Отлъчете го от Църквата и от вярващите, и да бъде отдалечен от народа всеки, който не вярва" ( Athanas., De parabolis Scripturae, quest. CIII : Migne, s. g., t. 28, col. 760,- цит. по Правилата на св. Православна Църква с тълкуванията им, С., 1912, с. 376).

 
Закърменият с чистата православна вяра Вулфила еп. Готски (ученик на еп. Теофил Готски, участник в Първия Вселенски събор) приема личната покана на император Теодосий І да участвува във Втория Вселенски събор в Константинопол и със сигурност е взел активно участие в началните синодални сесии като е допринесъл поне за редактирането на основоположните първи два канона, насочени към установяването на религиозен мир както в империята, така и в църковния организъм. Показателен е фактът, че императорът издава нарочен закон след приключването на съборните заседания, с който оторизира специални пълномощни представители на чистото православие в редица области, сред които откриваме имената на едни от вероятните съратници и съмишленици на "готския апостол" ("Терентий Скитски и Мартирий Маркианополски в Мизия и Скития"), които са го придружавали на константинополския вселенски форум, иначе, в противен случай трудно бихме могли да обясним присъствието им там към определения исторически момент, а е много възможно те именно да са го изпратили след кончината му преди края на вселенския събор. Още повече, че те идват от диоцези, където работят латиноезичните арианствуващи автори, свързани с наследството на Вулфила – Доростол, Рациария, Нове, Маркианопол, Никополис ад Иструм. Императорския закон завършва по следния начин: "Всички, които не се намират в единомислие със споменатиет епископи, трябва да бъдат изгонени от църквата бед право някога да получат в нея епископска власт." (Codex Theodos., tit. De fide catholica, lex III; cf. Socrat, Hist. eccl. V, 8, et Valesii, Annot. in. cap. cit. Socratis,- Migne, s. g., t. 67, col. 576-581). За преселението на "малите готи" на Вулфила се посочват 344 и 348 година, като последната е по-вероятната според все повече изследователи. Много правдоподобно изглежда да приемем, че Вулфила пристига наистина през 344 г. отсам Дунава, но то ще да е било да вземе участие в свикания през 343 г. от западния и източния императори вселенски събор в Сердика, а закъснението му от няколко месеца се дължало на усложнената обстановка у дома, поради гоненията против христианизираните готи и лично срещу него от страна на езическите готски князе. С пристигането си той установява, вселенският събор се е компрометирал и провалил след конституирането от източната група епископи на контра-събора във Филипополис. Дори да не пристигнал до приключването на съборните заседания, той поне се е засякъл по Великден с предствителството на източната партия при двора на Констанций ІІ. Кириархът на Готия е получил назначението си с благоволението на царствения баща (Великият Константин) на кесаря на източната римска империя и е представил пред него въпроса за преселението отсам Дунава, в Мизия, на херсонските готи-християни, чийто духовен и светски водач бил. Това последното е оделотворено през 348 година. Съдбата на народа му била изцяло в ръцете на императора-арианец, така че готския архипастир е приел позицията, изразена в Енцикликата на епископите от Изтока, заседавали във Филипополис същата година, из средите на до-никейските консерватори и умерените ариани, които яе ползвали от благоволението на имперската държавна власт и религиозна политика. Тази му ориентация води по-после до въникването на готския арианизъм. Освен досега изброеното Вулфила е хиротонисан в епископско достойнство от ересиарха на умерените ариани, еп. Евсевий Никомидийски (близък на имп. Константин І, съученик на самия Арий и водач на евсевианската полуарианска партия.

 
Църковно-правен аспект

 
След регулирането с първия канон на арианската проблема, ІІ Вселенски събор в своето 2-ро правило акцентира върху следващият главен момент за реакцията на анти-никейската партия против погазването на митрополитската автономия и авторитета на провинциалните синоди/събори като крайна съдебна инстанция, което довело до променянето статута на свиканият в Сердика събор от вселенски на поместен, а също и ограничава апетитите на римския епископ за главенство. Римският папа Дамасий (366-384) ратифицира Символа на вярата на Втория Вселенски Събор, проведен в Константинопол (381), на който са разобличени нови тринитарни ереси, но не приел единствено 3-я канон на същия този събор, с което се отдавало първенство на Константинополския епископ, относно изравняване достойнството на предстоятеля на Новия Рим с това на примаса на Стария Рим.

 
 Това извънредно по своята важност правило започва с думите: "Областните епископи да не простират властта си над църкви зад пределите на областта си.". Ред други правила на вселенски и поместни църковни събори също постановяват делата на църковната управа във всички епархии да бъдат под ведомството на събора на всяка една област (Ап. 34, 37; І Вселенски, 4, 5, 6 , 7; ІІ Вселенски, 3; ІІІ Всел. 8; ІV, 17, 191 28; Трулски 8, 25, 36, 38, 39; VІІ Всел., 3, 6; Антиох. 9, 16 ,18, 19, 95, 98, 120; Сердикийски 3; Двукратен 14).

 
Отправна точка за нас е правило 5-то на Първия Вселенски събор, предписващо никой да не приема отлъчените от собствените епископи, е в синхрон и е преподтвърдено с множество канони : Апост. 12, 13, 16, 32, 33, 34, 37; ІІ Всел. 2, 6; ІV Всел. 11, 13, 19; Трул. 17; VІІ Всел. 6; Антиох. 6, 7, 8, 11, 20; Лаодик. 40, 41, 42; Сердик. 9, 13; Картаг. 11, 18, 23, 29, 73, 106. В тълкуванието му Зонара, Аристин и Валсамон единодушно отбелязват, че понеже някои биват отлъчвани несправедливо, може би по гняв или по малодушие н отлъчващия или пък по някакво пристрастие, отците на Църквата с наредили с това правило отлъчването да се подлага на изследване, в случай, че отлъчените се оплачат от несправедлив процес, като това изследване да се извършва от епископите на областта. Светите отци разпоредили тия областни събори да се провеждат два пъти годишно (по-късно се постановява поне веднъж годишно да се провеждат тия провинциални или областни църковни събори) и постановили на тях да се разглеждат подобни апелативни жалби на втора инстанция. Църковно-правното тълкувние в Славянската Кормчая Книга и у еп. Никодим също акцентира, че 5-тият канон от Никея има за цел да предпазва от злоупотребата с власт от страна на епископи при съдене на тям подчинени клирици и миряни, при което на осъдените се дава право да апелират до областния събор; както и да забрани да се решават делата на една областна църква от събор на друг такава църква, поради което окончателното решаване на едно дело принадлежи на надлежния областен събор, като респективно е определено и времето за свикване на ежегодните областни събори. Такова разбиране ни е засвидетелствувано и от епископите на картагенската църква, напр. св. Киприан в писмото си до римския епископ Корнилий (S. Cyprian, epist. LV ad Cornelium – Migne, s. I., t. 3, col. 821-822) или посланието на Картагенския събор от 424 г. до римския епископ Целестин относно подхвърленият на отлъчване африкански презвитер Апиарий, който апелирал до Рим за преразглеждане на делото му на втора инстанция, в което ясно е заявено, че разумно е признал Никейския събор в случай на недоволство от решението на местните съдии, апелация да се отправя до събора на областта, или пък до вселенския събор (цит. по еп. Никодим Милаш, - вж. Правилата на св. православна църква с тълкованията им, т. І, София, 1912, сс. 280-281); срв. 1-во правило на Картагенския събор – определенията на Никейския събор да се съблюдват.

 
Западните участници поставили под съмнение митрополитската автономност на източните епископи и техните събори и това предизвикало последните да се борят яростно в защита на автономията на митрополитската административна система. Еп. Осий Кордовски, знаейки за каноническите основания на източната група епископи, се опитва да ги склони да не бойкотират вселенския характер на събора в Сердика не с богословски или църковно-правни доводи, но с молба -"ако е угодно на вашата любов" (si vestrae dilectioni videtur).

 
Още повече, че именно в Сердика се изявява намерението на римския епископ да си присвои една надмитрополитска власт. Юлий Римски настоява, че има право да урежда църковни въпроси, дори извън своята юрисдикция. Против тия опити към обсебване на властта в Църквата Христова на римския папа реагират възмутените източни епископи. Затова и държали въпросът с тях да се обсъди на самия събор за окончателно решение по техните обжалвания на вече съборно наложени присъди. Поместни събори на Запад не са имали правото да отменят, или да преразглеждат, решения на поместни събори от Изтока. Само един, с ранг на Вселенски, събор, като този от 343 г., свикан от двамата императори в Сердика, имал право да се произнесе по такъв въпрос. Свиканият вселенски събор е трябвало да вземе решение по въпроса за Никейския символ на вярата. Могло е също така да бъде отхвърлен този символ, изработен на Първия вселенски събор през 325 г . Предвиждало се да се разисква именно да се приеме или да се отхвърли. По време на преговорите между двете групи акцента се изместил върху антиканоническия акт на Юлий І – да приеме в общение епископи, които са били низвергнати от източни събори.

 
Източният епископат на Антиохийския събор на Освещението, 341 г., в отговор на Юлий и свикания от него  събор в Рим, 340 г., формулира две съборни правила, визиращи тъкмо случая на св. Атанасий, за да попречат окончателно на неговото завръщане на Александрийската катедра. Така, според 4-то правило, един низложен, по решение на църковен събор, епископ, който се осмели да продължи своите архипастирски функции, губи завинаги правото да бъде възсъединен. От тълкуванието на Зонара върху този канон разбираме, че за съденето на епископи, обвинени в престъпления, е необходим събор, който съди и решава; ако пък някой епископ, съборно низвергнат от сан, се осмели да извърши някоя свещена служба, да не му се позволява да апелира за преразглеждане на делото му,  а които са в общение с него и знаят за взетата срещу него присъда, да се отлъчат от църквата. Аристин обобщава, че ако низвергнат от събор епископ извършва, поради упорство, богослужение – той не може да бъде възстановен в чин или да получи възможност за повторна защита (т.е. право на апелация) и оправдаване пред по-голям събор (към по-висок съд) и не може да се надява някога да заеме предишното си място. Правилото разпростира суровото наказание и върху ония, които са влезли в общение с подобно лице или са извършили съслужение с него. 

 
Съгласно 12-то правило, епископ, низложен на църковен събор, който търси закрила от императора /т.е. от светската власт / вместо да внесе за преразглеждане своето дело пред някой по-висш събор, губи завинаги право да получи прошка, няма право да повдига повече своята жалба за преразглеждане и може само да остави всяка надежда да бъде възстановен в предишния си сан. Позволява се обръщане към "по-големия събор", т.е. до вселенски събор, който единствен има компетентност и авторитет да разглежда на втора инстанция влезли в сила присъди и спорни дела от провинциалните събори. И правило 11 на същия събор строго запретява на епископи и клирици да отиват в царския дворец без необходимата грамота от надлежния епископ и без крайна нужда, а престъпилият това каноническо постановление, ще бъди не само отлъчен, но и низвергнат.

 
Правилата на Антиохийския поместен събор постановяват, че един епископ може да обжалва пред един по-голям събор, при положение, че осъдилите го преди това епископи не са били всички в съгласие, т.е. едни от тях са го признали за виновен, други - за невинен /срв. 14-то пр./. 

 
ХРОНОЛОГИЧЕСКА ТАБЛИЦА НА СЪБОРИТЕ - ІV В.
325: Събор в Никея (І Вселенски).
330: Антиохийски Събор. Събор в Тир-Иерусалим. 
340: Събор в Рим.
341: Събор на Освещението в Антиохия.
343: Събор в Сердика и контра-събор във Филипополис.
346: Събор в Кьолн. 
351: І Събор в Сирмиум.
353: Събор в Арл (доминиран от арианите).
355: Събор в Милано /Медиолан/.
356: Събор в Безие. 
357: ІІ Събор в Сирмиум. 
358: Събор на омиусианите в Анкира. ІІІ Събор в Сирмиум. Събор в Антиохия.
359: Събор в Селевкия-Римини.
360: Събор в Константинопол. 
361: Събор в Париж /епископите от Галия са на никейска позиция/.
362: Събор в Александрия. 
381: Събор в Константинопол (ІІ Вселенски).

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар